Независимо от всички други грешки, глупости и абсурди в това отношение Доналдът е на правилната страна. Можем например да се радваме на провала на антипрофсъюзния му кандидат за министър на труда, да протестираме с майките срещу министърката на образованието и с феминистките – срещу инкриминирането на абортите, да се смеем дори на утопичната му командно-административна реиндустриализация и в същото време да го подкрепяме без резерви за горното.
Враговете на Тръмп са отвратителни лицемери. Същите „патриоти“, които още пищят до небесата за „предателствата“ на Уикилийкс, Сноудън и Манинг, сега хвалят незаконното изтичане на тайна информация от ЦРУ и други служби и разгласяването им от медиите. През осемте си години на власт „либералът“ Обама води най-злобната, отмъстителна и непримирима война с whistleblowers, чиновниците, които издават позорящи държавата обстоятелства, от времето на злия Никсън насам.
Същите „либерали”, които пищят за нарушаването правата на жените и мигрантите, хвалят абсолютно незаконното следене от ЦРУ на американски гражданин и незаконното разчистване на лични сметки от временния министър на правосъдието и главен прокурор с частно лице, което не е извършило престъпление.
Същите „либерали“, които толерираха лъгането на Джеймс Клапър, директора на националното разузнаване при Обама, под клетва пред Конгреса за програмата за вътрешно шпиониране на американци, която бе обявена за незаконна от съда, сега пищят, че Флин излъгал вицепрезидента в личен разговор за нещо, което само по себе си не било незаконно. Но Флин е бивш началник на военното разузнаване при Обама и сигурно има известна представа какво може и какво не може да се говори по телефона с чужди посланици.
Пред тези лицемерни чудовища нацупеният като обидено дете (закоравял нюйоркски спекулант с недвижимости) Тръмп мига, невинен като агънце. Колко невинен е все пак светът на бизнеса, дето иначе цари законът на джунглата, в сравнение със света на политиката. Уолстрийт е като детска градина пред Вашингтон.
Не е вярно, че действията на ЦРУ били законни, макар и в силно разтегливите граници на законите на полицейската държава при Буш II и Обама, както предположи Foreign Policy. Според американския федерален наказателен кодекс (U.S. Code, 18 § 798), който умишлено разгласи класифицирана информация, получена чрез техническо (communications) разузнаване, се наказва с лишаване от свобода до десет години.
CNN в свещената си простота съобщи, че телефонните разговори на Флин с руския посланик били подслушани рутинно, в процеса на редовното подслушване на руското посолство. По това време, края на декември, Флин е частно американско лице, което не подлежи на разработка от ЦРУ според неговия статут.
Извършители на престъплението са както „отговорният служител“ на ЦРУ, разгласил информацията за разговорите на Флин, така и колумнистът от в. „Уошингтън Поуст“ Дейвид Игнейшъс, публикувал информацията на 12 януари. Според Counter Punch Игнейшъс построил цялата си кариера на информации, давани му от ЦРУ.
Игнейшъс, чиито книги се продават и в България, е известен адвокат на програмата на ЦРУ за политически убийства в чужбина и на обучаването от ЦРУ на „ескадрони на смъртта“ в Централна Америка. Сигурен съм, че за всички други медийни рупори на преврата срещу Тръмп може да се намерят такива връзки със службите.
Не може да не си спомним заплахата на нюйоркския сенатор „либерал“ Чък Шумер към Тръмп, че било „наистина тъпо да критикува разузнавателната общност, защото те си имали начини да ти го върнат“.
За капак, официалният сигнал, че Флин можел да е податлив на изнудване от Русия, е подаден до Белия дом от бившата и.д. министър на правосъдието и главен прокурор Сали Йейтс, кариерна служителка на министерството, дни преди да бъде уволнена от Тръмп за неизпълнение на президентска заповед.
Можем ли да тогава се съгласим с песимистичната прогноза на The Saker, препечатана на 14 февруари от „a-specto” („Това е всичко, приятели“)?
Оставката на Флин безспорно е удар срещу Тръмп най-вече с това, че той прояви слабост, не показа воля да защити избора си на съветник по националната сигурност. Но запознати предполагат, че Тръмп може и да се е възползвал от компроматната криза да се освободи от един всъщност не особено способен съветник, който почвал да му бъде неудобен с непримиримата си антииранска позиция.
Но по-важният въпрос е дали наблюдаваме дворцова междуособица между две фракции на елита, от които побеждава по-компетентната, или наистина имаме селско въстание срещу елитите? Много колеги и в България смятат, че е първото. Те смятаха така и преди 8 ноември, когато предвиждаха победата на Хилари.
Аз мисля, че е второто, но само по отношение на войната на Тръмп срещу „държавата в държавата“ и „либералните“ медии. Това не е голословно твърдение. Проучване на Фокс Нюз от петък, цитирано от „Политико“ (http://www.politico.com/story/2017/02/trump-media-trust-poll-fox-news-235168) показва, че по-голяма част от публиката вярва повече на Тръмп, отколкото на „либералните“ медии. Това е в условията на непрестанен медиен шабаш на Министерството на истината.
Може ли Тръмп да се смири, да се откаже от борбата? Не, защото враговете искат главата му. Като все още регистриран член на Демократическата партия продължавам да получавам по десетина мейла дневно от разните партийни централи за петиции за импийчмънт на Тръмп заради мълчанието му цял месец за разговорите на Флин с руския посланик, сега и за „срещите на предизборния му щаб с руското разузнаване“. Те са способни да започнат импийчмънт процедура и няма да се поколебаят при успех и да го вкарат в затвора за национална измяна.
