Пол Макартни: Или свириш, или умираш

<p>Лондон. Срещата е насрочена за 13 ч., в хотел, близо до Оксфорд Стрийт. "Без снимки, без автографи, без въпроси за миналото... Без подаръци...". След това очакване в една стая. Влиза Пол Макартни, на 71 г., с дълги коси, черно сако с яка тип "Мао" и бяла риза, на фона на музиката от новия си диск&nbsp;<em>New</em>. След 47 албума и повече от 500 песни, сред които&nbsp;<em>Hey Jude</em>,&nbsp;<em>Yesterday</em>,&nbsp;<em>Yellow Submarine</em>&nbsp;или&nbsp;<em>Live and Let Die, </em>под перото му са излезли 14 нови заглавия<em>.</em></p> <p><strong>- Не сте писали песни от седем години и правите албум, пълен с изненади: нови регистри на гласа, много различни музикални стилове... 14 заглавия, в които свирите на 18 инструмента. Как се роди този проект?</strong></p> <p>- Исках да си поставя ново предизвикателство. Не успявах повече да пиша: моето минало и име бяха много обременяващи. Но аз вечно си задавах този въпрос: способен ли съм все още да напиша песен като <em>Eleanor Rigby</em>? Аз съм на 71 г., имам осем внуци, а често ме обвиняваха, дори в епохата на "Бийтълс", че не искам да порасна. Вярно е, че за музиката аз все още съм на 17 г.! Написах този албум много спонтанно, с песни, които нямат нищо общо една с друга. Най-напред този принцип ме изплаши, след това осъзнах, че повечето от плочите на "Бийтълс" бяха също несвързани:&nbsp;<em>Blackbird, Piggies</em>&nbsp;или <em>Helter Skelter</em>, които са в "Белият албум", имат много различна атмосфера. И се получава, защото те отразяват "Бийтълс". Същото е и с&nbsp;<em>New</em>: всяко парче е като матрьошка, която съдържа няколко музикални структури. Моето минало накрая ме догони в това търсене на новост. Впрочем много заглавия бяха написани в моето студио в Съсекс, където пазя всички инструменти, микрофони и другите следи от 50-годишната ми кариера. Истински безпорядък!</p> <p><strong>- Текстът на баладата&nbsp;<em>On My Way to Work</em></strong>&nbsp;<strong>потапя в атмосферата на една работническа, човешка и трогателна Англия... Изпитвате ли носталгия към тази епоха?</strong></p> <p>- Композирах я на китара, мислейки за Джон и за мен в Ливърпул. За тези банални и силни моменти: дългите преходи с автобус до "Пени лейн", разговорите за нашите музикални удари, караниците ни, часовете, прекарани при продавачите на плочи в търсене на музика, дошла от Америка. Джон и аз бяхме мечтатели. Ние се стремяхме към много по-различен живот от този, който ни беше предначертан: да свършим в завод или да караме автобус. Никой няма да може никога да заеме мястото на Джон, никой няма да може да ми вдъхне толкова ужас и истини, колкото него. И аз впрочем не бих приел друг.</p> <p><strong>- Тонът ви в&nbsp;<em>Early Days </em>е по-скоро нервен. Припомняйки "Бийтълс", вие пеете: "Всички имат мнение за този, който е направил това или онова. Но аз не виждам как биха могли да си спомнят за нещо, което се е случило на места, където те не са били". Какво ви подразни най-много в това, което беше разказано за "Бийтълс"?