В първия коментар от тази поредица (https://glasove.com/categories/komentari/news/shcho-e-dekriminalizatsiya-na-sotsializma-i-ima-li-pochva-u-nas) четохме резюме на теорията на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев (по-нататък: АР–КС) за човека-потребител в книгата „Какво се случи?“ (2008). Във втория коментар (https://glasove.com/categories/komentari/news/teoriyata-na-andrey-raychev-i-kncho-stoychev-za-choveka-potrebitel-sotsialisticheska-poetizatsiya-na-kapitalisticheskiya-konsumerizm) видяхме, че тази теория е социалистическа поетизация на капиталистическия консумеризъм.
Но във втория коментар имаше общи аналогии, а сега е ред на конкретната проверка на фактическата истинност на твърденията и на приложимостта на начина на мислене на АР–КС към съвременния капитализъм. Ще видим нататък, че ако фактическата истинност куца, диалектическият им метод не само е приложим, но е и единственият познат начин да преодолеем вулгарно-позитивисткото и безкритично мислене за капитализма, господстващо и у нас от четвърт век, за което ставаше дума в първия коментар. Това мислене вижда капитализма като безалтернативен и го прикрива с гламавите смокинови листа на „демокрацията“, „либерализма“, „евроатлантизма“ и други полезни за елита фикции.
В края на предишния коментар казах също, че докато „мрежовият обмен на власт“ у АР–КС е трудно квантифицируем социологически, в икономическата наука разпределението на доходите, богатството и потреблението са лесно измерими. Та ще си припомним какво ни научиха за природата на капитализма парижкият икономист Тома Пикети – в „Капиталът в XXI век“ (2014) – и други познати ни вече автори като Габриел Зюкман и Еманюел Саез.
Само една „диалектическа“ забежка преди икономическите данни. АР–КС като че отъждествяват „държавата на благоденствието“ (welfare state) с „консумеристкото общество“. Тук те значи явно изневеряват на диалектическия си метод. Абстрактно, формално погледнато, двете наистина ужасно си приличат: имат еднакви абстрактни признаци: достатъчно доходи или лесен кредит, тъй щото и бедните да могат се отдават на консумеристки удоволствия при достатъчно достъпни стоки и услуги. И държавата на благоденствието, и консумеристкото общество ни се асоциират с километрични пазарски молове, пред които облечени горе-долу еднакво граждани бутат колички, отрупани с разноцветни пакети, към паркираните отпред коли. А ако сме в САЩ, гражданите са над 100 кг., по анцузи и маратонки, а колите са грамадни всъдеходи или бусове.
Конкретно, диалектически погледнато обаче държавата на благоденствието и консумеристкото общество се различават коренно по произхода си – и значи по бъдещата си съдба. „Държавата на благоденствието“ е компромис на капитала под натиска на външни фактори – работническото и социалистическото движение. При родоначалника Бисмарк – като реакция на Първия интернационал и Парижката комуна, при западноевропейските християндемократи след Втората световна война – под страха от плашилищата СССР, КНР, Куба, Виетнам на хоризонта.
Консумеристкото общество обаче е насъщна вътрешна потребност на капитала за поддържане и разширяване на вътрешното търсене: отначало – примерно в САЩ от 1940-те до 1970-те – то се създава от „умни капиталисти“ като Хенри Форд и Маринър Екълс, за които съм разказвал (тук https://glasove.com/categories/komentari/news/ne-samo-komunistite-i-umniqt-kapitalist-i-umniqt-demokrat-i-umniqt-papa-osyjdat-prekalenoto-ikonomichesko-neravenstvo-a-vie%20), а по-нататък, след 1980 г. – от изобилния и евтин кредитен допинг, както и от масовото навлизане на жените на работното място и от работенето на повече работни места и повече часове от почти всички.
Затова и държавата на благоденствието след 1990 г. със самозакриването на СССР и разпадането на работническото и социалистическо движение в света започна да се разпада и все повече социални придобивки на работниците в развитите западни страни започнаха да изчезват – разбира се, с мотив „повишаване ефективността“ и „конкурентоспособността“.
Целта на десницата в САЩ е демонтаж на държавата на благоденствието: приватизация на Социална сигурност (държавната пенсионна система), Медикеър и Медикейд (здравните осигуровки за пенсионери и бедни); приватизация и комерсиализация на болниците и социалните грижи; приватизация на училищата; орязване на другите социални разходи; премахване на федералния подоходен данък и орязване на федералните, щатските и местните данъци, от които се финансират социалните разходи; ликвидиране на профсъюзите... и в перспектива – премахване на „комунистическата“ институция на централната банка (Федералния резерв). Цели се не само демонтаж на „Великото общество“ от 60-те години, но и на Ню Дийла на Франклин Рузвелт от 30-те и 40-те, че и на „прогресивните реформи“ от началото на ХХ век от времето на Теди Рузвелт. Часовникът трябва да се върне със 120 години назад.
