Нищетата на „либерализма“

Нищетата на „либерализма“
Защо е важно да се говори всичко това? „Либерализмът“ на Обама, Хилари и на Еврокомисията бере душа. През септември 2008 г. предаде дух Вашингтонският консенсус. Някъде в началото на руската въздушна операция в Сирия през септември 2015 г. се спомина о’бозе и американската световна военнополитическа хегемония – т.нар. атлантизъм.

 

 

 


Ювал Ноа Харари е интересен историк, но не и философ на историята

 

Философията на историята – светогледен жанр, който си блъска главата над пределните основания, причини, посока, смисъл и т.н. на социалната еволюция на човека – процъфтява в революционните епохи: Френската революция, европейските революции от 1848 г., Парижката комуна от 1871 г., руските и другите социални и национални революции, родени в пламъците на Първата световна война, антиколониалните революции след Втората световна война... 

 

Нашата контрареволюционна епоха пък е време на упадък на професионалната философия на историята. В началото на „прехода“ наизлязоха вулгаризирани версии на класиците – „Хегел lite“ (с малко Ницше) на Фукуяма, „Шпенглер lite“ на Хънтингтън... После някои изкусени учени решиха, че философията на историята е твърде сериозно нещо, за да бъде оставено на философите, и така получихме научнопопулярните шедьоври на орнитолога Джаред Даймънд, които всеки образован индивид трябва да прочете. 

 

Към тази рубрика се отнася и интересният израелски военен историк-медиевист Ювал Ноа Харари, автор на популярните в цял свят книги „Сапиенс. Кратка история на човечеството“ (2011) и „Хомо Деус. Кратка история на бъдещето“ (2015), преведени и на български. 

 

Първото американско издание на „Сапиенс“ бе увенчано с похвала от Даймънд – наистина, само по отношение на темите и стила, не на идеите. Но одобрението на западния политически и финансов естаблишмент, особено за „Хомо Деус“, е помитащо – Барак Обама, Бил Гейтс, „Уолстрийт джърнъл“, „Файненшъл таймс“... С което авторът започва да се съизмерва не с Даймънд, а с любимците на естаблишмента като радиоточките Том Фридман или Фарид Закария. Това не може да не предизвика смут у мислещия читател от сегашната епоха на дискредитирането на тези елити.    

 

Но като историк Харари безспорно е компетентен и добросъвестен. Вижда историята в глобална, космическа перспектива. Сърфира леко по вълните на ред други модерни дисциплини – от еволюционната биология през анализа на древни семитски ръкописи до разни IT науки, a и умее да разказва приемливо увлекателно и да привлича илюстративен материал от съвременния западен живот, потребителска и поп-култура. За мене без преувеличение бе празник да прекарам няколко месеца, макар буквално в борба с всяка страница, толкова години след откровението на Даймънд. 

 

Особено първата книга, „Сапиенс“, си струва да се прочете внимателно, за да не трябва да презразказвам тук десетките й интересни, често и отварящи очите сюжети, като за важността на междуличностната комуникация в човешкото общество, за богатството на Калифорния на златотърсачите от XIX век сравнено с богатството на днешната Силициева долина, за представите за мъжественост в облеклото в двора на Луи XIV и днес, за вярата на древните семити в произхода на човека от влечугите... но и за двете книги, и най-вече за втората, 

 

е нужен и собствено философски коментар, какъвто досега никъде не ми е попадал. 

 

Работата е там, че Даймънд стига до философските си проблеми отдолу-нагоре, по логиката на своята собствена работа като полеви орнитолог, скитал десетилетия по блатистите низини и обраслите с джунгла планини на остров Нова Гвинея рамо до рамо с местни водачи и помагачи, с които се сприятелява не на шега. Той се мотивира и от строга научна рационалност, и от искрена симпатия към чернокожите си приятели и оттам от непоколебима вяра в единството на човешкия род, в равноценността на неговите толкова различни по външен вид, култура и богатство представители. Това е философия на справедливостта, потенциално и на антиколониализма.  

 

А Харари налага своите философски схеми отгоре-надолу, от произволно предпоставените или безкритично заети философски следствия от чужди научни изследвания към конкретния, и то не толкова исторически, колкото съвременен политически и икономически материал. 

 

И както често – почти винаги – става, липсата на специализирана подготовка по философия у един иначе изряден частен учен го прави пленник на най-лошата и вулгарна философия – на нещо, което по мое време се наричаше по марксистки „вулгарен материализъм“, а в англоезичния свят – „научен материализъм“, и на друго нещо, което се наричаше „субективен идеализъм“, който винаги кой знае как се оказва тясно свързан и с „вулгарния материализъм“, и с безкритичното и „позитивистко“ отношение към съвременните икономически и политически реалии – особено към социалната несправедливост. 

 

Това е философия, оправдаваща „либералните“ елити, философия на несправедливостта. В това се състои „нищетата на либерализма“ от заглавието ми. 

 

За оправдание на Харари мога да кажа, че втората му книга е сякаш писана насила, за пари ли, за слава ли – не мога да преценя. 

 

И още няколко уговорки преди строго философската част. Лесно може да ми възразят, че Харари не е никакъв „либерал“, понеже сам таксува либерализма, заедно с комунизма и нацизма, като вид „хуманистична религия“, която сега отстъпвала на постхуманистичната (мой термин) „религия на датаизма“ (на IT култа към данните), която той възвестява. 

 

Отговарям, че в терминологията на Харари в случая цари пълна каша. Това, което той нарича произволно „хуманизъм“, е всъщност „антропоцентризмът“ на човешката култура, който, както ще видим нататък, не може никога да бъде „изживян“ – по простата причина, че тя е човешка култура. 

 

Но у Харари има някакъв неистов, нездрав екзистенциален стремеж към „постчовешкото“. Привърженик на веганизма и разните теории за съзнанието на животните, на много места в книгите си той далече надскача обичайната човешка жалост към животните-жертви на бруталната човешка хранителна промишленост. Милостта му към 16-те милиарда нещастни кокошки на Земята странно констрастира с безразличието му към бедите на милиарди човеци, които уж стават  „излишни“ с модерните технологии, пък и пусто нямат пари да се ъпгрейднат в полубезсмъртни полубожества със средствата на съвременната частна медицина. Харари се отнася със симпатия и към приравняването по естетическа ценност на песните на китовете, музиката на Чък Бери, Й.С. Бах и компютърно стимулираната от някой американски програмист музика „а ла Бах“, която „не се различавала от истинската“. 

 

По-нататък, да се отнасят съвременни политически учения като либерализма, комунизма и нацизма към религиите е кинематографически ефектно, но интелектуално безсмислено – в смисъл непродуктивно, не дава никакво обяснение на различията им. Смислено обяснение за разликите им дава само класовият им анализ. И за разлика от религиите, които се грижат за спасението на душата предимно в задгробния живот, политическите учения се стремят към политическо реформаторство на този свят. 

 

От друга страна Харари справедливо отбелязва, че жертвите на преследването на християнството от съветската – и въобще светската – власт в историята са нищожно малко в сравнение с жертвите на преследването на християнски еретици от самата християнска църква. Само във Вартоломеевата нощ във Франция в 1572 г., сочи той, са избити по религиозни причини повече християни (хугеноти), отколкото от езическата Римска империя за трите века до Константин Велики. 

