- 10 Sep 2020
- 437
- 11
Много хора мислят, че съм сътрудничила на службите. Вярно е, че идваха, но на мен не ми пукаше да им откажа, защото съм „жената на Григор Вачков“. Ама ти си длъжна! – Моля? – Длъжна съм след снимки да ви напиша половин страница къде и какво сме снимали. Но за такива работи, не ме търсете. Имате си момчета със сиви костюми. Скоро след промените, колега от ARD ме посъветва: Цял живот работиш за нас, а ние все на други плащаме. Вече е друго времето. Защо не си направиш частна фирма? Послушах го. Защото имаше работа и знаех, че ще печеля добре. С Краси (Михайлов), нашия оператор, от сутрин до вечер бяхме по площадите, без прекъсване! Снимахме по няколко репортажа на ден – в студ, сняг. Каква еуфория беше! Какви велики моменти съм преживяла! Не мога да простя, че съсипаха селското стопанство, икономиката, че приватизираха предприятия на безценица. Разтуриха ТКЗС-тата, разграбиха каквото имаше и оставиха земите да пустеят неорани. Съсипаха и индустрията, доведоха предприятия умишлено до фалит, за да бъдат приватизирани на безценица. Останаха да стърчат ръждясали скелета. Не можеш да рушиш нещо, преди да си създал друго! Трета, последна част на интервюто със Силвия Вачкова.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51176_clFvZ5LNpxU97gDPPeelqe3cbkw4No.jpg" style="height:484px; width:323px" /></p>
<p> </p>
<p>Цял живот съм била жената на Григор Вачков. След това станах майката на Мартина Вачкова. Тези две имена много са ми помагали. Може да звучи некрасиво, но те са ми отваряли врати при всички президенти, при всички премиери и правителства. А най-много при циганите. Но за германците, моите колеги, с които работих 34 години, аз съм „фрау Вачкова – нашият човек в България“.</p>
<p>Имах връзка след Гриша, но много трудна и много мъчителна. След Григор Вачков мерникът е вдигнат много високо. Много ми е било трудно. Не само на мен, на човека до мен също. Тази връзка продължи близо 30 години, но не живеехме заедно, никъде не излизахме заедно. Знаеха само моите най-близки хора. И на Мартина й е много трудно. Тя боготвори баща си. И не че може да се сравнява баща с любим, но тя все търси: <em>Ех, в това малко прилича на татко. </em>Голям дар от Бога е, че Гриша беше с нас! Но от друга страна, ние двете сме и</p>
<p><strong>обречени да делим живота си на „преди Гриша“ и „след Гриша“.</strong></p>
<p>Работата ме е спасявала. Винаги ми е била безкрайно интересна. Първата година започнах като преводачка в едно нетрадиционно за онези години предприятие „Булет“, тип капиталистическо. След това ме поканиха в редакция „Филми“ на Центъра за туристическа пропаганда към Комитета по туризма, която правеше филми за красотите на България, за българската култура и история, за красивата природа и манастири. За съжаление, сега не можем да намерим никъде копия.</p>
<p>Всяка седмица летях до морето и много пътувах из цялата страна. Не придружавах екипите през цялото време на снимките, но аз изготвях програмите - къде да отидат, какво да снимат, всичко уреждах и изпращах екскурзовод да ги води. Толкова си обичах работата! Но постоянно бях на път и все отсъствах от дома. Затова почти нямам спомени от ученическото време на Мартина.</p>
<p><strong>Това дете само се отгледа!</strong></p>
