- 10 Sep 2020
- 123
- 15
Миналия месец Западът официално загуби новата “Голяма игра”. Двайсетгодишната надпревара за природни ресурси и влияние в Централна Азия между САЩ (подкрепяни от ЕС), Русия и Китай засега приключи с благоприятен резултат за последните две страни. Загубата на Запада беше очаквана с оглед на бавния напредък на „Набуко” и стратегическата преориентация на някои централноазиатски републики към Русия и Китай. Две събития, които се случиха наскоро, го потвърдиха. На 14 декември китайският президент Ху Дзинтао и държавните глави на Туркменистан, Узбекистан и Казахстан лично откриха нов газопровод, транспортиращ туркменски природен газ от находището Самандепе до град Хоргоз в китайската провинция Синдзян.
<p>Газопроводът е построен от китайската държавна компания CNPC с капацитет 40 млрд. куб. метра и дължина 1250 мили и преминава през четири държави.Малко по-рано същия месец, на 3 декември, проектът получи благословията на руския премиер Владимир Путин, който декларира, че Москва е благоразположена към идеята туркменски газ да се транспортира на изток към Китай. Думите на Путин допълнително подчертаха съществуващото руско-китайско сътрудничество, което постигна значителен напредък и определя новата политика за икономиката и енергетиката в Централна Азия. В споразумение, подписано на 13 октомври, двете страни поставиха основите на дългосрочно партньорство, основано на съвместни проучвания в Русия и трети страни, както и на евтини заеми от китайски банки за руския енергиен сектор, въпреки че има сложни проблеми, свързани с ценообразуването.</p>
<p>Не след дълго Русия постигна друг голям успех. На 22 декември на среща в Ашхабад, на която присъстваха висши служители на „Газпром” и „Туркменгаз”, руският президент Дмитрий Медведев и туркменският Гурбангули Бердимухамедов прекратиха газовия спор между двете страни. Той датира от април, когато туркменските власти обвиниха „Газпром” за експлозията на газопровод, транспортиращ туркменски газ за Русия – ход, който според тях е целял да се избегне купуването на скъп газ в период на слабо търсене.</p>
<p>В допълнение към възобновения експорт, планиран за началото на 2010 г., по време на визитата на Медведев бяха подписани важни документи за стратегическо сътрудничество в енергетиката и инженерството, които задълбочават и разширяват подписаното през 2003 г. 25-годишно споразумение между двете страни. Бяха направени поправки към съществуващите договори, а „Газпром” се съгласи да купува туркменски газ на цени, които са почти равни на тези на европейския пазар, и така премахна всеки стимул за каспийската република да търси европейската и международна енергийна индустрия за продажба на своя газ.</p>
<p>Туркменистан вече изнася повече от 70 млрд. куб.метра газ на година, вероятно ще има затруднения да посрещне сегашните си ангажименти поради недостатъчни запаси и едва ли ще търси нови сделки. Казахстан, другият основен производител на природен газ в региона, също е удовлетворен от своите договори с Русия и Китай. Президентът Нурсултан Назарбаев наскоро декларира, че ще одобри чуждестранни инвестиции само от страни и компании, които са съгласни да си сътрудничат с неговия авторитарен индустриален план.<br /><br />Тези развития трудно биха застрашили западната енергийна сигурност. Европа няма да има затруднения с доставките на газ в дългосрочен план, тъй като търсенето лесно ще бъде задоволено от планираните руски проекти „Северен...” и „Южен поток”, както и от „Набуко”, захранван от близкоизточни доставчици.<br />Все пак тази ситуация ще има трайни последици за региона, тъй като тръбите не транспортират само газ и петрол. Те създават също и дългосрочни зависимости между държавите, трудни режими на управление, както и стратегическо позициониране в участващите страни. Очаквам Русия и Китай да упражняват почти абсолютен контрол в Централна Азия, нещо като управление на съвместно владение.</p>
<p>Западът може да вини само себе си за тази ситуация. Въпреки че споделят регионални интереси с Русия и Китай, вариращи от разоръжаване до изкореняване на тероризма и търговията с наркотици, САЩ и ЕС рядко са имали желание да работят с Москва и Пекин по въпросите на Централна Азия. По отношение на енергетиката целите на западната политика се колебаят нерешително между опити за пълно деполитизиране на индустрията и правни инструменти като Енергийната харта. Американските и европейските корпорации получават държавна подкрепа, основана на сбърканото предположение, че тяхното технологично преимущество ще предложи по-атрактивни условия на централноазиатските лидери. От друга страна, Русия и Китай си изработиха иновативен подход чрез мрежа от двустранни сделки и структурата на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС).<br />Западът погрешно разбра устойчивостта на руските лостове за влияние и “меката сила” в региона. Настоявайки върху въпроси като демокрация и човешки права, не само че не придоби никакво влияние, но и уплаши местните политически елити. Така се увеличи атрактивността на Пекин и стриктното му придържане към принципа за ненамеса във вътрешните работи.</p>
<p>В момента Централна Азия е доста назад в дневния ред на президента Барак Обама. През първата година на неговата администрация САЩ са постигнали малко повече от потвърждаване на подкрепата си за „Набуко”. Все пак ще бъде неразумно да се изостави регион, богат на природни ресурси, на кръстопът между Европа, Азия и Близкия изток и близък до горещи точки като Афганистан, Иран и Кавказ. Възможностите за обвързване на Централна Азия със Запада чрез енергийни сделки засега са силно намалели, но регионалното развитиея повече не трябва да се пренебрегва или приема с пренебрежение от западните политици.<br /><br /><em>*Андреа Бонзани е работил като консултант за ООН и Световната банка. В момента е анализатор на енергийните политики в Италианския център за турски науки. Материалът е публикуван в World Politics Review.<br /></em><em><strong><br />Превод от английски: Славчо Гаврилов</strong></em></p>
