— Защо от всички колоси на Ренесанса ви заинтригува именно Микеланджело?
— Разбира се, че всички са ми интересни, но не всички са подходящи да правиш кино за тях. От Микеланджело е останало кратичко поетично послание до приятеля му Строци. Строци открил в гробницата на Медичите скулптура, наречена „Нощ“ – женска фигура, потънала в сън. Строци написал в рими, че ей сега, ето още малко, и мраморът ще се пробуди. А Микеланджело му отговорил: „Сладък е сънят, но прелестно е да си камък, / Когато дебнат те позор и престъпление/ Не чувстваш и не виждаш – О, Боже, облекчение./ Млъкни, приятелю, защо ме будиш?“. Когато прочетох „позор и престъпление“, се замислих какво е имал предвид геният. Така започна филмът.
— Първоначалното заглавие на филма ви е „Грях“. После го променихте на „Чудовище“. Защо?
— Във филма част от действието се развива около огромен мраморен къс, който каменоделците нарекоха „чудовище“. Затова и името му има голямо значение, натоварено е с дълбок смисъл. Ами, как да кажа, това някак си пасва на самата личност на Микеланджело. Останалото ще каже самият филм.
— Дори на фона на богатия спектър от необикновени таланти в епохата на Ренесанса, Микеланджело се откроява като безспорен гений. Вашият критерий за гениалност?
— Съществуват общоприети понятия: за гении са признати Шекспир, Пушкин, Толстой. Това определение, признание, характеристика – както щете го наречете – е отпечатък в човешката памет. Не е изключено да е имало и други гении, но те просто не са оставили диря в историята – паметта ни е избирателна…
На Толстой му е провървяло, че литературният му талант се е развил през втората половина на XIX век, когато литературата и четенето са едно от най-важните занимания на просветената част от света. Хората в Европа тогава четат книги. Няма телевизия, няма кино – има театър и балет.
Ако днес се роди човек с мащаба на Толстой, не съм убеден, че след 50 години, ако пресметнем от днешна дата, той ще остане в паметта на човечеството като гений. Явно Солженицин е последният писател, накарал онази част от активно четящата руска нация, да продължи да чете. Скоро ще се наложи да издигаме паметници и да даваме награди на читателите, не на писателите. Но това не означава, че писателите са лоши. Означава, че цивилизацията се променя.
Днес едва ли някакви фрески, изписани в храмовете, биха произвели такова впечатление, каквото са предизвиквали у зрителите през XV–XVI век. Така е и с музиката, която едно време се е изпълнявала само "на живо".
А сега какво – натискаш бутона и ето ти Бах, натискаш втори – Бетховен, трети – Кобзон. Достъпността е съвсем друга и впечатленията са различни. Затова е трудно да се говори за критерии. Освен другото, е нужно геният да се появи в подходящото време.
— Планирате ли снимки на исторически места, например в Сикстинската капела?
— Не, там не бива да се снима, а и Микеланджело е изписал стенописа си „Страшният съд“ в края на своя живот. Действието на филма не стига толкова далече, то обхваща времето от 1510-та до около 1520-та година. Снимаме филм за средата на житейския път на художника. Затова сами ще построим своя Сикстинска капела.
— Тоест това няма да бъде в пълния смисъл биографичен филм?
— Та това изобщо не е биографичен филм. Нима „Андрей Рубльов“ е биографичен? Не. Същото е с „Чудовището“. Можете да го приемете като втора серия на „Рубльов“.
— Само че за Микеланджело все пак са се запазили повече исторически сведения. Има на какво да се опрете...
— Сведения – много. На разказвача обаче, може да му се присъни, каквото му хрумне. А и не са чак толкова много изворите, които дават представа за човека Микеланджело. Художникът е споменаван в много документи, но значително по-интересни са разказите за интригите между различните течения във властта. Мафията е страхотна. Фамилията Дела Ровере, римските папи Юлий и Лъв. Когато папа Лъв X Медичи пристига във Ватикана, заличава с черна боя изумителните портрети на Юлий, своя предшественик. Нарежда да се изкопаят тленните му останки и ги изпраща в Испания. Това, както всяко човешко нещо, е интересно. Самият Ренесанс е интересен. „Одисея“ също съм го правил през погледа на човека.
