Арнълд Тойнби през 1948 г.: Западната постхристиянска цивилизация е пагубно отстъпление от пътя на духовното развитие

Следвайте "Гласове" в Телеграм и Инстаграм

Арнълд Тойнби е британски историк и културен антрополог. Автор на фундаментално изследване върху раждането и упадъка на цивилизациите – „Изследване на историята“ в 12 тома и е завършено през 1961 г. Тойнби различава 21 цивилизации в световната история, като една от тях е православната цивилизация.

Когато препрочитах бележките си за това есе през последните няколко дни, в съзнанието ми изплува една сцена, разиграла се в столицата на велика империя преди около хиляда и четиристотин години, когато тази столица е била пълна с война - не на фронта, а война в тила, война с безредици и улични боеве. Императорът на тази империя провежда съвет, за да реши дали да продължи борбата, или да вземе кораб и да отплава на безопасно място. На съвета присъства и говори съпругата му - императрицата: „Ти, Юстиниане, можеш да отплаваш, ако искаш; корабът е на кея и морето е все още открито, но аз ще остана и ще догледам, защото καλόν εντάφιον η βασιλεία: „Империята е добър гроб (гробно покривало букв.)“. (Думите се приписват на императрица Теодора и са казани по време на безредиците през 532г. в Константинопол. Бел.ред.) Замислих се за този пасаж и моят колега, който моят колега професор Бейнс намери за мен. Замислих се също и за деня и обстоятелствата, при които пишех този текст и реших да променя малко израза на: κάλλιον εντάφιον η βασιλεία του Θεού: „по-добър гроб е Божието царство”, защото от него има възкресение.

Осмелявам се да мисля, че тази перифраза на известната гръцка фраза е доста близка до трите латински думи, формиращи девиза на Оксфордския университет. И ако вярваме в тези думи Dominus Illuminatio Mea (“Господ е моята светлина“) и живеем според тях, можем да очакваме без страх всяко бъдеще, което може да ни сполети. Материалното бъдеще е много малко по силите ни. Могат да дойдат бури, които да сринат тази благородна и любима сграда и да не оставят камък върху камък. Но ако истината за този университет и за нас самите е казана в тези три латински думи, тогава знаем със сигурност, че дори камъните да се срутят, светлината, с която живеем, няма да угасне.

Нека сега да премина по много лесен начин към моята тема в това есе - връзката между християнството и цивилизацията. Това е въпрос, който винаги е бил актуален още от основаването на християнската църква, и, разбира се, по него са съществували редица различни възгледи.

Едно от най-старите и устойчиви мнения е, че християнството е унищожило цивилизацията, в чиито рамки е израснало. Предполагам, че така е мислил император Марк Аврелий, доколкото той е бил наясно с присъствието на християнството в неговия свят. Най-категорично и яростно е било мнението на неговия наследник император Юлиан, а също и на английския историк Гибън, който е записал в книга упадъка и падането на Римската империя дълго след събитието. В последната глава на историята на Гибън има едно изречение, в което той обобщава темата на целия труд. Поглеждайки назад, той казва: „Описах триумфа на варварството и религията.“ И за да разберем смисъла му, трябва да отгърнем от средата на глава LXXI към началния пасаж на глава I това изключително величествено описание на Римската империя в мир в епохата на Антонините, през втория век след Христа. Той започва оттам, а в края на дългия разказ казва: „Описах триумфа на варварството и религията“, което означава, че именно християнството, както и варварството, са сринали цивилизацията, за която са се борили Антонините.

Човек се колебае дали да оспорва авторитета на Гибън, но смятам, че в това мнение има грешка, която го опорочава изцяло. Гибън приема, че гръко-римската цивилизация е достигнала своя разцвет в епохата на Антонините и като проследява упадъка ѝ от този момент, той е самото му начало. Очевидно е, че ако се възприеме този възглед, християнството се издига, когато империята потъва, и възходът на християнството е упадък на цивилизацията. 

Мисля, че първоначалната грешка на Гибън се състои в предположението, че древната цивилизация на гръко-римския свят е започнала да запада през второто столетие след Христа и че епохата на Антонините е най-високата точка на тази цивилизация. Аз мисля, че тя започва истински да запада през пети век преди Христа. Тя загива не чрез убийство, а чрез самоубийство. Този акт на самоубийство завършва преди да изтече петият век преди Христа. Дори не философиите, предшестващи християнството, са били отговорни за смъртта на древната гръко-римска цивилизация. Философиите възникнали, защото гражданският живот на тази цивилизация вече е бил унищожен, превръщайки се в идол, на който хората отдавали прекомерно поклонение. 

Възходът на философиите и последвалият го възход на религиите, от които християнството се появява като последен наследник на всички тях, е нещо, което се случва, след като гръко-римската цивилизация вече е умряла. Възходът на философиите, а още повече на религиите, не е бил причина, а следствие.

Когато Гибън в този встъпителен пасаж на своя труд разглежда Римската империя в епохата на Антонините, той не казва изрично - но аз съм сигурен, че това е било в съзнанието му - че мисли за себе си като за стоящ на друг връх на цивилизацията и гледащ назад към този далечен връх в миналото през широкото корито на варварството между тях. Гибън си е мислил: „На другия ден след смъртта на император Марк Аврелий Римската империя изпаднала в упадък. Всички ценности, за които аз, Гибън, и подобните ми се грижим, започнали да деградират. Религията и варварството тържествуват. Това плачевно положение продължи стотици и стотици години, а след това, няколко поколения преди моето време, не по-рано от края на XVII век, отново започна да се появява разумна цивилизация.“ 

От своя връх през XVIII век Гибън гледа назад към Антониновия връх през втори век с тази гледна точка – която според мен се подразбира в работата на Гибън – и е изложена много ясно и остро от един писател от XX век, от когото ще цитирам малко по-обстойно един пасаж, защото той е, така да се каже, формалната антитеза на тезата, която искам да защитя.

