Доньо Донев: Нацията „отива на кино”

<p><strong>Напоследък започнах често да си спомням &nbsp;детството.</strong></p> <p>Баща ми беше жп чиновник и скитахме по гарите. Дядо ми по майчина е бил най-обикновен шивач. Баба ми е била домакиня, много деца е изгледала. От другата страна, родът на баща ми, е от едно село в Ботевградско - Люти дол. Дядо ми, на когото съм кръстен, бил учител в селото. Неговата жена, майката на баща ми, починала много млада и дядо ми се жени за друга от Македония, от Кратово. Тя беше учителка. Но като започнахме да се местим от гара на гара, нямаше как да работи. Остана домакиня и ни гледаше двамата с брат ми. А ние бяхме непослушни и доста проблеми й създавахме. Непрекъснато измисляхме някакви бели, особено аз. И ядях много бой от баща ми, защото винаги това, което правех, го приписвах на брат ми. Родил съм се в Берковица, а до четвърто отделение съм учил в село Сталийска махала. Дядовците много ме обичаха, защото от внуците аз бях най-щурият.&nbsp;</p> <p>Сега си представям една хубава картина от детството... През онези години, през зимата, децата по селата караха кънки по замръзналата река, които сами си правеха от винкелово желязо. Баща ми отнякъде намери едни стари ски, но без щеки. И аз, когато задуха силен вятър, си разгърна палтото, и така се пързалях. И децата ми завиждаха много. Давах и на тях, разбира се, но това беше, така да се каже, прощъпулникът на ските в България.</p> <p>Спомням си и една пакост, за която много ядох бой.&nbsp; Баща ми беше ловец и ходеше по лозята и реката зимно време да бие патици и диви гъски. Имаше едно много хубаво куче, което аз един ден взех, че го боядисах на райета. После ме накараха, та го измих, но ядох много бой.<br /> <br /> <strong>Защото всички съседи му се смееха: <em>Виж, кучето ти като зебра!</em></strong><br /> <br /> Много пакости правех, много. Нямаше дърво, на което да не се бях качил, нямаше вир в реката, където да не съм се давил и да не съм ловил риба. Есенно време ходехме, та беряхме баберки (гроздето, което е забравено тук-таме). И така цяла зима се имахме грозде.</p> <p><strong>Много си измислях и лъжех. </strong></p> <p>Аз и сега обичам да лъжа. Но това не го наричам лъжа, а художествена измислица. Защото с това, което си съчинявам, не вредя на никого. Просто създавам радост и емоции на хората. Много бой ядях и за това, че не обичах да чета книги. Сега го компенсирам. Имах един приятел Кирил, на когото баща ми, като ми купи някоя книга, аз му давах да я прочете. Той после ми я разказваше, а аз на баща ми. Като разбра цялата история, баща ми отново голям бой ми хвърли. Любимата ми книжка беше &bdquo;Патиланско царство&rdquo;. Знаех почти всичко наизуст. Най-много съм се радвал на баба Цоцолана и на това &bdquo;драги ми Смехурко&rdquo;.</p> <p>На 12 години започнах да работя. Най-напред съм работил в тухларна фабрика. Правехме тухли на реката и ни даваха някакви скромни средства. След това отидох в един разсадник, да помагам при ваденето и засаждането на дръвчетата. А когато станах на 14 г., с един Виктор, който беше доста якичък, а аз бях кльощав, работихме на една жп линия. До самата река Лом, в пясъците на реката, докарваха едни платформи с вагони и ние ги товарехме с пясък. Тогава ни плащаха доста добре. Купувахме си тетрадки и моливи, защото железничарската заплата на баща ми не беше голяма.</p> <p><strong>Бях вече на 14 г., а баща ми все викаше: &nbsp;<em>Бе искам да станеш отличник!</em></strong></p> <p>Под отличник той разбираше да нямам двойки и тройки, за шестици въобще не ставаше въпрос. И аз викам: <em>Мога да стана отличник, обаче ако ми купиш акордеон. </em>Това ми беше мечтата. И действително, понапънах се и в края на годината имах една тройка, четворки и две петици. Това за него беше вече сериозна работа. Нямаше как да не ми купи акордеон. Това стана преломен момент в моя живот. С нищо друго не се занимавах. Не пушех тогава, не пиех, не играех карти. Акордеонът ме увлече и си направихме даже едно оркестърче. Понякога си изкарвахме по някой лев.