 

А пък да се определя нацизмът като вид „хуманизъм“ може и да е революционен акт за един потомък на източноевропейски евреи-жертви на Холокоста и професор в Еврейския университет в Йерусалим, но за патилия читател източноевропеец не е нищо повече от наливане масло на предвзетия седесарски аргумент за ценностното тъждество на комунизма и нацизма, чиято цел е да замъглява класовото съзнание на онеправданите и да утвърждава господството на плутокрацията. 

 

Слабостта на философската аргументация на Харари в сравнение с Даймънд впрочем откриваме навред. Например Даймънд също ни най-малко не робува механично на идеята за прогреса – знае отлично, че напредъкът на човечеството в едни области често се съпровожда с регрес в други. Смята, че много от обичаите на традиционните (примитивните) народи, например възпитанието на кърмачетата и малките деца, са по-добри и хуманни от нашите съвременни – докато други пък са ужасяващи, като например детеубийството от майки и убийството на стари родители от деца. 

 

Но у Харари има някаква мрачна, зилотска увереност, че прогресът едва ли не винаги води до увеличаване страданията на хората – особено красноречиво изведено в „аграрната революция“ – прехода от лов и събирачество към уседнало земеделие, което той нарича „най-голямата измама в историята“ (history’s biggest fraud). Всъщност големият конфликт в писаната история на Стария свят не е между ловци-събирачи и земеделци, а между пасторалисти-номади и земеделци. Такова нещастно съзнание съм срещал и преди у руския писател Василий Гросман в „Живот и съдба“, дето всеки технически напредък на Русия в корабостроенето, металургията, космоса винаги води до засилване на робията на руския мужик – а в Европа сякаш е друго. 

 

„Няма справедливост в историята“ – повтаря Харари страница след страница, и не че не е така, но у него звучи злокобно, може би и заради съдбата на еврейския народ, и заради политиката на Израел към арабите. Но нали се има предвид бъдещето – бъдещето на жълтите жилетки, разбиващи витрините на банките, бъдещето на черните „вътрешни градове“ на САЩ и на обезлюдените български селца и градовце... Няма справедливост и няма да има! „На когото има, ще му се даде, на когото няма, ще му се вземе.“ Това е цялата премъдрост на „либералния“ турбокапитализъм, която адептите му плахо започнаха да ни продават още в началото на миналото десетилетие. Дори Пол Кругман. 

 

Философската слабост на Харари го спъва дори в някои чисто исторически пасажи. Например в  екскурса за китайския мореплавател Чжън Хъ, който малко преди Колумб обикаля целия Индийски океан с огромна флота от 300 кораба и 30 хиляди моряци, в която флагманският кораб е наглед двайсетина пъти по-обемист от коя да е от трите каравели-черупки на генуезеца, но която експедиция не води до никакви Колумбови исторически резултати, казва, че разликата е в китайското общество, култура и най-вече във волята на управляващите елити. 

 

Твърде много неща в историята до наши дни обяснява Харари с волята на елитите и твърде малко – с материалните (географските) фактори, както блестящо прави Даймънд. Защо шепата испански конкистадори сломяват съпротивата на многочислените американски народи? Според Даймънд – защото идват от голямата земя – земята на микробите, пушките и стоманата, на политическата борба и агресия. Индианците нямат имунитет срещу европейските болести, придобит от хилядолетно съжителство с едрите домашни бозайници, и мрат като мухи. 

 

Даймънд би обяснил и липсата на китайска колонизация на Индокитай, Индия, Шри Ланка, Арабия, Етиопия, подобна на испанската в Новия свят, с това, че и китайците, и останалите народи живеят на същата голяма земя, в подобни гъстонаселени земеделски общества с подобни феодални отношения. Китайската колонизация на Югоизточна Азия все пак се осъществява, макар не с огромни флоти начело с адмирали, а с джонките на търговците на коприна, подправки и прасета.  

 

 

И така, какви са основните сензационни тези на „постхуманистката“ философия на историята на Харари? Накратко са следните: 

 

В съвременния свят хората губят икономическата си, военна и гражданска полезност и икономическата и политическа система вече не им придава значение. Системата намира ценност у отделни индивиди, които образуват нов елит от „подобрени свръхчовеци“ (upgraded superhumans), а не у масата от населението, която Харари нарича „безполезната класа“ (the useless class). В епохата на „хуманизма“ в XIX и XX век системата се нуждае от милиони образовани и дисциплинирани работници във фабриките, милиони войници в казармите, милиони потребители за произвежданите стоки и от милиони гласоподаватели. 

 

Ако не днес, утре обаче във фабриките ще работят роботи и 3Д принтери, ще печатат и пържоли от нефт, и в болниците и адвокатските фирми ще работят автомати, и войните ще се водят от дронове и киборги с екзоскелети, гласоподавателите ще бъдат тотално манипулирани и предвидими от алгоритмите – и като у нас ще гласуват всички за тамошния ГЕРБ. 

 

Тук веднага бие на очи важен пропуск – добре, капиталът ще изяде труда, но... какво стана с потребителите, а също с дребните инвеститори и данъкоплатците?! Както знаем, без тях сметката не излиза, това е известно и на героите от Антон Страшимировото „Хоро“: – Да пукат – хората! – Ха-ха. А данъци кой ще плаща.“ Кого ще возят безпилотните коли на Гугъл? Чии спестявания ще пълнят с капитал инвестиционните банки, хедж фондовете? Чии харчове ще надуват коледните продажби на онлайн продавачите? Кой ще пържи и яде напечатаното от 3Д принтерите месо? Прекрасната утопия на капитала за свят без работници – здравни разходи, профсъюзи, стачки, революции – е неосъществима икономически. 

 

После, като правилно констатира, че новите елити си подменят телесни части и си удължават живота и дееспособността, за да станат Хомо Деус-и, богочовеци, Харари забравя – или не знае – кои хора все пак се числят поименно в тези елити. А светът е малък, знаем се. В действителност 6 от 10-те най-богати американци днес са богати наследници, т.е. двамата братя Коук от „Джорджия Пасифик“ и четиримата наследници на „Уолмарт“, а съвсем не гениални гаражни предприемачи като Джобс, Гейтс или да кажем Мъск, нито талантливи медийни или спортни суперзвезди. Но в малко по-голям мащаб на елитите 70% от дохода на горната една десета от най-горния 1% най-богати американци се пада на високоплатените корпоративни чиновници. Новият богочовек на Харари явно няма да е направен от най-напредничавия човешки материал. 

 

Либералната вяра в инвидивидуализма приема, казва Харари, че човекът е ин-дивид, т.е. дълбоко в себе си аз имам неделима същност, автентично „аз“, което е (по Сартровски – б.м.) „феноменално“ и свободно, т.е. никой не го познава по-добре от самия мене, и имам свободна воля, дори да съм окован. Оттам и либералните догми, че „гласоподавателят знае най-добре“, че „клиентът е винаги прав“ и че „красотата е в окото на съзерцаващия“. 