„Гръцкото и римското общество са изградени върху концепцията за подчинението на индивида на общността, на гражданина на държавата. То поставя сигурността на общността като върховна цел на поведението над сигурността на индивида, независимо дали в този или в бъдещия свят. Възпитавани от най-ранна детска възраст в този безкористен идеал, гражданите посвещават живота си на обществена служба и са готови да го положат за общото благо. Дори отклонявайки се от върховната жертва, никога не им хрумва да постъпват по друг начин, поставяйки личното си съществуване пред интересите на страната.

Всичко това се променя с разпространението на източните религии, които проповядват общението на душата с Бога и нейното вечно спасение като единствените цели, заради които си струва да се живее. Цели в сравнение, с които просперитетът и дори съществуването на държавата са незначителни. Неизбежният резултат от това егоистично и неморално учение е отдръпването на последователите му и съсредоточаване върху собствените духовни емоции и мисли, както и събуждане на презрение към настоящия живот, който се разглежда само като изпитание за по-добрия и вечния. Светецът и отшелникът, презиращи земята и унесени в екстатично съзерцание на небето, се превръщат в общоприет най-висш идеал на човечеството, измествайки стария идеал на патриота и героя, който, забравяйки за себе си, живеят с готовност да умрат за благото на родината си. Земният град изглежда беден и презрян за хората, чиито очи виждаха Божия град, в небесните облаци. По този начин центърът на тежестта се измества от настоящия към бъдещия живот и, колкото и да е спечелил другият свят, няма съмнение, че този свят е загубил много от промяната. Настъпило общо разпадане на политическото тяло.

Връзките на държавата и семейството се разхлабват. Започва тенденция структурата на обществото да се разгражда на отделни елементи и по този начин да се връща към варварството. Цивилизацията е възможна само чрез активното сътрудничество на гражданите и тяхната готовност да подчинят личните си интереси на общото благо. Мъжете отказват да защитават страната си и дори да продължат рода си. В стремежа си да спасят собствените си души и душите на другите, те се задоволяват да оставят материалния свят, който отъждествяват с принципа на злото, да загине около тях. Тази мания продължи хиляда години. Възраждането на римското право, на Аристотеловата философия, на античното изкуство и литература в края на Средновековието бележи завръщането на Европа към родните идеали за живот и поведение, към по-здрави и мъжествени възгледи за света, Дългото спиране на похода на цивилизацията приключи. Приливът на ориенталското нашествие най-сетне се обърна, тя все още отслабва.“

Наистина отминава! И може да се предположи какво би написал авторът на този пасаж, публикуван за първи път през 1906 г., ако днес преработваше четвърто издание. Мнозина, които четат тази статия, разбира се, са запознати с откъса. Все още не съм споменал името на автора, но за тези, които още не го знаят, ще кажа, че това не е Алфред Розенберг (главен идеолог на националсоциализма, държавник и политик, заемал различни важни длъжности в Третия Райх. Бел. ред.), а сър Джеймс Фрейзър (шотландски антрополог, фолклорист и историк на религиите. Бел. ред.)

Интересно е какво мисли този любезен учен за най-новата форма, в която се проявява завръщането на Европа „към родните идеали за живот и поведение“.

Сега ще видите, че най-интересната теза в този пасаж на Фрейзър е твърдението, че опитът да се спаси душата е нещо, което противоречи и е несъвместимо с опита да се изпълни дългът към ближния. 

В хода на това есе аз ще оспоря тази теза. Сега искам само да отбележа, че Фрейзър едновременно подкрепя тезата на Гибън и я излага с ясни термини. По този въпрос бих дал на Фрейзър отговора, който вече се осмелих да дам на Гибън - християнството не е унищожител на древногръцката цивилизация, защото тази цивилизация се е разпаднала преди появата на християнството от вътрешноприсъщи дефекти. Но бих се съгласил с Фрейзър и бих помолил и вас да се съгласите с мен, че приливът на християнството е отшумял и че нашата постхристиянска западна светска цивилизация е цивилизация от същия порядък като предхристиянската гръцко-римска цивилизация. 

Тази констатация открива втори възможен възглед за отношението между християнството и цивилизацията – различен от този, при който християнството се разглежда като смирен слуга на цивилизацията. Според този втори възможен възглед християнството е, така да се каже, яйцето, личинката, пашкулът между пеперудата и пеперудата. Християнството е нещо преходно, което преодолява пропастта между една цивилизация и друга. Признавам, че самият аз дълги години поддържах този доста покровителствен възглед. При този възглед историческата функция на християнската църква се разглежда от гледна точка на процеса на възпроизводство на цивилизациите. Цивилизацията е вид същество, което се стреми да се възпроизвежда, и християнството е имало полезна, но подчинена роля, в раждането на две нови светски цивилизации след смъртта на тяхната предшественица. Древната гръко-римска цивилизация е в упадък от края на втория век след Христа и след известен период от време откриваме, може би още през девети век във Византия и още през тринадесети век на Запад в лицето на Stupor mundi Фридрих II  (император на Свещената римска империя от 1220 г., известен с прозвището Stupor mundi -„чудото на света“. Бел.ред.), една нова светска цивилизация, която възниква върху руините на нейния гръко-римски предшественик. И като погледнем ролята на християнството в този интервал, стигаме до извода, че християнството е един вид пашкул, задържал и съхранил скритите зародиши на живота, докато те не са успяват да избуят в нов растеж на светската цивилизация.

