- Автор: Дмитрий Скворцов, fondsk.ru
- 13 Окт 2020
- 4230
- 27
Всички условия за сливане с католицизма са изпълнени, с изключение на един „чисто символичен въпрос“. На снимката: Патриарх Вартоломей и папа Франциск
Във встъплението към лекцията докладчикът указва „историческите предпоставки“ за тези отношения, привеждайки даже „пророчества“: „В 1965 година, извършвайки дълбоко пророчески жест, папа Павел VI и Икуменическия патриарх Атинагор съвместно решиха – като видим знак за своето желание да възстановят връзките на евхаристийното общение, които бяха загубени в продължение на векове – едновременно да снемат отлъчването от Църквата от 1054 година“. С други думи, Икуменическият патриарх вече поливин век смята папата за член на Църквата.
Вселенската църква не прие въпросния акт. В частност Московският патриарх Алексий I уведоми Атинагор: „Този акт няма богословско значение за цялата Пълнота на Светата Православна Църква, по наше мнение“. А пред главата на Еладската православна църква архиепископ Хризостом предстоятелят на Руската църква поясни: „... богословско значение няма, понеже разделението между Католическата и Православната църкви е прекалено дълбоко и за преодоляването му в сегашно време няма съответните основания“.
Вартоломей доведе отношенията си с папата до взаимно участие в меси-„литургии“. В резултат, както констатира Елпидофор, „диалогът между двете църкви-сестри“ достигна „плодотврона зрелост“ и вдъхна „увереност и позволи сърдечното сближаване на нашите конфесии“: именно „днес, повече от когато и да било“, православни и католици могат „да предвкусят обединението на нашите църкви чрез отново открития опит на общението“. „Достиженията“ пък в този диалог, „от които не бива да се притесняваме“, „заради тяхната смелост и дързост“, се състоят в следното:
• Взаимно признаване
• Общо изповядване на вярата
• Приемане на разнообразията
• Съвместен литургически опит
• Мисия и евангелизация
• Обновление и реформи
• Признаване ролята на папския престол
Именно разбирането на папското достойнство – „начинът, по който определяме властта в Църквата“ – по мнение на представител на Фенер, „ще влияе директно на нашата способност да живеем и да съществуваме като единна Църква“. Елпидофор наистина „уточнява“, че неговият шеф (не този на ЦРУ, а този, който е „президент на Тялото на Православието“) „говори за първенството на любовта, почитта и служението“. Но как стои този въпрос всъщност?
Изобщо за първенство по чест (но не на католическия папа, естествено) говорят каноните. А за първенството на служението – Сам Христос („Най-големият от вас да ви бъде слуга“), Който е и въплъщението на Първенството на Любовта. Вартоломей настоява маниакално на своето първенство сред православните иерарси, не по чест, а по власт. И на това основание създава разкол в православния свят. Следва ли оттук, че той е готов да предаде „първенството по власт“ на папата при идващото сливане с „църквата-сестра“?
„Фонд за стратегическа култура“ вече описа как Вартоломей съслужи с папа Бенедикт, когото прие във Фенер през 2006. Още на церемонията по посрещането Икуменическият патриарх го приветства с думите „благословен грядий во имя Господне“, като самият Иисус Христос (истинната Глава на Църквата). И всичко това при положение, че Ватиканът продължава да настоява на догматите за главенство и непогрешимост на папата. Самото съгласие за хегемония на папата се прояви и в това, че името на Римския понтифик се спомена на „литургията“ първо – преди името на Константинополския патриарх.
На следващата година Вартоломей вече открито заяви готовност да признае приматството на папата: „Ако ние достигнем до съгласие с Католическата църква по това, което касае значението на термина „първенство“, каквото то е било в първото хилядолетие, то за Икуменическия патриарх няма да представлява трудност да признае първенството на Римската катедра и да заеме второ място“. Това, че „почетното първенство в човешки порядък“, за което спомена тогава истамбулският патриарх, означава не нещо друго, а първенство на властта, той разтълкува сам на септемврийското архиерейско заседание на Икуменическия патрархат през 2018 (на което беше взето решението за даване на „автокефалия“ на Украйна). Впрочем още 10 години по-рано личният теолог на Вартоломей Зизиулас „обоснова“, че „каноните признават само един примат – реалната власт“. И още тогава фанариотите отдадоха този примат на римския престол. Защо?