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32463_IrIgJlimemRAajoEUXDnAHUn2zwbHd.jpg" style="height:568px; width:450px" /></p> <p>После баща ми дойде тук, началник гара на София Север. И започнах да свиря по разни квартални забави, но доста се отраках и оркестърчето стана сериозна работа. Няма село в Софийски окръг, където да не съм свирил на танцови забави. Лятото ходех да свиря в Търново, Самоков, по кръчмички...</p> <p><strong>Първото влюбване? Аз го разказах някъде, ама те го смотаха... </strong></p> <p>Обикновено, когато се правеха рождени дни, журове тогава им викахме, аз ходех с акордеона. Вече съм в гимназията и всички имаха гаджета. Но тогава нямаше касетофони, затова аз свирех през цялото време. И накрая всеки си хванал гаджето и си тръгва, а аз с акордеона на рамо се прибирам. Това доста ме торзомезеше. И ето я случката... &nbsp;</p> <p><strong>Един път в компанията пристигна едно ново момиче, Теменужка, </strong></p> <p>която ми направи веднага впечатление. И понеже не беше ангажирана с никой, аз започнах да се увъртам &nbsp;около нея. Обаче бях един такъв кльощав, с един такъв нос, с хлътнали бузи, рошава коса - никакъв. И тя въобще не ми обръщаше внимание. Аз все се бутах да бъда някъде в близост до нея и да й&nbsp; привлека вниманието, но все другите й бяха по-интересни. И решаваме да отидем на плаж, на бившата &quot;Република&quot;. Дойде и тази Теменужка. И щом скочи в басейна, аз по нея. Но тя все по другите се лепеше. Което доста болезнено го изживявах. Тогава ми хрумна и попитах: <em>Как е Теменужка в мъжки род?</em> И на нея й направи впечатление, че нейното име се коментира. И те започнаха. Единият вика - Теменуг, друг - Теменугър, и аз виждам как изведнъж очите й станаха други, обърна се към мен и вика: <em>Моля ти се, кажи как е!</em> Обаче аз инат. Между другото голям инат съм. И упорито отказвах. Тя по едно време дойде до мен и вика: <em>Моля ти се бе, кажи как е теменужка в мъжки род.</em> И аз виждам как очите й стават по-топлички. Даже по едно време си сложи ръката на моето рамо.</p> <p><strong>И сърцето ми си каза: <em>Ето, най-после...</em> И решавам, че вече мога да кажа: <em>Теменужка в мъжки род е теменужник. </em>Смях... </strong></p> <p>И тя си взе багажа, облече се и си отиде. Така приключи първото харесване.</p> <p>По-късно, в Хаинбоаз, като бригадир, освен че свирех и рисувах. Трябваше някой да изрисува палатките отвън. Дадоха едни пощенски картички с рисунки на Ангелушев, на Кольо Мирчев&nbsp; - бригадири с кирки и лопати. Аз се захванах с тази работи и тогава ми казаха: <em>Много хубаво рисуваш бе! Що не кандидатстваш в академията?</em> И аз се явих на изпитите и ме приеха. От раз. Обаче една година мина и ме изгониха от академията. Защото аз по цял ден си свирех с акордеона и бях натрупал доста отсъствия. Интересуваше ме да ходя по сватби, по кръчмите да свиря. След като ме изгониха от академията, отново кандидатствах и&nbsp; ме приеха в учителския отдел. Проф. Илия Бежков ме забеляза и искаше да отида в неговия клас. Събота и неделя свирех по сватбите и понеделник отивах в Академията с акордеона. Свирех на циганчетата, които ни позираха, и те играеха кючеци. Един ден ме извика проф. Бешков и каза: <em>Момче, искам от теб да разбера! Или акордеонът, или четката!</em>&nbsp;Доста тежко го изживях. Веднага зарязах акордеона и започнах вече по-сериозно да се занимавам с рисуване. Може би 30-40 години не бях пипал акордеон. Последните години поостаряхме и като се съберем приятели, се сещат, че съм свирил. Но</p> <p><strong>много съм му благодарен на Илия Бешков за това, че ми постави въпроса по хамлетовски: <em>Или акордеонът, или четката!</em> </strong></p> <p>Станах много добър приятел с Борис Димовски и Радослав Маринов - Реме. И така се запазих. После ме извикаха в анимацията, където доста сериозно работех. Тогава измислих &nbsp;&bdquo;Тримата глупаци&rdquo;.