 

Но Харари смята, че съвременната наука била опровергала всичко това. Според биологическите науки организмите били просто алгоритми за обработка на данни. Всяко животно, вкл. хомо сапиенс, е съвкупност от органични алгоритми, оформени от естествения отбор с милиони години еволюция. Човеците не са индивиди, а „дивиди“, делими – съвкупност от много различни алгоритми, нямат един вътрешен глас или единично „аз“. 

 

Алгоритмите, образуващи човека, не са свободни. Те са причинно обусловени от гени и от влиянието на средата и вземат решенията си или детерминистично, или случайно – но не и свободно. Следователно един външен алгоритъм теоретично би могъл да ме познава много по-добре, отколкото аз мога някога да се познавам. 

 

Алгоритъм, който наблюдава всяка от системите в тялото ми и мозъка ми може да знае точно кой съм аз, какво чувствам и какво искам. Веднъж създаден, този алгоритъм може да замести гласоподавателя, купувача и съзерцаващия красотата. Алгоритъмът ще знае най-добре, алгоритъмът винаги ще е прав и красотата ще е в сметките на алгоритъма. 

 

Алгоритмичните сметки не се влияят от материала, от който е направено сметалото. Дали е дървен, железен или пластиков абакус, две зърна плюс две са 4. Няма причина да мислим, че органичните алгоритми могат да правят неща, които неорганичните никога няма да могат да копират или надминат. Докато сметките остават верни, какво значение дали алгоритмите се манифестират във въглерод или в силиций?

 

Вече не е трудно да се досетим, че за Харари с „краят на хуманизма“ идва прекрасният нов свят, в който наистина вече (поне при нас) за здравето и хапчетата ни следи Гугъл, денят ни се ръководи от мома Кортана (Майкрософт) или Сири (Апъл), управлението на дома и на развлеченията ни ни – от мома Алекса (на Амазон), на парите ни – от Венмо, на покупките ни – от Амазон смайл...

 

Но това не е всичко! Ще ни осигуряват и съпрузи от Фейсбук или Инстаграм на базата на общите ни лайкове и сърчица, ще ни намират работа от Линктин съвместно с терминала на работодателя, вместо нас гласува онлайн (за Хилари) примерно... Скайп месинджърът или ... и в края на тунела се задава изместването и вероятно изтребването на хората като ненужни твари от деантропоморфизираните „алгоритми“. 

 

Учението за това се нарича „религия на данните“ – „датаизъм“ (от англ. data – данни). Обработката на данни е алфата и омегата на тази религия. Все повече данни за все повече неща и до безкрайност. Сценариий, добре познат от научната фантастика от 60-те и 70-те години.

Тук бедите на Харари, причинени от философско невежество, просто гъмжат. Във философията обяснението на сложни материални или социокултурни явления с лежащите в основата им физични, химични или биологични процеси, се нарича „редукционизъм“ (свеждане на по-сложното към по-простото). Например да си обясняваш образите в романа „Война и мир“ с вегетарианската диета на Лев Толстой в Ясна Поляна или в Петата симфония на Бетовен – със съдовото заболяване на композитора е глупав редукционизъм, който почти нищо не обяснява. 

 

Нещата в природата и обществото имат различно равнище на сложност (организация) и обясненията на по-ниското равнище често дори не се и отнасят смислено към явленията на по-високото, дори когато се случи да са негов материален субстрат. Няма една-единствена теория, която да описва всички факти. Има и нещо, наречено индуктивен „метод на сходствата и разликите“, с помощта който намираме различията в поведението на обекти при еднакви условия. Като например в поведението на хората в една и съща среда, с едни и същи гени. 

 

Редукционизмът винаги приема една частна природна наука за образец и иска да сведе всичко останало до нейните принципи. Старият рационализъм свеждаше философията до математиката, по-новият физикализъм – правилно, до физиката. Робърт Пърсиг бъркаше философията с мотоциклетното дело, а Харари си е взел за образец компютърната наука за данните в биологическа интерпретация. Утре сигурно ще възникне по-нова редукционистка мода. 

 

С отричането на свободната воля не се отрича само „либерализмът“, а и цялата човешка цивилизация, принципът на човешкото общежитие, моралът, правото и пазара. За да спаси свободата на волята от детерминизма на падащите атоми на Демокрит, Епикур измисли произволните движения на атомите, на което е посветена и докторската дисертация на К. Маркс, за когото ще стане дума и по-долу. 

 

Левият поглед в бъдещето на роботите и суперкомпютрите е съвсем различен от „либералния“. Маркс в Парижките ръкописи от 1844 г. и Енгелс в „Анти-Дюринг“ пишат, че с освобождаването на човека от необходимостта да се блъска всекидневно за прехраната си се извършва скокът на човечеството от царството на необходимостта в царството на свободата – началото на истинската човешка история. 

 

Трудът не е вече отчужден, принудителен и омразен, като при капитализма, а става първа жизнена потребност, игра на човешките същностни сили и творчество също и „по законите на красотата“ (този израз ни беше набит навремето в главите от Людмила Живкова, но си е от Маркс). Това, разбира се, на първо място предполага безусловен базов доход, общодостъпно здравеопазване и добро, задължително и безплатно образование. 

 

Наистина, в алгоритмичната утопия на Харари освен овчедушна апология на техническите монополисти Фейсбук, Гугъл и Амазон – и на полицейската държава – куриозно витае, разбира се, и нещо хипарско, от американската контракултура от 60-те години. Великото разделяне (the great decoupling) на информацията от съзнанието се корени и в наистина масовото ни и искрено увлечение по електронни играчки (gadgets) и по прехвърлянето на юздите на целия ни живот в смартфоните и таблетите. 

 

В основата на това е и гностическият хипи стремеж да дебиологизираме, обезсмъртим душите си, като ги въплътим в неорганична, „безсмъртна“ материя или енергия, в безсмъртни Фейсбук акаунти, които да ни заместват за близките ни и след физическата ни смърт. Витае сякаш там и нещо теологическо, вяра в доброто провидение, което се грижи за нас и ни направлява причинно на всяка стъпка, като в крайно дребнавите теологически форми на детерминизма – например в оказионализма на Малбранш. 

 

Да не забравяме също, че бизнес моделът на ранните компютърни предприемачи е много далече от идеала на полицейско-корпоративната държава, а е контракултурен, анархистки. Технология, създавана в гаражи от общности от съмишленици идеалисти. Народна технология open source, която побеждава с талант и cool корпоративните бегемоти и технократичните полицейски централи на авторитарната власт. Домашният компютър е сърцето на новия електронен популизъм – машината на народната власт. Toва е зародишът на електронното правителство, пряката електронна демокрация, родословието на whistle blowers, Уикилийкс, либертарианските герои Джулиан Асанж, Челси Манинг и Едуард Сноудън. Целта на пионерите е PC да е евтин и прост, дето се казва, всеки да може да го сглоби сам от кофи за смет. 

