- 10 Sep 2020
- 830
- 20
Публикуваме декларация на Съюза на българските писатели от 6 февруари 1974 година, написана няколко седмици след издаването на „Архипелаг Гулаг” от Александър Солженицин. В нея българските писатели осъждат съветския дисидент, с чието творчество повечето от тях не са запознати.
<p>Заради отказа си да подпишат декларацията от СБП са изключени Валери Петров, Радой Ралин, Благой Димитров, Христо Ганев, Гочо Гочев и Марко Ганчев. Днес повечето от подписалите срамната декларация български писатели са абсолютно неизвестни за широката публика, а творчеството им е забравено.</p>
<p>„В края на миналата и особено в началото на тази година буржоазният печат и средствата за масова информация вдигнаха оглушителен шум по повод новата поредна проява на Александър Солженицин. Неговото съчинение „Архипелаг Гулаг”, издадено в оригинал от реакционното попско издание „Имкапрес” в Париж и преведено тутакси по поръчение на своя автор от такива органи като „Дер шпигел”, „Ню Йорк таймс”, „Експрес”, „Обзървър” и „Чикаго трибюн”, както и излъчвано от печално известната радиостанция „Свобода”, послужи на най-реакционните западни кръгове като навременен и добър повод за нова антисъветска и антикомунистическа вълна. Отново и за кой ли път вече се поставя въпросът за правомерността и жизнеността на съветската държава и съветския строй.</p>
<p>И този път във връзка с „разкритията” на Солженицин се правят песимистични прогнози по отношение на мирното съвместно съществуване и съдбата на предстоящите преговори за европейска сигурност. „Архипелагът” получи извънредно високи оценки – самозвани разпоредители с литературните ценности го провъзгласиха, от една страна, за „книга на века” и от друга – за „ключово произведение" на своя автор. Управителният съвет на Съюза на българските писатели счита за необходимо да изложи своето становище по този въпрос. <br />Александър Солженицин стана известен у нас през 1963 година с превода на своята повест „Един ден на Иван Денисович”. Въпреки скромните си литературни качества тази книга направи впечатление със своята фактическа страна – авторът, сам засегнат от известните вече отклонения от социалистическата законност в периода на култа към личността, бе дал литературен израз на своите преживявания и мисли.</p>
<p>Наред с всичко тогава направи впечатление и мисълта на известния поет Александър Твардовски в неговия предговор, че тази книга „е още един пример за това, че няма такива участъци или явления в действителността, които да бъдат в наше време изключени от сферата на съветския художник и недостъпни за правдиво описание. В това пролича смисълът на последствията от връщането към ленинските норми на партиен и държавен живот, оздравителната същност на онова, което бе извършено от великата КПСС с преоценката на едно изживяно минало и с предначертанията за бъдещето. Можеше да се остане с впечатление, че Солженицин, прибавяйки своята в известен смисъл тъжна страница, се включва в могъщия поток на голямата и силна съветска литература.<br />Но последвалите прояви на новия писател показваха с все по-голяма сила и яснота тъкмо обратното. Въпреки сантименталните му уверения и заклинания в непричастност и невинност негови изказвания и произведения се появиха на Запад в услуга както на жалките останки на белогвардейщината, така и на заинтересованите реакционни и антисъветски кръгове. Солженицин за известно време се постара да създаде впечатление, че е жертва на нездрав интерес към неговата личност и творчество, а изказванията, които се появяват от негово име, но изопачени, както и преводът на съчиненията му, се правели без негово знание и дори въпреки него.</p>
<p>Междувременно писанията му следваха едно подир друго и последователно и категорично даваха обилна светлина за неговите литературни и граждански позиции. „Раково отделение”, „В първия кръг” и „Август 14” по различни начини и с различни средства издаваха неговия неприкрит антисъветизъм и омраза към идеите на комунизма, показваха неприязненото му и дори ненавистно отношение към съветската държава и съветския човек. Докато един ден не се стигна до пиесата „Пирът на победителите”, чиято власовска принадлежност и открито и гнусно клеветничество по адрес на Съветската армия освободителка бяха изявени нагло и отвратително. Тази така наречена „пиеса” не посмяха да преведат никъде на Запад, боейки се от гнева и възмущението на общественото мнение.</p>