<br /> <br /> <img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32463_e8v4MHTNnHaxoa9EMTKKOX8qf2CHim.jpg" style="height:520px; width:312px" /><br /> <br /> <em>Автопортрет&nbsp;</em><br /> <br /> Мисля, че Тримата глупаци са един автопортрет, не само визуален, но и тематичен. Защото след като издадохме вестник &bdquo;Тримата глупаци&rdquo;, мен ме нарекоха Главен глупак. И сега така ме наричат - Главен глупак на Републиката, но това не е обидно. Започнахме с приказката на Елин Пелин, която е всъщност &bdquo;Тримата умници&rdquo;. По това време Анастас Павлов беше главен редактор. Изчетохме доста приказки от фолклора на другите народи и се оказа, че темата за глупостта е третирана от почти всички народи. И решихме, че ако направим глупаците герои, ще бъде доста възприемчиво и от другите народи.</p> <p><strong>Защото проблемът с глупостта е навсякъде. </strong></p> <p>Първият филм не се прие много добре. Бяха фрагменти от Елин Пелин, някои от които ние осъвременихме. Падна напр. историята с облаците, но остана мътенето на яйцето. Добре, че си сложихме някои ситуации като мирисането на цветето - единият подава цветето с дръжката нагоре, а другият се изправя на ръце, за да го мирише отдолу. И започнаха да пристигат в студията писма на зрители, които искаха да продължим историята на глупаците. Така тръгна сериалът. Чарът му е, че всеки вижда &nbsp;по нещо от себе си. Защото няма човек, който да не е правил глупости.</p> <p>И понеже говорихме за детството, имам чувството, че още от малък, заедно с моите приятели, съм правил непрекъснато разни измишльотини, които са били и много глупави. Те затова много ме обичаха. Сега като се събираме в компания, обичат аз да разказвам истории, защото си измислям невероятни неща.</p> <p><strong>Има една много смешна история, която съм разказвал по радиото преди много години. </strong><br /> <br /> След като се оправиха отношенията с Тито, започнаха да се правят едни екскурии до Югославия. По това време бях направил един плакат за Международния младежки лагер в Приморско. Като награда ми предложиха да се включа в една екскурзия до Дубровник. Това ме съблазни и тръгнахме с една много млада група. Аз бях най-дъртият, някъде 32-годишен, а те около 25-26 г. Много малко пари ни дадоха, някакви динари. Всеки сътветно в куфара си слага по някоя бутилка, в чорапите, за да не се &bdquo;чукат&rdquo;, както българинът казва. И с тия малко пари започваме да си правим сметка какво можем да усетим от този живот, който беше чужд за нас. Аз кока-колата я мислех за алкохолно питие. И си спомням как с Владо, с когото станах приятел в тези кодоши, си купихме една бутилка и я изпихме до половината, за да не се напием.<br /> <br /> Но като спряхме в Белград, един от групата изчезна за два дни и се върна с много пари. Явно е имал някакви близки, познати, защото се сдоби с доста динари. Намразих го в момента, в който разбрах, че има повече от другите. И през цялото време все гледах да му направя някакво мръсно. Кандърдисах и Владо да го намрази, просто го агитирах. Започнахме да го отбягваме, като си пиехме нашите питиета. Но когато се връщаме от Дубровник след 15 дни, в Белград &bdquo;нашият приятел&rdquo; отново изчезва. И вечерта се връща с два куфара. Аз веднага се заинтересувах аджеба какво има в тези куфари. Тогава се купуваше от Белград хавлии и прежда, защото тук нямаше. И се оказа, че двата куфара са пълни с чилета прежда. Аз още повече го намразих и започвам да кроя някоя мръсотийка. И казвам на Владо:</p> <p><strong><em>Моля те, ще седиш до мен и само ще казваш &bdquo;да, да, верно, верно&rdquo;</em></strong><strong>. </strong></p> <p>Сядам аз до този наш приятел и казвам: <em>Абе какво има в тези куфари?</em> Той вика: <em>Чилета.</em> Ама аз знаех вече и съм си скроил план. И викам: <em>Ти ще береш ядове на митницата с тия чилета, два куфара! В декларацията колко динара писа, че си взел? Ние писахме по много малко.</em> И той вика: <em>И за съм писал малко.</em> <em>А, </em>викам му аз,<em> сега като отворят куфарите, и като кажат: Откъде пари?! </em>А той вика: <em>Ами ще кажа: подариха ми ги.</em> <em>А,</em> казвам аз, <em>подарък чиле не става. Ако това е на кълбе, можеш да кажеш, че леля еди-коя си ти го е подарила. Така е подарък. Ама чилето е купено, откъде пари? Значи &nbsp;можеш да ги пренесеш само ако ги навиеш на кълбета.