Това е алтернативна гледна точка на теорията, че християнството е разрушител на древната гръко-римска цивилизация и ако се вгледаме в историята на цивилизациите, можем да видим други случаи, които изглежда отговарят на този модел.

Вземете другите висши религии, които все още живеят в съвременния свят редом с християнството - ислямът, индуизмът и будизмът Махаяна, който днес преобладава в Далечния изток. Можете да видим ролята на исляма като хризалис (пашкул. Бел.ред.) между древната цивилизация на Израел и Иран и съвременната ислямска цивилизация на Близкия и Средния изток. Хиндуизмът, отново изглежда, че запълва празнината в историята на цивилизацията в Индия между съвременната индуистка култура и древната култура на ариите, а будизмът, подобно на него, изглежда, играе същата роля като посредник между съвременната история на Далечния изток и историята на древен Китай. В тази картина християнската църква би била просто една от поредицата църкви, чиято функция е да служат като пашкули, за да осигурят възпроизводството на цивилизациите и по този начин да запазят този светски вид общество.

Мисля, че в изграждането на християнската църква може би има елемент, подобен на хризалис - институционален елемент, на който ще се спра по-късно - който може да има съвсем различна цел от тази да подпомага възпроизводството на цивилизациите. Но преди да приемем изобщо едно описание на мястото и ролята на християнството и на другите живи висши религии в социалната история, което представя тези религии като обикновени инструменти за подпомагане на процеса на възпроизводство на цивилизациите, нека да проверим дали във всеки случай на отношенията между цивилизациите „родител - дете“ откриваме църква, която се намесва между цивилизацията-майка и цивилизацията-дъщеря.

Ако се вгледаме в историята на древните цивилизации на Югозападна Азия и Египет, откриваме там рудиментарна висша религия под формата на поклонение на бог и свързана с него богиня. Наричам я рудиментарна, защото в поклонението на Тамуз и Ищар, на Адонис и Астарта, на Атис и Кибела, на Озирис и Изида сме много близо до природното поклонение на Земята и нейните плодове. Мисля, че и тук можем да видим, че тази рудиментарна висша религия, във всеки един от своите различни варианти, във всички случаи е играла историческата роля да запълни празнина, в която е имало прекъсване в приемствеността на светската цивилизация.

Ако обаче завършим изследването си, ще установим, че този привиден „закон“ не винаги е валиден. Християнството се намесва по този начин между нашата и гръко-римската цивилизация. Върнете се назад преди гръко-римската и ще откриете минойската цивилизация. Но между минойската и гръко-римската не откривате никаква висша религия, съответстваща на християнството. Ако отново се върнете назад зад древната цивилизация на арийска Индия, ще откриете следи от още по-древна предарийска цивилизация в долината на Инд, които бяха разкопани едва през последните двадесет години, но и тук изглежда не откриваме никаква висша религия, която да се намесва между двете. А ако преминете от Стария свят към Новия и разгледате цивилизацията на маите в Централна Америка, която отново е имала дъщерни цивилизации, родени от нея, и тук не откривате в междинния период никакви следи от висша религия или църква от същия вид като християнството, исляма, индуизма или махаянския будизъм. Не съществуват и доказателства за наличието на подобен пашкул, който да свързва прехода от примитивните общества към най-ранните известни цивилизации и към това, което бихме могли да наречем първо поколение цивилизации. И така, когато завършим разглеждането на цялата област на цивилизациите, както вече направихме по много обобщен начин, откриваме, че връзката между религиите и цивилизациите изглежда се различава в зависимост от поколението на цивилизацията, с която се занимаваме. Изглежда, че изобщо не откриваме висша религия между цивилизациите от първото и тези от второто поколение, а само при тези от третото поколение виждаме намесата на висша религия.

Ако има нещо в този анализ на връзката между цивилизациите и висшите религии, то това подсказва един трети възможен възглед за тази връзка, който би бил точно обратен на втория възглед, който току-що изложих пред вас. При този втори възглед религията е спомагателна за възпроизводството на светските цивилизации, а обратното на това би означавало, че последователните възходи и падения на цивилизациите могат да бъдат спомагателни за развитието на религията.

Сривовете и разпадането на цивилизациите могат да бъдат стъпала към по-висши етапи в религиозен план. В края на краищата един от най-дълбоките духовни закони, които познаваме, е законът, провъзгласен от Есхил в двете думи πάθει μάθος (pathei-mathos)  - „чрез страданието - знание“ - и в Новия завет в стиха „Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема“ (Евр.12: 6).

Ако приложим това към възхода на висшите религии, който завършва с разцвета на християнството, бихме могли да кажем, че в митичните страсти на Тамуз и Адонис, на Атис и Озирис са били предрешени страстите на Христос и че страстите на Христос са кулминацията и венецът на страданията на човешките души при последователните провали в начинанието на светската цивилизация.

Самата християнска църква е възникнала от духовните терзания, които са били следствие от разпадането на гръко-римската цивилизация. Християнската църква отново има еврейски и зороастрийски корени, които произлизат от по-ранен срив - сривът на сирийската цивилизация, която е била сестра на гръко-римската.

