- 10 Sep 2020
- 1557
- 15
"Полиграфът се определя още като „кодирано предположение, маскирано като наука”. Според мен обаче е сгрешена цялата схема на мислене в този случай. От една страна се предполага, че хората се притесняват, когато лъжат, от друга – че е почтено да ги излъжеш, за да откриеш дали лъжат. Къде тук е научната мисъл? Изобщо не става дума за непогрешимост на инструмента. В дъното всъщност стои представата, че няма почтеност." Това казва психологът проф. Елка Тодорова пред ГЛАСОВЕ. И още: "За интелигентните хора е ясно, че не е възможно с един инструмент да се разкрие честността и истинността. Най-малкото, защото за всяка постъпка границите на честност могат да бъдат различни, а критериите за истинност – променливи. Неслучайно и полиграфът толкова често греши – съветският шпионин в САЩ, около когото се вдигна толкова много шум през 1994 г., Олдрич Еймис, два пъти е минал успешно през полиграф. Продължава обаче да се прилага, защото има заинтересовани институции, които го прилагат."
<p><strong>- Какво представлява полиграфското изследване?</strong></p>
<p>- Това е просто изследване. Още по време на моите студентски години названието на полиграфа в директен превод от английски беше „фалшива тръба”. Има още едно название на английски CQT (Си Кю Ти) – Control Question Test, т.е. тест, основан на контролни въпроси, което цели да внуши неговата уж научна обоснованост. Схемата на изследването е лесна за разбиране. Предполага се, че ако лъжеш, ти ще проявиш поне 4 вида физиологични реакции, дължащи се на смущението, че не казваш истината – учестяване на сърдечната дейност и промяна в дишането, вероятно изпотяване на кожата и повишаване на кръвното налягане. Презумпцията е, че ако тези реакции са различни и се увеличават в сравнение с валидната за конкретния човек норма, той лъже.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>- Следователно, преди да се пристъпи към полиграфско изследване на даден човек, би трябвало да бъде установена нормата на тези реакции конкретно за него?</strong></p>
<p>- Да, първо трябва да се установи тази норма, защото тя е различна за всеки човек. След това тя трябва да се сравни с реакциите на човека по време на изследването. Много е забавно... Презумпцията на теста е, че с него трябва да се потвърди истината. А всъщност хората са накарани да почувстват несигурност, като отговарят на завоалирани въпроси или с „не”, или с „да” и по този начин те биват „измамени”, за да се регистрира реакцията им. Нека не забравяме, че целта на теста е да констатира честност. Но кой може да констатира честност към всички възможни въпроси? Машината или човекът? Знаем, че всички скриваме определена истина. Много често не за да навредим, а за да помогнем. Човекът не е непогрешим. Затова включването на машина – фалшивата тръба, изглежда надеждно, обективно. А всъщност за мен по-интересният е този, който работи с нея. Защото той води събеседването преди самия тест и разговора след теста, от който впрочем се получава повечето информация. Но ако кажем, че психологът, извършващ измерването, е по-важен, ще признаем наличието на някаква степен на субективизъм. По тази причина навсякъде се лансира тезата за „непогрешимата машина”. За да бъдат убедени всички, че заключенията от полиграфското изследване са надеждни, днес се използват все повече компютъризирани графики, сякаш технологичното визуализиране може да скрие базисното изкривено предположение. Знаете ли, че полиграфът се определя още като „кодирано предположение, маскирано като наука”. Според мен обаче е сгрешена цялата схема на мислене в този случай. От една страна се предполага, че хората се притесняват, когато лъжат, от друга – че е почтено да ги излъжеш, за да откриеш дали лъжат. Къде тук е научната мисъл? Изобщо не става дума за непогрешимост на инструмента. В дъното всъщност стои представата, че няма почтеност. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>- Защо полиграфът има толкова привърженици?</strong></p>
<p>- Най-ясно казано, защото има твърде много заинтересовани. Ако психолог отрече възможностите на полиграфа, това означава да остави без хляб свои колеги. През 1993 г. Комисията по национална сигурност към Конгреса на САЩ разглежда въпросите, свързани с полиграфа, и в окончателния доклад ясно се казва, че отхвърлянето му от практиката би ограничило възможностите на администрацията и би съкратило ценни кадри. Затова и когато през 2003 г. в доклад на Съвета за национални изследвания на САЩ (към Американската академия на науките) се заявява, че полиграфът не е научна процедура, че нито теоретично, нито емпирично с него се регистрира валидност и че това, което той демонстрира, може да бъде получено и с други методи, неговото използване не отпада. Все пак не е оправдано, че е възможно хора погрешка да бъдат наречени лъжци или фалшификатори на истината. Една такава грешка струва много повече, отколкото верниятрезултат, който може да се получи. Затова методът не бива да се смята за надежден и да се използва в съда.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>- Да, в съда полиграфското изследване е равностойно на всяка друга експертиза, но няма стойността на доказателство. Къде все пак намира приложение полиграфът по света?</strong></p>