</em> И цяла нощ нашият върте и всичката прежда направи на кълбета. И така се прибра. Обичам такива измишльотинки. Ей така, да си правя весело.</p> <p>Но и на мен са ми правили много номера. Румен Петков, той сега е в Лос Анджелис, ми направи един уникален кодош. Много обичам да си го разказвам пред приятели. Двамата с него отиваме в Гърция. Пак така си вземаме парички, този път повечко. Обаче аз си обличам една стара риза, защото ми казаха, че много хубави ризи продавали в Гърция. И тръгвайки, викам на Румен:</p> <p><strong><em>Братче, като пристигнем в Гърция, купувам си веднага една бяла риза и тази я хвърлям!&nbsp;</em></strong></p> <p>Пристигаме ние и отиваме да пием по едно узо. На връщане си купувам тази бяла риза, за която толкова съм мечтал. Прибираме се в хотела, аз живея на първия етаж, а той на третия. Веднага си я облякох, оглеждам се щастлив в огледалото. И взимам старата риза, увивам я във вестник и сутринта, преди да се срещнем долу на входа на хотела, отивам лекичко до контейнера за боклук, оглеждам се да не ме види някой, и хоп, леко хвърлям ризата. Изчаквам го, отиваме на закуска в хотела, излизаме и обикаляме града, ходим на прожекции със зрителите. И като се връщам вечерта, гледам в стаята на масата сгъната моята стара риза.</p> <p><strong>Цяла нощ не спах и си викам: <em>Тия ни следят, явно като чужденци. </em></strong></p> <p>Колебая се дали да му кажа... На другия ден станах много по-рано. Взимам пак ризата, отново я завивам, отново обикалям тихо около контейнера и хвърлям ризата. Прибирам се обратно, сядаме да закусваме, обаче този път аз съм тъжен. И той ми вика: <em>Абе, бат Доньо, кво ти е? Лошо ли ти е нещо? Кво става?</em> Викам: <em>Нищо, нищо.</em> Но на обяд, докато се храним, решавам, че трябва да му разкажа цялата история. Как вчера сутринта съм хвърлил ризата, а вечерта я намирам сгъната. <em>Дебнат ни братче!</em> <em>Следят на всяка крачка, където отидем! </em>&nbsp;С<em>ледят ни яко!</em> Той вика: <em>Мани ги, за...би ги! </em>Обаче аз съм потиснат, защото знам, че където тръгнем, тия все ни следят. И вечерта той си пие, а аз съм тъжен. И той тогава ми призна: <em>Братче, нали знаеш, че пуша? Ставам много рано и от прозореца, както си пуша, те виждам как отиваш към контейнера. И докато ти закусваш, аз все едно отивам до тоалетната, взимам ризата от контейнера и ти я слагам сгъната на масата. </em>Много му се радвах. Защото човек трябва да има чувство за хумор.</p> <p><strong>Без чувство за хумор човек е бедна твар.</strong></p> <p>Имам много приятели. Ей сега идвам от Сатиричния театър, където моите приятели Васил Попов, Пламен Сираков, Мито Манчев и техни колеги правят на Станко Стратиев една пиеса. Извикаха ме да им направя плаката. И не можем да се раздеилим. Обичам хора с чувство за хумор, тези, които са&nbsp; толерантни в отношенията си с другите. Не обичам лицемери, не обичам, когато се унижава някой човек. Когато някой ме унизи, не му прощавам. За мен той е умрял. Казвам, че съм му ял вече житото и не съществува за мен. Минавам покрай него, все едно го няма. Времето не ми помага, защото човек трябва да има някакво достойнство.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32463_Ko81kp6sICq6isX9qK5m04NHp0vmjp.jpg" style="height:442px; width:600px" /></p> <p><strong>Имам чувството, че съм дете на Господ. </strong></p> <p>Не съм религиозен фанатик, но ходя и паля свещ. Аз съм може би единственият българин, който е намирал Библия. Бях с внучката в Княжево, трябваше да отида да взема за колата едни лагери. А както вървя по пътя, виждам една кутия за бонбони. Оказа се, че не е кутия за бонбони, а Библия, паднала на тротоара. И си я пазя като нещо свещено. Дъщеря ми вика, че Господ седи зад мен. Моят колега Георги Чавдаров беше казал, че като минавал Господ над България, бръкнал в кошницата хвърлил ме и рекъл: <em>А некой го пипне, Аз ще му отмъщавам!