За християнизацията на България. „Слушайте, цял славянски народе! Слушайте Словото“

Автор: Янина Алексеева

Слушайте, цял славянски народе! 
Слушайте Словото, защото то дойде от Бога“
Константин Преславски
 из „Проглас към Евангелието“

В създадения от светите равноапостолни братя Кирил и Методий и учениците им славянски превод на Новия Завет народите винаги се назовават „езици“. В съборната си същност народът е „език“, същество словесно, а чрез Словото – същество духовно, водещо начало  на езиковия си дар от Бога-Творец. Словото е външен израз на вътрешния образ, в който са заложени смисълът и духът. Писмеността е основа на самосъзнанието, на културния код на народа. Словото, езикът дава право на един народ на съществуване. Народът съществува заедно с езика се дотогава, докато съществува неговият език. Занемаряването, упадък на езика е отражение на упадъка в живота на един народ. Промените в езика могат да прекроят картата на света без военни действия. Триезичната ерес, натрапена на някои славянски народи латиница, многовековната борба на латиницата с кирилицата, продължаваща чак до наши дни, реформите в областта на ортографията, замърсяването на езика с купища чуждици, т.н. „шльоковица“, да не говорим за сквернословието – всичко това, взето заедно, е лукаво посегателство върху нашите души, върху нашата самобитност и нашите територии. 

Създаването и утвърждаването на славянската писменост е станало през IX век. И разказът ни е имено за това – за история на християнизация на България, превърнала се във втора люлка на славянската писменост след унищожаването на първата във Велика Моравия.

* * *

Деветият век е един от най-важните в историята на Европа. Това е времето, когато се полагат основите на днешните европейски държави и нации. Време на остри политически и църковни сблъсъци между Изтока и Запада, време, когато трите му основни сили: Византия от една страна, Франкската империя – от друга, и арабите – от трета, се опитват да разделят Европа на сфери на своето влияние. И славянският свят става особено привлекателно място за всяка от тези сили. 

Първото споменаване на названието „славяни“ се среща в извори от VI век след Христа – във византийски (Прокопий Кесарийски) и латински (Иордан). Именно това е времето, когато славяните влизат във византийските хроники и в световната история. Впрочем, те тогава са били още словени. Наименованието „славяни“ е свързано повече с разпространилата се от XVII век романтична традиция, при която са се подразбирали великите деяния на народа и неговата слава. Докато старинното название „словени“ произтича по-скоро от способността да притежаваш слово и да изразяваш мислите си членоразделно.

В периода между VI и VIII век заселването на славяните протича в три основни посоки: в южна – на Балканския полуостров; в западна – в земите около Средния Дунав и между реките Одер и Елба; в източна и северна – в земите на Източно-Европейска равнина. В същото време протича процесът на разделяне на славяните в три разклонения: южно, западно и източно. В края на VI и началото на VII век славяните на Балканите стават доминиращ народ. Полуостровът се е „пославянчил“, както по-късно пише за това Константин Багренородни. Славяните се обединяват в големи племена и племенни съюзи, наречени „славинии“. 

През 681 година на политическата карта на Балканите се появява нова, призната от Византия държава – Българската на хан Аспарух, сина на хана на Велика България Кубрат (с висока степен на вероятност – покръстен християнин). Това е обединение на номадското племе прабългари с далеч по-многобройния съюз на седем славянски племена. Добре регулираната военна организация на прабългарите, строгата им йерархия става здрава основа на централизираната държава с общо название България. През периода от VII до IX век голяма част от “славиниите“ и остатъци от траките – коренното население на Балканския полуостров влизат в Българската държава с общо за целия неин народ име – българи.