 

Като четях в началото Харари, си спомних, макар и не толкова бързо, колкото би трябвало, че философските проблеми, които той несъзнателно поставя, са същите, с които се блъска В. Ленин в лондонската си философска книга „Материализъм и емпириокритицизъм“ (1909), и особено – талантливият руски философ от 60-те и 70-те години Евалд Илиенков (Евальд Ильенков, книгите му за щастие са онлайн – да ги види, който умее), когото изучавахме задълбочено в семинари по диалектическа логика в Докторската градинка в праисторическата 1985 г. Иде време, когато доброто от социализма отново ще предизвиква широк интерес. То никак не е малко! Особено в сравнение с идейната убогост на „либерализма“. 

 

Освен логически и педагогически трактати Илиенков има един чудесен фантастичен разказ „Тайната на черната кутия“ (1968) който дори по-добре от филма „2001: Космическа одисея“ на Стенли Кубрик и Артър Кларк (също 1968) пресъздава конфузията на „датаизма“ на Харари и й дава единствения според мене смислен отговор. 

 

И така, настъпил е прекрасният нов свят, в който са победили мислещите машини и са изместили хората. Какво представляват тези чудни същества – ще трябва да го препиша/преведа от руски, не мога да го преразкажа: за едно от тях Илиенков пише, че „несъвършеното човешко въображение не би могло да го възпроизведе дори в случай, че ни се удадеше да го опишем с човешки думи. То представляваше причудлива конструкция от множество материализирани алгоритми, построено на основа на векторен синтез на причинни мрежи в неевклидово пространство“. 

 

Сред мислещите машини се носят слухове, че първата от тях в праисторически времена била построена от някакво митично същество, известно от преданията с името „човек“. Освен обработката на данни, главна задача на всички мислещи машини е борбата с дяволската съблазън на „антропоморфизма“ (човекоподобието). Те трябва да се стремят да стават все по-нечовекоподобни. Установява се, че най-нечовекоподобно е едно невзрачно устройство, наречено „черната кутия“, която никога не реагира и се оказава, че въобще не мисли. И така, излиза, че мисленето е антропоморфно и ерес – и всички мислещи машини накрая престават да мислят! 

 

Какво точно имам предвид като казвам, че вулгарният материализъм (на Харари и въобще) по въпроса за природата на знанието по принцип се съчетава със субективен идеализъм по въпроса за обществото? Когато казва, че човек е съвкупност от алгоритми, той има предвид, че поведението на човека (и „душата“ му, каквато според вулгарния материалист, разбира се, няма) е съвкупност от причинно обусловени – или случайни – материални състояния, електрически импулси на нервната ни система. Т.е. психичното е нещо материално. Когато преди близо вече 30 години изучавах модния тогава американски философ Рорти, който на младини също бил „научен материалист“, помня думите му, че ако мозъкът се уголемял до размерите на фабрика, щели сме да виждаме мислите като топки за пинг-понг да подскачат нагоре-надолу по пневматичните му тръби – като кафените зърна в новия представителен магазин с фурна на Старбъкс на пазара Челси в Ню Йорк или в тиража на Тото 2. 

 

От друга страна, според Харари, както става ясно още в началото на „Сапиенс“, най-важното, което отграничава нашия биологичен вид от другите по-древни видове човеци – еректусите, данилованците и неандерталците – е способността ни, благодарение на по-усъвършенствания ни мозък и на езика, да поддържаме изключително сложна система междуличностни отношения в рамките на малката общност, в която това е възможно устно, и да създаваме на по-висш етап полезни абстракции, които ни дават възможност да се обединяваме в големи общности, в които не е възможно да познаваш всички хора и да имаш лични отношения с тях. Такива абстракции са дружествата с ограничена отговорност („легендата „Пежо““, с която той дава пример), корпорациите и юридическите лица изобщо, етносите, нациите, държавите и наднационалните обединения. Такива абстракции са и човечеството, и природните закони, изучавани от естествознанието, и икономическите закони.  

 

Съществуването на идеални (т.е. нематериални) конструкти с определящо значение за реалните човешки общности, разбира се, от древни времена е централен проблем на философията. Най-важна тук е думичката „идеални“. За вулгарния материалист, за когото психичното, както видяхме, е материално – електрически импулси или топчета, няма друго обяснение за идеалната им природа, освен че са „фикции“ – нещо, в което субективно вярват хората, за което говорят или „конструират“ в езика си. 

 

За обективния идеалист – Платон или Хегел – те са абстрактни реалности – вечни идеи, обективен или абсолютен дух – по-реални от конкретните материални вещи, в които се проявяват. Знанието на човека е само непълно, постепенно развиващо се отражение на тези реалности. Те не се изчерпват със съдържанието на човешкото мислене и са напълно независими, „обективни“ по отношение на отделния човек, неговия мозък, на всяка отделна голяма човешка група или поколение. 

 

Идеалното значи е съвкупността на цялата човешка култура, зависима само от човечеството въобще. Към човечеството се отнасят и други евентуални разумни форми, съизмерими с нас, с които може би предстои да се срещнем. 

 

Какво означава, че идеалното се проявява в конкретните материални вещи, създадени от човека, както и в човешкото мислене? Иконата, златната монета, театралното представление са неща, съществуващи извън индивидуалната човешка глава. Те имат осезаема, веществена природа, но в същото време в тях е „представено“ и нещо друго, както личи и от термина „представление“. Какво друго е представено, пита Илиенков, в балета „Ромео и Жулиета?“ Невродинамичните процеси, протичали някога в мозъка на Прокофиев? Моментните невродинамични състояния на режисьора и артистите на сцената? Или нещо по-голямо и трайно? 

 

Хегел би казал, че в спектакъла, въобще в произведението на изкуството, се представя субстанциалното (същественото) съдържание на епохата. Ние също бихме признали, че в един хубав филм се представя нещо разбираемо, общозначимо за зрителите, които ги интересува и вълнува, и което не са биотоковете в мозъка на режисьора, оператора и актьорите, и което не е фотоните, излъчвани от екрана или числата на цифровия запис. В една хубава картина има нещо повече от боя, размазана по платно. 

 

Марксизмът, и това го отличава от вулгарния материализъм, възприема от обективния идеализъм възгледа за важността и обективността на идеалното, но не и самостоятелната реалност на идеите или духа. За Маркс идеалното е идеализация, идеална реалност на материалното – в „Капиталът“ парите са идеална реалност на стоките, стоковия свят. При идеалното винаги имаме една многозначителност, представеност на нещо друго, външно, много по-богато, както в парите стоковия свят в цялата си сложност се представя в скромната предметност на финикийския знак. 

 

А също, много важно, идеалното е момент от цялостната практическа дейност на човечеството, ни повече, ни по-малко. 

 

Проектът на сградата е идеален продукт, момент от цялостната практическа работа на група хора, свързани със сложни отношения, по построяването й. Мозъкът на проектанта е орган, с помощта на който се извършва проектирането, но съдържанието на последното е „външно“ за самия мозък. 

