- Автор: Ран Халеви, “Фигаро”
- 04 Май 2021
- 3287
- 32
Ран Халеви е изследователски директор във френския Национален център за научни изследвания (CNRS) и професор в Центъра за политически изследвания “Реймон Арон”.
Онзи ден в Минеаполис бе раздадено правосъдие при стриктно спазване на закона. Полицаят, приничил смъртта на Джордж Флойд, успя да обясни постъпката си, доказана с непоносими кадри и смазващи свидетелства. След десетчасово разискване съдебните заседатели го обявиха за виновен за убийство, непредумишлено убийство и насилие, довело до смърт. Но процесът срещу него не се провеждаше само в сградата на съда. Той се води от месеци пред трибунала на общественото мнение, който няма грижа за строгостта на закона и упражнява своята юрисдикция, както намери за добре. Големият виновник зад убиеца тук беше “системният расизъм”, неопределима фигура, чийто контури и обхват нейните изобличители чертаят свободно.
Самият Джо Байдън не се поколеба да припише на “системата” - чийто стълб е от половин век - косвената причина за убийството. В навечерието на присъдата, забравяйки разделението на властите, той каза, че се моли съдебното жури да вземе “нужното решение”, което му костваше предупреждение от председателя на съда. Като представителката на Калифорния в Конгреса, която предупреждаваше, че ако присъдата не е в правилната посока, ще се наложи “да се борим за правосъдие” на улицата. Неотдавна Тръмп, който приканваше привържениците си да “се борят” на улицата, трябваше да заплати за това с процес по импийчмънт…
След като за всеобщо облекчение беше произнесена присъдата, Карън Атия, редактор на международните мнения във “Вашингтон Пост”, изказа проницателна сентенция за делото: в Минеаполис на подсъдимата скамейка беше бялата Америка “за насилствено подчиняване на чернокожия народ, това първоначално престъпление, за което пропуска да отговаря от 400 години насам”. Прелестта на подобно твърдение е, че нито е доказуемо, нито е измеримо, камо ли подлежащо на дискусия. Тази монокаузална ретроспективна криминализация премахва цели части от историята на свободата в Америка, без която еманципацията на чернокожите - с подкрепата на милиони и милиони бели - би била невъзможна.
Когато политици и журналисти започнат да бъркат върховенството на закона с властта на емоциите, те попадат в капан, от който вече няма измъкване. Погледнете “Ню Йорк Таймс”, който не се колебае да жертва своите хора като трофеи за радетелите на политическата праволинейност. Миналата година беше Джеймс Бенет, редактор на страниците за мнения, виновен за това, че е публикувал изявлението на сенатор републиканец, който препоръчваше разполагането на армията, за да спре насилието, развилняло се след смъртта на Джордж Флойд. Надигна се негодувание в редакцията: десетки журналисти казвали, че се страхуват за сигурността си на работно място, което дава гласност на подобни предложения, и Джеймс Бенет си отиде.
Преди няколко седмици дойде ред на 67-годишния Доналд МакНийл, прочут журналист за наука и медицина, който бе предложен за наградата “Пулицър” за своите анализи по време на кризата с Covid. Неговото “престъпление” изглежда още по-тежко. През 2019 г., по време на пътуване в Перу с група гимназисти, го попитали трябва ли 12-годишно момиче да бъде изключено от училище, понеже е публикувало видео, в което използва “думата, започваща с Н” («nigger», “негър” - б.а.). Преди да отговори той попитал дали това момиче просто е цитирало думата - която тогава той изрича - или я е използвало като обида. Голяма грешка. До “Ню Йорк Таймс” са изпратени жалби с искане за разследване. Журналистът получава порицание и работата спира дотук. Но миналия януари изплува отново и този път предизвиква буря. Директорът на вестника е призован да обясни своята снизходителност. Изричайки тази дума, отговоря той, МакНийл е проявил много лоша преценка и шокиращо поведение, но неговите намерения не са били злонамерени (което разпитаните ученици потвърдили). Обяснението вече не минава. Расовата бдителност и възмущение са постигнали напредък през последните две години и 150 сътрудници на вестника смятат за неприемливо да оставят ненаказан език, “който нарушава нормите, приети в редакцията”, а още по-скандален е фактът, че на такъв индивид е поверено “отразяването на пандемия, която поразява непропорционално цветнокожите”. Два дни по-късно МакНийл поднася извиненията си, след което напуска вестника, в който е работил 45 години. А директорът, който се е окопитил, заключава: “Ние не толерираме употребата на расистки език, независимо дали е умишлено или не”.
В този Оруеолов епизод паниката, подлостта и жертвоприноситилената ожесточеност победиха обичайните правила на здравомислещия морал. Правосъдието, когато все още има значение, изисква едно дело да се преразглежда, само когато има нови елементи в него. Доналд МакНийл беше съден два пъти: първият път, оневиняващ, за дума, изречена без зла умисъл, вторият път, осъждащ, защото в “Ню Йорк Таймс” междувременно липсата на зла умисъл вече е станала без значение. Консервативеният колумнист на вестника Брет Стивънс защити колегата си в колонка, в която не щади себеподобните си. Тя бе отхвърлена, преди да бъде “изтеглена”, като самиздат, за да се появи в конкурентен вестник.
Тя има заслугата да връща обратно в реалния свят: намеренията играят основна роля във всички човешки отношения; те представляват самия двигател на правосъдието за квалифицирането на престъпленията и постановяването на присъдите (полицаят от Минеаполис не беше осъден за предумишлено убийство, именно защото не беше установено намерение да убие Джордж Флойд). Изолирането на думите от намеренията, които определят техния смисъл, означава да се унищожи общата връзка и хората да попаднат под властта на революционни трибунали, които издигат семантичната чистота в принцип на пречистване.
Ние знаем нещо за това. Поне нашите революционери някога имаха извинението, че влизат в демокрацията, без да имат и най-малък опит с нея. Американската идентичностна левица, която пресъздава царуването на добродетелта според своите представи, ни предлага невиждания и довчера немислим спектакъл на доброволното отучване от демократичния опит.
Превод от френски: Галя Дачкова
Заглавието е на "Гласове"
Оригиналното заглавие е "Сцени от царуването на добродотелта в “Ню Йорк Таймс”"
