От дълго време Северна Корея е една от най-опасните и непредсказуеми държави в света. Изглежда, че сега страната навлиза в период, който е по-опасен и непредсказуем от обикновено, а именно – предаването на властта от едно поколение към следващото. След непланирано забавяне от първоначално обявената дата, на 28 септември управляващата Корейска работническа партия трябва да проведе най-голямото си събрание от последните 30 години. Целта е избирането на „върховен управляващ орган“ на партията. На последния такъв конгрес през 1980 г. сегашният лидер Ким Чен Ир беше издигнат на позиция, която му позволи по-късно да наследи баща си. Този път, поне според слуховете, третият син на Ким – Ким Йон Ун, ще получи позиция в партията, която ще го постави в центъра на общественото внимание като етап от подготовката за неговото възкачване на власт.
<p>При сегашното тежко състояние на двустранните отношения с Южна Корея след потапянето на южнокорейския военен кораб през март, при засилващия се натиск към Севера да се върне на масата на преговорите за ядрената си програма и при очевидната (поне в икономическо отношение) китайска подкрепа за режима на Ким Чен Ир, всички съседни страни нервно следят сегашния процес.</p>
<p>Забавянето на партийния конгрес има възможно логично обяснение. Дъждовете през летните месеци доведоха до наводнения и свлачища в цялата страна. Въпреки че евентуално влошаване на здравето на Кир Чен Ир и дори възможен сблъсък на различни фракции в Работническата партия също бяха цитирани като възможни причина за забавянето, според бивш съветник на южнокорейското правителство по въпросите, засягащи Севера, забавянето е било провокирано от невъзможността всички делегати да пристигнат навреме за старта на конгреса в Пхенян.</p>
<p>По-важният въпрос обаче е какво отражение ще има партийният конгрес върху бъдещето на изолираната държава. Северна Корея е уникална сред съществувалите и съществуващи комунистически режими с наличието на своеобразно „кралско семейство“. Ким Чен Ир наследи властта от баща си – предишния диктатор Ким Ир Сен. Култът към личността не се ограничава само до тях двамата, а стига и до майката на Ким-старши – Ким Ир Сун (известна като „майката на Корея“), първата му жена Ким Чон Сук („майката на революцията“) и брат му Ким Чол Ю („революционният борец“).</p>
<p>Странната логика на тази корейска „комунистическа монархия“ диктува, че „любимият лидер“ трябва да бъде наследен от някой от синовете си. Ким Чен Ир е сериозно болен, като различни източници цитират случаи на припадъци и усложнен рак на панкреаса. Изглежда лидерът планира предаването на властта на назначен от него наследник. Следва да се отбележи, че според бившия американски президент Джими Картър, който наскоро се срещна с китайския премиер Вън Дзябао, Ким Чен Ир казал на Вън, че идеята за предстоящо предаване на властта в Северна Корея е „лъжлив слух, пуснат от Запада“.</p>
<p>Трудностите, които Ким Йон Ун ще срещне при евентуалното си обявяване за официален наследник на властта, ще бъдат провокирани от възрастта му (27 или 28 г. според различните източници), която няма да му позволи да упражнява реално влияние върху двете институции от значение в Северна Корея – партията и армията. Баща му Кир Чен Ир имаше на разположение 14 години (от 1980 до 1994 г.) между официалното си обявяване за „наследник на престола“ и встъпването на власт, за да си осигури нужните връзки и лоялност. Но ако неговото здраве наистина е толкова крехко, синът му (получил образованието си в Швейцария и страстен почитател на баскетбола) ще има далеч по-малко време за това. Така много ще зависи от неговото обкръжение и по-специално – от Чан Сун Таек, зет на Кир Чен Ир и втори най-влиятелен човек в страната.</p>
<p>Чан Сун Таек беше избран за заместник-председател на Националния комитет за отбрана, върховния орган за вземане на решения в страната, през юни. Неговото име също беше спрягано за евентуален наследник на върховната власт, но последното му назначение беше изтълкувано като маневра, целяща да засили позициите на Ким Йон Ун. Този сценарий разглежда Чан Сун като потенциален „регент“. Но в севернокорейската действителност е напълно възможно Ким Йон Ун да остане наследник на властта само формално. Фаворизирането му пред другите му двама братя се дължи само на факта, че той е разглеждан като най-малко лошия избор от тримата. Напълно е възможно Ким Чен Ир да планира своеобразното „регентство“ да продължи да упражнява върховната власт и след смъртта му.</p>
<p>Дали предаването на властта в Северна Корея ще бъде успешно, зависи не само от вътрешни фактори, а и от позицията на Китай, без чиято подкрепа режимът на Ким Чен Ир много бързо ще рухне. Много китайци гледат с презрение на династията Ким, но китайското правителство вероятно ще бъде доволно от всяко развитие на ситуацията, което би оставило Севера сравнително стабилен и в добри отношения с Пекин.</p>
<p>Въпреки официалната китайска подкрепа за санкции за севернокорейската ядрена програма, последното посещение на Ким Чен Ир в Пекин даде ясен сигнал, че приятелските връзки с гигантския съсед остават ключови за оцеляването на личния му режим. Китай изглежда няма намерение да упражнява натиск върху севернокорейския диктатор или неговия наследник за реформиране на политическата система на страната, въпреки че според някои наблюдатели Пекин може би желае Ким Чен Ир да засили ролята на партията спрямо армията, което би направило Северна Корея по-предвидима. Но Китай ще продължи да подтиква режима към реформиране на икономиката и по-голямо отваряне на страната към света. Пекин се надява, че трансформация, подобна на тази в Китай след смъртта на Мао Дзе Дун, може да помогне за избягване на внезапен колапс на режима. По време на издигането и налагането на Ким Чен Ир за лидер баща му Ким Ир Сен все още можеше да балансира между Китай и Съветския съюз, за да си осигури подкрепа. Днес Северна Корея може да разчита единствено на Китай, ако нещо в планирания процес на предаване на властта се обърка.</p>
<p><em>Превод от английски Христо Христов</em></p>
<p><em>Анализът е публикуван в <a href="http://www.economist.com" title="www.economist.com">сп.The Economist</a><br /></em></p>