<p>- Преди всичко полиграфът е насочен към „общественото мнение”. Към него прибягват публични личности, загубили доверие и търсещи реабилитация, като известният О. Джей Симпсън. Или професионалистите в сферата на сигурността, където цели отдели се занимават с полиграфски измервания, но обърнете внимание – не толкова за нуждите на криминалистите, колкото за да се прогнозира лоялността на собствените им служители. В САЩ и днес кандидатстващите за работа в ЦРУ, ФБР, Министерството на енергетиката или Министерството на отбраната трябва да се подложат на „детектора на лъжата”. Данните са, че половината от кандидатите не успяват да преминат успешно. Интересен е обаче фактът, че ръководните нива не преминават през полиграфа. Затова и сериозните, демократично мислещи хора си задават въпроса, защо, след като е толкова сигурен този метод, той не се прилага например спрямо всички висши позиции, като депутати например. Щом за службите за сигурност е толкова важен подобен тест, не би ли бил още по-важен за хората, заемащи високи обществени позиции, за ангажираните с публична дейност – за кандидатите за политически постове, за депутатите, за магистратите, за кандидатите за президент. Нима не е важно как отговарят депутати, министри, магистрати на въпроси като „Обещавали ли сте нещо в предизборната кампания, което сте знаели, че не можете да изпълните?”, или „Когато сте гласували за даден закон, влияели ли сте се от това чии интереси обслужва?”, или „Личните ви виждания влияят ли върху решението, което взимате?”, или „Защитавали ли сте решение, което не е от обществен интерес, но обслужва партийни интереси?”. Защото, ако приемем, че полиграфът е толкова надежден, на него първо трябва да бъдат подложени хората, чиито отговорности и решения засягат цялото общество.</p>
<p><strong>- Прочетох на сайта на частна фирма, извършваща полиграфски изследвания, че „крайната цел на метода е да установи по научен път достатъчно категорично дали едно лице е извършило или не дадено негативно деяние”. Вие обаче не го определяте като научен метод?</strong></p>
<p>- В никакъв случай. Никой сериозен учен не би твърдял, че това е научен метод. Но методът дава определени резултати. Те са продукт на непознаване, невежество, дезинформация. Криминалистите биха казали, че целта оправдава средствата. Не може да се отрече, че ако един умел човек с необходимия тренинг и знания работи с полиграф и успее да създаде ситуация на страх и несигурност у изследвания, ще се регистрират променени физиологични реакции. И ако се вмени на изследвания, че в момента е наблюдаван отвсякъде, че веднага ще се фиксира в компютърната графика, ако каже нещо невярно, може да се постигне някакъв резултат, т.е. определени данни за разлика в реакцията. Но тези данни не са сигурни, надеждни и достоверни.</p>
<p><strong>- Твърди се също така, че съществуват т.нар. контрамерки – човек би могъл да се подготви по някакъв начин и да съумее да излъже полиграфа.</strong></p>
<p>- Логично е, като знаеш какви симптоми се очакват, да се опиташ да ги пребориш чрез забавяне, засилване, отпускане. В интернет има много предложения кои контрамерки дават най-добри резултати. Въпросът е не само индивидуален, но има и правна страна. Например в САЩ е налице движение за преразглеждане на закона за използване на полиграфа при наемане на работа. Обсъждат се и други въпроси, като например какво става, ако на полиграфски тест се яви лице, което се е тренирало в контрамерки и го заяви на комисията. Отиваш и казваш честно, че си подготвен и ще успееш да пребориш полиграфа, следователно резултатите няма да са достоверни. Как да реагират съответните експерти, да те освободят ли от теста?</p>
<p><strong>- Какви са най-разпространените контрамерки?</strong></p>
<p>- Доста неща се препоръчват, но далеч не всички са ефективни. Основното е да се познава технологията. Измерването се провежда в три етапа – предварителен, същински и следоперативен. Въпросите, които се задават, са „релевантни”, свързани с темата, която вълнува изследващия. Например – престъплението, ако се търси неговият извършител, или способността на човек да не се поддава на корупция, ако лоялността е предмет на изследването. Има и „нерелевантни” въпроси, които са нещо като маскировка – те са допълващи и уточняващи. И накрая има и „контролни” въпроси, заради които самият тест, както казах в началото, се нарича „тест на контролните въпроси”. С тях се проверяват, контролират нормалните реакции на изследвания. Контролните въпроси могат да са директни или т.