Политическата шизофрения на управляващите опозиционери

Обобщението е следното - ДСБ последва Радан Кънев и минава в опозиция, но същевременно запазва позициите и представителите си във властта. С това ситуацията излиза извън дебрите на политическия анализ и стремглаво се впуска в полето на клиничната психиатрия.

Когато една партия е в опозиция, тя в общия случай гласува против инициативи на управляващите. Причината би следвало да се корени в това, че опозицията има различно виждане за това как трябва да се управлява държавата. Значи ДСБ, като новоизлюпена опозиция, би следвало да гласува най-малкото против бюджета, да речем, на властта. Но, пита се в задачата, как парламентарната опозиция да гласува срещу изпълнителната власт, след като въпросната опозиция има представители във въпросната изпълнителна власт? Как опозицията да блокира управляващите, т.е. себе си? Как хем да си против властта, хем да имаш министри, зам.-министри, шефове на агенции и областни управители, т.е. да си властта?

Хипотетична ситуация - експертен екип на ДСБ, начело с члена на ДСБ Петър Москов, внася до министъра на здравеопазването (Петър Москов) проектозакон на здравна тематика. Хипотеза 1: министър Москов взима предложението на члена на опозиционната партия ДСБ Москов и отказва да го внесе за разглеждане в Министерски съвет, а от там и в парламента, защото предложението идва от опозицията. Хипотеза 2: министър Москов все пак внася предложението на опозиционния активист Москов за разглеждане и то получава подкрепа от правителството, след което стига до парламента. В Народното събрание обаче опозицията в лицето на ДСБ гласува против предложението на собствената си партия, защото това предложение идва от управляващите, срещу които опозицията се бори.

Шизофренията е тотална. Общо-взето преобладаващата част от партиите гравитиращи около управлението усвоиха до съвършенство ролята на управляващи опозиционери. Но каквото и да сме имали в последните години такова чудо не сме виждали. Вече започвам да си мисля, че сценаристите на някой хитов комедиен сериал стоят зад целия цирк, който българските управляващи разиграват в последно време. Няма друго логично обяснение за неадекватното поведение на толкова много народ. А ние, глупаците, си мислехме, че Джорджано и Атанаска от Павликени са еманацията на деградацията на обществото ни. Нищо подобно, пред Кънев и Москов, Джорджано и Атанаска са като селски ритнитопковци пред Лео Меси.

И докато този театър на абсурда се разиграва у нас, доклад на Института за модерна политика констатира системно отстъпление на България от всякакви права на човека, включително от правото на удовлетворителни условия на живот. Страната ни хронично обеднява, над 650 000 българи са недохранени, стотици хиляди живеят с под 3-4 лева на ден, здравеопазването става все по-труднодостъпно, а образованието - все по-скъпо. А за уязвимите от изключване групи не ми се отваря и дума – всички се маргинализират до нива, от които няма връщане.

Това са проблемите - бедността, социалната декласация, оскотяването и изхвърлянето с пълни шепи на хиляди хора от социалния оборот. Имаме болезнена нужда от адресиране на големите проблеми, а не от поредния партиен лупинг, който като захарен памук през екрана се опитва да ни засити. Защото екранният захарен памук може и да прилича на храна, но всъщност не може да нахрани никого.