<p>Инцидентът с този „пир” можеше да мине незабелязано – Александър Солженицин бе вече получил Нобелова награда, за която „не се оказаха достойни” на времето Лев Толстой, Чехов и Горки, преводите му се издаваха в огромни тиражи и дори в страни като Швеция се продаваха по 35 крони килограма, швейцарският му адвокат движеше сложния и откровен механизъм на заплащането, „съветският мъченик” се оказа притежател на крупни валутни авоари.</p>
<p>Всичко това има своето закономерно за хора като Солженицин последствие в неговата последна проява – излизането на съчинението му „Архипелаг Гулаг”. Междувременно стана известно, че неговите задгранични приятели са имали ръкописа още в средата на миналата година, но те добре премериха момента на използването му. В периода, когато съветската външна политика, развиваща се под знамето на Лениновите идеи за мир и мирно съвместно съществуване, печели най-големи успехи, когато забележителният хуманист на нашето време Леонид Илич Брежнев полага изключителни и плодотворни усилия за прочистване и оздравяване на атмосферата в международните отношения, на враговете на Съветския съюз, на силно и дълбоко мразещите комунизма среди бе нужен аргумент за дискредитиране на съветския строй, повод за ново отдалечаване и железни завеси.</p>
<p>С какво поредната проява на Солженицин заслужи това внимание? Преди всичко с това, че той свали окончателно своята маска на борец за свобода и човешки правдини и издаде цялата си отвратителна същност на най-долен мистик, съветомразец и контрареволюционер. Той не се поколеба да сподели, че е разбрал най-сетне „лъжата на всички революции в историята” въобще и че Октомврийската революция в частност е донесла само страдания и угнетение на народа, че тя е най-голямата беда в биографията на човечеството. Добре замаскираният в началото на своята кариера борец против култа и извращенията му вече счете за нужно да увери своите приятели и покровители извън Съветския съюз, че той всъщност отдавна и дълбоко мрази изобщо комунистическите идеи и че за него не съществува период на отклонения, а епоха на насилие и абсолютна липса на законност.</p>
<p>Той направи за пръв път онова, което никой преди него не бе дръзнал – посегна върху името и делото на Ленин, обвинявайки го в „първопричина за всички беди”. Без да се стеснява, че самият той и целият му така наречен литературен инцидент са пълно опровержение на собствените му клевети. Солженицин твърди: „Закон няма. Ние живеем, както преди, в страна без закони, без права, без правосъдие” и това е всъщност „новият момент” в неговата високо оценявана от реакцията дейност.</p>
<p>Но може ли, като мрази комунизма и съветския строй, Солженицин в същото време да храни някакви синовни чувства към своя народ, към обикновените хора на труда? Естествено, че не. И в предишните си книги и особено сега този маниакален претендент за месия изразява открито презрение и ненавист към руския народ, към неговата душа, към неговата нравственост, клеветейки го, че за „дажба” хляб и нищожна привилегия бил готов на всичко. В такъв случай би могло да се помисли, че Александър Солженицин е някакъв патологичен случай на отчаяние и безпросветност, с който е безсмислено да се занимава обществената съвест. Уви – не. Солженицин има, така да се каже, своите опорни точки, има своите „положителни” просветления и те са, както трябва да се очаква, не кой да е, а троцкистите, белогвардейците и власовците. В това отношение той е твърде широкосърдечен, в любовта му има място и за царя, и за бившите благородници и архиреи, и за ревизионистите и контрареволюционерите, и за най-долните предатели и гробокопачи на собствения му народ.</p>
<p>Като се започне от това, че при императора дори затворите били „четири пъти” по-добри, в неговия диапазон има място и за юначествата на генерал Власов, и за „хуманизма на нацистите”. С добре изработена предпазливост и дипломатичност такива майстори на антисъветизма като Харисън Солсбъри и Майкъл Скемъл отвъд и отсам океана споделят, че „Солженицин изказвал мнението, че нацистите са били относително милостиви, почти снизходителни” и че „онова, което той описва, включва, разбира се, и някои не много, ако може така да кажем, добри страни на окупацията”.</p>
