Правната комисия: Задължително гласуване - само с решение на ВНС

Автор: Мирела Веселинова, "Правен свят"
10 Sep 2020
10 сеп 20 | 18:45
65
0

Никой не мисли за последиците от въвеждането на задължителното гласуване и за капацитета на администрацията да се справи

В БСП се обмисля вариант задължителното гласуване да се въведе само с промяна в Изборния кодекс, без да се пипа конституцията, но очевидно и без да се сезира КС, съобщава в. "24 часа". "Според някои водещи юристи на социалистите, сред които дори председателят на парламента Михаил Миков, може да се стъпи на "времево" тълкувание на чл. 42 от основния закон, в който е записано избирателното право", се сочи в публикацията, без да се конкретизира източникът.  "Тъй като там пише, че "гражданите, навършили 18 години, с изключение на поставените под запрещение и изтърпяващите наказание лишаване от свобода, имат право да избират...", можело да се заключи, че нормата се отнася към времевото изискване, т.е. навършването на 18 г., гласи екзотичната теза. Тогава, че вотът е задължителен и негласуването подлежи на някаква санкция, щели да се разпишат само в кодекса", пише още "24 часа". Всички обаче някак удобно забравят, че още в края на февруари т. г. парламентарната правна комисия формулира категорично становище, че въвеждането на задължително гласуване е въпрос от изключителна компетентност на Великото народно събрание (ВНС) – независимо дали става дума за гласуване на избори или на национален референдум. Това становище на правната комисия бе гласувано на 26 февруари т.г., като част от мотивите на комисията за отхвърляне на предложението на президента за произвеждане на национален референдум по три въпроса, отнасящи се до изборните права. Единият от тези въпроси е "Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и на националните референдуми". Според правната комисия въпросът за въвеждане на задължително гласуване не може да бъде поставен на референдум, защото той е от компетенцията на ВНС. А съгласно чл. 9, ал. 2, т.1 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, въпроси, които са от компетентността на ВНС, не могат да се решават чрез референдум. Решението в правната комисия е взето с 8 гласа против предложението на президента, 6 гласа "за" и един въздържал се. По-късно това становище бе вкарано в пленарна зала, но така и не се стигна до гласуването му. Ако сега то с лекота бъде подминато, това ще стане още едно доказателство за тоталната безпринципност и конюнктурност, при които се формулират управленските решения в държавата. Най-малкото, при лансирането на публични тези от името на управляващата партия, Станишев е длъжен да се съобразява с решенията, приемани до момента. Ето какво пише в онази част от доклада на правната комисия, която се отнася до задължителното гласуване: "Поставянето на въпроса "Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и на националните референдуми" обаче е юридически недопустимо да бъде поставен за обсъждането чрез референдум. Произвеждането на национален референдум е форма на пряко участие на гражданите в държавната власт, т.е. проявление на принципа на народния суверенитет. Този основен конституционен принцип е иманентно свързан с формата на държавно управление (чл.1 от Конституцията на Република България). Затова въвеждането на задължително гласуване при национален референдум по същество е промяна в основен принцип, на който е изградена формата на държавно управление. А промените във формата на държавно управление, по силата на чл. 158, т.3 от същия нормативен акт, са изключителна компетентност на Велико народно събрание. Избирателното право е субективно право на гражданите от вида на политическите права – право, чрез упражняването на което гражданите участват в конституирането на изборни държавни органи. То обединява: активното избирателно право (правото на едно лице да избира - чл. 42 от Конституцията на Република България) и пасивното избирателно право (правото на едно лице да бъде избирано – чл. 65 и чл.93, ал.2 от Конституцията). Предложеният въпрос е съотносим само към един от аспектите на избирателното право – активното избирателно право. Чл.42 от КРБ обаче е поставен систематично в глава втора "Основни права и задължения на гражданите". В същата глава в чл.57, ал.1 е прогласена неотменимост на правата на гражданите (а според РКС № 3 от 2004 г. по к.д. № 3 от 2004 г. чл.57, ал.1 от КРБ забранява отнемането на права), която обхваща и активното избирателно право. Вярно е, че алинея 3 от чл.57 позволява ограничаване на някои права на гражданите, вкл. и на активното избирателно право, но това ограничаване може да се въведе със закон и то само при обявяване на война, на военно или друго извънредно положение. Същата разпоредба определя и временен характер на ограничаването – докато трае съответното обстоятелство, което го е предизвикало (в този смисъл и РКС № 15 от 2010 г. по к.