С присъединяването на заселените от славянските племена земи на Тракия, Македония, Панония и Дакия към среда на IX век България става третата по значимост и територия политическа сила редом с Византия и Немската държава. Границите ѝ тогава имат приблизително следните очертания: на североизток – до река Днепър (тук тя опира до земите на маджарите и Хазарския хаганат); на север – до Карпатите (между тях и река Дунав се намира така наричаната от византийските автори „Дунавска България“); на северозапад – до река Тиса (тук тя граничи първоначално с Империята на франките, а по-късно с Великоморавското и Панонското княжество); на запад – до земите на Сърбия и Хърватия. Това позволява на България контрол над най-важните сухопътни търговски и военно-стратегически пътища на Балканския полуостров . Ако преди те са свързвали Византийската империя с Централна и Западна Европа, то сега вече в по-голямата си част те преминават през територията на България, което създава предпоставки за политически, търговски и културни контакти с европейски страни и превръща България в мост между Изтока и Запада. Впрочем, понякога и в ябълка на раздора между тях. В църковната история източният Илирик (историческа област в северозападна част на балканския полуостров) е област, заета от българите, която играе видна роля в спора между Източна и Западна Църква, завършил с тяхното разделяне.  Илирик е влизал в диоцеза на древната Църква, след падането на Западната Римска империя тази област преминава под политическо управление на византийските императори, но църковното управление до VIII век остава в юрисдикцията на Рим и едва по-късно – на Константинопол. 

В повечето страни на средновековната Европа християнството е вече господстваща религия, а в същото време България си остава езическа страна. В масовото съзнание на българския народ понятието „християнин“ се свързва с предпоставка за един противник, който е грък. По тази причина в Източна България при предшествениците на княз Борис (852-889) християнството бива преследвано, а раннохристиянските базилики биват подлагани на разрушаване. Преследването на християните се прекратява при хан Маламир (830-836) и при бащата на Борис – хан Пресиан (836-852).

Двата основни етноса на България са имали различни езически вярвания и традиции, различна култура и с течение на времето това започва да става източник за вътрешно напрежение, което по никакъв начин не спомага за укрепването на държавата и за нейното външнополитическо положение. България се оказва заобиколена от силни християнски съседи, което пречи на по-нататъшното ѝ развитие.

Сложните и напрегнати политически и военни събития в Югоизточна Европа през 863 година се стичат крайно неблагоприятно за България. Още при сключването през 862 година на българо-немски съюз за съвместни военни действия като предварително условие се предвижда българите да приемат кръщение от Западната Църква. Това не остава тайно за Византия. Обещанието на българския владетел да приеме християнство от Рим при посредничеството на немския крал може да превърне България в авангард на Запада в борбата му с Византийската империя. Ето защо след като през септември на 863 г. си разчистват сметките с арабите и византийците прехвърлят всичките си военни сили на европейския бряг и тръгват по суша и по море в поход срещу България. Превзети са важното стратегическо укрепление Месемврия (съвременният град Несебър), част от черноморското крайбрежие и значителна територия южно от Балкана (главния планински масив). Но бедите на българите не завършват с това.  Страната бива обхваната от болести и глад, започват земетресения. Прикованите към северозападните граници войски не са в състояние да окажат съпротива срещу византийското нашествие. Привидно страната се намира пред изгледа да бъде унищожена. Тогава князът на България Борис, който разбира причината за враждебните действия на Византия, а най-вероятно и Промисъл Божий, предприема стъпките, които извеждат страната от бедственото положение и ѝ осигурява около тридесетгодишен мир и спокойствие – време за съзидание. 

Още през есента на 863 година започват преговори между България и Византия, а в началото на 864 година се сключва тридесетгодишен мир, чийто главни условия са разтрогване на българо-немския съюз и приемане на християнство от Цариград. Българските пратениците, пристигнали в столицата на империята за преговори във връзка с мирния договор са незабавно покръстени- Те се връщат в България заедно с византийски мисионери – епископ с много свещеници и монаси, които трябва да се заемат с християнизацията на българския народ. В делото по приобщаването на българите към семейството на християнските народи византийците проявяват завидна обиграност като явно смятат, че Цариградската Църква ще може да превърне Българската държава в подчинена на нея политическа сила.

