Деян Донков: Винаги съм имал колебания - ставам ли, не ставам ли?

<p style="margin-left:2.0pt">&nbsp;</p> <p style="margin-left:2.0pt">Детството съм си изкарал на село, Пролазница, Видинско.</p> <p style="margin-left:2.0pt">Спомням си, че обичах да се обличам с дрехите на сестра ми. Имах дълга коса, понякога си слагах и панделка. И като ме питаха: <em>Ти момиче ли си?</em> , веднага вдигах полата, ама пред всички! Кретен! <em>Ти момиче ли си?</em> И аз:<br /> <br /> <strong><em>Хааааа!</em> Свалям гащите и работата ясна.</strong></p> <p style="margin-left:2.0pt">Като малки много се мразехме със сестра. Непрекъснато й дърпах дрехите, за да я ядосвам. Много се биехме, ама много. По- големите ме учеха да псувам, без изобщо да разбирам какво означават тези думи. И те казват: <em>Извикай сега сестра си и й кажи еди-какво си! </em>Всички се събират, тя идва и аз й казвам: <em>Да ти ..., не знам к&#39;во! </em>И тя се разплаква и се прибира. Казва веднага на баба ми и тя ми хвърля един бой и пита: <em>К&#39;во значат тези неща?</em> - <em>Не знам.</em></p> <p style="margin-left:2.0pt">Голем идиот, много голем...<br /> Имаше един казан, в който варят ракия. Аз гледам само някой да си хвърли фаса - отивам, взимам го и дърпам. Имаше на село една дупка с гасена вар, нали се сещаш? Дупката беше голяма и дълбока. Там, с една кошничка завързана на въженце, седя и да ловя риба ааааз... във варта. Обаче изпуснах връвчицата и като се наведох да си я взема, паднах с главата надолу. А няма никой. Баба ми вареше някакви компоти. И аз с главата надолу - бам! Поглъщам вар, боря се с това &ldquo;бялото&rdquo;, а ръцете ми потъват, няма къде да се опра. Накрая някой ме е издърпал. Но тове вече не го помня. Споменът ми е как баба ми ме мие под душа и ме тръска с главата надолу , а аз повръщам. Беше доста гадно.</p> <p style="margin-left:2.0pt"><strong>Момичетата? Още оттогава ги привиквах по нек&#39;ви места...</strong></p> <p style="margin-left:2.0pt">Спомням си, че като много малък се разглеждахме - аз и две момичета. Интересно беше! Иначе първите трепети бяха в детската градина. Имах си гадже, Петя, блондинка, много красива. И аз знаеш ли к&#39;во правех? Като заспят всички в детската градина, аз леко, леко и в нейното легло - оп! Там ни намираха - прегърнати и заспали. Бяхме си близки с нея. Спомням си, че имаше по - голяма сестра, която понякога идваше да я взема. И тя беше много хубава. Един път, когато беше дошла, аз викнах още няколко мои приятели от детската градина и се нахвърлихме върху нея, съборихме я на земята, дърпахме й дрехите, стискахме я! Тя се разплака, а нас ни наказаха.</p> <p style="margin-left:2.0pt">Дали съм гепил като малък?<br /> От нас бях взел един часовник - стар и много хубав. Но го направих на нищо, счупих го. После започнах да му раздавам чарковете, стрелкичките. На Петя сигурно съм дал най - хубавия чарк. Сестра ми пък си събираше салфетки. Изпращаха й ги разни другарчета от Съветския съюз и Чехия. А аз й ги взимах и ги подарявах на момичетата, които ме харесват.</p> <p style="margin-left:2.0pt"><strong>Никога не съм имал планове за бъдещето.</strong></p> <p style="margin-left:2.0pt">Във ВИТИЗ (НАТФИЗ) попаднах съвсем случайно. Трябваше да влизам в казармата и сестра ми ми каза: <em>Иди, кандидатствай във ВИТИЗ! Според мен ставаш. </em>А аз й отговорих: <em>Според мен не ставам! Там са специални, сигурно от много време се готвят.</em> Не съм бил пристрастен към театъра. Докато живеех във Видин, имам спомен два пъти да съм ходил на театър - един път с майка ми и един път с училището. А, като по-малък ходех на куклен театър, ама заради тъмното. Сядах между Лили и Иглика, две близначки, държа ги и двете за&nbsp;ръцете - и целувки!