</em>&nbsp; Правеше си такъв майтап с мен. Ето, той е един от хората, с които си развалихме приятелството. Стигна се до един конфликт, от който нямаше изход. Или трябваше да си заздравим приятелството, или да го разрушим. Оказа, че по-лесно се разрушава приятелството. Сега, като се срещнем, не си казваме &bdquo;добър ден&rdquo;. Финито! Аз му казвам: <em>Здрасти!,</em> а той минава като през гробища. А аз съм страшен инат. Детският инат съм го развивал и го обогатявам непрекъснато. Ето това не харесвам у себе си, че съм такъв голям инат.</p> <p><strong>На седмица правя по 15 - 20 карикатури. </strong></p> <p>Почти всеки ден имам публикация на карикатура. Ставам много рано сутрин и до 9 ч. работя вкъщи. Понеделник и вторник отивам във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ), където преподавам анимация. Останалото време съм в редакцията или на среща с приятели. Вечерта, като се прибера, чета много, особено напоследък. Сега в момента Достоевски съм хванал да го чета. Съжалявам, че не съм го чел някога. Имал съм едно предубеждение към него. Но след като прочетох &bdquo;Престъпление и наказание&rdquo;, сега чета &bdquo;Братя Карамазови&rdquo;. Голяма работа е. А защо съм имал предубеждения, самият аз не мога да разбера. Последните 2-3 годиин съм прочел толкова, колкото за целия живот не ми се събира.. &nbsp;</p> <p>Когато прочетох &bdquo;Сто години самота&rdquo;, реших, че човек без книгата е точно това - сто години самота. Но съм чувал и лоши неща за книгата. Бай Стефан Пейчев, артиста, се майтапеше: <em>Доньо, внимавай, че книгата разваля човека</em>. &nbsp;Сега се мъча моята внучка да я науча. Човек трябва да добие навика да чете. Защото телевизията, радиото, това са други прозорци към света, но литературата е незаменимо нещо. Съжалявам,че тогава баща ми не ме е бил повече, за да чета. Може би щях да стана писател.<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32463_nWiiLTS166yWaIsIx5HTz0DdgkNroZ.jpg" style="height:531px; width:400px" /></p> <p><em>Шарж на поета и писател Виктор Самуилов</em></p> <p><strong>Завиждам единствено на писателите. </strong></p> <p>В момента подотвям изложба от портрети, разбира се, шаржирани, на мои приятели. За съжаление няма нито една жена вътре, само мъже. Жените много се обиждат, не могат да се търпят деформирани. В момента това ми е голямата любов и се старая да се представя цялостно. Доста портрети, към 40 съм нарисувал, но&nbsp; искам да ги направя 60 и да направя сериозна изложба. &nbsp;</p> <p>Повече от нещата, които съм правил, филмите по-специално, съм ги сънувал. До главата си винаги имам един бележник, и като ме стресне нещо на сън, си го записвам. Напоследък ме преследва един сън. Все ме гонят, все ме убиват, бутат ме в пропаст. Не мога да разбера защо, нямам някакви драматични преживявания през тези дни. Едно време като работех в анимацията, се бях нарисувал умрял, с много цветя.&nbsp;Нарусивал съм си погребението.</p> <p><strong>За смърта какво мисля? Аз вярвам в прераждането. Преродил съм се от мексикански знахар, </strong></p> <p>който е живял някъде 1820 г. Това ми е трето прераждане. Човек в живота си трябва да се усъвършенства, за да може да се преражда в нещо по-висше. Големите астролози го знаят това. Защото тук става въпрос за енергиите, за душата. Ами извънземните, дето идват тук? Скоро ме изненада една история. В Родопите, в някакви крепости, които вече са разрушени, имало изображение на някаква квачка с пиленца, изчукана в стените на крепостта. Такава рисунка има само в Родопите и на Великденските осторви! Представяте ли си!? &nbsp;Има нещо, което не може да се обясни. Има сили, които влияят на България и земята. Но това не може да се обясни, защото материалното разсъждаване доминира над другото и човек не е склонен да приема неща, които не може да си представи. Но много обичам две страни - Испания и Мексико. И ако се преродя, мечтая там да бъде.&nbsp;<br /> <br /> <strong>Виждам, че светът отива към лошо.