Предвиждайки трудностите, които биха възникнали в страната във връзка с новата религия, която идва от необичаните от народа съседи, българският княз приема кръщението тайно – в една от нощите на пролетта на 864 година в двореца си в Плиска, като получава името на своя кръстник – византийския император Михаил III. Заедно с княза кръщение приемат     неговото семейство и приближените му боили – болярите. Скоро след това започва и масово покръстване на българския народ. Княз Борис, според израза на анонимен автор от Х век „чрез Христовата сила и кръстното знамение…победи изостаналото и непокорно българско племе,…за да го отклони от тъмнините, лъжовни, смрадни и богомерзки жертви и да го приведе от мрака към светлината, от лъжата и кривдата – към истината. Княз Борис-Михаил заповядва да бъдат сринати всички езически капища, а на тяхното място да се изградят храмове на новия Бог. Много по-сложна, обаче, се оказва работата по промяна на народното съзнание. Но историята на България вече тръгва по нов път.

* * *
Съдбоносната за България стъпка, предприета от княз Борис-Михаил, изобщо не означава пълна капитулация пред Византийската империя и отказ от политика на неговите предшественици.  Духовното подчинение на Църквата на Византия князът не смята за подчинение на византийския император. Съдейки по всичко, обаче, противоположната страна има друго мнение по въпроса. Действията на византийските проповедници в българските земи показват, че традиционната политика на императорите и самото отношение към българите изобщо не са се променили. Част от тези земи някога са принадлежали на империята, Византия преживява болезнено тяхната загуба и се надява в бъдеще да си ги върне обратно. Проповедта на Евангелието и богослуженията биват провеждани на гръцки език. Възникналите в страната метежи и отказите да се приеме новата вяра са свързани и с нежеланието на българите да се подчиняват на гърците.

И княз Борис дръзва да отправи молба към Константинополския патриарх Фотий (858-867 и 877-886 г.г.) в България да бъде учредена Църква, подобна на Цариградската. На писмената молба на княза патриарх Фотий – блестящ богослов – отговаря с известното си „Послание до българския княз Михаил – в какво се състои работата на един княз“7, в което пише за Вселенските Събори, за догматите на православната вяра и за християнската нравственост, наставлява духовният си син относно задълженията и отговорностите му като държавен глава. И думичката, обаче  няма в посланието за бъдещо устройство на Българската Църква. А новопокръстеният княз всячески иска да постигне независимост.

За възобновяване на преговорите с папството в този момент не съществуват никакви политически пречки. За конфронтацията между Източната и Римското катедри княз Борис не може да не знае. България и Велика Моравия – две големи славянски държави – се оказват тогава на линията на сблъсъка между политическите византийски и немски интереси. И както за княз на Велика моравия Ростислав е било естествено в борбата му с немските крале да търси съюз с Византия, така и за княза на България Борис – съюз с немците и с Рим. В периода от 866 до 970 г. всичките сили на българската дипломация са насочени към разрешаването на българския църковен въпрос. Останалите задачи минават на втори план. През лятото на 866 година от България в посока запад тръгват две пратеничества: в Регенсбург – при немския крал Людовик и в Рим – при папа Николай I (858-867).

„Отговорите на папа Николай I на въпросите на българите“8 (самите въпроси не са запазени) ни дават представа за възникналите по това време трудности пред българския княз и за неговата историческа отговорност пред поданиците си, за които приемането на новата религия се е превърнало в трудно изпитание. На това се дължи и разнородността на въпросите, отнасящи се до църковните канони, държавно-административната система, правовите норми, въпросите от чисто битово естество, както и свързаните с остатъците от езически вярвания сред народа. Отговорите на папата не притежават богословските достойнства на Фотиевото послание, но по своя дух и стил те съответстват на непретенциозния и чистосърдечен новопокръстен княз, те са по-земни и по-близки до житейската практика. Идеята за самостоятелна Българска Църква противоречи на концепцията за вселенско господство на римския престол, но пък разрешаването на въпроса е било възможно да бъде дипломатично отложено за да се спечели време за утвърждаване на властта и влиянието на Рим в България. Като начало папата изпраща в България двама епископи – Формоза Портуенски и Павел Популонски, придружени от свещеници, с обещанието, че в случай на успех на християнската проповед би било възможно в България да бъде поставен архиепископ. 