Израелското и Юдейското царство са две от многото държави на този древен сирийски свят и именно преждевременното и окончателно разрушаване на тези световни общности и угасването на всички политически надежди, които са били свързани със съществуването им като независими държави, поражда религията на юдаизма и предизвиква най-висшия израз на нейния дух в елегията за страдащия Раб Господен, която е приложена в Библията към книгата на пророк Исаия. Юдаизмът също има мозаичен корен, който на свой ред е произлязъл от увяхването на втората реколта на древноегипетската цивилизация. Не знам дали Мойсей и Авраам са исторически персонажи, но мисля, че може да се приеме за сигурно, че те представляват исторически етапи на религиозния опит, а прародителят на Мойсей и Авраам е получил своето просветление и своето обещание при разпадането, през XIX или XVIII век преди Христа, на древната цивилизация на Шумер и Акад - най-ранният известен ни случай на разрушаваща се цивилизация. Тези скръбни мъже са били предшественици на Христос, а страданията, чрез които са спечелили своето просветление, са били кръстни пътища в очакване на Разпятието. Това несъмнено е много стара идея, но тя е и все по-нова.

Ако религията е колесница, изглежда, че колелата, на които тя се движи към небето, могат да бъдат периодичните падения на цивилизациите на Земята. Изглежда, че движението на цивилизациите може да е циклично и периодично, докато движението на религията може да е по една непрекъсната възходяща линия. Непрекъснатото възходящо движение на религията може да бъде обслужвано и насърчавано от цикличното движение на цивилизациите чрез цикъла на раждане, смърт, раждане.

Ако приемем това заключение, то ще ни разкрие един доста стряскащ поглед върху историята. Ако цивилизациите са слугини на религията и ако гръко-римската цивилизация е послужила като добра слугиня на християнството, като го е родила, преди тази цивилизация окончателно да се разпадне, то тогава цивилизациите от трето поколение могат да бъдат напразни повторения на езичниците. 

Ако историческата функция на висшите религии не е да служат като пашкули на цикличния процес на възпроизводство на цивилизациите, а чрез техните падения да служат като стъпала към прогресивния процес на разкриване на все по-дълбоко религиозно прозрение и даване на все повече благодат за действие по това прозрение, тогава обществата от вида, наречен цивилизации, ще са изпълнили своята функция, когато веднъж са родили зряла висша религия.

В този смисъл нашата собствена западна постхристиянска светска цивилизация може да се окаже в най-добрия случай излишно повторение на предхристиянската гръко-римска цивилизация, а в най-лошия - пагубно отстъпление от пътя на духовния прогрес.

В днешния ни западен свят поклонението на Левиатан - самопоклонението на племето - е религия, на която всички ние в някаква степен сме верни и тази племенна религия, разбира се, е чисто идолопоклонничество.

Комунизмът, който е друга наша религия от последните дни, според мен е лист, изваден от книгата на християнството - лист, който е откъснат и неправилно разчетен. Демокрацията е още един лист от книгата на християнството, който, опасявам се, също е бил изтръгнат и, макар че може би не е бил прочетен погрешно, със сигурност е бил наполовина изпразнен от смисъл, тъй като е бил откъснат от християнския си контекст и секуларизиран. Ние очевидно, в продължение на няколко поколения, сме живели с духовен капитал, т.е. придържайки се към християнската практика, без да притежаваме християнската вяра - а практиката, неподкрепена от вяра, е разхищение, както внезапно показа нашето поколение за всеобщ ужас. 

Ако тази самокритика е справедлива, тогава трябва да преразгледаме цялата си настояща представа за съвременната история. И ако успеем да направим усилието на волята и въображението си да отхвърлим тази вкоренена и позната представа, ще стигнем до съвсем различна картина на историческата ретроспекция. Сегашната ни представа за съвременната история фокусира вниманието върху възхода на нашата модерна западна светска цивилизация като последното голямо ново събитие в света. Докато проследяваме този възход от първото предчувствие за него в гения на Фридрих II Хохенщауфен, през Ренесанса до избухването на демокрацията, науката и съвременната научна техника, ние мислим, че всичко това е великото ново събитие в света, което изисква нашето възхищение.

Ако успеем да се замислим за него като за едно от напразните повторения на езичниците - почти безсмислено повторение на нещо, което гърците и римляните са направили преди нас и са направили изключително добре - тогава най-голямото ново събитие в историята на човечеството ще се окаже съвсем различно. Най-голямото ново събитие тогава няма да бъде монотонното издигане на поредната светска цивилизация от лоното на християнската църква през последните векове - то все още ще бъде Разпятието и неговите духовни последици.

Има един любопитен резултат от огромните ни съвременни научни открития, който, струва ми се, често се пренебрегва. В значително променената времева скала, която нашите астрономи и геолози ни разкриха, началото на християнската ера е изключително скорошна дата. В една времева скала, в която деветнадесетстотин години са не повече от миг, началото на християнската ера е едва вчера. Единствено в старомодната времева скала, в която сътворението на света и началото на живота на планетата се смятат за случили се преди не повече от шест хиляди години, периодът от деветнадесетстотин години изглежда дълъг период от време и следователно началото на християнската ера изглежда далечно събитие.

Всъщност това е съвсем скорошно събитие - може би най-скорошното значимо събитие в историята - и това ни води до размисъл за перспективите на християнството в бъдещата история на човечеството на Земята.

