- Автор: Пол Сюжи, “Фигаро”
- 12 Юли 2023
- 3762
- 18
“Народите оцеляват при смяната на режимите. Но лишавайки една нация от нейната култура, т.е. от нейната памет и самобитност, я обричат на смърт”. В памет на Милан Кундера, който почина на 94-годишна възраст, публикуваме отново един текст на "Фигаро" в "Гласове" отпреди три години. Снимка: АФП, архив
Милан Кундера е роден в Чехословакия. През 1975 г. той емигрира във Франция. Видимата баналност на тези две изречения е измамна: с изключителна простота, почти разочароващи, те представят обаче уникалната биография, разрешена от френско-чешкия писател за френските издания на неговите книги и особено за неговите “Прозведения”, публикувани от “Галимар”, в престижната “Библиотека на Плеядата”, рядко оказвана привилегия на жив писател.
Какво би могло да се случи между 1 април 1929 г., когато се ражда в Бърно, Чехословакия (града, в който израства и учи до 1948 г., преди да влезе във факултета в Прага), и лятото на 1975 г., когато заживява във Франция? Как един добър студент, влязъл в Комунистическата партия на 18-годишна възраст, син на уважаван музикант, станал впоследствие забележителен писател, е бил принуден да бяга, ставайки дори чужденец в родната си страна - до такава степен, че да загуби гражданството си, което символично му бе върнато преди година от посланика на Чешката република във Франция?
Достатъчни са една реч и една шега.
На първо място, една реч. Юни 1967 г.: както обикновено, чехословашките писатели провеждат конгрес в двореца “Винохради” в Прага, в зала “Маяковски”, надиплена за случая с богати червени драперии; жегата е задушаваща, копчетата на ризите се разкопчават, а писателите се редуват на трибуната в атмосфера, която не предразполага за слушане. Но именно тук, сред потните участници в конгреса, се разиграва първо действие на това, което скоро ще бъде наречено “Пражката полет”: един след друг писателите, поканени да вземат думата, се изказват остро срещу цензурата, искат свобода на словото и мнението (поне за творците) и се обявяват срещу претенциите на сталинизма да уеднакви умовете, криминализирайки всяка форма на културно творчество, което се отклонява от официалната догма. Мнозина от тях са искрени марксисти.
Един от тях все още е слабо познат извън тези стени, но името му е достатъчно, за да привлече вниманието на аудиторията: Милан Кундера е натоварен да произнесе реч при откриването на конгреса, която е озаглавил “Да върнем на литературата нейно качество и достойнство”. Тезата му може да се резюмира така: именно със своите корени, задълбочено изследване на нейната култура, история и литуратура, една нация може да гарантира бъдещето си; задушавайки собствената си идентичност и слагайки намордник на някои от най-блестящите си умове с мотива, че разсъжденията им не се вписват напълно в естетическите рамки на социалистическия реализъм, чехословашкият режим сам се обрича на гибел. Речта е посрещната с петнайсетминутни овации, както съобщават по-късно ентусиазирани свидетели; само че в залата е и един дебел и плешив мъж, който не закъснява да изрази на висок глас своето недоволство и гневно да напусне. Гостите затаяват дъх. Сцената би била комична, ако не беше притеснителна: мъжът е не друг, а Иржи Хендрик, номер две в режима, виден и страшен член на Чехословашката комунистическа партия…
Надеждите, родени в този ден, излизат извън писателския и артистичен кръг в страната и се разпространяват много бързо сред населението: хората вече мечтаят за лекота и свобода, представят си нови художествени форми, по-малко недоверчиви са и излизат повече… През януари реформаторът Александър Дубчек идва на власт: примката на режима се разхлабва. Говори се за “социализъм с човешко лице”. В литературните вестници (особено в един от тях, “Литературни новини”), писателите продължават да упорстват: те искат да дишат. Да пишат и да публикуват, без да искат нечие позволение, още по-малко това на правителството или на Комунистическата партия. Скоро ще настъпи пролетта: умовете се събуждат, оптимизмът най-накрая е позволен…
"Шегата"
Но да се върнем на Кундера: освен за речта, става въпрос и за една шега. Шега, която не е по вкуса на всички.