В края на ноември на 866 година в България пристига внушително римско представителство което незабавно започва активна дейност в съответствие с получените от папата указания. Оценил по достоинство проявения ентусиазъм, княз Борис-Михаил прогонва византийското духовенство от пределите на страната. Пак по това време немският крал Лудовик също бърза да удовлетвори молбата на българския княз и да го увери в своето благоразположение. В началото на 867 година претърпялото неуспех в Моравия немско духовенство пристигна в България начело с опитния проповедник епископ Ерманрих от Пасау. При широко разгърналата се в България дейност на папската мисия помощта на немците се оказа излишна, затова тяхното пребиваване в страната продължава точно толкова, колкото е нужно в изчакване на решението на своя крал. Неловкостта на ситуацията се смекчава с това, че Ерманрих е подчинен на папата.

Междувременно, в Константинопол също не спят. Там изобщо не се канят да се отказват от България. Взаимоотношенията между Рим и Константинопол стават все по-напрегнати, българският църковен въпрос се превръща в своеобразен катализатор. Патриарх Фотий подлага на строго осъждане насажданите в България западни догматични и обредни традиции, преди всичко Символа на вярата с Filioque. През лятото на 867 година в Константинопол се свиква Събор, на който са предадени на анатема „нововъведенията“ на Западната Църква, а папа Николай I е обявен за низвергнат.

Княз Борис още няколко пъти се обръща към папа Николай I по повод кандидатурата за епископ за Българската Църква, като първоначално моли да бъде определен епископ Формоза, а по-късно – дякон Марин. Но папата отзовава Формоза обратно в Рим, а за бъдещ архиепископ предлага свои кандидатури, които се оказват неприемливи за Борис. След смъртта на Николай I отказът на новия папа – Адриан II (867-872) да утвърди желаните от българския княз кандидатури е още по-категоричен. Промените пък в Константинопол – възкачването на трона на Василий I, който от своя страна отстранява патриарх Фотий, отново внушават надежда за благополучното разрешаване на българския църковен въпрос. Върналият се на патриаршеския престол Игнатий в преговорите си с княз Борис дава да се разбере, че в Цариград са готови да тръгнат към всякакви отстъпки, стига той да се върне под крилото на Византия.

През 869 година Василий I свиква Константинополски събор с участието на папските легати по делото за бившия патриарх Фотий, отмяна на неговите решения от събора през 867 година и за примирение с Римската Църква. Не се предвижда разглеждане на въпроса за българската църква, представители на папата не са го очаквали и не са подготвени за него. Съборът се закрива на 28 февруари 869 година. А на 4 март император Василий I кани в двореца си представители на Римската, Александрийската и Йерусалимската Църкви, патриарх Игнатий и българското пратеничество, оглавявано от кавхан Петър (кавхан е висша военноадминистративна длъжност по това време), за да бъде обсъден въпросът за Българската Църква. Римските легати правят опити да отклонят разглеждането на въпроса, но те завършват с неуспех. На пратениците на българския княз е зададен въпрос под чия власт е била тяхната страна преди завоюването ѝ, дали свещенослужителите в нея са били латински или гръцки. Отговорът е в полза на гърците. Приетото решение гласи, че тези бивши византийски земи чрез християнството се възвръщат на светата Константинополска Църква, с което римските представители не се съгласяват. Но прието в тяхното присъствие решението се смята за съборно. На българските пратеници се дава писмо, в което се говори за решението „страната на българите, която се намира в Илирик, да бъде подчинена на Константинополския диоцез“, - така папският пратеник Анастасий Библиотекар описва събитието като негов очевидец. След отстраняване на римското духовенство в България пристига ръкоположеният от Константинополския патриарх архиепископ на Българската Църква Йосиф [Стефан], съпроводен от клир, състоящ се от епископи, свещеници и монаси.