Но консумеризмът при това не само не изчезва, а се задълбочава: понеже хората нямат пари, измислят се всевъзможни нови видове кредит. Това стана привидно безопасно чрез сложните банкови фокуси с деривативи, криещи риска… и предизвика дълговата катастрофа от 2008 г., която не бе случайност, а закономерност на консумеристката икономика в условията на смаляваща се държава на благоденствието.
Консумеризмът расте и по посока на конструирането на нови фиктивни потребности на новоизобретени маркетингови категории население: поколение Х, Y, Z; прословутите 31 „джендъра“, официално признати в град Ню Йорк; нови културни моди като безбройно роящите се „стилове“ в комерсиалната музика... Неумолимата логика на продажбата притиска продавача да открива и създава нови потребности за новите продукти и обратното. Това е присъщо на всяка реклама, на всеки капитализъм.
Сега чуваме Бил Гейтс да говори, че и безусловният базов доход (ББД) – за новата „безполезна класа“, лишена от поминък от новите технологии – бил нещо приемливо за големите хай-тек корпорации, стига да е съчетан с повсеместен техен платен абонамент доживот. В следващия коментар от поредицата ще видим обаче защо ББД няма нищо общо с комунизма. Но пък има всичко общо с подхранването на консумеризма.
Тук е мястото да кажа и за друга възможна „диалектическа“ грешка на АР–КС: твърдението, че човекът-консуматор не бил „масовият човек“ на стария капитализъм от ХХ век, тъй ожалван от критиците на капитализма отдясно, а нещо съвсем ново – автономно, атомизирано от индивидуализацията на потреблението. Тук се има предвид, че в ерата на интернет и „датаизма“ – т.е. новата „религия на данните“ на Ювал Харари от книгата „Хомо Деус“ (2014), индивидуалният потребител живее в свое индивидуално информационно, социално и потребителско балонче, изградена автоматично от интернет маркетинга, персонализирана по неговите лични данни и исторически препочитания.
Самият Харари обаче съвсем не прави от това извода, че индивидът е станал автономен. Напротив, за него с „изчезването на масите“ изчезва човекът въобще. ХХ век, казва той, че нуждаеше от маси – за работници във фабриката, войници в окопите, гласувачи пред изборните урни. Но днес във фабриката се трудят роботи и 3-Д принтери, войните се водят от киборги и дронове, а изборите се манипулират от медиите и въобще животът на хората е подчинен на алгоритмите – външните дигитални (като Алекса, Кортана, Сири...) и вътрешните биологически. Разрушена е самата представа за „индивида“ като нещо неделимо и притежаващо свободна воля. В предишен коментар, „Нищетата на либерализма“ (тук https://glasove.com/categories/na-fokus/news/nishtetata-na-liberalizma), показах философската несъстоятелност на тази теория. Но идеята на Харари е поучителна в нашия случай сега.
Персонализацията на консумеризма не отменя факта, че и „масовият човек“, и човекът-потребител са продукти на капиталистическата индустрия – както например и „тийнейджърът“. Преди 1950-те години в САЩ и 1970-те в България тийнейджъри няма, макар че винаги е имало деца на 13-19 години. Преди съвременния голям град с фабриката, градската железница, масовото народно училище, вестниците, радиото, киното, супермаркета и т.н. няма и „масов човек“, макар че винаги е имало „маси“. Разликата между човека-консуматор, пазаруващ от Фейсбук и Амазон, и „масовият човек“ от стария супермаркет или печатен търговски каталог не е по същество, а по фаза на един и същ икономически процес.
„Свободата“ на човека-консуматор, както ще видим нататък, не надхвърля границите на „свободата“ при капитализма изобщо – която по класическото определение на Адорно и Хоркхаймер се свежда до „свободата на баламите (fools) да умрат от глад“. Харари добавя, че ако някога индианците разменяха острови (Манхатън) за стъклени мъниста, ние, съвременните интернет-диваци, разменяме най-ценното, които имаме – личните си данни – за картинки с котенца. Впрочем в последния истински Давос през декември 2019 г. видяхме съвсем нов Харари – не триумфално салютиращ пришествието на датаизма и постхуманизма, а загрижен за социалните рискове на новите технологии.