— В една от книгите си казвате, че в изкуството е важна приемствеността. Виждате ли в нашата кинематография културна традиция, която младите режисьори могат да продължат?
— Трудно е да се каже. Надявам се, че най-добрите режисьори притежават не само талант, но и култура, а културата винаги включва знанието. Без култура няма културни асоциации. Има режисьори, които снимат през куп за грош, подражавайки. Един подражава на Спилбърг, друг на Тарантино. В подражаването няма нищо лошо, но културната асоциация, базата, са задължителни. За да громиш който и да е закон, длъжен си първо да го познаваш. А това е култура. Изкуството не може да се развива без почва, така или иначе все някъде трябва да са скрити корените.
Всеки велик кинематограф е като дърво. Италианският неореализъм в голяма степен е свързан с общественото внимание към обикновените хора. Съветската кинематография също често се обръща към обикновения човек, дори когато става дума за социалистически реализъм. Големите произведения – каквото е например забележителният филм „Те се сражаваха за Родината“ на Сергей Бондарчук – са невъзможни без натрупването на определени културни пластове: това са и Шолохов, и Некрасов, и всичко, свързано със съветската литература. Дори Маяковски не успя да отхвърли културата. Младият Маяковски се опитва да изхвърли от кораба на съвременността Пушкин и Достоевски, но после разбира, че всичко е значително по-сложно. Нищо не бива да се изхвърля, необходимо е нещата да преливат едно в друго.
— Дебютите на нашите режисьори често са ориентирани не към руската и европейската традиции, а към холивудската.
— На холивудската традиция залагат режисьорите, които искат на всяка цена да получат успех сред зрителите. Но ние имаме прекрасни режисьори на авторското кино: Лозница, Звягинцев. Авторското кино само по себе си противоречи на холивудските закони.
Холивуд не е американското кино, Холивуд е фабрика за сънища, продукт. Американско кино се снима за не много пари от американски студенти, млади режисьори, които се опитват да покажат нещо за Америка. Холивуд обаче не снима за Америка, Холивуд е мит, който произвежда забележителни примери за комерсиална продукция. Но това е entertainment, а не изкуство.
— И все пак, след Тимур Бекмамбетов, нашите артисти се стремят към Холивуд.
— Бекмамбетов по принцип искаше да се впише в холивудския пейзаж, но не се получи много добре. На него му беше твърде лесно да прави комерсиални филми в Русия. В Америка това е сложно. В една своя великолепна пиеса за евреите, които бягат от Хитлер в Холивуд, Бертолт Брехт, като теоретик, през цялото време се опитва да намери формулата на успеха. Героят му, тичайки из сцената, казва: „Разбрах как се пише успешно! Разбрах как се правят пари в Холивуд! Нужно е да пишеш много лошо, но трябва да го правиш много добре.“ Гениална фраза: „Нужно е да пишеш много лошо, но трябва да го правиш много добре.“ Да пишеш комерсиални неща е сериозна професия. Длъжен си да спазваш правилата на играта. Можеш да пътуваш с кон, можеш и с влак. Само че влакът върви не натам, накъдето на пътника му се иска, а където са разположени релсите.
— Впрочем вас често ви наричат „американски и руски режисьор“.
— Аз считам себе си за руски творец, който работи в различни жанрове и в различни страни.
— Много дебютанти в киното се вдъхновяват от думите ви, че днес филмовият бюджет не е най-важното и, ако човек има какво да каже, може да снима дори с айфон.
— Правилно. Бъдещето на кинематографията и изкуството принадлежи на хора, които са готови да дадат и последната си копейка, за да заснемат филм на айфон. Не са важни парите, нито свободата. Първо, колкото по-малко пари, толкова повече свобода. Второ, важна е не свободата, важен е талантът. Пари се намират. Виж, ако липсва талант…
Източник:
http://iz.ru/632448/anastasiia-rogova/
Превод от руски: Елена Дюлгерова