***

Още преди покръстването гръцкият език е официален език в администрацията на българските владетели. На него се води преписката с чуждите държави, на него се сключват мирните договори. След 870 година той напълно се утвърждава в страната заедно със славянския и българския език. Владеенето на гръцки език е необходимо за четене на богослужебните книги, за усвояване на новата християнска вяра и на византийската култура. За да замени византийските архиереи със свои, българския княз Борис изпраща във Византия за учение сина си Симеон и други младежи с цел получаване на образование. Високата ценност на тогавашната византийска култура не подлежи на съмнение. И сред българската аристокрация се заражда много силно увлечение от нея. Но пък привързаността на обикновения народ към своята си култура и традиция става пречка за всепроникващото византийско влияние. За укрепването на християнската вяра и на чувството за всенародно единство на България ѝ е необходимо свое духовенство, което би проповядвало Слово Божие на разбираем за голяма част от многобройното население на страната език. Към момента на описваните събития това става възможно.

Успехът на великото равноапостолно дело на светите братя Кирил и Методий до голяма степен се дължи на обстоятелството, че славяните тогава се оказват предмет на противоборство между Константинопол, Рим и Франкското кралство. Тяхната богоугодна мисия става политическа карта в сложната политическа игра. Византия използва славянската идея като подготовка в борбата си със Западната империя и латинската Църква. При определени обстоятелства и в подходящо време и римският епископ се възползва от нея срещу Източната империя и Константинополския патриархат. Именно в такава светлина ни се явяват фактите, свързани с моравската и панонската мисии. Получили, обаче, през IX век такива могъщи покровители, славяните успяват да заемат мястото си сред европейските народи и да се възползват от благата на християнската култура.

Започналата през 863 година моравската мисия на светите братя, след смъртта на Методий през април 885 г. завършва със забрана богослужението в неговата епархия в Панония да се извършва на славянски език. Славянските книги се подлагат на унищожение, разгръща се вълна на най-жестоки репресии срещу съратниците и следовниците на светите братя. За това свидетелстват достигналите до нас в по-късни славянски и гръцки преписи житията на най-близките ученици на славянските апостоли – Климент Охридски и Наум. Поддръжниците на триезичната ерес с помощта на княжеската власт предават на съд учениците на свети Методий, изтезават ги, държат ги в затвори, по-късно продават по-младите от тях на евреи, търгуващи с роби, а всички останали прогонват. Трима от учениците – Климент, Наум и Ангеларий успяват върху сал по река Дунав да достигнат до пределите на Българското Царство – до намиращ се тогава в пределите му Белград. Те се явяват пред боритаркана (воения наместник на града) и му разказват за всичко, което им се е случило. Наместникът разбира, „ че това са хора велики и близки до Бога“, и знаейки, че владетелят на България отдавна жадува за такива хора, ги приема, като с радост грижи за тях, и след това „изпраща при княза като скъпоценен дар“14. Княз Борис приема Климент, Наум и Ангеларий с големи почести и като изслушва всичко, което те в подробности му разказват за себе си „много благодареше на Бога, че му е изпратил такива труженици и такива благодетели на България, учители и устроители на вярата, и то не прости мъже, а изповедници и мъченици“.

През същата 886 година в България пристигат и от по-младите ученици на свети Кирил и Методий. За това какво им  се е случило след Велика Моравия е написано кратко в първото – най-старо – житие на св. Наум. Продадени в робство, учениците се оказват на пазара на роби във Венеция, където ги откупва „ царски сановник от Цариград“ и ги довежда при византийския император Василий. В Константинопол им възвръщат предишните санове на презвитери и дякони, предоставят им и да служат. „Но едни, покровителствани от царете, получиха успокоение в Цариград, а други дойдоха в българската земя и с велика чест намериха покой“. Сред пристигналите в България е презвитер Константин, който по-късно получава епископски сан и е известен като Константин Преславски. Така делото на мисията на светите Кирил и Методий, претърпяла разгром в Моравия, се възроди и продължава с триумф в България – втората люлка на славянската писменост.