А сега към нашите икономически данни. Вярно ли е, както твърдят АР–КС, че „елитите днес връщат значима част от капиталовата печалба на масите“? В резултат на което масите вече не са пролетариат, не продават работната си сила, класовите различия намаляват и всички хора се уеднаквяват по мисли, желания, култура и политическо поведение?
Месеци след излизането на магнум опус-а на парижкия икономист Тома Пикети „Капиталът в XXI век“ (фр. оригинал 2013, англ. превод 2014) реагирах ентусиазирано в „Гласове“ (тук https://glasove.com/public/index.php/categories/komentari/news/kapitalyt-v-xxi-vek--kym-nasledstvena-oligarhiq-ili-kym-danychna-revoliuciq-i-chast): нещо интуитивно очевидно за всеки мислещ (обикновен) човек в развития капитализъм ненадейно доби мощно теоретично подкрепление.
На основата на грамадна компилация данни от над 20 капиталистически страни за над 200 години Пикети показа, че неравенството не е случайност или девиация, а същност на капитализма. Основният закон, определящ посоката на неравенството, е, че когато възвръщаемостта (rate of return, ROI) на капитала e по-висока от растежа на БВП, доходът от капитал расте по-бързо от трудовото възнаграждение.
Това е „естественото“ състояние на капитализма; така е и в момента – борсовите индекси растат, богатите богатеят, мнозинството обеднява. За 10 месеца пандемия най-богатите еди-колкостотин физически лица в света (според в. „Гардиън“) умножиха богатството си с 3,9 трлн. долара, а милиардите наемни работници (по оценка на МОТ, цитирана от сайта Business Insider) по света загубиха надници от 3,7 трлн. долара. Двете числа почти идеално се „неутрализират“.
„Чакай!“ – ще викне някой. Ами приказното народно благосъстояние в САЩ и Западна Европа от 60-те до 80-те години, което ни прелъсти и накара елитите в СССР да се откажат от социализма? И подмами над два милиона българи на Запад?
Ясно като бял ден – за Пикети следвоенното благополучие на Запада е аномалия, изключение от общото правило на капитализма. Уникалното стечение на обстоятелства в западния свят между 1930 и 1975 г. позволи естествената тенденция на капитализма към неравенство да бъде временно обърната и възвръщаемостта на капитала да спадне под растежа на БВП. Тези обстоятелства включваха войните, високата инфлация, Голямата депресия, унищожаването на огромно реално и книжно богатство, намаляването значението на наследеното богатство, държавната военновременна политика на преразпределение на доходите, бързия следвоенен растеж на населението и производителността, довел до създаването на масова средна класа и масово богатство...
С постепенното отпадане на тези фактори, със забавянето на растежа на населението и икономиката, с намаляването на инфлацията се възстанови основната тенденция на на неравенството. Пикети пропуска най-важния психологически фактор: наличието на СССР, но ние можем да го добавим.
Безкласовостта на капитализма е преди всичко илюзия на социалистическия интелектуалец, изправен пред предизвикателството на западния потребителски рай от 1960-те до 1980-те години. Популярна ли е тя днес сред западняците? Сред елитите докъм средата на 90-те години тя все още се срещаше като либерална демагогия, в която почти никой не вярваше сериозно. В първата половина на 90-те учех в Англия; само един от професорите ни вярваше искрено в безкласовостта на Британия като цел и почти реалност (друг вярваше, че „чистата“ пазарна икономика е най-справедливата, а трета – че Русия е химера и ще се разпадне като Британската империя).
Сред западните постмодернисти – бивши марксисти, умуващи като как пролетариатът вече не е революционен – утопията за безкласовостта на консумеризма, заедно с еуфорията от падането на Берлинската стена, продължи малко повече от петилетка. Развитието на света след 2001 г. помете тези интелектуалци от сцената. Всъщност класовото съзнание на богатите никога не е отслабвало и никога не е било само защитно, а винаги – и нападателно! „Герой на работническата класа“ на Джон Ленън е просто безценна класика.
Трикът винаги е бил да се приспи класовото съзнание на бедните – и да се разединят и насъскат те едни срещу по извънкласов признак: през ХХ в. с национализма, днес в САЩ – по цвят на кожата, пол и лайфстайл – богове, аборти, пушки и гейове. Политиката „разделяй и владей“ засега е успешна; изключва обаче и каквото и да е „уеднаквяване на мисли, желания, култура, политическо поведение“ и т.н., каквото предполага теорията на АР–КС.