Това е историята на един студент комунист, Лудвик Ян, уважаван в университета и пламенен последовател на самокритиката, знак за уважение към господстващата идеология, в чието познаване той се отличава също толкова, колкото и в учението. Лудвик има всичко, за да успее в живота - включителната лудата любов, която изпитва към своята другарка Маркета, за която смята, че също го обича. Но ето: без да се замисля много и за да си направи шега, ѝ праща пощенска картичка с доста загадъчно изречение, което завършва с думите “Да живее Троцки!” и изглежда иронично подкопава комунистическата доктрина. Случаят се разчува: много бързо Людвик е изключен от партията, след това от университета и започват неприятностите…
“Шегата” е първият роман на Кундера, завършен през 1967 година. Публикуването му в Чехословакия среща доста трудности, така че френският му превод ще бъде първото му оригинално издание.
На журналистка от France Culture, която го пита за политическия отзвук на този роман, който явно е ядосал чехословашките власти, Милан Кундера отговаря през 1968 г.: “Когато започнах да пиша този роман, си мислех, че започвам да пиша любовен роман; а после бях много учуден, понякога дори неприятно изненадан, че всички го смятат за политически или идеологически роман. Но любовта по онова време се определяше страшно много от социалните, историческите условия (…). Така че тази любов, описана в романа, тази любов е доста мрачна, лоша любов, доста садистична любов, и мисля, че тази любов изразява основните болки на това време”.
Това е всъщност истинското престъпление на Кундера, поне в очите на властите в страната: че не се затваря в една-единствена категория на възприятие. Че не представя нито движение, нито течение, нито доктрина - а е на свой руд ту романтична, ту разумна, политическа или лека, сериозна или иронична… Че има повече от едно лице, като героят в романа.
Именно тази непоносима лекота на битието коства на героя от “Шегата”, както и на самия писател, упреците, а после и цензурата на властите. Защото след пролетта идва зимата: в нощта на 20 срещу 21 август 1968 г., войските на Варшавския договор нахлуват в страната. Краят на експеримента и връщане към ортодоксалния, недвусмислен комунизъм. Край на шегата. Не можеш да се закачаш с червените.
Трагично десетилетие
Самият Кундера, чиято писателска дейност вече е трайно възпрепятствана от цензурата, вижда как се сбъдват най-лошите му страхове: с повторното замръзване на чехословашкият творчески живот, пред очите му изчезва цялата култура (и следователно идентичност) на неговата родина. В интервю за “Монд” през 1979 г. той се връща надълго към последвалото трагично десетилетие: “Хората на културата не само се отстраняват или наказват; те трябва да изчезнат от паметта. Имената им вече не могат да бъдат намерени в справочниците. Културата обаче е паметта на народа, колективното съзнание за историческата приемственост, начин на мислене и живот. Книгите и картините са само огледалото, в което тази дълбока култура се отразява, концентрира, съхранява”.
Във Франция през 1975 г. той намира свободата. Дори пише накрая книгите си направо на френски, почит към страната, която му е позволила да развива таланта си. Във Франция обаче, където през същата пролет на 1968 г. по стените пишеше “забранено е да се забранява”, приветстваха възторжено онези, които далеч от Прага слагаха намордник на писателите, и потъпкваха стария свят и остарелите идентичности. Кундера никога не се е поддавал на това сравнение: точно обратното, той виждаше разликата между едната пролет и другата, противоречието между двете събития, чийто антагонизъм дори подчертава в предговора си към романа на Йозеф Шкворецки “Чудото в Бохемия”: “Парижкият май поставяше под въпрос това, което наричаме европейска култура и нейните традиционни ценности, докато Пражката пролет беше страстна защита на културната традиция в най-широкиа и толерантен смисъл на думата, защита както на християнството, така и на модерното изкуства, и двете еднакво отричани от властта”.
Във Франция днес 91-годишният писател вижда дори как името на Виктор Юго е изтръгвано от улиците, кръстени на прочутия писател. Как да не си спомним за думите, които изрича, когато му казват за съветското посегателство срещу чехословашката култура: “Народите оцеляват при смяната на режимите. Но изпразвайки една нация от нейната култура, т.е. от нейната памет и самобитност, я обричат на смърт”?
Превод от френски: Галя Дачкова
Следвайте "Гласове" в Телеграм