При този възглед за историята на религията и на цивилизациите историческата функция на християнската църква не е била само да служи като пашкул между гръко-римската цивилизация и нейните дъщерни цивилизации във Византия и на Запад. И ако предположим, че тези две цивилизации, които произлизат от древната гръко-римска, се окажат не повече от напразни повторения на своята майка, то няма да има причина да се предполага, че самото християнство ще бъде заменено от някаква отделна, самостоятелна и различна висша религия, която ще служи като хризалис между смъртта на сегашната западна цивилизация и раждането на нейните деца. Според теорията, че религията е подчинена на цивилизацията, би трябвало да се очаква, че при всеки случай ще се появява някаква нова висша религия, която да служи за запълване на пропастта между една и друга цивилизация. 

Ако истината е обратната - ако цивилизацията е средство, а религията - цел - тогава отново една цивилизация може да се разпадне и да загине, но замяната на една висша религия с друга няма да е необходима последица. Напротив, ако нашата светска западна цивилизация загине, може да се очаква, че християнството не само ще оцелее, но и ще нарасне в мъдрост и ръст в резултат на нов опит от светската катастрофа.

Съществува една безпрецедентна особеност на нашата собствена постхристиянска цивилизация, която, въпреки че е доста повърхностна, има определено значение в тази връзка. В хода на своята експанзия нашата съвременна западна светска цивилизация е станала буквално световна и е въвлякла в мрежата си всички други оцелели цивилизации, както и примитивните общества. При първата си поява християнството е получило от гръко-римската цивилизация универсална държава под формата на Римската империя с нейните охранявани пътища и морски маршрути, като помощно средство за разпространението на християнството по бреговете на Средиземно море. Нашата съвременна западна светска цивилизация на свой ред може да изпълни историческата си цел, като предостави на християнството едно напълно световно повторение на Римската империя, за да се разпространи.

Все още не сме стигнали до нашата Римска империя, макар че победителят в този свят може да бъде неин основател. Но много преди един свят да бъде обединен политически, той се обединява икономически и по други материални начини. Обединението на нашия настоящ свят отдавна е отворило пътя за св. Павел, който някога е пътувал от Оронт до Тибър под егидата на Pax Romana, да продължи да пътува от Тибър до Мисисипи и Яндзъ, а работата на Климент и Ориген по внедряването на гръцката философия в християнството в Александрия може да бъде имитирана в някой град на Далечния изток чрез внедряването на китайската философия в християнството. Този интелектуален подвиг наистина вече е частично извършен. Един от най-великите съвременни мисионери и съвременни учени, Матео Ричи, който е бил едновременно йезуит и китайски литератор, се е заел с тази задача преди края на XVI век от християнската ера. Възможно е дори, както по времето на Римската империя християнството е извлякло и наследило от другите източни религии сърцевината на най-доброто в тях, така и сегашните религии на Индия и формата на будизма, която се практикува днес в Далечния изток, да допринесат с нови елементи, които да бъдат присадени към християнството в идните дни.

Това, което може да се случи, е християнството да остане духовен наследник на всички други висши религии, от постшумерските зачатъци в поклонението на Тамуз и Ищар до тези, които през 1948 г. след Христа все още живеят отделен живот редом с християнството, и на всички философии от Ехнатон до Хегел. Християнската църква като институция може да остане социален наследник на всички други църкви и всички цивилизации.

Тази страна на картината води до друг въпрос, който е едновременно винаги стар и винаги нов - въпросът за отношението на Християнската църква към Небесното царство. Изглежда, че виждаме поредица от различни видове общества, които се сменят едно друго в този свят. Както примитивният вид общества е отстъпил място на втори вид, известен като цивилизации, в рамките на краткия период от последните шест хиляди години, така този втори вид местни и преходни общества може би ще отстъпи място на свой ред на трети вид, въплътен в един-единствен световен и траен представител в лицето на Християнската църква. Ако можем да очакваме това, ще трябва да си зададем следния въпрос: Ако предположим, че това се случи, би ли означавало, че тогава Небесното царство ще бъде установено на Земята?

Мисля, че този въпрос е много актуален в наши дни, защото целта на повечето от съвременните светски идеологии е някакъв земен рай. Според мен отговорът е категорично „Не“ по няколко причини, които сега ще се опитам да ви представя.

Една много очевидна и добре известна причина се крие в природата на обществото и в природата на човека. Обществото в крайна сметка е само общата основа между сферите на действие на редица личности, а човешката личност такава, каквато я познаваме в този свят, има вродена способност както за зло, така и за добро. Ако тези две твърдения са верни, а аз вярвам, че са, то във всяко общество на Земята, освен ако и докато самата човешка природа не претърпи морална мутация, която да внесе съществена промяна в характера ѝ, възможността за зло, както и за добро, ще се ражда на света наново с всяко дете и никога няма да бъде напълно изключена, докато това дете е живо. Това е все едно да кажем, че заместването на множеството цивилизации от една универсална църква би изчистило човешката природа от първородния грях; а това води до друго съображение: докато първородният грях остава елемент в човешката природа, кесарят винаги ще има работа за вършене и в този свят все още ще има неща, които трябва да се отдават на кесаря, както Божиите на Бога. 