Виждаме, Америка днес е яростно разделена, макар по чисто илюзорни критерии. Тръмпистите са всъщност губещите от глобализацията – американските работници и дребни предприемачи, военните и полицаите, жителите на деиндустриализираните и селскостопанските региони. Но те вярвят свято на един мошеник милиардер, който ловко ги четка по косъма и води политика в интерес на родния си едър „национален“ капитал.
Популярна ли е идеята за безкласово общество сред простолюдието на Запад? Абсолютно не! Жълтите жилетки, „Окупирай „Уолстрийт“, движението на Бърни Сандърс, пък и американските расови бунтове със „свободните от ченгета зони“, и „селското въстание“ на 6 януари са пар екселанс класов протест, който може да е донякъде (или напълно) неосъзнат както такъв, но е класов. Обикновените хора на Запад знаят от опит, че богатите живеят в друг свят – може би не чак по-щастлив, но съвършено, онтологически друг – и в консумеристко, и във всяко друго отношение.
Пълното доминиране на мейнстрийм дискурса в САЩ от лайфстайл политиката прави очевидно умственото превъзходство на класовия – а не „мрежовия“ – анализ за изясняване какво по дяволите става в тази важна страна (и моя втора родина). Тъй като класовият анализ вече почти не се среща, яснота почти няма. Мейнстриймът вини за всичко „конспиративните теории“, „белия терор“, „лъжите на Тръмп“ и други приказни страшки. Философски настроените читатели виждат, че става дума и за липса на материалистически обяснения на историята, и за хегемония на идеалистическите обяснения.
В цитирания по-горе коментар за Ювал Харари обясних по-подробно какво значат тези думи. Идеализмът е идеология на елитите и хората на умствения труд, които виждат причините за историческите събития в нещо „идеално“ – нечии идеи, думи, пропаганда. Френската революция избухнала, защото имало един Волтер, Русо и пр., те писали-брисали книги, хората почнали да ги четат и хоп! – революция. В Америка имало един Тръмп, който говорел и туийтвал лъжи и теории на конспирацията, хората взели да го слушат и хоп! – осквернили храма на демокрацията.
Как тогава да се борим с тръмпизма – естествено, да запушим устата на Тръмп и приятелите му, да скръцнем зъби на повярвалите му – да не му вярват вече, да натикаме най-преданите в затвора, че и да вземем децата им за превъзпитание. Да си назначим reality czar (цар на реалността), който да отсъжда кои новини са „реални“ и кои – не, както съвсем сериозно в стил „1984“ ни предлага в. „НЙ Таймс“.
Но щом за материалиста увеличаването на класовото неравенство – на основата на доходи, богатство, потребление – е основна черта на капитализма, то идеята на АР–КС за мрежовата структура, която (вместо класовата) поддържала социалния ред, и в която реалното разслоение е на консуматори и неконсуматори (социално дъно), които са такива по свой свободен избор, ни изглеждат идеалистическо изкривяване на истината. Точно както идеята за „теориите на конспирацията“ на Тръмп като причина за въстанието на 6 януари. Идеалистическо изкривяване ни изглежда и идеята им, че горната класа е „елит, който непрестанно дарява власт“ на консуматорите, и чиято мотивация е чисто защитна.
В първия коментар от поредицата видяхме, че АР–КС говорят за консумеризма като съвсем нова фаза на капитализма, с ново разбиране за стока и обмен. Според тях тук вече го няма Марксовия обмен на стоки – основната клетка на капитализма, семето, от което Маркс като фокусник от цилиндър изважда цялото противоречиво многообразие на съвременното му общество. А има само мрежов обмен на власт. Стоката „изчезва“ – работната сила също вече не е стока. Марксовата диалектика на потребителната и разменната стойност на стоката „изчезва“ не на шега. Както материята „изчезваше“ у старите ревизионистки герои от Лениновата книга „Материализъм и емпириокритицизъм“, които тълкуваха новата физика позитивистки и субективноидеалистически. Изчезва у АР–КС и експлоатацията, и революцията. Елитът е слаб – едва ли не ефемерен – вид, нещо като стоката и материята. Каква революция, срещу кого?
Грешката на Маркс според АР–КС значи е, че не е догледал способността на капитала да прави компромиси – т.е. да дава достъпи на власт. Не е догледал безкрайната отстъпчивост на капитала – разбира се, подпомогната от развитието на производителността и в началото и от борбите на работниците. Това трябва да ни обясни защо капитализмът трумфално преживя „реалсоца“, защо пролетариатът се обуржоази, а буржоазията едва ли не изчезва, или поне гледа същите сериали като бедните, и въобще защо днес марксизмът не се котира, а опозиционните ни партии трябва задължително да декларират вярност към „евроатлантизма“, т.е. капитализма и васалитета към големите западни капиталистически държави.
