В Молдова, другият съсед на Украйна, също стана малко чудо. Заклетите опоненти по оста „за Русия и за Европа“ обединиха усилията си за да избавят страната от намерението на един магнат да я приватизира. Това обединение беше подкрепено от Москва, Брюксел и Вашингтон. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, която на всичките си нива в продължение на пет години обясняваше на Русия, че по различни причини, от ценностни до процедурни, не може да я върне в този благороден форум, изведнъж реши оперативно въпроса само за няколко седмици.
Масовите протести в Грузия, провокирани от неочакваната появява в тамошния парламент на гост от Русия, този път не доведоха до поредната пропагандна канонада с участието на Русия, ЕС и САЩ, а до вялото повдигане на рамене в духа на „Какво пак правят тия там?“.
Какво става? Дали не е започнало дългоочакваното сближаване на Русия с водещите европейски страни?
Едва ли. Променя се просто самата политико-идеологическа структура на Европа. Изборите за Европейски парламент фиксираха една нова реалност. Смисълът й не е в тържеството на антиевропейските сили, както мнозина се опасяваха, а в раздробяването на политическото поле, което го прави слабо управляемо. По тази причина „плаче“ и Макрон след преговорите си с безбройните участници, с които трябва да се съобразява и да ги изслушва. Но според всички признаци, това е само началото. На ЕС му предстои мащабна трансформация, която при това няма задължително да има планомерен характер. Много неща ще се променят спонтанно, от само себе си.
Промяна на KPI*
В продължение на години Европейският съюз изцяло ще се ангажира с решаване на своите вътрешни проблеми. Енергията, желанието и ресурсите, които са необходими, за да се занимава с външния си контур, значително ще намалеят. Главната задача, която ще трябва да решава Съюзът, е да минимизира рисковете и разходите, които произтичат от неговите съседи, било то от юг, където ЕС въобще не е в играта, било то от изток. Това основно ще предопределя и характера на измененията, които ще настъпят в бъдеще.
Съобразно възможностите, Украйна ще я насочат към приемането на по-малко конфронтационно статукво с Русия, което до голяма степен съответства и на волята на избирателите. Икономическите дивиденти от асоциирането си с Киев ЕС вече получи, а политическите му амбиции в посока Украйна почти са изчерпани.
Относно Молдова, ще бъде направен опит да се възстанови в някаква степен дееспособността на държавните институции, за да може криво-ляво да се справят сами. Вероятно ангажиментът да се занимава със своя съсед ще бъде предоставен окончателно на Румъния, за която това е важно, но другите не ги интересува.
Грузия дори географски е далече и не е приоритет. Всички изброени случаи не означават пълна загуба на европейския интерес, а по-скоро преминаването му в друга категория.
В логиката на „голяма Европа“ съседните страни заемат достатъчно голям дял от проекта, защото един от важните за устойчивостта на конструкцията елементи в KPI е непрекъснатото разширяване на „европейската сфера“. Оттук идват и резките реакции на Русия, която възприема подобна политика като опит да бъде изтласкана Москва дълбоко в Евразия. Сега обаче мотивацията се промени. Евросъюзът премина в охранителна позиция, копие на задокеанския си съюзник, „EU first“. Но това не е изолационизъм, а прагматизъм, който в случая с Европейския съюз, като интеграционно обединение, изградено върху набор от ценности, означава преразглеждане на идейната база и рязко намаляване на желанието да демонстрира сила, в това число и „мека“ такава.
Съветът на Европа в нова роля
В контекста на горното е интересен случаят с ПАСЕ. И в Русия, и в Украйна бързата промяна на позицията на Асамблеята, обикновено се обяснява с парите. Русия внася 30 милиона годишно, което наистина, не е малко. Но би било опростенчество да се свежда всичко до парите. Напускането на Съвета на Европа от Русия щеше да стане неизбежно, ако не бяха възстановени в пълен обем правата на нейната делегация. А това в переспектива щеше да обезсмисли съществуването на самата ПАСЕ.
Големият брой членове на Съвета на Европа са членове и на ЕС или са асоциирани към него (като Балканите). Арменско-азербайджанските или даже украинските проблеми са много дребни, за да им посвети дейността си толкова голяма структура. В Съвета на Европа има две държави, чието участие изпълва с реално съдържание неговото съществуване. Това са Русия и Турция. Напускането от страна на Русия ще бъде прецедент, от който при удобен случай би се възползвал и Ердоган. Всъщност защо й е на Европа да запази Русия, като член на тази организация, която играеше значителна роля на предишния етап на открито сътрудничество?
Деконструкцията на „европейския дом“ означава друга ситуация в Европа, много по-хаотична. Комуникацията между различните сегменти в „европейския свят“ трябва да бъде напасвана по някакъв начин, още повече, че за разлика от Студената война, няма да има някаква ясно определена структура на конфликта. Тази структура по-скоро ще бъде временна и променяща се. По-рано за основен инструмент се приемаше Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, която беше рожба едновременно на Заключителния акт от Хелзинки и на Парижката харта за Нова Европа. Но тази организация отдавна загуби дееспособността си, защото днешната ситуация не напомня нито на периода на разделянето на Европа от 70-те години.
Военно-стратегическите и хуманитарни „кошници“, чието обвързване беше находка за участниците в хелзинкския процес в съвременна Европа, вече не работи. Или по-точно работи, но в обратна посока. Именно смесването на ценностното с военнополитическото, тоест приписване на хуманизъм и добрина на въоръжените „юмруци“, като се започне от войната срещу Югославия и по нататък се продължи с войните в Близкия изток, доведе до фатална криза на доверието в „голяма Европа“. Сега във военен план Европа не е самостоятелна, но едновременно с това не е и приоритет за големия си брат. А ценностната и хуманитарна еднородност към, която се стремеше от 1990 г., отначало не се получи поради проблемите с посткомунистическото пространство, а след това и от препятствията, които създадоха национализмът и нативизмът в Западна Европа, и явното разминаване във възгледите между Стария и Новия свят.
Колкото и да е учудващо, Съветът на Европа може да претендира за ролята, която по-рано изпълняваше ОБСЕ, която беше единствената обединяваща всички платформа. Но този път не за да принуждава членовете си към спазване на някакви норми, а за търсене на общ език в условията на все по-раздробена Европа. Без съмнение, Русия ще продължи да води стратегически диалози със САЩ, когато отношенията се възобновят. А за всичко останало е напълно подходящ Съвета на Европа, дори и затова, че САЩ със своите ексцентрични действия не присъства там.
Инстинкт за оцеляване
Необичайните събития в последно време са начало на нов период, който отново ще изисква самоопределение. На първо място, това се отнася до страните в съседство, които са свикнали с усещането, че са обект на остра борба, намират се в центъра на интереси, където политиката им означава постоянен „геополитически избор“, който често служи като сурогат на стратегиите, които правят за собственото си развитие.
Що се отнася до отношенията между Русия и ЕС, на тях им предстои период, в който каквито и да било амбиции със сигурност няма да бъдат актуални, а ще доминира стремежът да се съкратят загубите и рисковете. В крайна сметка това ще бъде така, докато глобалното прекрояване на ландшафта, едновременно с прекрояването на глобалната сцена, включително и вътре във всички значими държави, не доведе до появата на общ контур на бъдещето. Ясно е, че ЕС и Русия общ дом няма да строят, но може би ще се разминат със строителството на фортификационни съоръжения.
* KPI (Key Performance Indicators) - установени ключови показатели за оценка на напредъка по реализирането на определени цели (б. пр.).
Превод: Никола Стефанов