Човешкото общество на Земята няма да може да се откаже изцяло от институциите, чиято санкция не е единствено активната воля на индивида да ги накара да работят, а е отчасти навик и отчасти дори сила. Тези несъвършени институции ще трябва да бъдат управлявани от светска власт, която дори да бъде подчинена на религиозната власт, няма да бъде преодоляна по този начин. И дори Цезар да бъде не само подчинен, но и напълно елиминиран от Църквата, нещо от него все пак ще оцелее в конституцията на заместника му, тъй като институционалният елемент исторически, досега, е доминирал в живота на самата Църква в нейната традиционна католическа форма, която, погледнато в дълъг исторически план, е формата, в която трябва да се разглежда.

В тази католическа форма на Църквата аз виждам две основни институции - жертвата на месата и йерархията, които са неразривно свързани помежду си от факта, че свещеникът по дефиниция е човек, който има властта да извършва ритуала. Ако говорим за литургията с езика на историка и антрополога, без да искам да засегна някого, тогава, можем да я опишем като зряла форма на най-древниите религиозни обреди, чиито зачатъци могат да бъдат проследени назад до почитането на плодородието на Земята и нейните плодове от първите обработватели на земята. (Тук говоря само за светския произход на обредността.)

Що се отнася до йерархията на Църквата в нейната традиционна форма, тя, както е известно, е създадена по модела на една по-нова и не толкова вдъхваща страхопочитание, но все пак най-мощна институция - императорската държавна служба на Римската империя. По този начин Църквата в традиционната си форма се изправя въоръжена с копието на месата, щита на йерархията и шлема на папството. Може би подсъзнателната цел - или божественото намерение, ако предпочитате този език - на този тежък набор от институции, в които Църквата се е облякла, е съвсем практичната цел да надживее най-здравите светски институции на този свят, включително всички цивилизации.

Ако направим преглед на всички институции, за които имаме сведения в настоящето и в миналото, мисля, че институциите, създадени или приети и адаптирани от християнството, са най-здравите и най-издръжливите от всички, които познаваме, и следователно е най-вероятно да се запазят - и да надминат всички останали. Историята на протестантството като че ли показва, че протестантският акт на захвърляне на тази броня преди четиристотин години е бил прибързан, но това не означава непременно, че тази стъпка непременно е грешка. Независимо от това, институционалният елемент в традиционната католическа форма на войнстващата църква на земята, дори и да се окаже безценно и необходимо средство за оцеляване, все пак е светска черта, която прави живота ѝ различен от този в Небесното царство, в което нито се женят, нито се венчават, а са като ангели Божии и в което всяка отделна душа долавя духа на Бога от прякото общуване с Него - „като светлина, уловена от скачащ пламък“, както казва Платон в своето Седмо писмо.

Така че, дори ако Църквата беше спечелила изцяло световна вярност и беше влязла в наследството на последните цивилизации и на всички други висши религии, тя не посгитнала съвършено въплъщение на царството небесно тук на земята. В земната църква все ще има грях и скръб, с които да се бори, както и да се възползва от тях като средство на благодатта на принципа πάθει μάθος (pathei-mathos  - „чрез страданието - знание“), и все още трябва да носи набора от институции, които да ѝ придават масивната социална солидност, от която се нуждае в земната борба за оцеляване. Но това е неизбежната цена на духовността, която ѝ тежи. При това положение победоносната войнстваща земна църква ще бъде провинция на Царството Божие, в която гражданите на небесната общност трябва да живеят, дишат и се трудят в атмосфера, която не е тяхната родна стихия.

Положението, в което ще се окаже Църквата, е добре изразено в схващането на Платон във „Федон“ за истинската повърхност на земята. Ние живеем, предполага Платон, в голяма, но локална кухина, а това, което смятаме за въздух, всъщност е утайка от мъгла. Ако някой ден успеем да се издигнем до горните нива на земната повърхност, там ще дишаме чист етер и ще виждаме директно светлината на слънцето и звездите. Тогава ще осъзнаем колко неясно и замъглено е било зрението ни долу в кухината, където виждаме небесните тела през мътната атмосфера, която дишаме, така несъвършено, както рибите ги виждат във водата, в която плуват. Тази Платонова представа е добро подобие за живота на земната църква, но истината не може да бъде изразена по-добре, отколкото я е изразил Свети Августин: “За Каин е писано, че е основал общежитие; но Авел - верен на образа на пилигрима и пришълеца, какъвто е бил - не е направил подобно нещо. Защото общността на светиите не е от този свят, макар да ражда тук граждани, в чиито лица извършва своето поклонничество, докато настъпи времето на нейното царство - времето, когато тя ще събере всички заедно."

Това ме води до заключение и до последната от темите, които ще засегна, а именно връзката между християнството и прогреса.

Ако е вярно, както смятам, че земната църква никога няма да бъде съвършено въплъщение на Небесното царство, в какъв смисъл можем да тълкуваме думите от Господнята молитва: „Да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля както на земята, така и на небето“? Дали все пак сме били прави, като сме стигнали до заключението, че за разлика от цикличното движение на възходите и паденията на цивилизациите - историята на религията на земята е движение в една непрекъсната възходяща линия? Кои са сферите, при които в исторически план се наблюдава непрекъснат религиозен напредък? И имаме ли основание да смятаме, че този напредък ще продължи безкрайно? Дори ако видът на обществата, наречени цивилизации, отстъпи място на един исторически по-млад и може би духовно по-висш вид, въплътен в един-единствен световен и траен представител в лицето на християнската църква, няма ли да дойде време, когато борбата между християнството и първородния грях ще се успокои до статично равновесие на духовните сили?

Позволете ми да изложа едно-две съображения в отговор на тези въпроси.

