Тежка задача

<p>Проблемът всъщност има два аспекта. Докато някои от страните стават все по-благоденстващи, други от тях вероятно очакват растежът им да се забави. В по-предишни времена растежът е бил поддържан чрез капиталова недостатъчност: капиталовите инвестиции са докарвали висока възвръщаемост и това е създавало естествен цикъл от спестявания и инвестиции.</p> <p>Днес капиталите в развития свят са в изобилие; средните нива на спестяванията намаляват, понеже хората потребяват повече; сферата на услугите се разраства, но там печалбите са ограничени. Ето защо икономическият растеж &ndash; ръстът на реалните доходи &ndash; се забавя. Това вече се случи преди Голямата рецесия, затова създаването на работни места на пълен работен ден и плащането на нормални заплати ставаше все по-трудно. Оттук последва ръстът на временните работни места и намаленото работно време.</p> <p>Другият аспект на проблема е отдавнашното нарастване на безработицата, провокирано от технологичното развитие и дължащо се главно на автоматизацията на производството. От една страна, това е знак за икономически прогрес: производителността на труда постоянно нараства. Но това също така означава, че са необходими по-малко работници, за да се произведе същото количество стоки.</p> <p>Пазарното решение е да се пренасочат освободените работници към сектора на услугите. Но много от клоновете на сектора на услугите са в безизходица, без изгледи за намиране на работа в тях.</p> <p>Нарастването на имиграционните потоци засяга и двата аспекта на проблема. Голяма част от миграцията, особено в рамките на Европейския съюз, е временна &ndash; днес си тук, утре те няма, без излишни разходи по наемането на трудов договор и пълно работно време. Това е добре за работодателите, но работата е нископродуктивна, а пък и се увеличават трудностите при намирането на стабилна работа за мнозинството от работната ръка в страната.</p> <p>И така, осъдени ли сме на възстановяване, придружено с безработица? Дали сме обречени на бъдеще с недостиг на работни места, в което много от работниците ще трябва да приемат каквото заплащане им се предложи за каквато и да е работа и дали ще стават все по-зависими от социалните помощи, докато определяните от пазара заплати паднат под линията на бедността? Или трябва западните общества да се надяват на следващия технологичен пробив, какъвто беше интернет революцията, който да надигне вълна от нови работни места и благоденствие?</p> <p>Би било глупаво да изключваме последната възможност предварително. Капитализмът е доказал гениалността си в своята способност да се самовъзпроизвежда. Той е опровергал всичките си критици, а все още не се е появил нов такъв на хоризонта. Нещо повече, никой не е в състояние да предвиди какво ново ще бъде измислено и ако все пак успее, то вече ще е било открито. Но тук има още една притеснителна възможност: ако продължаваме да разчитаме на сегашната си разюзданост, ще докараме нещата до сериозен дефицит на природни ресурси и ще се молим за нова технологична вълна, без да се вълнуваме от последиците, за да се спасим от гибел.</p> <p>Но нека оставим тези мрачни перспективи настрана и да помислим какво цивилизовано решение на проблема с безработицата, провокирана от технологичната революция, би могло да се намери. Отговорът, разбира се, е в поделянето на работното време между няколко работници. За англо-американските икономисти всяко подобно предложение е анатема, понеже то намирисва на идеята за &bdquo;намаляване на работното време&rdquo; &ndash; идея, навремето доста популярна в средите на синдикатите, за които съществена е само нормата и времето за нейната изработка трябва да бъде поделяно по равно.</p> <p>Разбира се, това е &bdquo;заблуда&rdquo; в ситуация на недостиг на ресурси, но дори и икономистите никога не са мислили, че растежът може да продължи вечно. Основателите на дисциплината са очаквали, че в някакъв момент в бъдещето човечеството ще стигне до &bdquo;статичното състояние&rdquo; на нулев растеж. Това означава, че в един момент ние можем да се нуждаем само от точно определено количество работа &ndash; далеч по-малко, отколкото извършваме сега &ndash; за да задоволим всичките си разумни нужди. Тогава изборът би трябвало да бъде между нарастваща до безкрайност безработица, провокирана от технологичната революция, и поделянето на работата, която трябва да бъде свършена.</p> <p>Само работохолиците биха предпочели решението с пренасочването на работна ръка в сектора на услугите. За съжаление такива политики се реализират само в Съединените щати и Великобритания. Много от останалите европейски страни предпочитат второто решение. Схемите за поделяне на работата по най-различен начин са станали закон в Холандия и Дания и намират топъл прием във Франция и Германия.</p> <p>Ключовият елемент във всеки подобен подход е да се отдели трудът от дохода. Датски закон, приет през 1993, признава правото да се работи с прекъсвания, този закон също така признава правото на хората да продължават да получават доходи. Това позволява на работниците да излязат в отпуск за цяла година, която може да бъде разделяна на кратки периоди, на всеки четири или седем години.</p> <p>Безработните могат да заемат местата на отпускарите и да получават през този период 70% от помощите си за безработица, които биха получавали, ако загубят работата си (обикновено 90% от последната си заплата).</p> <p>Датските профсъюзи успяха да извоюват индивидуалното право за намаляване на работното време на работниците да залегне в колективните трудови договори с работодателите и по този начин да нарасне броят на постоянните работни места. Идеята за минималната заплата, която да се плаща на всеки гражданин независимо от позицията на пазара на труда, логично е следващата стъпка.</p> <p>Това не е залък за всяка уста. И както предположих по-горе, всички схеми, целящи намаляване на бремето на труда и нарастване на свободното време, рискуват да паднат в жертва на нашия гений да си създаваме неприятности. Въпреки всичко и капитализмът, и икономическата наука имат нужда от своите несъвършенства, за да оправдаят съществуването си, и няма да се предадат лесно.</p> <p><em>*Робърт Скиделски е член на Камарата на лордовете във Великобритания и почетен професор по политическа икономия на Университета в Уоруик.<br /></em></p> <p><em>Текстът е публикуван в сайта на &bdquo;Project Syndicate&rdquo;.<br /></em></p> <p><em>Превод: Георги Киряков</em></p>