Трагичното отклонение на Нетаняху

Преди осем месеца Бенямин Нетаняху, министър-председател на Израел, постигна блестящ стратегически успех.

Той подписа във Вашингтон “Авраамовите споразумения” с Арабските емирства, установяващи размяна на посланици и търговско сътрудничество между еврейската държава и голямата арабско петромонархия в Персийския залив. “Мисля, че скоро ще видим и други арабски страни да се присъединят към този нарастващ кръг на мира”, каза еврейският лидер, който държи рекорда по дълголетие начело на Израел след създаването на държавата през 1948 г. През декември 2020 г. той успя да нормализира отношенията на Израел с Мароко, най-старата сформирана държава в арабския свят.

Преди това, през май 2018 г., Нетаняху успя да издейства САЩ да преместят посолството си от Тел Авив в Ерусалим. На свещения за трите монотеистични религии град резолюция 181 на ООН (за подялбата на Палестина при британския мандат) бе дала статут на corpus separatum (на латински: „отделно образувание“ - б.пр.) под международен контрол (който никога не бе приложен, заради израело-арабската война от 1948 г., спечелена от младата еврейска държава). Доналд Тръмп, личен приятел на Бенямин Нетаняху, предложи на израелския премиер богата реколта от международен успех. Грешката на лидера на “Ликуд” бе, че не прояви великодушие към

големите губещи от “Авраамовите споразумения” - палестинците,

принудени да установят, че старият свещен фронт на арабите в тяхна полза не спира да линее. Вместо да прояви щедрост, да замрази колонизацията на Западния бряг и в Източен Ерусалим, за да съживи израело-палестинския диалог, Нетаняху продължи политиката си на присвояване. Отчасти тя подпали барута в края на април 2021 г., в квартал “Шейх Джарах” в Източен Ерусалим, където палестински семейства, заселени там от седемдесет години, са заплашени от изгонване, в полза на еврейски заселници хипернационалисти. Колкото повече продължава колонизацията (противно на Женевските конвенции, които Израел е подписал), толкова повече намаляват шансовете за създаване на жизнеспособна палестинска държава, както бе предвидено в Споразуменията от Осло, подписани от Ицхак Рабин и Ясер Арафат през септември 1993 г.

Това е трагично за палестинците, но и за израелците.

Тъй като последните няма да могат да удържат вечно режима си на арабския Западен бряг, който окупираха с военната си победа през юни 1967 г. Израел, демократична, морална, скъпа на Запада държава не може да си позволи днес да изгони в Йордания палестинците от старите им домове. Следователно той се излага в средносрочен план на

опасността от арабска демографска бомба,

резултат от сбора на израелските араби (скоро 2 млн. души) и арабите от окупирания Западен бряг (над 2,5 милиона). Без създаването на жизнеспособна палестинска държава, Израел няма да има друг избор, освен да стане двунационална държава. Която скоро вече няма да бъде еврейската държава, за която е мечтал Теодор Херцел. Любопитно е, че толкова интелигентен човек като Нетаняху не може да проумее тази аритметична реалност. Но в краткосрочен план има и друга опасност, която заплашва Израел, далеч по-сериозна от твърде неточните ракети, които “Хамас” жестоко изстрелва срещу израелските квартали с цивилни. Това е опасността еврейската държава, заради прекомерните наказателни мерки, да загуби симпатията на западните държави и кампаниите за бойкот и санкции да надделеят в тяхното обществено мнение.

Някога, през 50-те и 60-те години, Израел беше онази държава бойскаут, на която целият свят се възхищаваше. Окупацията на неизраелски територии след 1967 г. постепененно създаде

спирала от неразбиране-потисничество-съпротива-репресия, която завърши с интифадата на камъните,

започнала през декември 1987 г., в която виждахме юноши да хвърлят камъни срещу бронирани коли. Тогава Израел загуби своя престиж. Но успя да го спечели отново, когато лидерът му Рабин прояви щедрост към Арафат, съгласявайки се да му стисне ръката на моравата пред Белия дом. Терористичните атентати на “Хамас” и липсата на желание на Нетаняху да изпълни ангажиментите съсипаха тези хубави споразумения от Осло още в края на 90-те години. През юли 2000 г. в Кемп Дейвид Арафат допусна грешката да откаже много щедрото предложение на премиера Ехуд Барак. Малко след това избухна

интифадата на калашниците, трагична грешка на палестинците, която те ще плащат дълго време.

Нетаняху не беше щедър с палестинците, за да спечели симпатията на израелската крайна десница, която му беше нужна, за да остане на власт. Но истинският държавник е този, която знае как да жертва кариерата си заради висшите интереси на своята нация.

Превод от френски: Галя Дачкова