На първо място, религиозният прогрес означава духовен прогрес, а духът означава личност. Следователно религиозният прогрес трябва да се осъществява в духовния живот на личностите - той трябва да се проявява в тяхното издигане до духовно по-високо състояние и постигане на духовно по-фина дейност.

Ако приемем, че този индивидуален прогрес е това, което означава духовният прогрес, ще признаем ли в крайна сметка тезата на Фрейзър, че висшите религии са по същество и неизлечимо антисоциални? Дали пренасочването на човешките интереси и енергия от опитите за създаване на ценности, към които са насочени цивилизациите и висшите религии, означава, че ценностите, за които се борят цивилизациите, неизбежно ще пострадат? Дали духовните и социалните ценности са противоположни и враждебни една на друга? Вярно ли е, че тъканта на цивилизацията се подкопава, ако спасението на индивидуалната душа се приеме за върховна цел на живота?

Фрейзър отговаря утвърдително на тези въпроси. Ако отговорът му е верен, това би означавало, че човешкият живот е трагедия без катарзис. Но аз лично смятам, че отговорът на Фрейзър не е верен, защото според мен се основава на фундаментално погрешно схващане за това каква е природата на душите или личностите. Личностите са немислими, освен като проводници на духовна дейност, а единственото мислимо поле за духовна дейност е в отношенията между дух и дух. Именно защото духът предполага духовни отношения, християнското богословие е допълнило еврейското учение за единството на Бога с християнското учение за Троицата. 

Доктрината за Троицата е богословски начин за изразяване на откровението, че Бог е дух, доктрината за Изкуплението е богословски начин за изразяване на откровението, че Бог е Любов. Ако човекът е създаден по подобие на Бога и ако целта на човека е да направи това подобие все по-подобно, тогава думите на Аристотел, че „човекът е социално животно“, се отнасят до най-висшата потенциална възможност и цел на човека - тази да се опитва да влезе във все по-близко общение с Бога.

Търсенето на Бога само по себе си е социален акт. И ако Божията любов е влязла в действие в този свят в Изкуплението на човечеството от Христос, тогава усилията на човека да се уподоби на Бога трябва да включват усилия да следва примера на Христос, който се жертва за изкуплението на своите ближни. Търсенето и следването на Бога по този начин, т.е. по Божия път, е единственият истински начин за човешката душа да търси спасение на земята. Следователно антитезата между опита да спасим собствената си душа, като търсим и следваме Бога, и опита да изпълним дълга си към ближния е напълно невярна. Двете дейности са неразривно свързани. Човешката душа, която наистина се стреми да спаси себе си, е също толкова пълноценно социално същество, колкото и мравкоподобният спартанец или пчелоподобният комунист. Само че християнската душа на земята е член на съвсем различно общество от това на Спарта или Левиатан. 

Той е гражданин на Царството Божие и затова неговата първостепенна и всеобхватна цел е да постигне най-висока степен на общение със Самия Бог и подобие на Него, отношенията му с ближните са следствие и последица от отношенията му с Бога и начинът му да обича ближния си като себе си е опит да помогне на ближния си да спечели това, което той търси за себе си - т.е. да влезе в по-тясно общение с Бога и да стане богоподобен.

Ако това е осъзнатата цел на душата за самата нея и за нейните ближни в Християнската войнстваща църква на земята, тогава е очевидно, че в условията на християнско управление Божията воля се изпълнява на Земята, както е на Небето, в неизмеримо по-голяма степен, отколкото в светското общество. Очевидно е също така, че в земната църква добрите социални цели на светските общества ще бъдат постигнати впрочем много по-успешно, отколкото някога са били или могат да бъдат постигнати в светското общество, което се стреми пряко към тези цели и към нищо по-високо. С други думи, духовният напредък на отделните души в този живот всъщност ще донесе със себе си много по-голям социален напредък, отколкото би могъл да бъде постигнат по какъвто и да е друг начин.

Парадоксален, но дълбоко верен и важен принцип в живота е, че най-вероятният начин да се постигне дадена цел е да не се стремим към самата нея, а към някоя по-амбициозна цел отвъд нея. Това е смисълът на старозаветната приказка за Соломоновия избор и на притчата в Новия завет за загубата на душата и спасяването ѝ.

Ето защо, макар че замяната на земните цивилизации с общосветовното и трайно управление на войнстващата църква със сигурност ще доведе до нещо, което днес би изглеждало като чудодейно подобрение на онези земни социални условия, които цивилизациите са се опитвали да подобрят през последните шест хиляди години, целта и проверката на напредъка при една истински християнска диспенсация на Земята няма да се намира в областта на земния социален живот. Областта ще бъде духовният живот на отделните души в техния преход през земния живот от раждането в този свят до смъртта в него.

Но ако под духовен напредък във времето в този свят се разбира напредъкът, постигнат от отделните човешки души по време на прехода им през този свят към другия, в какъв смисъл може да има духовен напредък във времеви отрязък, много по-дълъг от този на индивидуалния живот на Земята и продължаващ хиляди години, като например този на историческото развитие на висшите религии от възникването на почитането на Тамуз и поколението на Авраам до християнската епоха?

Вече признах, че съм привърженик на традиционния християнски възглед, според който няма причина да очакваме промяна в неизкупената човешка природа, докато трае човешкият живот на земята. Докато тази земя престане да бъде физически обитаема от човека, можем да очакваме, че надареността на отделните човешки същества с първороден грях и с естествена доброта ще бъде средно същата, каквато винаги е била, доколкото ни е известно. Най-примитивните общества, познати ни от живота или от книгите, дават примери за толкова голяма естествена доброта, колкото и не по-малка порочност от най-висшите цивилизации или религиозни общества, които все още са се появили. В миналото не е имало забележими промени в средния образец на човешката природа. Доказателствата, предоставени от историята, не дават основание да се очакват големи промени в бъдеще - нито към по-добро, нито към по-лошо.