нар. възможно лъжливи. Последните обикновено се използват за криминални нужди и са формулирани така, че да създават у изследвания несигурност, че е отговорил коректно. Например на въпроса "никога ли не сте посягали на детето си, когато то се държи агресивно”, едва ли може да се отговори „вярно” при „да” или при „не”. Подобни отговори развиват чувство за несигурност, защото хората си мислят, че от тях се иска да бъдат откровени и честни. Всъщност те мерят физиологичната им реакция в зоната на „дребна лъжа”, за да я съпоставят после с „голямата лъжа”. И това точно е контролният момент: вкарват те в състояние на страх и несигурност и измерват реакциите, които после пък се сравняват с реакциите при релевантните въпроси. И ако човек съумее да даде много по-силни емоционални (психо-физиологични) реакции при отговорите на контролните въпроси, той „бие” релевантните въпроси и е победил полиграфа по същество. Друг е въпросът, че се мери и поведението на изследвания, защото във фазата след провеждане на теста има събеседване, в което отново се доизясняват някои въпроси или се предлага нов тест, за доуточнение и т.нар. манипулации, с цел продължаване на „натиска”. Колкото по-дълго продължи тази процедура, толкова по-сигурно е, че изследваният ще се поддаде. При всяко положение условията на провеждане на полиграфското изследване трябва предварително да бъдат изяснени на участващия. Но на въпроса ви: да, ако човек си постави задачата да пребори полиграфа, той може да го направи.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>- А беседата, която се прави преди самия тест с въпросите?</strong></p>
<p>- Нейният смисъл е именно да внуши на изследвания, че няма шанс да не бъде хванат, ако излъже. От тази беседа много зависи резултатът на самия тест. Навремето в САЩ дори са използвали трикове с карти или числа, за да гарантират убеденост, че полиграфът не греши.</p>
<p><strong>- Добре, след като полиграфът като метод не е валидизиран, не е достатъчно надежден, не се приема за научен, защо все пак продължава да има толкова широко приложение?</strong></p>
<p>- Първо, защото, както казах вече, има много заинтересовани – професионалисти, институции, които най-често са натоварени самите те да оценяват неговите действия. То е все едно да се възложи на топлоцентралата в София, която работи с въглища, да контролира следите от лошия въздух или на автомобилните компании дали има връзка между газовете, замърсяването на въздуха и конкретна заболеваемост. Второ, защото не е изгодно за „скептиците” да заявяват публично скепсиса си. Това те обрича на атака не само от страна на вярващите, но и от страна на своите, част от които се „издържат” от манипулацията или я използват за запазване на „магията” в науката. Защото с нея много по-лесно се запазват властта, статусът, престижът, в сравнение с необходимостта да се доказват валидност, надеждност и достоверност на заключенията – онова, което наричаме аргументирана научна позиция. За интелигентните хора е ясно, че не е възможно с един инструмент да се разкрие честността и истинността. Най-малкото, защото за всяка постъпка границите на честност могат да бъдат различни, а критериите за истинност – променливи. Неслучайно и полиграфът толкова често греши – съветският шпионин в САЩ, около когото се вдигна толкова много шум през 1994 г., Олдрич Еймис, два пъти е минал успешно през полиграф. Продължава обаче да се прилага, защото има заинтересовани институции, които го прилагат. Третата причина за използването на полиграфа опира до факта, че обикновено нагоре по йерархията на властта на институциите, които го използват, не достига достатъчно информация за точните възможности на метода, особено след като са въведени компютърни графики. В този контекст се сещам, че полиграфската служба на Военновъздушните сили на САЩ са си направили монета, на която мотото е In God We Trust... All Others We Polygraph, (На Бог вярваме… всички останали подлагаме на полиграфа). <br /><strong></strong></p>
<p><strong>- Напоследък у нас обаче на държавно ниво сякаш започва твърде много да се залага на полиграфа като на надежден метод за удостоверяване на истината – вътрешният министър Цветанов иска през 6 месеца да бъдат проверявани служителите на МВР и ДАНС, шефът на НАП заявява, че е готов да мине през полиграфа, за да докаже, че не е бил подложен на натиск заради проверката на доходите на Цветанов... В събота в интервю пред Нова телевизия Неделчо Стойчев, обявен като „шеф на полиграфа” в Института по психология на МВР, си позволи въз основа на резултати от полиграфско изследване да твърди, че данните от СРС са изнесени от един агент на ДАНС. Полиграфът бил показал, че агентът е нарушил клетвата да спазва законите и Конституцията и да работи само за държавата. А също и че агентът е взел пари. Какъв е вашият коментар за тази тенденция да се вярва на полиграфа, която се лансира от управляващите?</strong></p>
<p>- Аз мисля, че казаното по-горе напълно се отнася и до цитираните от вас случаи. Директорът на Института по психология към МВР не би могъл да не защити използването на този психологически метод, но той спомена, че има и други методи, както и че не би го лансирал като доказателство в съда. Шефът на НАП демонстрира такова желание вероятно поради причината, че не е разбрал, че целта на полиграфа не е потвърждаване на истината, а уличаване в лъжа, а това е нещо съвсем различно. Колкото до идеята на министър Цветанов всеки шест месеца да се проверят служителите на ДАНС и МВР, коректно би било проверката да започне от ръководството на министерството.</p>
<p><em>*Елка Тодорова е завършила психология и публична администрация. Доктор по социология и професор в УНСС и НБУ.</em></p>