<br /> <br /> Но сестра ми каза: <em>Ще ти се разсърдя, ако не кандидатстваш. - Добреее, ще отида! Няма да се караме! </em>&nbsp;Бях дошъл в София да си купувам разни неща, но никого не познавах. И реших, че ще е много интересно да отида сам някъде, където никой не ме познава, а аз не знам нищо за това място. Провокира ме мисълта за неизвестното, авантюрата!&nbsp;И ми хареса.<br /> <br /> <strong>Моите изпити бяха 50% импровизация. </strong><br /> <br /> Не си спомням текстовете, нито как са минали. Беше много кратко подготвяне и спускане стремглаво, през глава - буф! Аз така се научих да плувам. Един арменец, приятел на майка ми, от Пловдив, дойде на гости във Видин. И го водим ние на Рабишкото езеро и той ми казва: <em>Хайде да плуваме! - Не мога!</em>, отговарям. <em>Ела с мен</em>, предложи той. С един дюшек влязохме много навътре и той ме бутна. <em>Брлаам, брлъм, брлъм</em> - започнах да потъвам и изведнъж показах глава над водата и започнах да плувам кучешката. Така станах и актьор!</p> <p style="margin-left:2.0pt"><strong>Но винаги съм имал колебания - ставам ли, не ставам ли?</strong></p> <p style="margin-left:2.0pt">Много си мечтаех, голям фантазьор съм.<strong> </strong>Нашата къща на село е последна и след нея има голяма поляна с ябълки. След поляната е планината - няма друго. И когато се приберат децата и остана сам, там отивах. Качвах се на някое дърво или лягах на поляната и гледах звездите.</p> <p style="margin-left:2.0pt"><strong><em>Какво има там? Какво е това чудо?</em> </strong></p> <p style="margin-left:2.0pt">Този въпрос е много мистичен и много ме занимава. В &ldquo;Бая си на бълхите&rdquo; има такъв текст. Защо сме на тази земя? Какво трябва да вършим? Къде трябва да отидем? Какви трябва да бъдем... Там има монолог, в който се разказва за болен човек, на когото Христос казва: <em>Стани и върви!</em> Но хората не знаели кой е Той и питали: <em>Защо в събота? Днес е забранено да се работи! </em>А човекът отговорил: <em>Христос е!</em> След това аз казвам: <em>Братя и сестри, та нали и днешното време е същото и всеки от нас трябва да има човек до себе си. Но има хора, които няма на кого да се опрат, самотници ги наричат. Но те не са сами! </em>На последното представление, като казах <em>Христос</em>, не мога да продължа...</p> <p style="margin-left:2.0pt"><strong>Потекоха ми сълзи, разплаках се, просто спрях. </strong></p> <p style="margin-left:2.0pt">Продължих, разбира се, но се почувствах много тежко. А същевременно и много хубаво, разбираш ли? И това ме държи толкова време.</p> <p style="margin-left:2.0pt"><strong>От какво се страхувам? </strong><br /> <br /> Понякога се страхувам от самотата, понякога - от най-добрите си приятели. Защото съм го изпитал на гърба си. Иначе според мен най-важното е човек да е добър, да е освободен от предразсъдъци, да чувства, че е свободен в мисленето си, в поведението си. Важно е човек да има собствена философия.<br /> <br /> <strong>Кого обичам?</strong><br /> <br /> Мат - от Видин, Иван - брат ти, Мартин, Ася. Готов съм да направя всичко за тях. Изпитвам понякога нужда да направя нещо, независимо какво ще ми коства - нещо, което ще им донесе радост, което ще ги накара да се усмихнат. Или да ги прегърна с всичка сила. Е такова нещо...</p> <p style="margin-left:2.0pt"><strong>Бих пожертвал живота си, за да разбера к&#39;во става!</strong><br /> <br /> За к&#39;во става въпрос!? Да ми кажат: <em>Ще се качиш на нещо и то ще те изстреля до края. Ти ще разбереш и ще умреш!&nbsp;</em>Не знам какво е &ldquo;то&rdquo;! Нали затова е &ldquo;там&rdquo;! Не мога да &quot;го&quot; формулирам. Никой не може... Има ли живот след живота? Ще прозвучи глупаво, каквото и да кажа. <em>Искам да разбера смисъла на живота!</em> - адски тъпо!