<p>Когато започнах работа в „Интерфилм“ в „София Прес“, главен редактор на чуждестранните продукции беше Анжел Вагенщайн - Джеки. Ние двамата бяхме целия отдел. Той беше вече много известен сценарист и режисьор в Германия, с международни награди. Беше снимал по поръчка на ARD и филм за войната във Виетнам, също награждаван. Благодарение на неговото име и респект, започнахме да снимаме всеки месец по един кратък филм за България за Западноберлинската телевизия SFB и няколко документални пълнометражни филми за WDR. Така Джеки ме въведе в работата. Той е първият ми учител и вече 34 години – скъп приятел. Той ме насочи към „Студио Виена“ на ARD и неговия директор Петер Мирошников, което отговаряше за социалистическите страни тогава, а днес за Югоизточна Европа. Бяхме им интересни, защото живеехме зад „желязната завеса“. След разговор с Мирошников, бях избрана и станах официален стрингер на ARD за България. Това означаваше, че изпълнявах ролята и на репортер, и на преводач, и на идеен консултант, и на организатор, и на шофьор. Затова за тях аз бях „фрау Вачкова – нашия човек в България“. И започнахме да снимаме проблемните места, НЕкрасотите на България - за енергетиката, за мините, за боклуците на София - всякакви неприятни неща. Но „София Прес“ имаше благословията „отгоре“ да снима трудни и сериозни теми. Като ти кажа какво сме снимали!</p>
<p>Трябваше да има среща на президентите в Японския хотел, чакаха и Брежнев. Събрали се бяха телевизии от цял свят, фоайето беше претъпкано с камери и хора. Чакат, чакат. Отидох при един от Външно министерство, който отговаряше за медиите и питам какво става.</p>
<p><strong><em>А бе, чакат Брежнев, ама той няма да дойде.</em></strong></p>
<p><em>Защо не им кажете? </em>– <em> Нема да сме ние</em>, така ми отговориха. И пак седят, и пак чакат. И тогава виждам над всички да стърчи Мирошников, този човек не можеш да го сбъркаш никога – беше с шлифер отвътре кожи, аристократ, баба му е била от Екатерининския двор, и казвам: <em>Аз съм Силвия Вачкова, сега съм в „София Прес“, „Интерфилм“. Много бихме искали да работим с Вас. – Така ли, знаете ли откога търся друг човек? Тези хора в телевизията само ни пречат, нищо не помагат. Ще дойда след три дни! – Ще Ви чакаме! Можем да снимаме каквото поискате. – А ще можем ли да направим филм за армията?</em> Казах: <em>Да!</em> Като го посрещнах на летището, седна в колата и каза: <em>Искам да снимам „Кинтекс“. </em>По онова време „Кинтекс“ беше „мръсна дума“. Преди време директор на продукция обяснни на американски журналисти, че означава</p>
<p><strong><em>Гащи, сутиени, кинкалерия – кинтекс!</em></strong></p>
<p>Бясна звъннах веднага на Филип Боков, беше зам.директор на София прес: <em>Извинявайте, но току-що пред мен казаха, че „Кинтекс“ означава кинкалерия и галантерия. И то не <strong>пред кого</strong> да е… </em> – <em>Веднага ги доведи тук! </em>Седнаха в „София Прес“ и Боков каза: <em>Кинтекс произвежда и продава оръжия и боеприпаси.</em> <em>Вижте в</em> <em>международния каталог.</em> Страшен беше Филип Боков! Точен.</p>
<p>И така, ние с Мирошников от летището се отправяме към „Кинтекс“. Докато вадеха камерите и стативите, аз отидох на входа, за да предупредя: <em>Тези хора снимат репортаж за немска телевизия. Никой да не е излязъл да им пречи! </em>– <em> Нямате право,</em> пелтечеше охраната. – <em>Ако искаме да снимаме вътре, можете да не ни пуснете, но отвън можем да снимаме каквото си искаме!</em> Мирошников преподаваше по света психология на социалистическия човек и по-късно ми обясни идеята си: <em>Аз съм славянин, аз съм руско-поляк, искам да направя филм, в който да си личат корените на тази българо-съветска дружба, а не да говорят за вас като за сателит. Освен това вашата армия наистина е една от най-добрите, тя има респект. Филмът ще се казва „Прусите на Балканите“.</em></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51176_IsyEClbl21tR5EQx8XVvZ4ZflcvSqn.jpg" style="height:399px; width:350px" /></p>
<p><em>Запасняци! Свободно!<br />
С Петер Мирошников по време на снимки на филма "Прусите на Балканите"</em></p>