д № 9 от 2010). Въвеждането на задължително гласуване при произвеждане на избори по същество предлага трансформирането на едно право в задължение. Отмяната на правата на гражданите обаче е изключителна компетентност на Велико народно събрание, изрично определена в чл.158, т.4, предл. второ (за препращането към решаването на въпросите за изменение на чл.57, ал.1 и 3). Именно компетентността на Великото народно събрание е юридическата пречка въпросът "Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и на националните референдуми" да не може да бъде поставен за обсъждане чрез национален референдум. Тази невъзможност се определя от изричната разпоредба на чл. 9, ал. 2, т.1 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, според която въпросите от компетентността на Великото народно събрание, не могат да се решават чрез референдум. Наред с това, следва да се има предвид, че трансформирането на едно право в задължение поражда и множество други юридически въпроси, които следва да бъдат отчетени. На първо място дали такава промяна съответства на чл.25 от Международния пакт за граждански и политически права, в който се поставя изричен акцент върху "свободно изразяване на волята на избирателите". Макар и само по отношение на изборите за членове на Европейския парламент, разпоредба в сходен смисъл се съдържа и в чл.39 от Хартата на основните права на ЕС. На следващо място, от значение е и как една такава промяна ще се отрази на цялата система на основните права на гражданите. Всички конституционно уредени права са във взаимна връзка и обусловеност. Трансформацията при едно от правата, обективно ще наложи промени и при други права. Така напр. правото на мнение, прогласено в чл. 39, ал.1 от КРБ включва и правото да не се изразява мнение и ако активното избирателно право се определи като задължение, това би довело до противоречие със съдържанието на правото на мнение в тази му част. На следващо място, при създаването на задължение за осъществяване на определено поведение, следва да се отчитат и хипотезите, при които обективно не е възможно задължението да се изпълни. Естеството на поведението – да се гласува в точно определен ден, не допуска възможност да се уредят на ниво закон случаите, когато по обективни причини лицето не е в състояние да изпълни задължението си. Създаването на едно задължение има смисъл, когато е обективно възможно да се осъществява ефективен контрол за неговото изпълнение, а за неизпълнението му е предвидена съответна санкция. Създаването на задължение да се гласува ще наложи създаване и на състав на правонарушение за неизпълнението му, което изисква и финансово и ресурсно осигуряване на целия процес по контрол и реализацията на юридическата отговорност. В мотивите към предложението на президента за този въпрос се посочва, че по този начин ще се постигне ангажираност и на онези граждани, "които са се отчуждили от политическия живот", което ще повиши легитимността на изборните резултати и стабилността на институциите. В същото време извън обсега на въпроса остават другите форми на пряка демокрация, в които гражданите изразяват волята си чрез гласуване – местен референдум и общо събрание на населението. Едва ли може да се приеме, че тези форми са с по-малка значимост от националния референдум само защото чрез тях се решават въпроси от регионално значение. Факт е, че в предложения въпрос тези форми не са обхванати, а подобна диференциация трудно може да бъде юридически аргументирана. Принципът на народния суверенитет, прогласен в чл.1, ал.2 от КРБ не съдържа деление във връзка с непосредственото осъществяване на властта от народа, а чл.2, ал.1 от КРБ определя формата на държавно устройство на Република България като единна държава с местно самоуправление. Още повече, че в предложението за въпрос "Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?" такова ограничаване липсва, което показва съществена непоследователност в изразената воля на вносителя на предложението. При толкова разнообразни становища по въпроса, трудно е да се каже, кое звучи най-убедително. Но, ако управляващите поемат курс към въвеждане на задължително гласуване само с промяна в закона, някой трябва да поеме отговорност защо становището на правната комисия ще бъде неглижирано. Още повече, че в доклада на правната комисия има интересни разсъждения за последиците от въвеждането на задължителното гласуване, както и съмнението в капацитета на  администрацията да се справи.