Извънредна дипломация

<p>Откакто започна новият кръг преговори &ndash; с участието на шефа на европейската дипломатическа служба Н. Пр. Катрин Аштън, което е голям пробив &ndash; в търсене на път за раздвижване на ирано-американските отношения напред, загърбването на тежкото минало се оказа най-неотложната задача. И в двете страни има взаимно парализиращо недоверие, което трови отношенията вече повече от три десетилетия. Преговори в подобна атмосфера са обречени на провал.</p> <p>За Америка е трудно да преглътне настоящия режим в Иран. Лидерите в Иран демонизират Съединените щати така, сякаш милионите убити по време на Ирано-иркаската война през 80-те години на миналия век (в която американците подкрепят армията нашественици на Саддам Хюсейн) са загинали вчера. Докато тази дълга сянка продължава да тегне, &bdquo;рестартът&rdquo; на отношенията между двете страни, донякъде случил се в руско-американските отношения, ще бъде невъзможен.</p> <p>Списъкът със спорните въпроси между двете страни е почти безкраен, но плановете на Иран да обогатява уран, като неразрешен проблем, стоят над всичко останало. Иранците настояват, че имат нужда от ядрена енергия за производство на електричество. Тяхната тайнственост, продължават да твърдят в Съединените щати, показва, че режимът в Иран продължава опитите да се сдобие с ядрено оръжие.</p> <p>Не е изненадващо, което подклажда дълбоко вкорененото американско подозрение, че споразумението, постигнато в началото на тази година между Иран, Турция и Бразилия за износ на ниско обогатен уран от Иран във вид на горивни пръти, беше &bdquo;неприемливо&rdquo; за Съединените щати. Дори след години на санкции, заплахи, преговори, и пак санкции и заплахи, за Съединените щати остава неизяснено с каква точно ядрена програма биха се съгласили.</p> <p><strong>Какво всъщност искат Съединените щати? </strong></p> <p>&bdquo;Парализиращи страната санкции&rdquo;, каза веднъж държавният секретар Хилари Клинтън, макар че бързо се опита да прикрие тази импровизирана бележка. Но това не остана незабелязано от американски сенатори като сенатора от Южна Каролина Линдзи Греъм, която каза, че &bdquo;злото, идващо от един ядрен... Иран&rdquo; ще разстрои Съединените щати &bdquo;далеч повече от който и да е друг конфликт&rdquo;. Вследствие от надеждата, съпътствала първите месеци на администрацията на Обама, политиката &bdquo;Да спрем Иран&rdquo; стана приоритет за цяла Америка.</p> <p>Иран, разбира се, неведнъж потвърди своя ангажимент по Договора за неразпространение на ядрените оръжия, но миналите връзки с доктор Абдул Кадир Хан &ndash; самопровъзгласилия се за &bdquo;баща&rdquo; на пакистанската ядрена програма и най-известния в света разпространител на технологии за производство на ядрени оръжия &ndash; предизвикват скептицизъм в действията им. Дори нещо повече, Съединените щати държат отговорна &bdquo;мрежата на Хан&rdquo; за помощта, оказана на Иран при стартирането на тяхната собствена ядрена програма.</p> <p>Недоверието беше задълбочено от подстрекателските изявления на иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, особено по отношение на Израел. Въпреки че основите на иранската ядрена програма бяха положени по време на &bdquo;просветленото&rdquo; президентстване на Мохамад Хатами (1997&ndash;2005) &ndash; точно преди встъпването в длъжност на днешния президент Иран сложи край на самоналожения мораториум върху обогатяването на уран, а бомбастичните изказвания на Ахмадинеджад влошиха значително ситуацията.</p> <p>И не само по отношение на Съединените щати. През септември 2005 МААЕ (Международната агенция за атомна енергия) определи Иран като &bdquo;неотстъпчив&rdquo; по Договора за неразпространение на ядрено оръжие. Между 2006 и 2008 година Иран стана обект на три резолюции на Съвета за сигурност на ООН, всяка от тях предвиждаща още санкции. И въпреки нарастващата икономическа цена, която страната трябваше да плати, тя още повече втвърдяваше позицията си.</p> <p>Непостоянството на Иран датира поне от 1953 година, когато властите в Съединените щати и Великобритания организират успешен военен преврат и свалят от власт Мохамед Мосадък, първия демократично избран ирански министър-председател и пламенен националист, и поставят на негово място генерал Фейзула Заеди. Мосадък греши, когато решава да национализира иранската петролна индустрия. Но в процеса на предявяване на претенциите си върху иранския петрол, подкопавайки основите на демокрацията и поставяйки в риск националната си сигурност, Съединените щати и Великобритания извършват един &bdquo;смъртен&rdquo; грях: накърняват националната гордост на иранците.</p> <p>Тогава се появява наследникът на шаха, аятоллахът на иранската революция Рухола Хомейни, който по абсурден начин похищава американски дипломати, карайки тогавашния президент Джими Картър да разреши завършила с истинска катастрофа военна интервенция за освобождаването им, което докарва скандала &bdquo;Иран контри&rdquo;, при който президентската администрация на Рейгън продава оръжия на Иран през трети страни, а с парите от него финансира антисандинистките партизани в Никарагуа.</p> <p>Иран се намира в сърцето на много нестабилен регион. Шиитското влияние на страната се простира от Средиземноморието до Хиндукуш. Това влияние има ключова роля в Афганистан, въпреки че страната пасивно подкрепи свалянето на талибаните от власт през 2001 година.</p> <p>В страни като Иран &bdquo;неангажирането&rdquo; означава отказ от политика изобщо. Провалът на американците при разговорите с Иран е не по-различен от продължилия десетилетия и провалил се опит за затопляне на отношенията с Китай по времето на Мао. А неуспехът в разговорите със Северна Корея само потвърждава правилото и това беше демонстрирано по един категоричен начин чрез артилерийския обстрел по Южна Корея от страна на Севера. Дори и иранските ядрени оръжия да не са приемливи за Съединените щати, президентът Барак Обама трябва да започне откровени разговори на всяка цена. Неговата Нобелова награда за мир го изисква.</p> <p>А такива разговори не са невъзможни. Като външен министър на Индия, аз провеждах доста често успешни разговори с Иран. Иран може и да е самопровъзгласила се теокрация, но тя се опира в международните си контакти от революционната &rsquo;79-а година насам на рационалния подход, въпреки че не винаги успешно.</p> <p>Ахмадинеджад може и да сипе заплахи, но обикновено в тях има голяма доза двусмислие и пресметливост, отиваща отвъд яростните изблици на агресия.</p> <p>Иран е твърдоглва, горделива, амбициозна и &ndash; да, понякога параноична държава. Но понякога се показва и като доста уязвима. Младото поколение, нямащо спомени за Ислямската революция, е изпаднало в отчаяние в търсенето на работа, която собственото му правителство не може да му осигури.</p> <p>При тези обстоятелства, ако на Иран се предложи дипломатически изход, през който може да излезе с чест &ndash; преди всичко искрено обещание за историческо помирение със Съединените щати, което включва и точно определени икономически ползи, а не настоящите неясни предложения на Обама &ndash; умореното и затиснато от проблеми революционно лидерство трябва да го приеме. Именно това, а не заплахите за санкции от страна на Запада, е пътят напред.</p> <p><em>*Джасвант Сингх е бивш министър на финансите, външен министър и министър на отбраната на Индия.<br /></em></p> <p><em>Текстът е публикуван в сайта на &bdquo;Project Syndicate&rdquo;.<br /></em></p> <p><em>Превод от английски Георги Киряков</em></p>