<p>Написах аз писмо до Външно министерство, откъдето ми отказаха с мотива, че германците искали да проникнат с разузнавателна цел в Българската армия. Побеснях! И се обадих в кабинета на генерал Семерджиев: <em>Предайте му, че съпругата на Григор Вачков моли да се види с него за 5 минути.</em> На другия ден ме прие – мил, внимателен. Обяснявам аз, че Мирошников е работил в България, на Балканите, че иска да направи филм за Българската армия. Че за него тя била известна със своята дисциплинираност, че ще направим интервю и с генерал Стойчев, че ще говорим за българо-съветската дружба… А Семерджиев ме слуша, гледа и накрая попита: <em>Вие можете ли да гарантирате, че той ще направи хубав филм?</em> Казах: <em>Да. Гарантирам, че ще бъде обективен.</em> И така спечелих германците завинаги! Познавах Мирошников едва от две седмици, но логиката ми подсказваше, че той няма да си отреже пътя към България.</p>
<p><em>Добре, правете филма!</em> разреши Семерджиев.</p>
<p> </p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/o2nyyHUyz8A?wmode=transparent&jqoemcache=MsCiu" width="425"></iframe></div>
<p><em>Част от филм, който разказва за моята работа, в който е включен и 3 минутен откъс от "Прусите на Балканите", пълнометражен документален филм на ARD за Българската армия. </em></p>
<p>Призори тръгнахме за Търново и ми звънят: <em>Силвия какво си позволяваш? Ние нали отказахме!?</em> – <em>Вие отказахте, но генерал Семерджиев разреши! </em>– <em> Ти знаеш ли кой е Мирошников? Той е шпионин! </em>– <em>Добре</em>, отговорих,<em> изпратете си хора да си го шпионират и следят. Вие си вършете вашата работа, аз – моята!</em></p>
<p>Всичко беше организирано много добре! Снимахме с два екипа. Танкове хвърчат по баирите - дай напред, дай назад. Полковникът с цяло гърло крещеше на танковете: Все едно ще го чуе някой… Войници скачаха, тренираха, войник се прощаваше с родата! Стана много хубав филм. И нашите много се гордееха с него и го показваха на всички делегации. Така всички бяха доволни!</p>
<p>След това ни разрешиха да снимаме <strong>с</strong> немската телевизия филм за Възродителния процес, но с турски журналисти – комунисти, които бяха известни с разследванията си за турската терористична организация „Сивите вълци“, свързвана с атентата срещу Папата.</p>
<p><strong>Да, игра на демокрация беше.</strong></p>
<p>Но нали това искаха да покажат – че и у нас може. Но знаеш ли как се разрешаваше? За този филм с нас пътуваше човек от „Външно-вътрешно“ министерство, който не ни даваше да спираме и да снимаме. Пътуваме, виждаме в далечината на баира хубаво селце в Родопите, но той не разрешава. <em>Абе, как ще ни забранявате? Ние сме длъжни да снимаме! Това ни е работата</em>, репчех се аз. – <em>Ти да не знаеш много, че ще те върна веднага в София!</em> Така ми отговаряше „другарят“. – <em>Знаеш ли, че тук</em></p>
<p><strong><em>горите са пълни с турци с пушки и ножове, ще ви изпозаколят!</em></strong></p>
<p>Същият всяка вечер предлагаше на журналистите да ги черпи, за да изкопчи нещо от тях, ама много елементарно го правеше. И на другия ден те ми се оплакваха: <em>Какво иска този човек от нас? Ние не сме дошли да даваме информация, ние сме тук, за да снимаме филм за преименуването на турците.</em></p>
<p>Водеха ни къде да идем, какво да снимаме. В едно село бяха събрали кмета, учителката, председателя на ТКЗС-то, наслагали маси, отрупани с грозде, плодове, печено агне,</p>
<p><strong>всички щастливи та щастливи, че са си сменили имената!</strong></p>
<p>В центъра на Момчилград, пред паметника на Петко войвода, строиха едни дечица – пионерчета, които рецитираха: <em>Аз съм българче, обичам наште планини зелени ...</em> А край нас 20-тина млади мъже с еднакви светло сиви костюми дебнат да не се доближи някой мюсюлманин с кепе на главата. Все пак успяхме да снимаме и други места, и хора, които не знаеха български. Питаме един пред джамията: <em>Как се казваш?</em> Мълчи, мълчи, мълчи, ще му изскочат очите от напрежение! <em>А преди как се казваше? – Асан. </em>–<em> Сега как ти е новото име?</em> Мълчи, мълчи, а другият го ръчка:</p>
