“Ню Йорк Таймс” - “Правда” на американския прогресизъм

Квебекският социолог Матю Бок-Коте е професор по политическа социология, автор на редица книги, сред които “Империята на политическата коректност” (L’Empire du politiquement correct, 2019, Le Cerf), в която анализира механизмите на легитимация и дисквалификация в публичната реч. Снимка: Радио Канада

“Ню Йорк Таймс” се смята за най-престижното заглавие в отвъдокеанската преса, олицетворяващо аристокрацията на американската журналистика. Приписват му изключителна интелигентност в описването и разшифроването на епохата и хода на събитията. И въпреки това през 2016 г. “Ню Йорк Таймс” онемя от победата на Доналд Тръмп, която дори не бе в състояние да си представи, тъй абсурдна му се струваше тази възможност. Тогава в ръководството възникна тревога: може ли да се окаже, че всекидневникът е изключен от обществото, с което твърди, че има привилегирована връзка?

За да се измъкне от мисловната си изолираност, “Ню Йорк Таймс” реши да се отвори за малко “по-консервативни” гласове и нае Бари Уайс, за да разнообрази страниците с мнения. Нейната мисия в редакционния екип: да позволи на вестника да се свърже отново с онази част от Америка и света, която вече не успяваше да разбере, или по-точно отхвърляше с отвращение. Тя се посвети, убедена, че мисията ѝ е да допринесе за възстановяването на демократичния разговор. Нямаше представа, че задачата ѝ ще бъде почти невъзможна. 

Освободена от комплекси войнствена поза 

Защото в същия момент, в който “Ню Йорк Таймс” възнамеряваше да се отвори за други гласове, освен своя, вестникът затъваше в освободена от комплекси войнствена поза, разкриваща се именно в тона на репортажите, едва различаващ се от този на мненията. Тръмп трябваше автоматично да се представя като расистко и сексистко чудовище, представляващо уродливото лице на бялото надмощие в страната. “Ню Йорк Таймс” не се задоволяваше да критикува енергично Тръмп, а водеше кампания, нарушаваща елементарните правила на журналистическата честност. 

Идеологията на различността бе сакрализирана в нея.

В самия вестник се наложи сектантски климат, до такава степен, че Уайс реши да го напусне на 14 юли. В писмото за оставката си тя говори откровено: става все по-трудно на страниците за дебати да се публикуват мнения, които противоречат на праволинейността на вестника. Старомодните “либерални” журналисти може да не са харесвали консерваторите, но все пак са вярвали в свободата на изразяване. Не такъв е случаят с новото поколение журналисти-активисти, вярващи във форма на низпослана истина, която не могат да нарушават.

“Ню Йорк Таймс” стана “Правда” на режима на различността.

Оставката на Уайс идва в особен контекст. На 7 юли 150 интелектуалци, журналисти и писатели, повечето от които свързани с либералната англосаксонска левица, публикуваха отворено писмо в сп. “Харпърс”, за да изобличат “културата на отмяната” и новата цензура, прокарвана от радикалната левица. Стилът беше предпазлив: подписалите се първо се кланяха на радикалната левица и нейните цели, за да си осигурят правото да се усъмнят в методите ѝ. Те добавяха, че Тръмп е опасност и нелиберализмът заплашва света, но въпреки това искаха да бъде възстановена етиката на дебата. 

Консерваторите, които повече от тридесет години водят битка срещу политическата коректност, можеха да се зарадват на тези подкрепления. Някои от тях обаче изразиха известен скептицизъм, отбелязвайки, че няколцина от подписалите това писмо не са се въздържали, не толкова отдавна, да демонизират консерваторите като десни екстремисти и да оправдаят обявяването им за недостойни. Трябва ли да разбираме, че либералната левица толерира цензурата, когато тя поразява десницата, но надава викове на ужас, когато дойде неин ред да я търпи?

Революцията все още поглъща децата си.

С други думи, либералната левица със сигурност застава зад каузата на свободата на изразяване, присъединявайки се към онези, които вече я защитават, но преди всичко претендира, че я облагородява, обяснявайки, че старите ѝ защитници са подозрителни, докато тя поне има чисто сърце. Историята се повтаря. Докато антикомунизмът идваше от “десницата”, беше реакционен. Той става легитимен, когато самопровъзгласилите се прогресисти си го присвояват. Същото се отнасяше и за критиката на ислямизма. Трябва първо да си бил от левицата, за да имаш право да критикуваш неговите отклонения.

“Културата на отмяната” представлява радикализация на политическата коректност и свидетелства за нарастващото ѝ влияние в културните институции. Тя завладя кампусите и заразява публичния живот като цяло, създавайки климат на постоянна инквизиция, поддържана от милициите на журналистите-активисти на левицата на различността. Тази тенденция се усеща и от двете страни на Атлантика. Тя ни принуждава да назовем едно табу: не толкова т.нар. популистка десница, колкото радикалната левица днес представлява истинския враг на демокрацията. 

Превод от френски: Галя Дачкова