Тръмп с недълбокия си ум усеща необходимостта при това положение да се облегне здраво на масите и продължава да се обръща направо към тях, подминавайки медиите и политическото представителство, не само чрез Туитър, но вече и със срещи с народа на живо. Това, което демократите неправилно наричат „начало на кампанията му за преизбиране“ в 2020 г. с митинга му във Флорида, е всъщност начало на мобилизирането на масите за борба с „държавата в държавата“. Селският цар Ивайло Бърдоквата буни народа срещу злите търновградски боляри.
Отпадането на кандидата за министър на труда, известен борец с профсъюзите, е много показателно в този процес: народът, на когото Тръмп трябва и иска да се облегне, за да сломи „държавата в държавата“, е еднозначно „за“ профсъюзите – американският работник мечтае за union jobs.
Но също всеки американец от 99-те процента е „за“ държавна социална сигурност, „за“ „Медикеър“, „за“ достъпно здравеопазване за всички, „за“ достъпно висше образование в държавните университети. Тръмп ще бъде принуден от обстоятелствата да вземе предвид и това. Америка стана почти социалистическа, както съм аргументирал вече: (http://glasove.com/categories/komentari/news/amerika-i-socializmyt). Истинската посока на историята се маркираше от Бърни, но поради бясната съпротива на „държавата в държавата“ и на „либералните“ медии победата се падна по неволя на Тръмп. Но силата, която издигна Тръмп, е същата, която издигаше дотогава и Бърни.
Виж, успехът на Бетси Девос за министър на образованието показва, че голяма част от народа, въпреки „либералите“, е „за“ ваучерите за частни училища и ще е така, докато няма навсякъде из страната добри държавни училища.
Всичките други елементи в програмата на Тръмп – и взетите от републиканския арсенал традиционни мерки в интерес на корпорациите (поне от някои индустрии като енергетиката) и най-богатите, против интереса на обществото, и утопично-популистките, включително протекционистките и антиимигрантските (а работниците и профсъюзите са главната антиимигрантска сила!), и консервативно-популистките като борбата с абортите (подобна на борбата с дългите коси и късите поли при Т. Живков) – ще бъдат подложени на преоценка в светлината на борбата срещу „държавата в държавата“.
Може ли Тръмп да установи еднолична диктатура? И аз до миналото лято разсъждавах пространно по този въпрос, от позицията на все още либералното съзнание (http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/velikiyat-trymp-zastrashena-li-e-amerika-ot-prezidentska-diktatura). Историята даде еднозначен отговор, че не може. Твърде много са механизмите за сдържане на едно активистко президентство, Америка е твърде голяма и разнородна. Но сега въпросът е друг: може ли да се сломи „държавата в държавата“ и ръководените от нея „либерални“ медии? Да се пресуши вашингтонското блато? Мисля, че може с народна подкрепа.
Българският читател, за разлика от американския, се интересува най-вече за Русия. За американския Русия вече е някакво приказно страшилище, bogeyman, допълнително построение на вътрешнополитическата геометрия за доказване на вътрешнополитически теореми.
Е, на последната си пресконференция Тръмп отново го каза ясно – искаме добри отношения с Русия; ще е чудесно, ако стане; Путин вижда, че срещаме огромна вътрешна съпротива, жалко! Тилърсън се срещна с Лавров, доколкото може да се съди по телевизора – има взаимна симпатия (е, то имаше и с Кери), новите са много по-сдържани в осъждането на Русия и го правят някак по задължение, без ентусиазъм. Поради бесния натиск на „държавата в държавата“, чието благополучие зависи на живот и смърт от продължаването на студената война с Русия, все още ритуалното анатемосване на Путин остава неизбежност за всеки американски политик.
Но в Ню Йорк, както винаги, руската култура заема особено място и се радва на огромен интерес. Миналата седмица ходихме на Чайковски фестивал в Линкълн Сентър, случихме Концерт номер 1 за пиано и симфония „Манфред“ в изпълнение на Нюйоркската филхармония с гости диригент и солист от Русия. Българското генерално консулство също организира хубава камерна вечер за годишнината от смъртта на Пушкин. Идната седмица има голям Чехов фестивал с „Три сестри“, руска постановка. Билетите отдавна са разграбени.
Тази седмица пък видяхме голям концерт на оркестъра на Нюйоркския университет с Глазунов, Хачатурян и Симфония номер 5 на Шостакович, която винаги е потресаващ хит за американската публика, особено за тези, които я чуват за пръв път. Беше любопитно как буржоазният професор по история на музиката, който изнесе лекцията, и буржоазният диригент грък се опитваха добронамерено да ни убедят, че това, което чуваме с ушите си от Шостакович, не е прослава на революцията като в „Червените ескадрони“, наистина с целия й трагизъм и противоречивост, а е нещо като срамежлив Солженицин с тромпети и тимпани.
По-смели са кураторите на МоМА, Музеят за модерно изкуство, чиято главна проява тези месеци е изложбата „Революционният импулс: Възходът на руския авангард“ (A Revolutionary Impulse: The Rise of the Russian Avant-Garde), посветена на стогодишнината на руските революции. Тя показва почти всичко, от Кандински, Лисицки и Малевич през Маяковски, Татлин и Родченко до Дзига Вертов, Сергей Айзенщайн и Александър Довженко. Филмите на последните се прожектират с доглеждане в отделни зали в самата изложба.