<p><strong><em>Абе, кажи едно име, каквото ще да е!</em></strong></p>
<p>Ама му го казва на турски и журналистите си умират от смях. Накрая и двамата ми казаха: <em>Сега искаме да снимаме поне един, който да каже, че хич не е щастлив, че са му сменили името. Защото виждаме, че тук всички викат „ура!“, но и ние сме турци и знаем какво е било. </em>Така и не намерихме човек, който да посмее да каже, че не си харесва новото име. Всички уплашено мълчаха. Беше голямо преживяване.</p>
<p>Докато пътувахме, край село близо до Пловдив, видяхме забрадени жени, които берат чушки. Решаваме да снимаме и по едно време гледаме – през полето, в калта, към нас тича жена с бял костюм, с бели обувки с високи токчета, с бяла чантичка (и с черни мустаци на войвода) – кметицата! Тича запъхтяна да „помага“, да не би нещо нередно да снимаме. В това време туркините седнали на земята, почистват чушките и едната казва тихо на съседката си на турски:</p>
<p><strong><em>Е я, курвата иде, иде!</em></strong></p>
<p>Финален кадър на филма беше от Дома на детето в Пловдив. Семейство се събрало, ще дават на бебето – турче хубавото българско име Александър! И една мома от ритуалния дом, с дълга рокля, поднася погача, слага на вратлето на бебето огромен медал с ширит от българското знаме и патетично му пожела: <em>Бъди горд гражданин на Република България! Бъди горд с името си Александър!</em></p>
<p><strong>И в този момент бебето ревна, ама как: <em>Уааааа!</em></strong></p>
<p>Когато се върнахме от снимки, за първи път написах истински доклад – цели осем страници (без имена на села и хора) за всичко, което видяхме, за сивите костюми, които ни ограждаха и правеха непрекъснато постановки около нас. По правило такъв доклад отива първо във „Външно-вътрешно“ министерство, отдел Печат, оттам отива в ЦК и накрая, не знам как, но докладът, целият в червени удивителни и въпросителни, стигнал до Тодор Живков.</p>
<p><strong>И Живков събрал Политбюро с моя доклад в ръка.</strong></p>
<p>Тогавашният вътрешен министър бил яко критикуван. Мислех, че ще потулят работата, че няма да има реакция, затова предвидливо си бях направила копие, което занесох на известен човек от службите. Прегледа го той и каза: <em>Това, което пишете тук е голям провал на службите!</em> – <em>И аз така мисля</em>, отговорих му. След известно време ме викат в ЦК. Викам си: <em>Брей, не мога да повярвам!</em> <em>20 години работя това, как никой досега не ме извика!? Ни ЦК, ни МВР, нито някой да ми даде инструкции, нито да ме похвали, нито да ме критикува… </em>И ми казват: <em>Много ви благодарим, другарко Вачкова, не сме знаели тия работи. Гледай ти какво става там!</em></p>
<p><strong>Хвалят ме, хвалят ме. А аз си мисля: <em>Това не е на добро</em>. </strong></p>
<p>До този момент само аз се занимавах с чуждите екипи. След една седмица пристигна екип от Швеция, мен ме изпращат на фестивал във Варна. След тях пристигат германци да снимат, мен ме изпращат на фестивал във Виена. И разбирам, че започват лека - полека да ме отстраняват от моята си работа. Реших и казах на шефа си, че ще се махна. Много ме уговаряше да остана, но така или иначе след едномесечно предупреждение напуснах.</p>
<p>Отидох в Българско видео, но там пък шефът притеснен ме питаше: <em>Да не би германците да направят някой критичен филм?</em> Тъкмо започваше да се усеща мирисът на Промяната! Не исках някой да ми казва какво и как да снимам.</p>
