Държава на духа

Улица “Космонавт”

Вървях по улица “Космонавт”, която водеше към горния край на селото. 

Тя беше потънала в прах – може би лунна? – и перушинести космонавти бродеха лениво из нея, кудкудякайки и клъввайки тук-там по някое зрънце. Лунен беше изгледът на къщите с изронени стени, космическа пустота лъхаше от обраслите с бурен дворове; понякога се мярваше брадясалото лице на някой извънземен. Само от галактическата кръчма в долния край долитаха отзвуци от чукания на чаши и смехове, свидетелстващи, че не е фикция другопланетният живот. 

И аз се замислих, крачейки из прахта и сподирян от кудкудяканията на пърхащите братя по разум, които си подаваха може би някакви космически сигнали... Да, наистина имаше време, когато почти всяко българско дете мечтаеше да лети в космоса. Колко отдавна беше това! Спомних си как се гордеехме с космонавта Георги Иванов – неговите портрети бяха навсякъде; днес той е почти изцяло забравен.

Вярно, това бе време на голямо самочувствие, на смели мечти и кроежи. Смятахме се за сериозна научна и индустриална сила; изчислявахме на кое място сме в света. Днес е странно дори и да се припомнят тези изчисления... От онова време са руините на някогашните промишлени гиганти – разбити и безутешни като изоставени другопланетни бази на Империята от “Междузвездни войни”.

Всичко е рухнало. Сякаш пелена падна от очите ни и всички мечти, които ни хранеха през десетилетията, се разсеяха. Оказа се, че сме само един беден и несретен балкански народ, че не сме нужни никому и се почувствахме като чужденци и извънземни дори в собствената си родина. Защото бедният е извънземен на тази земя, него го разглеждат с гнусливо любопитство или го сочат с пръст като чудовище. Няма прошка за бедния. 
И от космическата мечта на България останаха само безлюдните ѝ лунясали села и марсиански провинциални градчета – без работа, без жители, без живот. Извънземните ни гледат със стъклените очи на стариците и с безизразно-мътния поглед на младите поколения – те изглеждат уж като обикновени момчета и момичета, но са извънземни по сърце и душа.

Българската мечта

Поколение след поколение някакво съмнение гризе българите. Едно голямо страдание разяжда българската душа. Струва ѝ се, че не живее “като хората” – тъй, както се живее в Хамбург, Париж, Лондон и Ню Йорк. Това трови и осуетява българската радост от живота.
Червеят на съмнението се беше загнездил в българските души още през годините на комунизма, но в истинско терзание се превърна едва сега, когато киното, телевизията и рекламите изваяха образа на щастливия живот – примамлив, желан и недостъпен. Както при някоя лъскава красавица – очи пълни, ръце празни.

Който обещае, че ще напълни тези ръце, ще спечели и сърцата на българите. Една ловка партия подуши това в началото на прехода и обеща на всяко българско семейство семеен бизнес, къща с басейн и ежегодна почивка на Карибите. Така тя дойде на власт. 
Нищо не се получи, естествено. С нея се продънихме още по-зле, отколкото бяхме, и изгубихме и малкото, което имахме. Изобщо в ламтежа си за западен стандарт на живот ние изкопирахме всички западни институции, обичаи, вкусове, моди, за които се сетихме, но вместо да влезнем в клуба на богатите, затъвахме все повече и повече в тресавището на Третия свят. Вече сме до гуша в калта – и потъваме все по-дълбоко.
Каква е причината за този тайнствен факт?

Проста. Както пише в добрите наръчници по психология – никога не се опитвай да станеш това, което не си. Не можеш да нахлузиш чуждата кожа върху себе си. Ако подражаваш на другия човек, най-многото да станеш маймуна, а не човек. Следвай собствените ти заложби, които са ти дадени от Бога.

Западният стандарт е неосъществим за нас, защото не сме западни хора и защото – да си го кажем направо – не притежаваме необходимата за това култура, честност, трудолюбие; или най-малкото те не са на това ниво, което е необходимо. Нашият стил на живот, нрави, навици са съвсем други и не ни оставят избор. Ние не живеем, за да работим, а работим, за да живеем. Малцина тук са готови наистина да се трудят. Ние ценим спокойствието, малките наслади от живота, онова, което ориенталецът в нас нарича “кеф” – с една дума, това е котешката леност и фатализъм на Изтока, а не озъбената кучешка стръв на западния човек.

За да оценим огромната разлика между “Ние” и “Те”, стига ни да видим дори само тестото, от което сме замесени. Славянската субстанция в нас – това е добродушие, покорство, семпла, почти овча душевност, наивност, преливаща в недодяланост и простотия. Тюркско-ориенталската жилка носи хитрост, лукавство, търговски нюх, фатализъм, свързва ни органично с Изтока и Леванта. Тази своеобразна сплав образува основата на “балканското”.  Третият елемент е православната вяра; на практика само тя ни свързва с европейската цивилизация – но в нейната източна, византийска разновидност. Вярата е най-светлият елемент в народната душа; тя внася – или поне го е правела някога – светлина и мъдрост в народния характер, тя е смекчаващото, примиряващото, очовечаващото начало. С образа на Христос в душата си балкано-византийският човек е добил достойнство, издигнал се е до нравствена позиция и е получил място в историята, което при други обстоятелства щеше да му бъде отказано. Изгубим ли го, губим ранга си на исторически и културен народ.    