***
Княз Борис-Михаил се стреми да просвети целият му поверен народ, ето защо е необходимо да се въплътят в живота плановете за широкомащабна просветно-книжовна и църковно-организационна дейност – да се създадат центрове за обучаване на свещенослужители и книжовници, за просвета на народа, който продължава да се придържа към езическите си традиции. Тези свои планове той обсъжда при многото си срещи и беседи с пристигналите в България следовници на светите славянски просветители. За решаване на предстоящите важни задачи князът привлича най-верните си помощници в управлението на държавата. Решено е да бъдат създадени две книжовно-просветни средища – в Плиска, в Горната земя и в Охрид – в Долната земя. Климент трябва да замине в югозападните предели на България, в областта Кутмичевица с главни градове Охрид, Девол и Главница, а Наум с останалите остава в престолната Плиска, в източната част на страната. 
По всяка вероятност „Климент избира за място на новата си дейност отдалечения от българския политически и културен център край, защото е произхождал от него; оттук някога станал сподвижник на Кирил и Методий“. Което се потвърждава от източник от XIII век – Кратко житие на св. Климент, създадено от архиепископ Димитрий Хоматин: „този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът знае обикновена и като българи“.

Компактно славянско население, което е живяло в Македония, е включено в пределите на българската държава едва през 30-те-40-те години на IX век. До тогава Византия се опитва да го асимилира посредством приобщаването му към християнската вяра, византийска култура и гръцкия език. В тази част на Балканския полуостров – историческия Илирик – още преди християнизирането на България са съществували епископски катедри, оглавявани от византийско духовенство. Напълно възможно е да се очаква от тях съпротива срещу славянското богослужение и славянската просвета. Най-вероятно затова княз Борис възлага задачата по създаване на просветен славянски център в юго-западните предели на най-опитния и най-авторитетен ученик на равноапостолните братя – Климент. За това, че князът придава огромно значение на мисията на Климент говори и фактът, че той сменя ръководителя на областта (комитата) Кутмичевица. Изсред верните си боили той избира най-подходящия за помощник на славянския просветител – енергичния славянин Домет. В пространното житие на св. Климент се казва, че княз Борис приема такова решение, доколкото „не преставаше да мисли как да даде пълна свобода на тези свещени мъже за Божието дело“. В никакъв случай не трябва да се допусне нещо подобно на онова, което е станало във Велика Моравия! И авторът на житието на св. Климент отбелязва: „Ето такива и толкова велики били делата на княза. Чудната му душа по този начин изливала, доколкото могла, своята любов към Христа върху Христовия служител и давала и на другите пример за това похвално усърдие“. Но и Климент „по­ставил тези почести като начало на своя подвиг в учението и на усърдието си в проповедта и никога не престанал да се грижи да не би да измами княза в надеждите, които той възлагал на него“.

При непрестанната поддръжка от страна на княз Борис и с помощта на областния управител комит Домет свети Климент – проповедникът, учителят, духовният писател и преводач започва разностранната си и плодотворна дейност, продължила близо седем години. Една от най-важните задачи е подготовката и обучението на многобройно духовенство от местното население, което да извършва богослуженията и да проповядва на славянски език, като по този начин постепенно се измести византийското гръкоезично духовенство. Житието ни показва цифрата на подбраните и обучени от свети Климент свещенослужители – три хиляди и петстотин души. Това са хора от народа от различни места, като той избира и с които „той прекарвал повечето си време и им разкривал по-дълбоките места от Писанията“. Тях той избира за дякони, свещеници, иподякони и четци. За кратко време чрез трудовете на св. Климент е създаден български истинно народен клир. На свой ред князът освобождава българския клир от всякакви данъчни задължения по отношение на държавата, с което ускорява процеса по утвърждаване на българската Църква като институция. Във взаимоотношения на тези ярки личности е налице пълна хармония (симфония), която спомага да се решат най-важните задачи за удивително кратки срокове.

Ръководената от  св. Климент Охридска школа играе особена роля при осъществяването на тези задачи. Тя бързо се превръща във важен просветен и книжовен център. Не без основание Охридската школа се определя от някои учени като първия славянски университет в средновековната Европа22. В Охрид (а най-вероятно и на други места в голямата област) се обучават не само възрастни хора, но има училище и за деца, където ги учат да четат, да пишат, да разбират смисъла на написаното на родния славянски език. 