<p>Затова реших и се преместих във фирма „Форте“, която беше част от голямата „Мултиарт“. Там много се слушаше думата на Илия Павлов и аз имах пълна свобода в работата си. Той беше човек със замах, на когото можеш да имаш доверие – каквото каже – това ще стане. Не ни е налагал никакви ограничения, напротив, помагаше ни и взаимно се уважавахме. Точно по това време започнаха първите митинги, започна Промяната. И започнаха в България да идват много чужди телевизии. Дойдоха всички американски, японски, всички европейски телевизии.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51176_1BKE6JAbQouE9dXHh78DQ9HNwH3Ja6.jpg" style="height:516px; width:350px" /></p>
<p><em>В снимачен екшън!</em></p>
<p>Истинските промени започнаха да се усещат след боя в градинката на Кристал. Помня първото голямо шествие, това беше и първата масова демонстрация. Беше 3 ноември 1989 г., когато „група граждани“, както съобщиха медиите на следващия ден, начело с Каракачанов, Петър Берон и Петър Слабаков, носеха един голям и дълъг лозунг ЕКОГЛАСНОСТ. Тръгнаха от Вечния огън към Парламента, за да внесат своя протест срещу проекта „Рила – Места“. Беше 5 часа следобед, слънцето залязваше и беше озарило площада в червено, когато гръмнаха камбаните на „Александър Невски“. Вървяхме бавно, мълчаливо, тържествено. Споглеждахме се щастливи и озарени! Настръхвам като си спомня това вълнение.</p>
<p><strong>И се чу едно плахо „скандиране“ Де-мо-кра.ци-я!</strong></p>
<p>Хората не можеха да повярват, че са се осмелили да кажат тази страшна дума. Седмица по-късно, новината за свалянето на Живков ме завари в един фризьорски салон. Седях и си мислех: <em>Абе, аз дето ходя по тия тайни събрания, дето водя германци по разни апартаменти, дали няма да ме привикат някъде. Трябва да се посъветвам с някой адвокат.</em> И в това време виждам на телевизора физиономията на Тодор Живков, ама особено гледа. Чу се новината и всички в салона онемяха, никой не смееше да коментира. </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51176_5F3lkXPsCurN3yB4ZjqfNl0ecz2pir.jpg" style="height:322px; width:450px" /></p>
<p><em>18 ноември 1989 г. Анжел Вагенщайн на трибуната. Зад него от ляво надясно се виждат Петър Слабаков, Радой Ралин и Петър Берон. </em></p>
<p>Първият митинг на 18 ноември беше организиран в дома на Анжел Вагенщайн, а синът му Пламен пишеше лозунгите. Отидох в 7 часа сутринта у тях, за да разбера повече подробности. Трябваше сама да придружавам и превеждам на седем чуждестранни телевизионни екипа, всички жадни за информация. Незабравим ден! Какви хора бяха на стълбите пред „Александър Невски“! Какви слова чухме! Силната реч на Джеки се разнасяше години наред на касетки. Хората бяха опиянени от думата демокрация и я повтаряха непрекъснато.</p>
<p>Скоро след това колега от ARD ме посъветва: <em>Цял живот работиш за нас, а ние все на други плащаме. Вече е друго времето. Защо не си направиш частна фирма?</em> Послушах го. Защото имаше работа и знаех, че ще печеля добре. Започна обаче войната в Югославия и нейното разпадане и аз шест месеца нямах нито един работен ден. Беше тежък период. След това започнаха събитията и у нас, започнаха протестите! Вече снимахме с наш екип, с български оператор. Репортерите от чуждите телевизии се сменяха, но ние с Краси (Михайлов), нашия оператор, от сутрин до вечер бяхме по площадите, без прекъсване! Снимахме по няколко репортажа на ден – в студ, сняг. Каква еуфория беше! Какви велики моменти съм преживяла!</p>
<p>Като говоря за еуфория, невероятни бяха дните, когато Каналето със своите възрожденски песни, със „Стани, стани, юнак балкански“ подлудяваха хората по площадите. Дори германците направиха репортажи за Каналето и за Дарик радио – за ролята на масмедиите в събитията. Когато слизаха от сцената, чух един мъж да казва за Мартина.</p>
<p><strong><em>Е, ама тя по-готина и от баща си!</em></strong></p>