<p>Ала ето че и това не е всичко. Солженицин не остава на линията на констатацията: внушил си е, че е инструмент на някакво особено призвание, той се счита длъжен да дири изход. Преди да ни го посочи обаче, той прави един апотеоз на силите, събрани в РОА (Руска освободителна армия), която според него била съставена от убедени личности, движени от „неугасима ненавист към съветския режим”. Той смята, че изменниците, оглавени от предателя генерал Власов, който предпочете, попаднал в плен, да бъде слуга на фашизма и да отправи оръжието си против родината, са заслужили доверие, и упреква Хитлер и сановниците му не в друго, а в смъртния грях, че „вече в навечерието на гибелта си все още не могли да преодолеят своето упорито недоверие към отделните руски формирования и да се решат на цялостни руски дивизии...” Човек остава с убеждението, че Солженицин дълбоко съжалява, задето нацистите не са могли да стигнат до идеята да победят собствената му страна и собствения му народ с полкове и дивизии от предатели.</p>
<p>Солженицин обаче не спира дотук. Той обвинява съюзниците, че не са съхранили след победата власовските формирования. Неговите упреци са отправени персонално, той е недоволен от Рузвелт и Чърчил, от „тяхното очевидно систематично късогледство и даже глупост”. Солженицин пролива сълзи по изпуснатия случай: „Как може те (Чърчил и Рузвелт), слизайки от 41 към 45 година, да не осигурят никакви гаранции за независимостта на Източна Европа? Как можаха те заради смехотворната играчка на четиризонния Берлин (своя бъдеща ахилесова пета) да отстъпят обширни области от Саксония и Тюрингия?... Казват, че с това те са възнаградили Сталин за задължителното му участие в японската война. Вече, имайки в ръцете си атомната бомба, възнаграждават Сталин... Нима това не са ограничени политически сметки?”</p>
<p>Ето прочее изхода на Александър Солженицин! Той съжалява, че атомната бомба, с която империалистите разполагаха през 1945 година, не е употребена за окончателна разправа със Съветския съюз. С държавата и народа, които понесоха планини от мъки и страдания, които изнесоха на плещите си цялата Втора световна война, които освободиха Европа и света от чудовищната машина на нацизма. Оказва се в края на краищата, че онова, което сме подозирали и знаели досега за Солженицин, е твърде малко. Че той не е само съветомразец и власовец, нито пък се задоволява да бъде литературен и граждански емигрант и предател, който живее в собствената си родина, яде хляба на своя народ и се ползва от благата му. Оказва се, че той е яростен и злостен контрареволюционер, съчинител и вдъхновител на военна истерия и атомна заплаха. С това Солженицин става печален продължител на най-черното, на най-реакционното в книжнината и философията, оказва се приемник на мракобесието и човекомразството.</p>
<p>Управителният съвет на Съюза на българските писатели изказва най-дълбокото си и гневно възмущение и непоколебимата си позиция на непримиримост с всичко контрареволюционно и античовешко, откъдето и да идва то. Проявите и поведението на хора като Александър Солженицин са несъвместими с разбирането за писател и гражданин не само сега, в нашия век, но и в най-дълбокото минало, и в най-далечното бъдеще.<br />Всички факти доказват, че потомственият помешчик и претендент за духовен дворянин се е развивал през целия си живот като враг на съветския народ. Изпаднал в месианска маниакалност и противокомунистически бяс, самопоставил своята личност над „тълпата”, самозваният „спасител” не е нищо повече от един злостен клеветник на народ и родина, един престъпен подбудител към атомна разправа на империализма със Съветския съюз.<br />Случаят Солженицин престава да бъде литературен, надхвърля рамките на обикновения пореден антисъветски скандал. Той представлява опасен рецидив на подбудителство за преминаване от студена към гореща война. В миналото, когато все още можеше да му се вярва, че е използван без негово съгласие, Солженицин развиваше своята теория против класовата борба. Той намираше, че класовата борба е измислица, чиято задача е да предизвиква вражди между хората и води обществото към диктатура и потисничество.</p>
<p>Днес самият той е едно блестящо потвърждение за наличието на класова борба. Заклет враг на трудовите слоеве по рождение и възпитание, сега Солженицин е едно платено оръдие на империализма в борбата му против новия млад свят, съзнателен проводник на контрареволюционната идеология.</p>
<p>Българските писатели от по-старото поколение знаят какво е класова борба, самите те са участвали в нея като бойци и още носят следи от битки и стълкновения. И те, и по-младите, които участват най-активно в строителството на социалистическата си родина, могат да различават приятелите от враговете. Никой не може да помрачи светлия пример на могъщата съветска литература. Тя е своя и близка на българските писатели от самото й рождение в битките на революцията до големите победи на фронта на труда и съвършенството.</p>