Западният начин на живот е напълно чужд на народностния ни свят. Следвайки го, ние разоряваме не само душата си, но и скромната си икономика, разрушаваме народностния си стил, своята държавност и култура. Западните норми на работа и почивка, западната трескавост, стръв за обогатяване, воля за власт и господство са непосилни за нас, съсипват силите ни, смазват нашето човешко и народно самочувствие. То е все едно кон да бяга заедно с влак. Органично-селската душа на българина е фрустрирана от безчовечната култура на световния град-чудовище, забравил за разликата между деня и нощта, реалното и виртуалното, изпаднал от животворния Божи свят, от майчиното лоно на Земята. Какво общо има този плах провинциалист, този селски син с хора, които никога не са виждали бунар, зеленчукова градина, жива коза или кокошка? За него те са извънземни – за тях той е роб, животно, тор. 

И ако продължава да упорства в искането си да бъде непременно “като хората” (а дали това там са хора?...), той ще изгуби в края на краищата и онези скромни, но достойни човешки черти, които му е дал Бог.

Две праскови и две череши

Сигурно си спомняте тази песен. Песенният герой се хвалеше, че ще остави на света четири дръвчета – “две праскови и две череши”, и уверяваше скромно, но и непоколебимо, че тъкмо в това е мисията му в живота. Не цитирам точно, но мисля, че смисълът беше такъв.

Нещо много българско има в това. Както Адам навярно е усещал съдбовната си връзка с червената месопотамска глина, от която е бил сътворен и в която е трябвало да се върне, тъй и балканският човек усеща кръвно, интимно роднинство със земята и с всичко, което расте оттам. Със сладострастие подушва той напролет миризмите на пръстта, усеща с кожата си силите, които напъпват, набъбват от тъмните ѝ недра; сърбят го ръцете да засади едно, друго, трето, – ако можеше, би легнал върху нея и би я оплодил. 

И ето че прасковите, сливите, черешите заобикалят в гъст строй къщата на българина като някоя войска, която трябва да го пази. Сред тях той се чувства уверен и защитен, чувства се могъщ. Би повел на поход тази войска, излязла – като в приказките – от земята, ако не беше пуснал корени заедно с нея, ако не се беше сродил и сам с топлата пръст. Балканският човек расте от пръстта и дава плод, и всички зелени, разлистени и разцъфнали души са му роднини: орехът му е брат, черешата – сестра. Мъчителен е за него машинизираният, бездушно-масов живот, слисват го гмежта и тътенът на човешкия мравуняк и дори да е увлечен от ритъма му, дори и сред най-трескавата гонитба на власт и богатство душата му мечтае неволно за спасение, за своите “две праскови и две череши”.

Това братство с Божието творение, това роднинство със земята са извор на битийна сила. Световният град презира селянина като животно, смята го за безмозъчен получовек. И ние сме се заразили отдавна от неговото отношение, срамуваме се от себе си и се презираме. Но какво, ако се окаже, че в този първичен селски, тъмен светоусет има и някакво първично здраве, някаква неунищожима мощ? Ще разберем това, когато скъсалата връзката си с Бога и земята цивилизация рухне, петролът ѝ, който тя е смукала, пресъхне и цялата ѝ горда машинария се превърне в куп безполезно желязо. Тогава ценностите, запазени от селските народи, от “диваците”, “талибаните”, “религиозните фанатици”, ще бъдат поискани отново, за да спасят от измиране човешкия род. И ако един ден цивилизацията на мухите загине, както си е логично и редно, и бъде заместена от цивилизация на пчелите, тогава и скромният глас на балканския човек ще бъде може би чут отново в света. Но дотогава ще бъдем пренебрегнати и неми.  

И тъй, нашият песенен герой няма защо да се срамува от предназначението си в живота. От какво да го е срам? – че няма да остави на потомците си бар или хотел, сметка в банката или суперкола? Биха ли го топлили, докато тлее в гроба? А да украсиш Божията земя, пък ако ще и само с две праскови и две череши, е и красиво, и достойно, и мъдро. Дар, който и Създателят на галактиките ще приеме.  

Библиотеката

Спомняте ли си оня епизод от “Името на розата” – когато младокът Адсон и старият хитрец Уилям се промъкват нелегално в Библиотеката? Този фантастичен книжен чертог, създаден от въображението на автора, е според романа най-голямата библиотека на християнския свят. Там не пускат кого да е; хората мечтаят напразно цял живот да прекрачат прага ѝ, а нашите двама нахалници нахълтват една нощ, без да им мигне окото, и опипват дръзко вечните книги. 