Въпросът, в който може да има духовен напредък във времето, в рамките на много последователни поколения живот на Земята, не е неродената природа на човека, а възможността, която се открива пред душите чрез обучението, което идва чрез страданието, да влязат в по-близко общение с Бога и да станат по-малко различни от Него по време на своя път през този свят.

Това, което Христос, заедно с пророците преди Него и светците след Него, е завещал на Църквата, и това, което Църквата, по силата на това, че е създадена като несравнимо ефективна институция, успява да натрупа, съхрани и предаде на следващите поколения християни, е нарастващ фонд от просветление и благодат - като под „просветление“ се разбира откриването на откровението или разкриването на истинската природа на Бога и истинската цел на човека тук и след това, а под „благодат“ - волята или вдъхновението или вдъхновената воля да се стремим да вникнем в Него. По този въпрос за увеличаване на духовните възможности за душите в техния преход през живота на Земята със сигурност съществува неизчерпаема възможност за напредък в този свят.

Дали духовната възможност, предоставена от християнството или от една или друга от висшите религии, които са били предшественици на християнството и частично са изпреварили даровете на християнството за просветление и благодат за хората на земята, е необходимо условие за спасение - като под „спасение“ се разбира духовният ефект върху душата от търсенето на Бога и намирането Му по време на нейния живот на Земята?

Ако това беше така, тогава безбройните поколения хора, които никога не са имали възможност да получат просветлението и благодатта, предавани от християнството и другите висши религии, щяха да се родят и да умрат без шанс за спасение, което е истинската цел на човека и истинската цел на живота на земята. Това би могло да бъде мислимо, макар и все още отблъскващо, ако вярвахме, че истинската цел на живота на Земята не е подготовката на душите за друг живот, а създаването на възможно най-доброто човешко общество на този свят, което според християнската вяра не е истинската цел, макар и да е почти сигурен страничен продукт от преследването на истинската цел. Ако прогресът се приема като социален Левиатан, а не като духовен прогрес на отделните души, тогава може би би било мислимо, че за печалбата и славата на социалното тяло безброй предишни поколения е трябвало да бъдат обречени да живеят по-нисък социален живот, за да може в крайна сметка наследниците, които са се впуснали в техния труд, да живеят по-висш социален живот. 

Това би било мислимо при хипотезата, че отделните човешки души съществуват заради обществото, а не заради себе си или заради Бога. Но това убеждение е не само противно, но и немислимо, когато се занимаваме с историята на религията, където напредъкът на отделните души в този свят към Бога, а не напредъкът на обществото в този свят, е целта, на която се поставя висшата ценност. Не можем да повярваме, че исторически неоспоримият факт, че просветлението и благодатта са били давани на хората на земята на последователни порции, започвайки съвсем наскоро в историята на човешкия род и дори след това идвайки постепенно в хода на поколенията, може да доведе до последицата, че огромното мнозинство от душите, родени на света досега, които не са имали дял в тази духовна възможност, в резултат на това са били духовно загубени. Трябва да вярваме, че предоставените от Бога възможности за учене чрез страдание на този свят винаги са предоставяли достатъчно средства за спасение на всяка душа, която се е възползвала по най-добрия начин от духовната възможност, предоставена ѝ тук, колкото и малка да е била тя.

Но ако на хората на Земята не им се е налагало да чакат появата на висшите религии, чиято кулминация е християнството, за да могат в живота си на Земята евентуално да достигнат след смъртта си състоянието на вечно блаженство в другия свят, тогава каква е разликата между появата на висшите религии и на самото християнство на земята?

Бих казал, че разликата се състои в това, че при християнското устроение душата, която се възползва по най-добрия начин от духовните си възможности, ще напредне към общение с Бога и към подобие на Бога в условията на живота на земята преди смъртта, отколкото това е било възможно за душите, които не са били осветявани по време на земното си поклонничество от светлината на висшите религии. Езическата душа, не по-малко от християнската, има крайното спасение в своя обсег, но душата, на която са били предложени и която се е отворила за просветлението и благодатта, които християнството предава, ще се възползва, докато е още на този свят, от по-тесните възможности, които се откриват тук. Християнската душа може да постигне, още докато е на Земята, по-голяма степен на най-голямото човешко благо, отколкото може да постигне която и да е езическа душа на този земен етап от своето съществуване.

Така историческият прогрес на религията в този свят, представен от възхода на висшите религии и тяхната кулминация в християнството, може и почти сигурно ще донесе със себе си, между другото, неизмеримо подобрение на условията на човешкия социален живот на Земята, но неговият пряк ефект, неговата целенасочена цел и истинското му изпитание е възможността, която той дава на отделните души за духовен прогрес в този свят по време на прехода от раждането до смъртта. Именно за този индивидуален духовен напредък в този свят се молим, когато казваме „Да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята“. Молим се, когато казваме „Да дойде Твоето царство“, именно за спасението, което е отворено за всички хора с добра воля - както езичници, така и християни, както примитивни, така и цивилизовани - които се възползват максимално от духовните си възможности на земята, колкото и ограничени да са те.

 

Източник: myriobiblos.gr

Превод: "Гласове"