Не по-малко активно е преводаческа и книжовна дейност на Охридската школа. Климент интензивно възстановява загубените кирило-методиевски преводи на Свещеното Писание. Притежавайки голям опит и превъзходна подготовка в областта на превода от гръцки на славянски, бидейки утвърдил се вече творец на собствени произведения, той разбира необходимостта не само от преводни богослужебни книги, но и да се създава оригинална славянска литература, която като начало да отговаря на нуждите на времето, да е близка и разбираема за обикновения народ. В началото на дейността си св. Климент създава прости и ясни проповеди за всички празници, „Той богато снабдил църквата с псалмоподобни песнопения, едни от които са съставени за много от светиите, а други пък, молитвени и благодар­ствени, са в чест на Всенепорочната Божия Майка“. Св. Климент прави всичко, за да приобщи народа към вярата, за да може той да я осмисли и разбере, а така също за да укрепи българския народен дух и народното единство. В това отношение неговата дейност има не локален, а общобългарски характер.

Докато Климент заминава в югозападните предели на страната, Наум остава в столицата, при български княз. Именно тук, при подкрепата и с помощта на пристигналите от Константинопол млади ученици на св.св. Кирил и Методи той полага основата на другия просветно-книжовен център – Плисковско-Преславския. Последните археологически изследвания свидетелстват, че недалеч от известната Голяма базилика в Плиска се е намирал манастир. Най-вероятно именно на това място започват дейността си св. Наум и неговите сподвижници. А преместване на центъра и книжовната им дейност в Преслав става след като там се премества столицата. Под ръководството на св. Наум тук се трудят такива забележителни книжовници като Константин Преславски, Йоан Екзарх, Бъдещият български цар Симеон, Григорий презвитер, Докс черноризец (брат на княз Борис) със сина си Тудор Доксов и други.

За дейността на това просветно-книжовно славянско средище до нас са достигнали доста малко сведения. Не само документални. Паметта за тях не се запазила и в народното предание, защото населението от тази част на България е с трагична съдба – то е нееднократно разселвано, прогонвано от родните места и частично унищожавано. Заселилите се тук османски турци се стараят да асимилират остатъци от българско население и да заличат паметта за трудовите на първите български просветители. В наши дни единствено развалините на Плиска и Преслав, на Червен и Дръстър, на църквите и манастирите, многобройните надписи на кирилица от този период, разкрити от археолозите в тази област, свидетелстват за началото на едно велико книжовно дело. 

След пристигането в България на кирило-методиевите ученици в страната започва нов етап в строителството на църкви и манастири. Сега това се отнася не само до столицата и разположените близо до нея области, но обхваща и отделните западни области на обширната държава. Храмовете се превръщат в средища за народна просвета и за възпитание сред народа в духа на народно единство, на сплотяване на различни социални прослойки и етнически групи. Особена ревност при строителството на църкви и манастири проявяват св.св. Климент и Наум в земите от югозападната област на страната. При безграничната поддръжка на държавната власт св. Климент изгражда манастира св. Пантелеймон в Охрид и, както гласи житието му, още една църква, която по-късно става катедрален архиепископски храм. През 893 година в Охрид се премества и св. Наум, той изгражда манастира св. Архангел Михаил до брега на Охридското езеро. За княз Борис-Михаил в житието на  св. Климент се казва, че той „ опасал цялата си подвластна България със седем съборни храмове“.