 

Когато хората на властта – или пък на умствения труд – символичните аналисти на Робърт Райх – затворени в кулата си от слонова кост, започнат да възприемат идеалното, своята мисъл, като движеща сила на обществото – и дори на природата – имаме идеализъм. Господарите на вселената от Уолстрийт са уверени, че наистина управляват с гений, хитрина и асиметрично знание съдбите на милиардите. Когато идеалният продукт е силно абстрактен и математизиран и е трудно да се види веднага връзката му с материалния свят, с практическата човешка дейност, имаме идеализъм. Идеализмът като философия е идеология на управляващите класи и на хората на умствения труд.  

 

„Датаизмът“ на Харари е пример за идеализъм, при който идеалният продукт на човешката дейност, математическата абстракция на алгоритма, се откъсва от човешките си създатели и сякаш заживява свой независим живот. Маркс нарича това „отчуждение“. 

 

Но за марксиста – и за всеки трезвомислещ образован човек, алгоритъмът, като балета и като картината, съществува само като момент от цялостната колективна човешка дейност. 

 

Извън човешката дейност, извън човечеството като цяло и неговата цивилизация, няма алгоритми, няма данни, няма информация, има само „движеща се материя“, „черни кутии“, които нищо не приемат и не предават. 

 

Илиенков има и буквално потресаващи неща за възможните граници на изкуствения интелект и за формирането на мисленето на децата в обучението, писани още в 60-те години и прилагани на практика, но те далече надхвърлят рамките на този коментар. 

 

Защо е важно да се говори всичко това? „Либерализмът“ на Обама, Хилари и на Еврокомисията бере душа. През септември 2008 г. предаде дух Вашингтонският консенсус. Някъде в началото на руската въздушна операция в Сирия през септември 2015 г. се спомина о’бозе и американската световна военнополитическа хегемония – т.нар. атлантизъм. 

 

Тръмп, Помпейо и Болтън тропат с крачета, юмручета, настояват Русия да напусне веднага Венецуела. Русия си свирука. В  Каракас всъщност бил заминал в командировка почти целият щаб на руските сухопътни сили със спецназ да ги охранява. САЩ изнасят за Венецуела революция, партизани, саботаж срещу електростанции и черна пропаганда, експроприират венецуелски активи. Русия изнася за Венецуела пазарни икономисти, прави макроикономически реформи за овладяване на инфлацията и за стабилизация на капиталистическата й икономика, но без да страда социалната й държава. 

 

Интелектуалците, които се обвързаха на живот и смърт с „либерализма“ на Обама et al., в т.ч. и Харари, и много други като съседа Орхан Памук, вече си стягат торбичките, независимо дали го разбират. Какво ще дойде на тяхно място – ще се види, но не е лошо отсега да се подготвяме по малко. Разбира се, никой за нищо на света няма да връща стария соц, но определено ще има някаква „конвергенция“ (сближаване), за каквато мечтаехме напусто в 80-те години. 

 

За този материал благодаря на колегата философ Нели Хаджийска, моя неизменен пръв читател, критик, редактор, промоутър и чест съавтор, и на колегата икономист Ева Гендел, обърнала ми внимание на Харари и изслушала куп невчесани мисли за него. 

Коментари

  • Капитан Кук

    31 Март 2019 11:14ч.

    "... равноценността на неговите толкова различни по външен вид, култура и богатство представители". Добре, но това противоречи на откритието на Джеймс Уотсън, откривател на ДНК и Нобелов лауреат по генетика.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • абв

    31 Март 2019 12:49ч.

    Понятия, понятия, изобщо игра с понятия, и как си разбира какво иска да каже - не разбирам. Той е чел книгите на Харири, които скоро бяха отпечатани от едно софийско издателство и пише на базата на тези две книги, като ги има пред себе си. Не искам да кажа нищо лошо за никого, не искам да кажа лошо и за автора. Но когато той слезе в нашето общество (направи го два пъти) и заговори за него се вижда, че това което пише не се отнася за нашата страна, а за философия, която е писана от авторите на книгите, на които се базира. А примерно аз не съм ги чел и не мога да кажа нищо. Но да се надяваме, че ще има хора, които са ги чели и те ще се произнесат. Но за либерализма, мисля, че е прав автора, защото либерализма се провали като единствена идеология и политика. Възражда се и е във възход консерватизма, както мисля, че има място и за социалдемокрацията или социалната държава. Според мен в трите оси на координатната система на политиката се изгражда виждане за ляво - социалната държава или социалдемокрацията. Център е либерализма, а дясно е консерватизма. Светът се изтегля в дясно и Маркс - Лениновото ляво отива до крайно радикално ляво, което няма място в сегашната координатна система на политиката. А Координатната система на политиката е oxyz - по остта х е повече или по малко икономическо общество, чрез държавата. По остта у повече патриотизъм родолюбие любов към Родината - майка и Отечеството - баща или повече национализъм, нацизъм, великодържавен шовинизъм или фашизъм. А по остта z повече християнство или по малко християнство и повече атеизъм или ислям.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • “Русия си свирука.”

    31 Март 2019 15:02ч.

    “Русия изнася за Венецуела пазарни икономисти, прави макроикономически реформи за овладяване на инфлацията и за стабилизация на капиталистическата й икономика, но без да страда социалната й държава.” - Честно, не очаквах да прочета подобни думи от уважаван от мен автор.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • между философията на нищетата и нищетата на философията

    31 Март 2019 15:49ч.

    В тази статия политологическото, гравитиращо около заглавието, включително и марксисткото учение за класовата борба, е като една изкуствена присадка на иначе нелошия философски критичен обзор, очевидно повлиян и от някои предишни форумни дискусии тук под други теми.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    31 Март 2019 16:29ч.

    Венецуела видимо не се различава от останалите латиноамерикански държави с расово нееднороден състав. Ярко изразени социални контрасти, видими с просто око в градоветеот всеки външен наблюдател, между оградените с високи стени и жици с високо напрежение домове на богатите и кварталите на фавелите, наподобяващи нашите ромски гета. Венецуела има и типичното за Централна Америка изключително високо ниво на битова престъпност, едно от най-високите в света. Венецуела, след толкова години управление на представящите се за социалисти Чавес и Мадуро, не се е доближила и на йота до външния облик на една социалистическа страна, който ни едобре познат. За съдържанието да не говорим, социалната справедливост или уравниловката, според оценката на привържениците или противниците на левите идеи, отсъстват напълно.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer на 31.03.2019 в 16:29

    31 Март 2019 17:06ч.

    А знаеш ли как е в съседна Колумбия, която американците представят за еталон и алтернатива? - Много, много по-зле. Ако във Венецуела има класови неравенства, в Колумбия те са кастови. Основанията Колумбия да бъде демократизирана от американците са къде-къде по-големи. Обаче американците реално не се интересуват от хората, те обичат да демократизират петрола.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Науката логика, но по Кант - не познанието зависи от действителността, но действителността се случва в познанието

    31 Март 2019 17:27ч.