</strong></p> <p>Аз съм от старата генерация и тези истории от Библията ми бяха приличаха само на някакви&nbsp; приказки. Сега се каня, дано съм жив и здрав, да прочета Библията. Може да си променя тогава някои възгледи. Знам, че е трудно занимание, но аз съм инат, нали ви казах... И съм песимист. Всичко отива към лошо. Един приятел ме беше нарекъл оптимистичен песимист. Моралът се разлага.&nbsp; Парите разлагат света. Виждаме, че Америка, която борави с гоблеми пари, може да купи всичко. Затова големите умуве на Европа отидоха там.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32463_MplvfX7qWN7zTcH7nxHjcRV1KuHD5L.jpg" style="height:375px; width:500px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>Аз си обичам народа. Държавата не я затичам за нищо. </strong></p> <p>Казавал съм, че ми е обидно, когато попълвам графата &bdquo;балгарин&rdquo;.&nbsp; Но аз обичам българите. Едно време ни учеха, че българинът е добър, гостоприемен, трудолюбив, отспъчив, не си заключва къщата. А днес като тръгна и гледам тези решетки по прозорците и вратите, плаче ми се направо. &nbsp;Мечтая младото поколение да се осъзнае, защото сега върви по грешния път. Нацията &bdquo;отива на кино&rdquo;.&nbsp;За себе си нямам никакви желания. Искам са си купя нови дънки, но това е най-лесното нещо. Искам да са живи и здрави всички мои близки.</p> <p><strong>Власт не искам да притежавам. </strong></p> <p>Бил съм осем месеца директор на студия за анимационни филми и разбрах, че не обичам да командвам. Мисля, че хората, които ръководят България, трябва да се абстрахират от понятието пари и да движат нещата в полза на хората. Най-голямата глупост, която се направи в България, е приватизацията. Разпордадоха всичко. Затвориха заводи с много качествена продукция, за да се отвори пазар за чуждата стока.</p> <p><strong>Любимата ми глупост, която съм чувал? &nbsp;</strong></p> <p>Радой Ралин разказваше една история от тоталитарно време за някакъв наш политик от Созопол. По онези места, на пясъчна почва, най-добре виреят дините и пъпешите. И този наш политик отива в Африка, в Сирия,</p> <p><strong>в голямата пустина и казва: <em>Леле, тука к,ъв голем бостан ше стане-е-е!</em> </strong></p> <p>И действително сключва договор. Не, не е измишльотина! Аз му вярвам на Радой, въпреки, че и той е измислил доста неща. И направили проби, и не поникнало нищо. Представяте ли си бостан в Сахара?!</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32463_IKdhofwi4DCQ8Jb837guQIz1Cb5d45.jpg" style="height:469px; width:298px" /></p> <p>Гледах скоро един филм. Действието се развива на сръбската граница. Останали в едно село само възрастни хора. И се събират един дядото, който е самичък, с бабата, останала вдовица, та да си се гледат. Зима е, събрали се селяните в една от къщите, говорят си, един пише стихове... И една бабка, доста възрастна, прилича на индийска баба - с много бръчки, казва: <em>Главното нещо е любовта.</em> <em>Човек не може без любов!</em></p> <p><strong>Любовта движи човека напред. Ама не да разбирате &bdquo;целиването&rdquo;, </strong></p> <p>не говоря за &bdquo;целиването&rdquo;. Любовта бих издигнал в култ - към природата, към хората, любовта като еротика.</p> <p>Аз си гледам понякога най-лошите филми. Човек трябва да може да се обърне към това най-лошото, което е направил в живота си. И си разсъждавам: <em>Леле, как са ми дали толкова пари, да го направя този филм?! </em></p> <p><strong>Но трябва човек да остъпи една крачка, за да се огледа.</strong></p> <p>Не съм оптимист за бъдещето. Ето, загубихме си и чувството за хумор. Хората вече не се смеят. Всичко е тъжно. Отидеш в заведение, седят хората унило по масите. А по-рано... Александър Божинов ми е разказвал: <em>Ние</em>, вика,<em> как се събирахме по кръчми! На едната маса седят Пелинко, аз и Магда Колчакова, на другата - Илия Бешков и Светослав Минков, хора с различни възгледи, но се уважавахме взаимно. И си подхърлме майтапи. </em>То е смях! Тебе не ти се иска да се прибереш в къщи. Но е имало някаква търпимост, някаква толерантност. Сега това се загуби. Защо ли? Беднотията, сиромашията - човек се чуди как да върже двата края.</p> <p>П.П. Разговорът е проведен през лятото на 2002 г.</p>