- Автор: Сиймур Хърш
- 09 Май 2024
- 1444
- 9
Автор: Сиймур Хърш, seymourhersh.substack.com
Превръщането на моя приятел Елсберг, който почина през юни миналата година от рак, от заклет поддръжник на Виетнамската война в нейния може би най-важен критик е добре известно. Една от основните мании на Дан беше свързана с американското лидерство, по-конкретно с перверзността на президента Линдън Джонсън да продължава да води война, за която много от най-близките му съветници знаеха, че не може да бъде спечелена.
Спомних си за Дан след като научих тук във Вашингтон, че последното нахлуване на Израел в Рафах - да не кажа на Бенямин Нетаняху - ще бъде изцяло "пуснато", освен ако преговорният екип на Хамас, който сега е в Кайро, не представи доказателства за доброто здраве на тридесет и тримата израелски заложници, за които се твърди, че са под негов контрол. Високопоставен американски служител ми каза, че без такова доказателство ще се стигне до "край на играта".
Така стигаме до президента Джонсън. Вече знаем, че наред с постоянното увеличаване на участието на американските войски във войната и провеждането на бомбардировъчни кампании както в Северен, така и в Южен Виетнам, той не е положил никакви сериозни усилия за започване на мирни преговори с ръководството на Северен Виетнам, въпреки поредицата от предложения от страна на Севера, чието основно условие преди сериозните преговори е било временно спиране на бомбардировките.
Отново и отново, както се съобщава в много истории за войната, Джонсън отказва да се съгласи да забави бомбардировките и отново и отново този отказ кара Севера да се отдръпне. Той ще обяви, че повече няма да се кандидатира за преизбиране през март 1968 г., когато става ясно, че разрастващото се антивоенно движение в Америка и липсата на успех на бойното поле правят преизбирането му невъзможно.
Елсберг, който никога не е имал работа след напускането на държавната служба и сектора на националната сигурност, ще продължи да пише редица успешни книги и ще се превърне във водещ говорител на антивоенното и антиядреното движение в Америка.
Но той остава преследван от войната и от на пръв поглед ирационалния отказ на Джонсън да се съгласи да принуди корумпираното ръководство на Южен Виетнам да склони за уреждането на войната със Севера. Той не можеше да разбере защо Джонсън отказва да види това, което беше очевидно по онова време - Америка и нейните корумпирани съюзници в Южен Виетнам никога няма да спечелят войната на юг и да реагира по съответния начин. През април 1999 г., когато администрацията на Клинтън и НАТО избират да бомбардират Сърбия по подобен неясен сценарий, ескалирайки конфликта там и произвеждайки все повече и повече бежанци, Елсберг изготвя меморандум за първите дни на Виетнамската война, когато Джонсън взема решение да разшири американското участие във Виетнам.
По онова време, както знае Елсберг, решението на Джонсън "е било разглеждано поне от някои съветници, а може би и от висшите ръководители" като "реална възможност да завърши с катастрофа".
В този решителен момент, пише Елсберг, "вземащият решение действа така, сякаш той (обикновено мъж) вижда само един вид успех и един вид провал. . . . Той вижда собственото си унижение и загубата на поста или властта като катастрофа - равностойна, неразличима, в сравнение с други трагедии като например огромни загуби на човешки живот от собствения си народ, вражески цивилни граждани, вражески наборници, населението на неутралните квартали. . . . Масовото избиване на "другите" се възприема частно от хората с власт като тайно достъпно за тях средство за упражняване на властта, въпреки че те публично признават норми, които изключват това като "немислимо".
"Може ли някой човек, който не е клинично невменяем - пита Елсберг, - наистина да се държи така, сякаш загубата на избори е равносилна на някое от тези бедствия?"
Елсберг отговори на собствения си въпрос с това, което той нарече "емпирично правило", което днес се прилага от Нетаняху в Газа: "Няма ограничение за броя на човешките "други", които един мъж или жена на власт ще застраши, унищожи, измъчи или засегне, за да избегне иначе сигурна загуба на власт (или може би дори на престиж) в краткосрочен план, или дори за да я намяли вероятността да това да се случи."