<p>Бях си у дома вечерта, когато подпалиха ЦК, и виждам по телевизията Радой Ралин и зад него гори ЦК. Грабнах касетка и хукнах! На място помолих непознати оператори да ми снимат малко. Снимахме и когато подпалиха Парламента! Вечерта разбрах, че на следващия ден се готви голямо събитие – за точка първа и ръководната роля на Партията. Казах си: <em>Ще става нещо.</em> И на свой риск ангажирах два екипа – моя и на Ройтерс. Парламентът беше ограден с решетки и полицейски кордон. Тогава заснехме отблизо лицето на жена, оказа се</p>
<p><strong>Юлия Христова, цялата обляна в сълзи, от първия ред зад решетките, викаше: <em>Хелп, хелп!</em></strong></p>
<p>Този кадър обиколи света! Хвърляха снежни топки, една удари оператора Краси по главата – беше камък колкото топка за тенис. Краси успя да влезе в Парламента, в дима и пламъците, а аз се катерех по прозорците да взимам заснетите касети и да ги нося за директно излъчване в Германия.</p>
<div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/zsoFPxkE1I8?wmode=transparent&jqoemcache=ubMIl" width="425"></iframe></div>
<p><em>Откъс от документалния филм на Пламен Петков и оператора Красимир Михайлов. Кадрите от протестите са предоставени от телевизия ARD.</em></p>
<p><strong>И дойде гладът… </strong><br />
<br />
След Лукановата, дойде Виденовата зима. Пред магазините за мляко от два часа през нощта се виеха страховити опашки от възрастни хора, защото младите ходеха на работа. Започнахме да снимаме в домове за изоставени деца, за деца с увреждания, в старчески домове – такива картини съм видяла, такива ужасии! </p>
<p>В дома в село Факия, близо до Грудово, децата спяха на голи пружини. Краси получи сърдечна криза. Страшна гледка беше цялата страна! Непрекъснато излъчвахме такива репортажи. И като тръгнаха от Германия едни безкрайни тирове, пълни с храни и дрехи. Един изпратил 100 марки, друг събрал 10 – с всичко аз се занимавах. Обикаляхме митниците с моята кола, освобождавахме камиони. Много ни помагаше Посолството на Германия, много. Помня, беше неделя и трябваше да освободя два тира от Ихтиман. Същия следобед съпругата на посланика Петер Мецгер организираше социална кухня за бедните. И споделям с тях, чудя се как ще се справя. Той веднага каза: <em>Идвам с вас!</em> Но колата ми (комби все пак) беше пълна, с мен пътуваха и митничари. Затова докато се обърна, посланикът, както беше с елегантен костюм, скочи в багажника.</p>
<p><strong>Така заминахме към Ихтиман – с Негово превъзходителство в багажника!</strong></p>
<p>Освободихме тировете за нула време. Запомнила съм и един съвет от неговата съпруга: <em>Не е толкова важно ние да ви помагаме. Важно е да ви научим вие сами да си помагате.</em></p>
<p>Най-голямото ми разочарование е съзнателното съсипване на селското стопанство. И лично съм го преживяла! Бяха ми казали деня, в който ще връщат животните в селото на Гриша и отидохме с немски екип да снимаме. В Трънчовица бяха останали 30-тина възрастни хора, които нямаха храна за себе си, камо ли фураж за животните. Бяха най-гладните години! И като отвориха вратите на ТКЗС-то и пуснаха кравите към селото, а те не искат да вървят, мучат и се дърпат назад! Животните бяха осъдени да умрат.</p>
<p><strong>И започна масово клане на животни в селото!</strong></p>
<p>Докато съм снимала по дворовете, на мен, софиянката, ми донесли три овце, толкова се полагало на семейството на Гриша. Викам си: <em>Боже, какво ще ги правя? – Братовчедите ги заклаха,</em> успокоява ме майка ми. Животните били бременни, и трите с по едно агънце в утробата. Кой го интересува! Изпозаклаха всичкия добитък – бременни животни, телни крави – всичко сложиха в буркани. Това направиха – консервираха животновъдството! Разтуриха ТКЗС-тата, разграбиха каквото имаше и оставиха земите да пустеят неорани. Съсипаха и индустрията, доведоха предприятия умишлено до фалит, за да бъдат приватизирани на безценица. Останаха да стърчат ръждясали скелета. Знаеш ли какво беше „Червена могила“, машиностроителният завод край Радомир?! 15 км. дълъг! А металургичните заводи до Перник?! Ужас! Не можеш да рушиш нещо, преди да си създал друго! Преди да знаеш какво друго искаш!</p>