<p>Българските писатели носят с вълнение и обич в сърцата си имената на съветските творци и творби, те са искрени приятели и пропагандатори на своите съветски събратя. Те винаги ще приветстват дружбата и сътрудничеството на великата съветска страна със страните от социалистическата общност, на тях винаги ще са мили и ценни всички прояви на хуманизъм и укрепване на мира и прогреса. И неотстъпно ще порицават злодеянията, целещи да смутят движението на човечеството към неговото ясно и щастливо бъдеще.<br />Една от задачите на западната пропаганда бе, като използва Солженицин, да смути, доколкото е възможно, общественото мнение в собствените си страни, да охлади проявите на симпатии към Съветския съюз, да стъписа интелигенцията и всички ония, които гледат с надежда към съветската държава, към съветския човек, към неговата материална и духовна култура. Прогресивният и комунистическият печат вече цял месец дават отпор на тези опити.</p>
<p>Известни и значителни писатели като Алберт Кан вече изразиха своето становище – в писмо до „Ню Йорк таймс”, което редакцията не посмя да отпечата, Кан нарече Солженицин открито контрареволюционер. Той се учудва, че печатът и средствата за масова информация отделят такова голямо внимание на книгите на Солженицин, в които „се пренебрегват всички успехи, постигнати от съветската власт”. Американският писател е възмутен, че се вдига закъснял шум за известните и отдавна отречени отклонения на съветската законност, а се забравя, че „агентите на ЦРУ, ФБР, Пентагона и другите разузнавателни служби шпионират американците”.</p>
<p>Но това не е единствената „заслуга на Солженицин”. Самозваният „хуманист” и поборник за свобода не е вдигнал глас нито веднъж в защита на жертвите на американския империализъм в Индокитай, нито против страданията на палестинския народ, нито против фашистките издевателства над народа на Чили – не го трогва съдбата нито на Салвадор Алиенде, нито на Пабло Неруда и Виктор Хара. И в това няма нищо чудно, като се имат предвид последните му откровения в „Архипелаг Гулаг” по отношение края на Втората световна война и пропуснатите възможности от позицията на едностранно притежание на атомната бомба.</p>
<p>Александър Солженицин има едно последно преимущество – той не направи грешката на други предатели и не емигрира формално. Цената на Солженицин расте тъкмо с това, че гласът му идва от територията на Съветския съюз, само така можем да си обясним неговото нежелание да напусне страната и народа, които той категорично е декларирал, че ненавижда. Това му дава право да играе ролята на „борец и страдалец” и да утолява неимоверната си жажда за слава.</p>
<p>Управителният съвет на Съюза на българските писатели осъжда с гняв и възмущение тази антихуманна, антиписателска дейност. Литературното дело е несъвместимо с предателството, цялата история на човешката цивилизация е едно блестящо доказателство за това. Не е известно да е увенчан със слава нито един изменник, нито един враг на род и отечество, нито един борец против прогреса.</p>
<p>Презрението, което извиква днес дейността на Солженицин, ще бъде заместено от лошия спомен за нещо нечисто и отвратително. Историята върви по своя неотменим ход. В нейния авангард са и ще бъдат винаги Съветският съюз и страните от социалистическата общност, онази Източна Европа, за която предателят съжалява, че не е била ликвидирана още през 1945 година. Въпреки предателството и клеветите човечеството ще стигне до мечтания и отвоюван от толкова силни и смели хора свят на бъдещето”.</p>
<p><strong>Председател на СБП акад. Пантелей Зарев </strong></p>
<p><strong>Членове на Управителния съвет: Анастас Стоянов, Ангел Тодоров, Андрей Гуляшки, Асен Босев, Атанас Наковски, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Веселин Андреев, Владимир Голев, Генчо Стоев, Георги Караславов, Георги Константинов, Георги Марков, Георги Струмски, Димитър Гундов, Димитър Методиев, Драгомир Асенов, Дора Габе, Елисавета Багряна, Емилиян Станев, Ефрем Карамфилов, Иван Аржентински, Иван Цветков, Йордан Радичков, Камен Калчев, Лалю Маринов – Ламар, Кольо Георгиев, Камен Зидаров, Коста Странджев, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Матей Шопкин, Младен Исаев, Николай Хайтов, Николай Зидаров, Павел Вежинов, Пенчо Данчев, Петър Динеков, Рангел Игнатов, Симеон Султанов, Слав Хр. Караславов, Соян Ц. Даскалов, Тодор Генов, Тончо Жечев. </strong></p>
<p><strong>Проверителна комисия на СБП: Александър Муратов, Димитър Пантелеев, Евтим Евтимов, Марко Недялков, Емил Коралов, Орлин Орлинов, Славчо Васев.</strong></p>
<p><em>Текстът е публикуван в сайта <a href="http://www.cao.bg" title="www.cao.bg">www.cao.bg</a></em></p>