Елсберг нарича този лидерски феномен "моделът на отчаяното предложение". Той твърди, че този модел е бил в сила по време на Виетнамската война по отношение на това кой е бил разглеждан като еднократна употреба: милиони виетнамци са били разглеждани по този начин от американското ръководство. Нетаняху не е единствен в използването на еднократни решения; Кенеди и Джонсън последователно избираха да залагат на "дълги изстрели" в опитите си да спечелят невъзможната за спечелване Виетнамска война.
Представих тезата на Елсберг на двама израелски ветерани- стари приятели, които са се сражавали и в двата случая са получили тежки рани и са служили като ad hoc съветници в предишни войни за Израел. Дан не би се изненадал от готовността им да признаят провала и необходимостта да се отървем от Нетаняху и неговата управляваща коалиция, както и да работим с арабските съседи на Израел.
Един тих герой на много тайни операции, някои от които успешни, а други не, се изрази така:
"Това е правителство, ръководено от министър-председател, който се страхува от собствената си сянка, нерешителен е и натрапчиво греши, а личното и политическото му оцеляване са единствената му и изключителна цел. Биби се е доказал като майстор на пропагандата, магьосник на лозунги и думи, които е невъзможно да бъдат постигнати. . . . Дори да бъде принуден да се оттегли, няма харизматични лидери, които да го заместят. ЦАХАЛ, който служеше за израелски лидерски парник, сега произвежда много бледи и сиви генерали. Повечето от обявените кандидати да заместят Биби не желаят да водят към решение за две държави.
Израел е изправен пред исторически момент, тъй като повечето сунитски арабски държави са готови и желаят да го приемат в регионален съюз, основан на сътрудничество в областта на военното разузнаване и икономическата работа в екип. Ако имаме смелостта и енергията да погледнем реалността в очите и да започнем с регионалните съюзници. . . . Ако имаме смелостта и енергията да се върнем към истинските корени на юдаизма: да обичаш ближния си като себе си и да освещаваш живота, а не смъртта, можем да оцелеем и да издигнем региона заедно с нас."
Друг бивш израелски офицер, претърпял тежко раняване в битка и оцелял, признава неуспехите на настоящата война срещу Хамас. Следвайки тезата на Елсберг, той ми каза, че Биби разглежда "оцеляването си във властта" след неуспехите в Газа като "по-важно от това да намери алтернатива на Хамас в Газа, да тръгне по пътя към прекратяване на израелско-палестинския конфликт и да нормализира положението на Израел в региона".
Единственият път напред, каза той, "е да заменим Биби и екстремисткото правителство с центристко, прагматично правителство. Освен замяната на Биби и настоящата му коалиция е трудно да се види как стратегическото поражение на Израел в Газа може да се превърне в значима победа."
Един по-възрастен израелец, който е прекарал години в съветване отвътре, както по време на войната, така и в мирно време, би подкрепил изразения по-горе оптимизъм по отношение на бъдещия Израел като добър съсед, но би видял бремето на миналото като много по-трудно за преодоляване. Особено, както той ми каза, след катастрофата в Газа.
Екзистенциалната криза, пред която са изправени Израел и неговото ръководство днес, каза той, "е резултат от много нещастен набор от исторически случайности. Някои от грешките на Бен Гурион по отношение на религиозните политици, след това по отношение на мароканските евреи, след това войната на Голда през 1973 г. на Йом Кипур, след това любовта на Бегин към ултраортодоксалните и крайните религиозни ционисти и съскащата му омраза към кибуците". (Консервативната партия Ликуд на Менахем Бегин е избрана на власт през 1977 г. и остава на власт до 1992 г.)
"Това създаде триглаво чудовище от паразитно антиционистко ултраортодоксално движение, слято с ултраагресивен, ултрационистки национализъм и с необуздана политико-финансова корупция. Това е историческа съвкупност от грешки, които се случиха, докато "старият" Израел на моите родители постави началото на изключително успешно гражданско общество на елементарно благоприличие, социални грижи, наука, творчество и производителност. Ах, и светски ценности.
"Това чудовищно общество се съживи на 7 октомври миналата година, когато държавната система беше в тежко състояние. То [старият Израел] остана в опиумна дрямка и до днес, докато безглавите като пилета джебчии (новата крайна религиозна десница) разпределят огромни пари за селища и ултраортодоксални йешиви.
"Кой от двата Израел ще победи?" - попита той.
Източник: seymourhersh.substack.com
Превод "Гласове"