Успехът на просветната мисия в България се дължи и на това, че в основата на създадения от св.св. Кирил и Методий литературно-книжовен език лежат диалекти на българските славяни.  Първата славянска азбука с буквите, които според пространното житие на св. Кирил, сам Бог му е открил, е глаголицата. По фонетичната си точност и по хармоничността на своята графика глаголицата е съвършена. В основата на изписване на нейните отделни букви са положени главните християнски символи: кръст, триъгълник (Света Троица) и кръг (Вечност). Но тази азбука се оказа неудобна за бързо създаване на ръкописните книги. В България при превеждането на славянски език отначало се използва глаголицата. Особено предана на тази дадена от Бога азбука е Охридската школа, която е по-тясно свързана с кирилометодиевите традиции. Преходът към кирилицата се осъществява по-скоро в североизточна България. Тази „преславска“ версия се потвърждава от най-старите по датировка надписи на кирилица, открити при археологическите разкопки в околностите на Преслав и на други места в североизточната част на страната. Кирилицата е свързана с продължителното използване в България на гръцката азбука. Формирана на територията на Първото Българско царство, тя става синтеза на отдавна разпространената тук писмовна традиция и онези елементи от глаголическата азбука, които по най-добър начин могат да предават особеностите в езика на населението в страната. Окончателният отказ от гръцкия език и замяната му със славянски става през 893 година. Но това бива предшествано от сериозни изпитания, изкушения и прискърбни събития в страната и в семейството на княза.

***
След 36-годишно управление начело на страната княз Борис-Михаил се отказва доброволно от престола в полза на първородния си син Владимир- Расате и се оттегля в манастир. Скоро новият княз започва да се отклонява от посоката на вътрешната и външна политика, завещани му от неговия баща. Като начало той извършва измяна спрямо установените мирни отношения с Византия и се опитва да преориентира външната политика на България към приятелските отношения с Немското кралство. По-късно княз Владимир с подкрепата на настроената срещу християнството и Византия част на българските боляри се стреми да отклони българския народ и българската държава от поетия избран християнски път на развитие и да върне езичеството. Такава заплаха за страната и святото дело кара княз Борис да напусне монашеската си килия и да се опълчи срещу родния си син. Владимир е ослепен о хвърлен в тъмница.

Този преврат, осъществен при участието на третия син на княз Борис – монаха Симеон, става онова изключително събитие, което тепърва ще придобие гласност и ще бъде оценено от Църквата, болярството и народа. След отстраняването на Владимир старият княз, заобикаляйки правото за престолонаследие на втория си син Гавриил, решава да постави за владетел на България Симеон. Двадесет и седем-годишният високообразован монах е трябвало да се откаже от монашеския си път и да поеме кормилото на държавната власт. Но главното решение и последната дума по рози въпрос принадлежи на Църквата. Затова през есента на 893 година е свикан съборът в Преслав.Първият въпрос, който съборът разисква, е отстраняването на

Владимир и провъзгласяването на Симеон за княз на българите. С оглед на символичното духовно и политическо прераждане е решено столицата да бъде преместена от Плиска в Преслав, тъй като много неща в старата столица – дворци, надписи, здания – напомнят за езическото минало. Там витаят спомени за езически божества. Наистина, църковното строителство до известна степен е изменило лицето на Плиска, но явно това е все още недостатъчно. Чрез преместването на столицата е необходимо да се покаже, че християнството е победило езичеството окончателно и безвъзвратно, че в държавата няма място за противоборство между българи и славяни. Една вяра, един закон, един владетел и единение във всичко! Чрез новата столица, която с времето се възраства в блестящия и величествен Велик Преслав, се утвърждава тази основна идея на княз Борис. На събора Климент е възведен в епископски сан и става „пръв епископ на български език“.

Още едно изключително важно решение на Преславския събор е отказът от гръцкия език в държавната дейност на България и в църковното богослужение, пълната му замяна със славянския език. Единственият достигнал до нас източник за това събитие са руските летописи, като сведения за тях са най-вероятно заимствани от старобългарски източници. Голямото внимание към така нареченото „Преложение на свещените книги“ в почти всички руски летописни известия ни дава пълно основание да предполагаме, че извършената през 893 г. промяна в България има огромно значение не само за българската, но и за цялата славянска история.

Започналото след Преславския събор управление на българския цар Симеон (893-927) е известно като „златен век“ на славянската писменост. Но сиянието на този „златен век“ е подготвено и осигурено чрез трудовете на светите Седмочисленици – равноапостолните Кирил и Методий, Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий, а така също и чрез светия равноапостолен княз Борис-Михаил Покръстител.

Превод от руски език: Людмила Димитрова