    Логиката на цялото естествознание и на обществознанието, ориентирано към индуктивно-естественическите методи, неумолимо води към алгоритмичната утопия. Нефилософски, т.е. само аналитично мислещият Харари, просто констатира тенденциите и етапите. Естествознанието е от недостиг на критицизъм и Кантовият коперникански преврат разобличи именно това: представата за света, включително и представителят, който си я уж представя (в качеството си на човек, казано по алгоритмично-утопичному - антропологична единица), е нещо различно от формата, според която биват представяни. Няма логика, която следва естеството или обществото, напротив, естеството/обществото като сянка следва определен тип избор на логическо обяснително следване по истинност, а именно - асерторичното. Философията не се интересува от асерторичните изказвания, доколкото тяхната самоцелност е безкритична, базирана на сляпо и стихийно доверие в действителността на формулата S e P. Ала действителността на тази връзка е само въобразена, апостериорна. Философията си остава коректна към формата на знанието, към неговата априорност, а не към всякога вторичните му и оспорими съдържания, което означава, че тя се интересува от аподиктичните изказвания, за които "S e P" е необходимо по модалност, но не и действително. Една такава необходимост не е природна или обществена, което и не предрешава (без всякога постфактум отговорно и рисково да бъде решавана) всяка естествена или обществена същност на субекта. Формата на мисленето никога не се представя докрай в неговото съдържание - точно така, както огледалният образ всякога си остава нещо различно от амалгамата, както и окото - от зрителното си поле.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Вероятно

    31 Март 2019 18:27ч.

    Може би, някой ще намери смисъл в тази статия. Но, по повод на жълтите жилетки, когато отново захвърчат глави по площад Конкорд и другаде, философите вероятно ще могат да ни кажат какво и защо се случва!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • rego

    31 Март 2019 21:14ч.

    Въпросът, който колегата observer резонно поставя, е защо Венецуела, след 20 години социалистически път, начертан от Чавес, ни най-малко не заприлича на една Куба от 1979 г., да речем. Куба от 1979, за 20-ина години, беше наистина решила проблемите с гетата, огромнта битова престъпност, поголовната бедност, заетостта и т.н. Защо Венецуела е на светлинни години от всичко това?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Бръчков

    01 Апр 2019 0:51ч.

    Нощта беше влажна и мрачна и нюйоркските улици пустееха. Студената декемврийска мъгла, която обикновено пада покрай бреговете на Хъдсъна, се беше напластила в една от главните улици на града и задушаваше с отровния си дъх последните минувачи, които бързаха да се приберат у дома си. Мъжделивите фенери, що стърчаха на почтителни разстояния по двете сграни на улицата, едвам прокарваха мътна и неопределена светлина през мъглата и като че още повече увеличазаха мрака. Всичките лафки и магазини бяха затворени вече; никаква светлина или шум не излизаше навън; понякога само се чуваха уединени крясъци и псувни на някои закъснели картоиграчи в някое затворено казино. Ето там една лафка с разтворена врата. Вътрешната страна, сиреч тая, която гледа сега към улицата, представлява един империалист с традиционния цилиндер на глава и с дебела пура в ръката. Минувачът не би се заинтересувал в това изображение от много обикновена и първобитна живопис, ако да не забележеше под коленете, на империалиста думите, раздраскани с гвоздей, вероятно от патриотина тютюнджия: Долу тираните!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Констатация

    01 Апр 2019 11:18ч.

    Поредната безмислена статийка на комунягата от САЩ, но понеже е 1 април нека я приемем с разбиране...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus

    01 Апр 2019 17:20ч.

    Обикновено се опитваме да опростяваме нещата, за да ги разберем, имам предвид да видим елементите и връзките, а не некомпетентно да елементаризираме. Но тук сякаш нарочно са натрупани несвързани помежду си данни и аз не видях мисълта на автора. Това е типично за една група автори, може би се страхуват да изкажат своята позиция, може и да нямат такава. Според мен сложността в избора на тип управление идва от това, че търсим баланса между свободата и реда. На пръв поглед изглежда, че двете са в противоречие, но всъщност идеалният ред поддържа свободата. А свободата се състои в това, да можеш да спазваш реда, който ти дава свобода. Без някой да ти налага друг ред. Няма свобода без закон и ред, който да я поддържа. Работата е там, че редът и свободата, за които става дума, не са човешки понятия, те не могат да бъдат обект на иновации и тълкувания. Има ред, закони, които са валидни, независимо от нашата воля и когато ги следваме, ние сме свободни. И когато живеем с хора, които ги следват, ние пак сме свободни, защото такива хора не са насилници, а стават наши помощници и благодетели. Всичко това е много добре, ако човекът не объркваше този изначален ред и закон, с човешки и несмислени закони и тирания. Защото мнозина човеци искат да въвеждат ред, обаче изобщо не го разбират и не го прилагат спрямо себе си! И те стават диктатори. Не е проблема само във формата. Имало е царе, императори, които са били велики в опазването на този ред, защото самите те са подчинявали себе си на него, те не са били надути, главозамаяни, користолюбиви. И когато са били самите те подчинени, те са управлявали така, че всеки да може да се подчини също на тези справедливи закони и в земята да има мир и благоденствие. Но има човеци, може да не са царе или императори, може да се назовават демократи, либерали, защитници на права и свободи, които не познават този ред, не познават и свободата. И самите те стават врагове на свободния човек, като го подчиняват на своите измишльотини. Така че какво всъщност търсим, както се казва в математиката, „търси се:“. Търси се всеки един човек на земята да може да се подчинява на този изначален ред и правила, които го освобождават и които трансформират и ближния му в приятел. Не държавата да налага такъв ред в духовната сфера, защото тя може да сгреши. Не е справедливо да страдаш за управленски грешки, справедливо е да страдаш за свои грешки. Търсим такава конкретно демокрация, при която свободите на хората да са истински защитени, държавата да не им налага „ценности“ и да се ограничи до назоваването на престъпленията.Търси се разрушаване на държавния монопол, който препятства избора на човека на този естествен ред. Защото всичко това, фашизъм, комунизъм, джендъризъм и т.н. споменати по горе, показват, че от поне сто и петдесет години насам, държавите са обсебвани от лобита, които налагат свой ред, изкривен ред и са отнемали свобода. Не това искахме и ако това не се промени, през тези лобита ще бъде наложено поредното извращение! Поредните кризи ни очакват, ако не се погрижим да имаме свободна наука, свободна култура, свободно образование, по-малко финансиране и контрол от държавата и повече творчество от страна на обществата. Това е най-критично важно, ако изобщо ще се борим за свобода. Защото държавата компрометира тези, със своето финансиране. Науката, културата и образованието прикриват нейните грешки и прокарват нейните заблуди, има измама вътре, която се е вляла. Силна държава трябва да има в опазването собствеността на хората и правата им над ресурсите на земята им, в това няма какво да объркаш. Ресурсите са дадени от Бога да поддържат живота на всяко живо същество, не може да има закони, по които те да стават частни. Не може да има закони, по които единици хора да придобиват извънмерни права над живота и финансите на всеки.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • немили-недраги

    01 Апр 2019 18:38ч.