<p><strong>Цяла България в развалини, цялата запустяла! </strong></p>
<p>С австрийски журналист бяхме в Родопите, за да снимаме една от най-големите ферми – за 400 крави. Като погледнахме през вратата – вътре пълно с техника за доене – висят маркучи, висят доилки, пустош,</p>
<p><strong>само вятърът като във филм на ужасите удря вратата - дан, дан, дан!</strong></p>
<p>Страшна гледка! Ето, това не мога да простя! Голяма грешка беше. Да не говорим за приказките за ченгетата… Трябваше веднага да отворят всички досиета, а не да спекулират след това с тях. Трябваше да се направи разграничение между външно и вътрешно управление, между доносника и дипломата. Не може и този, който е топил приятелите си, който е писал на крак за съседа „Иван има любовница“, и разузнавача - всички да са „мръсни ченгета“. Ами това дето съсипаха дипломацията? Ни ми се говори…</p>
<p>Много хора мислят, че съм сътрудничила на службите. Вярно е, че идваха, но на мен не ми пукаше да им откажа, защото съм „жената на Григор Вачков“. <em>Ама ти си длъжна!</em> – <em>Моля? </em>– <em>Длъжна съм след снимки да ви напиша половин страница къде и какво сме снимали. Но за такива работи, не ме търсете. Имате си момчета със сиви костюми.</em></p>
<p>Много вярвах, че всичко е за добро. Но като ме питаш какво се промени? Мисля, че единствената промяна беше в свободата на словото. Която пък ние обърнахме на слободия. Но запазихме по-страшното - автоцензурата. Разбира се, хората вече могат да пътуват свободно. Но пък не се връщат.</p>
<p><strong>Преди няколко дни имах едно от най-хубавите си преживявания.</strong></p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51176_BKE6JAbQouE9dXHh78DQ9HNwH3Ja6i.jpg" style="height:332px; width:500px" /></p>
<p><em>Мирошников говори за моя "нос".</em></p>
<p>Всяка година във Виена се прави среща на стрингерите на ARD за Югоизточна Европа. Събираме се всички колеги, идват и шефовете от Мюнхен и Виена. Но тази година решиха да направят срещата в София, за да ме изпратят всички лично в „заслужен отдих“. Аз съм най-дългогодишния сътрудник, 34 години работя за ARD. Бяха направили филмче за мен, толкова хубаво беше! Специално за моето честване дойде и първият ми шеф – Мирошников, с когото направихме филма за Българската армия. Такива думи чух за себе си, че по едно време си мисля: <em>За мен ли става въпрос?!</em> Германците казват, че имам „нос“, нюх. Затова винаги Първа немска телевизия ARD беше винаги първа: при пожара в Парламента, в къщата на Тодор Живков, когато беше под домашен арест, при взривяването на мавзолея, в дома на цар Симеон в двореца Враня, в дома на Бойко Борисов в Банкя – винаги първи! Честването беше страхотно! Много щуреене, много танци. Момчетата направиха столче и ме носиха на ръце!</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51176_e4uCMS7qHHg00MBN3cZhrrXAMi6K5Y.jpg" style="height:332px; width:500px" /></p>
<p><em>Благодаря ти, Джеки!</em></p>
<p><strong>Но най-важната среща в професията ми е с Джеки Вагенщайн.</strong></p>
<p>Той е и един от най-важните хора в живота ми. Толкова е умен, толкова е ерудиран. Спомням си как веднъж, докато разказваше за преименуването на турците у нас на немски журналисти, ама с такова познаване, с такава дълбочина, аз седя срещу него и цялата съм мокра от сълзи. Както се беше разгорещил, на немски говореше, се обърна към мен: <em>Що ревеш, ма? </em>–<em> Защото те обичам. Много!</em> Страхотно му се възхищавам. Най-много от него съм научила. Но за разлика от мен, Джеки е непримирим. И все ме упреква, че съм много толерантна. Имах приятели, които след промените намразиха всички комунисти. Откъснаха се дори от мен, защото аз снимах на всички митинги – и на червените и на сините. Нали това ми беше работата?! Трябваше много време да мине, за да се съберем отново.</p>