&nbsp;</p> <p style="margin-left:2.0pt"><strong>Интересни са ми нещата, които разказва баба ми. </strong><br /> <br /> Как една вечер излязла на двора и видяла над Балкана &quot;нещо&quot;, което й приличало на фигурката на петицата от зарчето - ярки светлини в небето. Обадила се на съседи, те на други селяни - да дойдат и те да го видят. Излязло цялото село, гледат и се чудят:<br /> <br /> <strong>Бе, мамка му, к&#39;во е тава?</strong> <strong>Па се вайкат:</strong> <strong><em>Пу, майкя му, к&#39;во е тава?</em></strong></p> <p style="margin-left:2.0pt">И &quot;онова&quot; по едно време - &nbsp;фюююииит - и се мести по небето. Минало много време, хората започнали да се прибират. Само баба останала да го гледа! И изведнъж то изчезнало. Ей така, смалило се и изчезнало. На втория ден пак се появило. На третия ден, когато отидох на село, баба заведе и мен на мястото, но имаше яка мъгла и нищо не се виждаше.</p> <p style="margin-left:2.0pt">Преди години живеех сам на един таван. Една нощ сънувах сън, ама много истински. Усетих как заспах, разбираш ли? Усетих преливането, преминаването в съня, което човек никога не усеща. Сигурно така умира човек умира... Рязко се отделих от тялото и усетих как с бясна скорост се изстрелях, извисих се.</p> <p style="margin-left:2.0pt"><strong>Озовах се в ембрионална поза в Космоса! </strong><br /> <br /> Там имаш идеална тишина и НИЩО! Спомням си, че виждах земята много малка, колкото топче. Бях много, много далеч от нея. Беше много тихо и малко страшно. Останах в тази поза във въздуха. Повече не помня... След това сигурно съм заспал. Не, не си спомням връщането. Но съм убеден, че беше изживяване, а не сън.<br /> <br /> <strong>Вярвам в Силата. В Онова, което не може да бъде наречено. Онова, което прави нещата такива, каквито са.</strong></p> <p style="margin-left:2.0pt">Власт не бих поискал, защото не знам какво да направя с нея. Виж, ако знам верния път, по който за кратко време да направя нещо важно, бих поискал. Но да взема да се лутам - да се измъчвам, да измъчвам и други хора - не!</p> <p style="margin-left:2.0pt">Абсурд? Един ден за мен е пълен абсурд, следващият - абсолютна хармония. Вчера, например, беше деня на Хармонията. Нищо не се случи, просто си вървях и си свирках по улиците. Предишният ден беше деня на Абсурда. Карах се с хора. Абсурдът беше в това, че се опитвах с всички възможни думи да обясня нещо (според мен) съвсем просто. И не можах да го направя! Или другият човек не искаше да ме разбере... Това често абсурд за мен - неразбирането между хората!</p> <p style="margin-left:2.0pt">Питай ме за омразата! Мразя интригите! И глупостта я мразя много. Явлението &ldquo;чалга&rdquo; мразя.</p> <p style="margin-left:1.0pt">Обичам да плувам. Обичам да наблюдавам. Обичам да обичам.</p> <p style="margin-left:2.0pt"><strong>Животът? Не знам какво може да го осмисли! </strong><br /> <br /> Ти можеш да си мислиш, че знаеш как да го осмислиш, но... Да прочетеш хиляди книги, да напишеш сто книги, накрая може да си кажеш: <em>Това беше абсолютна глупост! Това за к&#39;во го направих?! </em>Не знам дали &quot;осмислен живот&quot; означава след време хората да говорят за теб: <em>Той беше гений!</em> Не ги знам тези неща... Може би тези, които са се отдали на духовен живот, които се стремят към &nbsp;Съвършенството и Вечността, те сигурно достигат до някакво осмисляне на собственото си съществуване.</p> <p style="margin-left:2.0pt"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/40793_fkGQPn4di1zqETMI4lM7TZWqCBdpoz.jpg" style="height:601px; width:350px" /></p> <p style="margin-left:2.0pt"><em>Автопортрет, 2010 г. </em></p> <p style="margin-left:2.0pt"><br /> <strong>Не знам какво искам! А още по-малко знам кой съм. Не знам къде съм. Не знам <em>защо</em> съм. &nbsp;</strong></p> <p style="margin-left:2.0pt">&nbsp;</p> <p style="margin-left:2.0pt"><em>П.П. Разговорът е проведен през зимата на 2001 г.</em></p> <p style="margin-left:2.0pt">&nbsp;&nbsp;</p> <p style="margin-left:2.0pt">&nbsp;</p>