- 10 Sep 2020
- 164
- 4
При това може би за пръв път изразявах направо, без заобикалки и боя се, без задръжки, изключително силното чувство (не чувство, а почти видение, в него нямаше нищо абстрактно), своята представа за злото, за мощта му – най-често се стремя да прогоня тази мисъл, тя ме измъчва прекалено, принуждава ме да проумея някои случаи на необяснима смърт, някои самоубийства... Да, много хора, много повече отколкото смеем да си представим, привидно безразлични към всяка религия или даже към всякакъв морал, един най-обикновен ден (за това е достатъчен само миг) навярно са заподозрели нещичко за своята подвластност на злото и са пожелали да се изтръгнат от него на всяка цена. Съпричастието в злото – ето кое ужасява! Защото, колкото и жестоки да са престъпленията, те не разкриват природата на злото, също както най-възвишените дела на светиите не обясняват величието на Бога.
<p>В семинарията, когато пристъпвахме към изучаването на книгите, които един журналист, франкмасон от миналия век – Лео Таксил*, ако не се лъжа – беше предоставил на читателите под измамното заглавие „Тайни книги на изповедниците” това, което ни впечатли най-напред, бяха крайно оскъдните средства, с които разполага човек, за да оскърби – дори не казвам да обиди – Господа, заимствайки по най-жалък начин от демоните... А Сатаната е твърде жесток господар: той не би заповядал с божествена простота като Спасителя: „Подражавайте ми!”. Сатаната не понася прилика между своите жертви и себе си – позволява им да бъдат само неговата груба, гнусна и безпомощна карикатура, която подхранва свирепата ирония на преизподнята, без никога да я насити. <br /><br />Всъщност Светът на Злото е толкова недостъпен за нашия разум! Не винаги успявам да си го представя като свят или вселена. Той е и винаги ще бъде само зачатък – зачатък на противно, недоносено творение на предела на битието, напомнящ прозрачните и бездънни морски ями. Един престъпник повече или по-малко – какво го е грижа чудовището! То поглъща престъплението му начаса, приобщава го към ужасната си субстанция и го смила, без нито за миг да излезе от своята страхотна, извечна неподвижност. Ала историкът, моралистът и даже философът не желаят да погледнат отвъд престъпника и пресъздават злото по човешки образ и подобие. Не си изграждат никаква представа за самото зло – това безкрайно потъване в пустотата на небитието. Защото, ако човешкият род трябва да загине, то той ще загине от погнуса, от униние. Човекът ще бъде малко по малко разяден, както дървото се разрушава от невидимите гъбички, които за няколко седмици превръщат дъбовата мебел в пореста маса, която поддава при най-лекия допир с пръст. Моралистът ще разисква страстите, държавникът ще увеличава броя на полицаите и държавните служители, възпитателят ще съставя програми – цели съкровища ще бъдат разхитени за замесването на едно лишено от мая тесто. <br /><br />(Да вземем за пример повсеместните войни, които само привидно свидетелстват за изключителната дейност на човека, а всъщност издават растящата му апатия... и всичко ще завърши с това, че в определени епохи огромни стада от примирени хора ще бъдат изпращани в тази касапница.)<br /><br />Твърди се, че след хиляди векове съществуване земята е все още в първата си младост, в първия стадий от космическото си развитие. Злото също се ражда едва сега. <br /><br />Боже мой, надценил съм силите си. Ти ме хвърли в отчаяние, както хвърляме във водата някое току що родено сляпо коте.</p>
<div><em>Жорж Бернанос е един от най-талантливите и влиятелни автори на XX век, белязал със своята проза и публицистика френската култура след Първата световна война. Творчеството му е образец на християнска проза. Често е сравняван с Достоевски. Романът му „Дневникът на един селски свещеник” (1936 г.) носи на автора си Голямата награда за литература на Френската академия. Също като първия му роман „Под слънцето на сатаната” (1926 г.) той е филмиран. Режисьор е Робер Бресон, който получава две награди за филма във Венеция през 1951 г.</em></div>
<p><em>Текстът е откъс от романа на Жорж Бернанос „Дневникът на един селски свещеник”, изд. „София – С.А.”, 2009 г., превод: Нели Захариева</em></p>
<em>* Заглавието е на ГЛАСОВЕ</em>