Критикувайки идеализма на АР–КС, значи трябва да кажа, че грешката на Маркс – и то грешка относителна, а не абсолютна – е, че е недооценил диалектически ролята на субекта на критиката на капитала, на идейната – и особено на практическата критика. Недооценил е поради скромност ролята на собственото си учение, на работническото движение, най-вече на СССР и „соцлагера“.
Както в релациите на Хайзенберг за относителност в микросвета, дето актът на познанието изменя познавания обект – и колкото по-точно знаем местоположението на частицата, толкова по-малко знаем импулса й – или обратното, тъй и самото съществуване на субекта на критиката – революционната теория, работническото движение, СССР и „соцлагерът“ – изменя „импулса“ на капитализма.
Лишен от критичния си субект, от своята Немезида, капиталистическият „обект“ много бързо (глобално примерно в 1989 – 2008 г.) се върна в набития си от векове коловоз. „Реалсоцът“ пък, този „груб първоначален стадий на комунизма“ (Маркс), веднъж загубил комунистическата си перспектива, още по-бързо (у нас в 1989 – 1999 г.) деградира в груб първоначален капитализъм.
В следващия коментар от поредицата ще разкажа за „комунизма“, както в действителност го вижда Маркс, ще обясня защо Бил Гейтс, Джо Байдън, Нанси Пелоси и т.н. не са никакви „комунисти“ – въпреки Тръмп, защо „либералните“ медии и университетите в САЩ днес не са гнезда на „комунизма“, защо целта на „комунизма“ не е консумеризмът сам по себе си, и, отново, защо ББД не е комунистически лозунг.
А също и защо антикомунизмът на Рейгън, Тачър, Тръмп, Борисов и пр. бълг. десни е умствено и нравствено увреден: в 60-те – 70-те години почти всички честни социални учени на Запад приемаха без съмнение правотата и справедливостта на марксизма поне в общи линии.
Иначе, да подчертая, Марксовата критиката на капитализма си остава абсолютно непробиваема и до днес. Основното Марксово противоречие на капитализма – между потребителната и разменната стойност на стоката, което се материализира в противоречието между капитала и труда, не е изчезнало, а се е трансформирало в противоречие между, от една страна, инвеститори и потребители, и от друга страна – работници и граждани.
Сериозни инвеститори в наши дни са все по-малко физически лица – въпреки борсовото въстание на масите – или просто сътресение преди две седмици около Редит, ГеймСтоп и Робинхуд. Противоречието между „елита“ – хомо Деус-ите Гейтс, Бизос, Зукърбърг или Мъск – и „99-те процента“ е очевидно. По-невидимото, но също важно противоречие е между самите нас като потребители – жадуващи все по-евтини, по възможност с отрицателна цена – промоции, и самите нас като работници и граждани, които губят работата, свободата, жизнената си среда в процеса на търсенето на тези промоции.
Homo investor и homo consumptor от една страна – и homo faber и homo civis от друга страна – ето ни съвременното превъплъщение на Марксовото основно противоречие на капитализма между потребителната и разменната стойност на стоката, между капитала и труда. Става дума за най-развитите капиталистически общества – оазисите на консумеризма; в бедните страни класическият марксизъм още владее с пълна сила. Това противоречие, както си спомняме от диалектиката (и от предишните коментари), е източникът на развитието на капитализма.
По въпроса за диалектиката трябва да призная, че и през последните три десетилетия – на необуздана капиталистическа апологетика – диалектически (често под етикета „релативистки“ или „рефлекционистки“) идеи за субекта и обекта не са липсвали на западния идеен пазар. Колегите философи знаят известния ни от „сказките по логика“ в СУ в 1987 г. математик и философ на духа Дъглас Хофстатър с „Гьодел, Ешер, Бах“ – но особено имам предвид книгата „Аз съм странен клуп“ (I Am a Strange Loop, 2007) за природата на аза. Самият глобален архизлодей Сорос, макар привърженик на Карл Попер и значи враг на диалектиката, в 90-те години разглеждаше в същия дух за влиянието на инвестиращия субект върху обекта – финансовия пазар.
Самият Маркс също никога не е бил напълно забравен, та да изчезне от учебниците по икономика или да не бъде гласуван за мислител на хилядолетието от многотиражно западно списание. Тепърва ще чуваме за него. Миналото лято бях и в родната къща на Маркс в Трир, интересно беше – по-нататък ще разкажа впечатления.