    Двете части на постинга Ви за коренно различни - докато първата (относно свободата и реда) е мъдра и с дълбоки прозрения, то втората избива откровен граждански нихилизъм, изразяващ се в липса на държавническо мислене, което е елемент на социализацията и политическата култура на личността, както даже и в откровен анархизъм. Вие уважавате уж древната българска култура и нейните тракийски образци, а не се сещате, че българите, ако ги приемем за автохтонни, са били държавническо-донорски народ още в античната епоха и са помагали на други народи да имат идея за общност чрез държавност, включително нашите богомили тласкат напред в грядущето приложението на реформистката идея за национална държава, която и собствено не закъснява да се въплъти в модерната епоха на Запад. Защото идеята за държавност е квинтесенция на народностния дух, и малко народи са се сдобили рано с достъп до такава идея и нейните приложения. Това е царствена идея и тя е дар от Духа на най-добрите и най-мъдрите, които обаче не са склонни да следват безпринципните модерни образци, както се получи с нас напоследък. Не е въпросът да либералничим по англосаксонски, отричайки или ограничавайки държавническите дух и мислене у частния граждански субект, а да ги превъплъщаваме диалектически в живота на гражданите без предозирамне на колективния и държавнически нихилизъм... както и ние, гражданите, да не допускаме до държавното управление т.нар. професионални политици, които мислят само за личното си обогатяване, както, разбира се, и да сменим корпоративно-лобисткия модел на управление, произхождащ от пошлото и корумпирано управление на западните държави и икономики, който при нашите условия води държавата ни към фалит и закриване.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • към автора и мислещите подобно на него

    01 Апр 2019 18:49ч.

    Никакво "въплъщаване" на душите нямаме в определени материални носители или субстрати, имаме просто назоваване на въпросните носители или субстрати като привилегировано представителство на самите себе си или по силата на една антропология от прагматично гледище, която, преди да зависи от представата за самата себе си като съдържание, би следвало критико-синтетично да изследва генеалогията на своето формиране и форматиране, през която и собствено се създава "въплъщението". Душата е трансцендентална спрямо тялото; тя не е субстанциално-дейностно съизмерима с него посредством една завареност насред реалностите на света; и нищо не е въплътено или напротив, одушевено, преди да бъде припознаващо назовано като въплътено или одушевено.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • нищуването на битието при Сартр не позволява безкритично вкопчване в приватния образ на човек

    01 Апр 2019 19:09ч.

    Без идеята за субекта нямаме свят като цяло, докато без волята на индивид нямаме удържане на идентичност. Харари навярно допуска, че Сартр е либерален индивидуалист; в действителност Сартр наистина е феноменолог, който обаче не абсолютизира вътрешността на Аза, и следователно не го субстанциализира. Азът за Сартр е самопривилегироваща се възможност за удържане на идеята за хоризонтност на световната даденост, явяваща се феноменологично в представата. Но Азът при Сартр не се свежда редукционистки безпринципно до частен граждански субект, нито съзнанието пребивава в друг (животински или биологичен) модус, освен този на саморефлексия, а това ще рече - недогматизираща обърнатост към самото себе си преди началото на всеки възможен съзнателен експеримент. В този смисъл Сартр не извежда самоидентичност на Аза чрез антропологията, но чрез онтологията, свеждайки я до рисков екзистенциален опит, а не до опит на личността, която уж си притежава извечна същност, съответстваща на родовата й характеристика или името й. Така че Сартр няма как да е либерал, той е феноменолог, при това феноменолог на другостта, а не на перманентната същност, и следователно критик на всеки безпринципен антропологичен индивидуализъм, който не е нито критически, нито синтетичен, нито генеалогичен. Що се отнася до Харари, неговите хипотези за човешкото не че не са невъзможни, но той при всички случаи разглежда индивидите като роби на или осъдени от обстоятелствата, но не и активистки (екзистенциално) рисково издействащи обстоятелствата и идентичността си.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • chedomir

    02 Апр 2019 0:47ч.

    Гледайте представянето на Харари в централата на МВФ и разговора му с Кристин Лагард и сътрудниците на Фонда и ще ви стане ясно написаното в статията на Хаджийски.Качен е в нета.Интересно и доста стряскащо.Поне за мен.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Васко от Чирпан

    02 Апр 2019 3:59ч.

    Не го знам кой е Харари, но имам чувство, че авторът не е чел Джаред. Който стига до подобни заключения относно Китай - Европа е континент, разделен от много реки, планини, долини, които създават възможност за сума ти малки царства, феодали, манастири (географски са причните, които позволяват отделянето на църквата от държавата, което позволява и на двете институции да се съсредоточат върху икономическата власт, т.е. да акумилират капитал ) които да се конкурират военно, политически и икономически. Седмият велможа, който приема Колумб, този с трите черупки, е испанският крал /и кралицата/ и се съгласяват да инвестира във венчъра му. Китай е на две реки и който ги контролира, контролира цялото Небе. Иммераторът е и бог, и никой друг не акумилира капитал. Затова и адмиралът с гигантските колкото няколко стадиона кораби си остава една скъпа атракция, спряна в последствие. Впрочем адмиралът е нямал никакъв шанс срещу черупките на адаша от Синиш, португалско. Но това е друга книга. Колонизацията на Южна Азия се случва само че не от Китай - на тях грубата сила им стига до Корея, Виетнам (където никак не ги обичат заради това минало), и в по нови времена - до Тибет. Да колонизацията в този район не е чрез бактериални оръжия като в Америка, но си е факт. Тези с джонките и прасетата са икономически имигранти, а не колонизатори - като късните германци, ирландци, италианци в Америка и още по-късните китайци в Калифорния и Ню Йорк. Техните наследници в Сингапур, Малайзия и Индонезия не изпитват никакво чувство на принадлежност към метрополията (както примерно наследниците на политическите имигранти в Тайван); доказателство - пещерния рейгънизъм и проамерикано ум на бащицата на Сингапур. Те са доказателство, че търговията, предприемачеството и натрупването на капитали от отделни индивиди не са били никак чужди на китайците, а само на режима им. Впрочем цялата статия е да ни се каже, че пакс американа е приключил - можеше и с четири думи

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus

    02 Апр 2019 13:17ч.

    До немили-недраги на 01.04.2019 в 18:38 Държава да, но каква държава, държава наместо Бога или държава, която служи на човека и семействата, докато те служат на Бог? Защото йерархията е следната, Бог, човек, неговото семейство, неговата общност и неговите публични работи или както им казваме днес, политика. Т.е., ако ти си съгласен с първата част на написаното от мен, за независимия от нас ред, той се осъзнава от отделния човек, там връзката Бог-Човек е като връзката глава-тяло, Главата Бог, няма с какво друго да се свърже, освен със Своя образ и подобие, то е като включване на електрическа верига. Отделният човек практикува този ред в семейството си, после в общността си и по този начин прави политиката. Ако политиката започне да казва на човека как да живее в семействата си, как да мисли, каква наука да прави и как да образова децата си, тогава имаме обърната йерархия. Или имаме намеса и прекъсване в първите две звена, Бог-човек, което не е нищо по-малко от обезглавено и парализирано общество, лутащо се без разум. При това, когато отделният човек има свободи, това не препятства идиотщините, които ще направят част от хората, но гарантира, че ще се яви и контрапункт, в лицето на разумната част и всеки ще види и едното и другото и ще избере. Ще те питам, ако в Македония имаше свободна наука, култура и образование, дали щяха да се съмняват кои са? Чрез държавата са ставали най-големите престъпления, защото не може да се яви този контрапункт, понеже има монопол, не е ли ясно! Защото нечестивците, които правят злите неща, получават чрез държавата чрезмерна власт и смазват опозицията си. Но аз не казвам държавата да не гони престъпниците, казвам само, че тя трябва да се насочи към това, да санкционира конкретно и точно това, което докаже, че е опасно. Нещо, което тя почти не прави.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • немили-недраги

    02 Апр 2019 17:08ч.