<p>Въпреки че съм безнадежден оптимист, не виждам нищо добро да се задава. Ами този лаф: <em>Аз лъжа държавата, че работя, тя ме лъже, че ми плаща! </em>Това само ние можем да го измислим. <em>Нема да им работим за 500 лв.! </em>Това чух по телевизията преди няколко дни. Освен, че сме мързеливи, много обичаме да се жалваме. <em>Тая държава нищо не прави за нас, нищо не ни дава.</em> А ти какво даваш, бе? Пълни са селата с незасяти ниви, а селяните пият и псуват! Ами аз на село имам една равна поляна пред къщата, имам и машина за косене . Е няма на кого да платя, за да ми окоси. Мързи ги. </p>
<p><br />
<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/51176_9LEAWVwYxTY6boQQthZHmfb58I1nvj.jpg" style="height:333px; width:500px" /></p>
<p><em>Рада и Мартина - моя живот! </em> </p>
<p><strong>Смисълът?</strong></p>
<p>Аз деля хората на „добри“ и „другите“. Най-важно е да си добър човек, да правиш нещо за другите. Гриша беше казал на Мартина: <em>Прави каквото искаш. Искам само да си добър човек.</em> Гриша беше добър човек. Има едни други негови думи, които казвам обикновено за финал:</p>
<p><strong>Всичко е нормално.</strong></p>
<p>И злобата, и завистта са все човешки качества. Въпросът е кое надделява. Защото има хора, изтъкани от злоба, които не могат да се зарадват на нищо. Не искам да се изкарвам ангел, но съм се научила да приемам хората, каквито са. И да не съдя! И не го правя изкуствено, а го правя най-искрено. Така е по-лесно за самата мен.</p>
<p><strong>Никак и никога не съм се страхувала от смъртта!</strong></p>
<p>Два пъти съм се срещала с нея. Една ледена утрин пътувах към киноцентъра, когато на един завой колата се преобърна три пъти през покрива<strong> </strong>и спря странично. В момента на полета, тъкмо бях гледала „Нещата от живота“ с Мишел Пиколи и Роми Шнайдер, си казах : <em>Ей сега ще видя как се умира! </em>Кълна се! Няма никакъв страх. Вторият път стана по време на снимки на морето. Отидохме с Косьо Варадинов, режисьорът, да се изкъпем. Беше късна пролет и едни огромни вълни се вдигаха към нас. А той - 20 кила мъж! И започнахме да се давим! Косьо щом успее да си подаде главата над вълната, крещи: <em>Силве, спокойно!</em> И пак изчезва. Тогава пак същата мисъл ми мина през ума: <em>Ей сега ще видя как се умира!</em></p>
<p>Днес, когато съм на 74 години, с моята зрялост съм напълно готова! Мартина отдавна има свой живот, Рада има своя живот. И слава Богу, много се разбираме с нея, пълни ми душата това дете. Но аз съм си свършила работата – и като човек, и като съпруга, и като средно добра майка, и като много добра баба. Спокойно очаквам смъртта. Знам, че е грехота да се моля това да стане по-скоро, но съм готова! И съм безнадежден оптимист. Ама виж как си противореча<strong> </strong>с това, което ти говорих преди малко. Но да, нямам надежда само за българската оправия!</p>
<p><strong>Всяко зло е нееволюирало добро.<br />
Ех, че хубаво казано. </strong></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><em>Първа част от интервюто със Силвия Вачкова можете да прочетете на адрес:</em></p>
<p><em><a href="http://glasove.com/vutreshni-glasove/49922-silviq-vachkova-po-myj--napoleon-bonifacieva">http://glasove.com/vutreshni-glasove/49922-silviq-vachkova-po-myj--napoleon-bonifacieva</a></em></p>
<p> </p>
<p><em>Втора част от интервюто със Силвия Вачкова можете да прочетете на адрес:</em></p>
<p><em><a href="http://glasove.com/vutreshni-glasove/50422-obicham-te-mnogo-te-obicham--">http://glasove.com/vutreshni-glasove/50422-obicham-te-mnogo-te-obicham--</a></em></p>
<p> </p>
<p> </p>