С треперещи от вълнение ръце разгръща страниците Адсон. Но всичко, което може да докосне и дори само да обходи с поглед, е само капка в морето. Хиляди томове – научни трактати и творения на свети отци, папски були и антични романи. Навсякъде е привичното латинско писмо, но изведнъж се показват и странни букви. “Това е на гръцки”, обяснява Уилям. А ето и още по-чудновати знаци: някакви вълнисти линии като виещи се змии се преплитат върху страниците и сякаш се надсмиват над бедния младеж. Арабски книги. Всичко има в тази книжна вселена, средище на световния разум.

И все пак нещо липсва. Двамата не му обръщат внимание, отминава го и авторът, но ние не можем да не се поразим от отсъствието му. Тук няма славянски книги! Всичко е събрано в чертога на разума, книги от целия свят, но не и такива, които са писани с буквите на Кирил и Методий. Те са пренебрегнати.  

Но защо? Каква е причината за това неприемане, този отказ?

Уви, приятели! Защото такава е истината. Във вселената на западния човек просто няма място за нас. Там ние сме никой. Можем да присъстваме физически в някое ъгълче на дома му, но в никое кътче от духовната му съкровищница няма старобългарски писмена. И не защото той ни мрази, не ни приема или ни презира; просто не присъстваме в неговата история, в неговия свят... 
Това ни кара да се замислим. Нима сме живели напразно хиляда години?

Не, разбира се! И ние присъстваме в Библиотеката – но не в тази Библиотека, а в друга. И ние сме дали нещо на света – но на друг свят. В този друг свят ние сме уважавани и ценени, могъщи и мъдри. Там словото ни не пропада безсилно и не се възприема като пелтечене на бебе или мучене на идиот. В този свят също има чертог на духа, и в този чертог редом с другите тронове стои и нашият трон. 
И кой е този свят? Ами че кой друг, ако не светът на Кирил и Методий, на Златоуст и Йоан Дамаскин. На светогорските манастири и славянските книги, на Цариград и Охрид, Киев и Атон. Това е православно-славянският свят.   

Само в този свят притежаваме тежест, достойнство, национален ранг, народностно достолепие. Само там сме нещо, усещаме се като творци и създатели, а не като прах по пътищата на историята, като мухи и роби. Само там можем да създаваме история, да творим заедно с другите бъдещето на човека.

Това е нашият свят. Ние обаче му обърнахме гръб. Срамуваме се от него. Решихме да си сменим света, сякаш той може да се смени като дреха или жилище. Искаме да се присламчим към западния свят, който не е наш, в който сме чужденци и маргинали. Да бродим като просяци под стените на западната Библиотека и да се взираме вечно в непристъпните ѝ кули. Да бъдем нищо, да бъдем никой. 
Какво пък, историята задоволява понякога и такива желания. Но горчив ще бъде пътят на народа, който се води от тях. 

Държава на духа?

Някога, през епохата на борбите и въстанията, сме се усещали като ковачи на своята съдба. Днес се усещаме като наковалня. Тогава е имало поборници, будители, революционери, смели мъже, луди глави. Днес има ресторантьори, сводници и гешефтари. Тогава нацията се е усещала като едно пламтящо сърце, едно настръхнало цяло. Днес тя се разплува в безисторична хорска гмеж. Тогава сме имали Възраждане. Днес – Израждане. Ще стане ли това столетие последен век за балканските народи?

Посърнала е народната душа. Усещаме се жалки и слаби. Ето, всички ни подритват... Може ли един малък народ да бъде субект на историята?
Да, не сме фактор – нито военен, нито икономически. Свръхсилите не се съобразяват с нас. Никой не ни пита – нито къде да падат бомбите, нито къде да се сипят доларите. Нямаме и петрол.

И какво от това? Пак сме човешки същества, сиреч царе и свещеници на тази земя. Никой не може да наведе челото ни, ако ние не искаме това. Никой не може да помъти духа ни и да оцапа съвестта ни, ако не му позволим. Има малки народи – но с голяма съвест. Нищожни племена – а достойни и горди.

Ако пазим духа си чист, съвестта си изрядна, достойнството неповредено, ще сме по-яки от всички преходни свръхсили и империи на този свят, със или без петрол. И ще ги надживеем. Не в парите и петрола е силата на човека.

Някога академик Лихачов ни нарече “държава на духа”. Днес, предвид сегашното ни състояние, това определение може да изглежда нелепо. Друг един мъж, български държавник отпреди повече от половин век – някога беше издигнат в култ, сега е отритнат и забравен – каза: “В културата няма големи и малки нации. Всички са равни”. Каквито и да са били делата му в историята, в тези си думи е бил абсолютно прав. 

Нека са тесни границите ни – в света на духа няма прегради за нас. Да растем не надлъж и нашир – към “три морета” – а нагоре, към Бога. Там никой не може да ни спре. Особени са законите на духовния свят: малък народ като нас може да бъде велик в културата. Както и обратното – световната свръхсила може да е толкова нищожно петно в нея, че да не може да се види и под лупа.

Един двор земя сме, да, но нищо не ни пречи да бъдем империя на човещината, свръхсила на съвестта. Ето това вече зависи само от нас. Нашето положение, достойнство и чест в света – това сме самите ние.