</strong></p> <p>- Не съм обсебен от всичко това, но е вярно, че бях подразнен. Особено от текстовете, които даваха предполагаемите "тайни формули" на "Бийтълс"... Ако аз самият можех да ги зная! Или понякога смешни подробности. Във филма&nbsp;<em>Nowhere Boy</em>&nbsp;[за младия Джон Ленън и първите снимки на "Бийтълс"] има една сцена, в която Джон ме поваля с юмрук. Това никога не се е случвало! Друг пример: вижда се Джон, отчаян от смъртта на майка си, как пише&nbsp;<em>In</em>&nbsp;<em>Spite of All the Danger</em>. Това е песен, която написах с Джордж&nbsp;[Харисън]! Това, което ме изнервя също, е, че превърнаха Джон в легенда след убийството му. Той нямаше нужда от трагичен край, за да бъде герой, той вече беше такъв. В&nbsp;<em>Early Days </em>аз пея, като утеха, че никой не може да ми открадне нашата история.</p> <p><strong>- Как биха изглеждали "Бийтълс" през 2013 г.?</strong></p> <p>- Обичахме да слушаме артистите в момента. Това щяхме да правим днес. Без задължително да се вдъхновяваме от Кейти Пери... Щяхме да правим неща от рода на "Кингс ъф лиън", Дилън, Нийл Йънг... По-скоро акустични и рок. Щяхме да бъдем привлечени също от хора като Джей Зи и Кание Уест. Харесва ми градската поезия на хип-хопа.</p> <p><strong>- Съревновавате ли се с артистите от вашето поколение като "Ролинг Стоунс" или Дейвид Бауи?</strong></p> <p><strong></strong>- Винаги ще се съревновавам със "Стоунс". Те са чудесни. Следя ги от началото. Трябва да съм ги гледал сто пъти на концерт, както неотдавна в Ню Йорк. Кийт&nbsp;[Ричардс] и Рони&nbsp;[Ууд] свириха страхотно... Дейвид Бауи, той е национален паметник. Нито един от нас няма избор: или свириш, или умираш.</p> <p><strong>- В няколко от песните в<em>&nbsp;New</em></strong>, <strong>както танцувални, така и тъжни, вие отправяте послания като "Уловете шанса си", "Можем да избираме живота си, но няма гаранция" или "Направете нещо добро, преди да кажете сбогом"...</strong></p> <p>- Исках да бъда честен и да разкажа, че животът може да бъде болезнен. В този албум говоря за моята крехкост, за моите провали. Казвам се Пол Макартни и се страхувам, както всички останали. В&nbsp;<em>Scared </em>аз пея "Страхувам се да кажа "обичам те". Трудно ми е да изразя чувствата си. Жените, те си пишат много лични неща, докато мъжете в Англия не правят подобни неща! Когато Нанси, съпругата ми, се срещна с Мишел Обама, тя се провикна: "Ооо! Толкова сте хубава". А аз стоях пред президента и си представях как му казвам: "Хей, Барак, кефи ме костюмът ти! Откъде го купи, друже?".</p> <p><strong>- Кои са другите ви страхове?</strong></p> <p class="question">- Аз съм малко параноик... Страхотно бих искал да работя с Том Йорк ("Рейдиохед") и Деймън Олбърн ("Блър", "Горилаз") и дъщеря ми Стела не спира да ме кара да се обадя на Том, за да му предложа проект. Аз си представям как той ми отговаря: "Хм...Съжалявам, зает съм". Имаше слухове как аз и Дилън пишем песни. Това не беше така и въпреки това си мечтаех да стане. Но ето... Не направих нищо, за да се случи. И Принс, същото нещо: толкова исках да свиря с него. Ако ме чуват сега...</p> <p class="question"><strong>- Последен въпрос, поставен от Елвис Костело, с когото сте работили: "Виждаш ли ни като пенсионери?".</strong></p> <p>- Мога да спра да записвам дискове, но никога да спра да бъда на сцената. Именно там наистина се чувствам жив. Освен това има толкова силни моменти, поезия и самонаблюдение, както когато композирам, седнал в тоалетната. Ти би ли могъл да се лишиш от това?</p> <p><em><br /></em></p> <p><em><img src="/uploads/editor/1140.jpg" alt="" width="630" height="354" /></em></p> <p><em><strong>Пол Макартни</strong></em></p> <p><em><br /></em></p> <p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>