Отговорът е прост. Икуменическият патриарх ще стане втори по власт във „възсъединената под първенството на Рим църква“. Но тази власт ще се разпространи над всички „източни църкви“. Така Фенер ще замени сегашното илюзорно първенство по чест (което носи малко в материално отношение) за второ място по реална власт над „източните църкви“, увеличавайки паството си от 3 милиона енориаши (основно в САЩ) до десетки милиони.
Ватиканът отдавна играе по тази схема, за което още в XVIII-XIX в. свидетелства атонският богослов и канонист преподобни Никодим Светогорец: „Папистите се съгласяват на това Константинополският да бъде съдия над всички, с цел да покажат, че ако Константинополският се явява съдия над всички, то Римският, като първенстващ по каноните и над Константинополския, става последен и общ съдия над всички патриарси и над самия Константинополски“.
На какви „догматически“ основи се строи бъдещото сливане на фенерското „православие“ с латинската вяра?
„Взаимното признаване“, за което говори Елпидофор, вече се извърши на Баламандското съвещание през 1993, където и беше приета формулировката „църква-сестра“. „Приетите разнообразия“ (в частност – запазването на исторически създалите се богослужебни традиции, но с условие за споменаване на папата като върховен първосвещеник) още със средновековните унии се признава от Рим. Както и от Константинопол, от времето на Флорентинската уния. „Съвместният литургически опит“ е изработен вече на десетки съвместни служби в нарушение на канона на православната църква, които, впрочем, още миналия век Вартоломей обяви за „отживели“.
Що се отнася до „мисията и евангелизацията“ нито Ватиканът, нито Фенер имат нещо против например „мисията“ на украинските унияти по такива православни земи като лявото крайбрежие на Днепър, Донбас, Слободския край. Така че и тук има „обща почва“ за обединение.
„Обновление и реформа“ (чети: отстъпление и разложение) – това е, което активно се прокарва както в съвременното католичество от времената на II Ватикански събор 1962-1966, така и във фенерското „православие“ от времето на подкрепата за руските обновленци през 20те години на миналия век.
Остава „общото изповядване на вярата“. Тоест най-вече въпросът за Filioque. „Когато православните и католиците се обединят, трябва да имаме еднакво и идентично изповядване на вярата“, казва Елпидофор. Забележете – не „ако“, а „когато“. Въпросът вече е решен от Фенер, независимо от това какъв ще бъде Символът на вярата. Което показва неговото значение за фанариотите. Както и за латините: в тази уния може и така, и така.
А такова ли е значението на изповядването на вярата за истинските православни? Всички поместни църкви ли са съгласни на подобно отстъпничество, при което вече не говорим за „битовите извращения“ на католицизма, поощряващ всевъзможни джендърни прелести, аборти и прочие права на „общочовека“? Не е ли време вече Руската църква, която заяви в 2018 своята вярност на каноните, да започне отделянето на овците на Христовото стадо от вартоломеевите кози?
По допущение Свише в периода на разпространение на коронавируса се преустанови действието на по-важната духовна пандемия, разпространяваща се чрез съслужение на свещеноначалието на нашата църква с тези от братските поместни църкви, които могат да съслужат с отстъпниците измежду гърците. Откровенията на всички тези Елпидофоровци могат обаче да послужат и на привържениците на консолидацията на верните на канона. Трябва само да се научим най-сетне да поставяме въпроса ребром: да не се ограничаваме до спорадични реакции на постояните пакости на Фенер, а най-сетне да вземем инициативата в свои ръце. За спасението на верните души.
Източник: Фонд стратегической культуры
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