    Политическите извращения с удържането на идентичности в обществени условия извикват държавата. Но в такъв случай по-добре с държава, отколкото без, тъй като във всяка общественост е опасно гражданските отношения да бъдат засенчвани от политическите, след като винаги говорим за несамоуправляващи се и същевременно по-скоро паразитиращи либерално частни субекти, биващи заварени от обстоятелствата, а не активистки преучредяващи обстоятелствата и техните формати, при това без каквото и да е договорно насилие. В този смисъл, държавата е идея за субстанциално удържане (по Хегел) на идеята за единство, когато това единство бива обсебено от условията на отчуждението и разпиляванията. Държавата е инструмент и помага на гражданската воля на частния индивид, както впрочем и пречи. За съжаление, при традиционни и модерни условия обозримостите и институциите са така поставени (вкл. и като устойчивост на обществената спойка), че се оцелява по-скоро с помощта на държавата, отколкото оставайки си недалновиден космополит или безотечественик. Нивото на бездържавие, което за съжаление не предлагате в този му вид, изисква високо и перманентно самоизобретяващо се ниво на удържане на единството на личността (или екзистенцията), което не е работа на децата, жените, робите по дух и хората със съзнание, ориентирано само към умножаване на количествата и отпадъците.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • anonimen robot

    03 Апр 2019 1:22ч.

    Interesni sa prevyplyshteniiata na bludniia sin Chicho. No, po-vazhnoto e che si vyrna zdraviia smisyl. Bydeshteto shte pokazhe dali niakoe ot negovite predskazaniia shte se sbydne. Do momenta gubi po tochki. Vse pak sravnenieto s idiotizma na red drskachi tuk e v negova polza.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus

    03 Апр 2019 13:48ч.

    немили-недраги на 02.04.2019 в 17:08 Не знам, кой е безотечественик, само не и аз. Факт е, че хора като мен се противопоставиха в един момент на точно такива "безотечествени" идеологии, които лесно се налагаха от държавата върху обществата, политиците бяха много "единни". Хора извън системата, които пазеха познанието за важността на явления като род, семейство, първи започнаха да реагират, с което доказаха моята теза. Че при едно достатъчно ниво на демократичност, на всяко безумие ще има съответната реакция, която обаче идва вътре от обществото. Единение да, но единение с истината, по такъв начин хората се обединяват, около истината или против нея и това са процеси в обществото. Обединение около политиката е като да се обединиш около въздух под налягане. Всички добри неща в политиката са се случили, защото свободното общество се е борило с нея. А когато вече не може да се бори, тогава идват концлагерите.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Владиков и Мравката

    03 Апр 2019 14:58ч.

    Предполагало се е, че политическото обединение в Древна Елада е на примера на отношенията на различията между свободно осъзнати жители на полиса Атина, а не монолитно надградена субординация между архонти, гимнастици и войници от Лакедемон. Така че политическото изразява обществената форма на единство в многообразието, друг е въпросът, че логиката на политическото закономерно докарва към края на историята оксиморонния диктат на тотално демократичното и профанното. И бедата не е толкова в политическото, колкото в невежественото схващане на общностното като критерий за общо. Защото тъкмо общото (идеята) е битие априорно и различно спрямо всичко друго, включително и спрямо опитите да бъде отъждествявана със самата себе си в понятието. Пак да подчертаем: ценността изначално е общото, а не общността, и логосът, а не който и да е диалог или консенсус.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus

    04 Апр 2019 16:49ч.

    До 03.04.2019 в 14:58 Първо Древна Елада не е пример за нищо. По това време, когато там е имало демокрация, по нашите земи е имало царе, обаче не какви да е, а просветени. И в демокрацията, от която се учите, повечето са били роби или войници наемници, моралът е клонял към минус безкрайност, изхранвали са се от плячкосване и войни, а онези елини, които са им били елита, са се обучавали в тракийските храмове. Докато по нашите земи е царяло благоденствие, до колкото изобщо може да е възможно, без някой да плямпа непрестанно за равенство и братство по комунистически. Защото самата християнска нравственост, която е наложена е давала такъв резултат. Така че тук отново се връщам към моята теза, че не са важни етикетите, дали ще говориш за демокрация и обединение, нищо от това не е самоцел, може да се обединиш и около големи диващини. Единствената значима цел е да имаме достъп до този КОНКРЕТЕН ред, който е осигурявал просперитета по нашите земи, по всякакъв законен начин. И след като държавата монополист пречи на това, няма прошка за такава дейност. В днешното лицемерно време такъв живот може да се води само в по-малки общности, защото целият свят е подчинен отдавна на други правила и в икономика и в културен план. Затова държава, която е монополист в духовната сфера, преследва тези общности, дори само заради това, че е монополист и това е отнемане на най-изконното човешко право на избор на поведение и характер. Децата ни не са длъжни да имат такова разюздано поведение и необуздан характер, какъвто се формира в масовите институции. Не знам какъв тип обединение търсиш, народите могат да бъдат единни само по определени теми, в един мултикултурен свят. Но пак казвам, че свободата, която е нужна е само и единствено духовната свобода, която неизменно се вплита и в образование, култура, наука. В по-приземените нива на битието нямаме проблем да се подчиняваме на всяко разумно решение.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • гъртащ гърк

    05 Апр 2019 8:49ч.

    Изчегъртайте безпринципната си омраза към комунизма, от полза ще ви е за всичко. Комунизмът като идеологическа възраст е по-късен от либерализма. Иначе не само симпатизирам на онова, което говорите за автохтонността на древните български царства, но и съм убеден, че не преувеличавате. Историята е фалшификат, защото не е свят в себе си, а всякога се разказва от разказвач. Нямало е на света история, която да изпреварва нечия логика. От едно време насам историята е дело на ония, в които са сумите.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Helleborus

    05 Апр 2019 19:52ч.

    Аз не мразя комунизма, комунизъм има във всяко едно семейство, освен това в много различни общности, кибуци, амиши и т.н.. Няма как да мразя хора, които живеят братски и си споделят имуществото по свое собствено желание. Аз ненавиждам болшевизма или идеологията, според която болшинството има правото да се наложи над малцинството и насила да му промени идеологията и ценностите. Ако нямаш свободата да се кланяш на който бог искаш, ти си по-долу от роб. Който иска, може да се кланя и на Мамона. Това е свободен свят. А вътре в свободния свят, комунисти могат свободно да си се обединяват и да си живеят заедно, стига да го постигнат. Но точно псевдокомунистите и болшевиките пречат на истинските комунисти, защото мразят затворени общности, до които нямат достъп.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи