Преди пет години в Америка Бърни Сандърс обяви исторически поход за декриминализация на социализма. И в България тя ще е сред главните задачи и за падането на мутрорежима, и за по-нататък. Не по-лесна от задачата на дядо Благоев преди 130 години, за която разказва филмът „Мечтатели“ (1987 г., безплатно на YouTube). 
 Теорията на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев за човека-потребител от финала на книгата им „Какво се случи?“ (2008) e неочакван и парадоксален, но рядък повод за сериозен разговор за начина на мислене и за идеала, присъщи на социализма. Макар трудна и главоболна, диалектиката като начин на мислене няма алтернатива при „адресиране“ на много важни въпроси като свързаните със саморазвитието на нещо чрез противоречия и с отнасянето на нещо към себе си – от природата на съзнанието до природата на икономиката и политиката.
  Накъде след ГЕРБ: Що е „декриминализация на социализма“ и има ли почва у нас?

 

Може да се възрази, че на практика има напредък в декриминализацията на спомена за НРБ. Както сме говорили, все повече млади хора – над 50% в 2019 г. – отказват да се абонират автоматично за пещерния антикомунизъм от картата с черепите от 1990 г. А от българите на 60+ години 83% мислят, че в НРБ имало повече грижа за хората. Работата обаче е, че и те сами разбират, че възкресяването на НРБ в ХХI в. е невъзможно. А и добрите субективни спомени за онова време не означават непременно доброто му обективно разбиране.

И на теория пропагандният антикомунизъм от седесаро-герберски тип е лесен за разбиване, т.к. е ренегатски, лъжовен и интелектуално примитивен. Идентифицирането на ГЕРБ с него – благодарение на златоустия премиер, когото комунистите не пуснали да учи в Хага, докато  мъчили децата да учат в землянки – е гранитен факт, който вещае скорошния край и на двете.

Но вторият, много по-труден за разбиване и по-теоретичен пласт на антисоциалистическата пропаганда е добре усвоеното от две поколения българи вулгарно-позитивистко мислене за политиката и икономиката въобще. И аз добре го усвоих в продължение на десетилетия – в заниманията си по история на модерната и постмодерна американска философия, в следванията си на Запад, в работата си по правата на човека в ООН и в американската издателска индустрия.

Какво означава „вулгарно-позитивистко мислене“ и как да се коригира то?

Накратко, означава, че присъщият на капитализма начин на мислене, господстващ и у нас от четвърт век, е безкритичен, неисторичен, формален, „едномерен“, абстрактен и статичен. Докато сме в неговите рамки, а в тях си остава почти цялата днешна западна и наша икономическа и обществена мисъл и пропаганда, оставаме слепи за истинската алтернатива на днешния глобален капитализъм. Намираме се в затворен кръг.

 

За да имаме истинска интелектуална декриминализация на социализма, която не на последно място да ни предпазва и от безкритични мечти за връщане към стария соц, този вулгарно-позитивистки начин на мислене трябва да се замени с друг – критичен, историчен, диалектически, многомерен, конкретен и динамичен. Или най-малкото образованите хора да си спомнят или научат, че има такава мисловна алтернатива и да я разпознават при срещата си с нея.

От всички характеристики на двата начина на мислене най-трудно смилаеми може би са думите „формален“ и „диалектически“. Интуитивно разбираме, че има антиномия между тях и че допираме до философията. Но абстрактното говорене за философията е смъртно отегчително за днешния медийно свръхстимулиран човек, особено ако помни от следването преди 1990 г. и злополучните думички „диамат“ и „истмат“.

Трябва да се говори конкретно, да се показва нагледно как философските проблеми са реални, а не измислени, и как изникват сами в критичните моменти на опита ни. По причини, които ще станат ясни по-нататък, от този момент изоставям модната дума „говорене“ за сметка на старомодното, но много по-правилно „мислене“.

Преди да стигна до диалектиката, две думи за историзма. Голяма заблуда на псевдолибералния глобализиран капитализъм бе да се надява да накара хората да забравят историята. Утопията на Вашингтонския консенсус и на Брюксел за вечно стичащите се надолу от трапезата на преуспяващите глобални корпорации благa към паничките на средната класа и бедните под масата (trickle down economy) не предполагаше нови мащабни социални катаклизми. Настъпил бе „краят на историята“. Ще ни бъде скучно, невдъхновяващо, но сито – вещаеха либералните касандри. Наистина, други либерали като историка Ювал Харари, както видяхме, отиваха по-далече и вещаеха и „края на човека“. Не минаха и три десетилетия и историята се завърна с гръм и трясък. Сега произвеждаме много повече история, отколкото можем да смелим. Макар Меркелите и Байдъните на света да не го признават.

Конкретния повод да се сетя за диалектиката ми даде книгата на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев (по-нататък: АР–КС) „Какво се случи?“ (2008 г.), която с голямо закъснение прочетох миналата зима. Пиша за АР–КС не като известни социолози/power brokers/предприемачи, а като философи, автори на тази и на други философски книги, някои от които под печат или в ръкопис и, меко казано, не особено достъпни за широката публика.

Книгата „Какво се случи?“, мисля обаче, всеки трябва да прочете заради интересните прозрения за прехода и допреходното ни общество – с които не е задължително да сме винаги съгласни. Но по-важно, заради философския им, диалектически начин на мислене, на който са останали верни през трите десетилетия на господстващ безкритичен, антидиалектически позитивизъм.

На лов за динозавър в Юрския парк – или за негативната диалектика на Homo consumptor

Книгата е писана преди световната финансова катастрофа от септември 2008 г. Бързам да призная, че оптимистичната теория на АР–КС за „ДНЗВР“ („динозавъра“, или новия Левиатан, или човека-консуматор, Homo consumptor) като идеал на новото ни общество, към която теория те повече или по-малко се придържаха и до тази година, предвид последната работа на Кънчо за ковид-психозата, не бе чужда и за мене поне до 2007 г., пък и до началото на 2014 г., както личи от мои коментари от това време, които ще цитирам по-нататък. Критикувайки „динозавъра“ на АР–КС, „си разчиствам сметките и със собствената си философска съвест“.

Колкото повече вода изтича от 1989 г., когато повече или по-малко се отвърнахме от Маркс (а мнозина, и талантливи като Ламбо Кючуков, се отвърнаха и от философията и се заловиха с бизнес), пък и колкото повече живея в лоното на капитализма, толкова по-актуален ми става марксизмът. А оттам – и философските публикации на АР–КС, запазили – предполагам, заедно с приятеля си Деян Деянов – духа на Хегел и Маркс с диалектическите спирали, обръщането на нещата в своята противоположност, популярно илюстрирано с реторически обрати като: „силата на правото отстъпва на правото на силата“. АР–КС гарнират диалектиката и с технократския социологически жаргон, който обаче беше на мода у нас и доста преди 1989 г.

У тях диалектиката, за разлика от Маркс и съвсем като у Хегел, е и метафизика (онтология). Т.е. не е само логика и теория на познанието, както искаше Ленин във „Философски тетрадки“, а и логика на социалното и индивидуалното битие и време, теория на миналото, настоящето и бъдещето. Те сякаш се връщат от Маркс към Хегел – нещо, което може би ферментираше в нашия факултет (Философския на СУ) поне от началото на 80-те години. Признавам, тогава не му обръщах особено внимание, омаян от бистрия англо-американски позитивизъм.

Хегелианщината е мъчително труден начин на мислене, оплодотворил при това всичките съвременни западни „континентални“ (неанглоамерикански) философски направления, от феноменологията през екзистенциализма и херменевтиката до структурализма и разните пост-, но трудно преводим и на английски и неразбираем за по-младите дори в нашия факултет. И все още ужасно несекси и за немладите. Как да го „sex-нем up“ (направим по-секси) – ще е стратегически въпрос за шепата хора, които като АР–КС останаха – или като мене пак станаха – лоялни на наученото в младостта си.

И други български философи след 1989 г. останаха и на дело, а не само на думи като Желю Желев, верни на марксизма. На първо място се сещам за Васил Проданов, но неговият начин на мислене е някак англосаксонски, на прогресивен обществовед-енциклопедист. А Асен Давидов, внук на най-именития български марксистки философ-диалектик Тодор Павлов – и сам диалектик и критик на „буржоазния разум“ в старо време – след 1989 г. изхвърли с водата от коритото и „безпринципната софистика на Лениновата диалектика“.

И напразно! Макар трудна и главоболна, диалектиката няма алтернатива при „адресиране“ на много важни въпроси като свързаните със саморазвитието на нещо чрез противоречия и с отнасянето на нещо към себе си – от природата на съзнанието до природата на икономиката и политиката.

АР–КС възприемаха и „новото“. Малко преди влизането ни в НАТО Андрей Райчев във  в. „Сега“ „преживяваше“ „събитието НАТО“, примиряваше се с „влизането ни в клуба на богатите“ – за което тогава и аз бях ентусиазирано „за“. А че сме вече там, в клуба на богатите, за АР–КС, поне до миналата есен, нямаше съмнение: „хората у нас никога не са живели по-добре и никога не са били по-нещастни“ от сега – voilà още един хегелиански bon mot!

Като лоялни членове на секцията на марксистите в клуба на богатите, през миналото десетилетие АР–КС въведоха ад хок някои табута като забраната „да се критикува капитализма и ЕС“, и които сега признават, че не са в сила. Но те пишат с намерение да преодолеят критически класическия марксизъм, изхождайки от неговите собствени вътрешни тенденции, т.е. да го ревизират. При това да го ревизират в неговата теоретическа сърцевина – критиката на капиталистическата икономика – логиката на „Капиталът“ на Маркс. А не примерно по отношение ролята на държавата, „етатизма“, революцията, диктатурата и демокрацията като повечето по-стари ревизионисти.

Ревизионистката утопия за Homo consumptor е успокоителна за съвестта на живеещия добре при капитализма на Изток марксист и доста прилича на „класическите“ ревизии на марксизма в развития Запад след Маркс и Енгелс, през станалата уютна за работническата аристокрация belle epoque или златните десетилетия на растящо народно благосъстояние след Втората световна война. Прилича, но и но не съвсем.

Ранните ревизионисти като Емил Бернщайн зарязаха хегелианщината – с нейните неумолими обективни закони на еволюиращия дух – и се върнаха към кантианството с дуализма на факти и ценности, а в политиката свърнаха назад от революцията като обективна необходимост, произтичаща от вътрешната логика на капитализма и класовата борба, към прогресивни реформи по наше добро желание, мотивирано от общочовешките етически ценности.

Така беше и във всички следващи позитивни теории за „държавата на благоденствието“ от недиалектически позиции. А в критичните теории за капитализма от диалектически позиции – като на Франкфуртската школа – диалектиката беше „негативна“, песимистична – самият Хегелов разум в епохата на упадъка си води автоматично до отчуждение, неразумие и варварство – и в лицето на американския консумеризъм и военщина, и на Хитлеровия нацизъм, и на Сталиновия лагерен комунизъм.

За разлика от споменатите по-горе, ревизията на АР–КС си остава хем класически хегело-марксистки „клуп“ (англ. loop), отрицание на отрицанието, хем е позитивна, оптимистична. У тях идеологията на късния реален социализъм с „основния икономически закон на социализма“, както го пишеше в учебниците ни по „политикономия на социализма“ – „все по-пълното задоволяване на растящите потребности на трудещите се“ – се самоотрича веднъж, като реставрация на стария Дикенсов капитализъм, и после още веднъж се самоотрича и се възражда на по-висока витка на спиралата като Homo consumptor.

Съвсем сбито изложение на учението на АР–КС за Homo consumptor от финала на книгата „какво се случи?“ (2008)

Основният икономически закон на Homo consumptor при съвременния капитализъм е същият като на късния реален социализъм,  но под формата на напомпано с евтин изобилен дълг потребителство, носещо „свобода на избора“ при „купуването на бъдещи идентичности“. Американски пример от мене: купувам си „Порше“ (американците казват „Порш“) или мотоциклет„Харли-Дейвидсън“ – сдобивам се свободно с нова идентичност; ако нямам чак толкова пари, заръчвам си лампа „Тифани“ (имитация) за хола – още една идентичност.

За разлика от бруталния Дикенсов свят, описан в класическия марксизъм, у АР–КС масите „са заставили“ елитите да им връщат значима част от капиталовата печалба или принадения продукт (от Марксовата формула пари – стока – пари прим) под формата на образование, здравеопазване и пенсии и имат съвсем нов обществен статус.

В държавата на благоденствието (welfare state) масите вече не са пролетариат, не продават работната си сила като в класическия марксизъм, а само работното си време, пък и въобще не се силят чак толкова, а само колкото им е нужно, за да задоволяват стремежа си към повече нови стоки и услуги. Новата стока е самоцел: производството произвежда не само новите стоки, но и новите потребности – впрочем последното си е точно така и в класическия марксизъм.

Homo consumptor от „златния милиард“ свободно разполага с най-малко 800 евро месечно над базовите си потребности (т.е. необходимия продукт), или получаваме астрономическа глобална сума, оправдаваща термина „ДНЗВР“ (динозавър). Тежестта на тази сума в световните дела е грамадна.

Но за разлика от масовия човек на стария капитализъм, представителите на Homo consumptor са автономни атоми, които трудно се синхронизират. Освен при извънредни обстоятелства – „резонанси“ или властово провокирани „синхронизации“ като 11 септември, лудата крава или ковид-19, които бедствия застрашават единствената им обща ценност – човешкото тяло. То е свещено: Homo consumptor обитава „утопията на тялото“. Ковид-19 или по-точно масовата психоза на страха – и най-точно на отлагането на потреблението или отказа от потребление – е най-страшният враг на ДНЗВР. Този въпрос си заслужава специално разглеждане в следващ коментар.

От друга страна, макар разликите в богатството в света на Homo consumptor да са големи и да растат, класовите различия намаляват и всички хора се уеднаквяват по мисли, желания, култура и политическо поведение. Наистина, едно е тризвезден хотел, друго – петзвезден; едно е „Форд“,  друго – „Мерцедес“, но все пак другата страна и на двете са колибата и каруцата.

Свободен от експлоатация и друго класово притеснение, Homo consumptor е въвлечен е в обменни мрежи, дето се обменя не собственост, а власт. Срещу запълване дефицита на предвидимост, т.е. ставайки предвидим за елита, Homo consumptor получава запълване на дефицита си на достъпи, или заменя слушкане срещу папкане – като при реалсоца.

Мрежовата, а не класовата структура поддържа социалния ред. Реалното разслоение на масите е на консуматори и неконсуматори (социално дъно). И то им изглежда в голяма степен свободен избор на индивида или на групата – при неинтегрираните малцинства като циганите или хипитата от разните аскетични движения. Тези, дето не купуват нищо.

Трудно е да се даде определение какво е на мястото на „горната класа“, но все пак това е елит, който непрестанно дарява власт (т.е. достъпи) на консуматорите и ги снабдява с желания за повече достъпи. Елит, който съществува за сметка за властовия дефицит (на достъпи) у консуматорите. Елитът дава кредит на консуматора, за да породи у него нужда от още кредит, като му покаже още шарени картинки за още по-примамливи достъпи, които да пожелае.

Възникват символни капитали, които опосредстват и насочват движението на обществения капитал. Това следователно е съвсем нова фаза на капитализма, с ново разбиране за стока и обмен. Тук вече няма Марксовия обмен на стоки – основната клетка на капитализма, конкретно-всеобщото, от което Маркс като фокусник от цилиндър изважда цялото противоречиво многообразие на съвременното му общество.

А има мрежов обмен на власт. Т.е. стоката изчезва, Марксовата диалектика на потребителната и разменната й стойност изчезва. Както „материята изчезваше“ у старите ревизионистки герои от Лениновия „Материализъм и емпириокритицизъм“, тълкуващи модерната физика позитивистки и субективноидеалистически. Изчезва, както вече видяхме, и експлоатацията, и революцията.

Но за разлика от обмена на стоки еквивалентен обмен на власт не е възможен – власт може да се дари или отнеме насила – но при това по мрежите постоянно тече обмен на власт, достъпи срещу предвидимост. Мрежовата мотивация на елита значи е радикално различна от старата капиталова мотивация – сега тя е отбранителна, не нападателна, даваща, не отнемаща. Елитът е слаб – едва ли не ефемерен вид, нещо като стоката и материята.

Тук свършва краткото ми и опростителско изложение на теорията на АР–КС за Homo consumptor от финала на книгата „Какво се случи?“ (2008) и иде ред на моята конструктивна критика – но тя ще се разгърне в следващия коментар. Тук ще напомня само, че книгата на АР–КС е писана преди феномена „ГЕРБ“, но работата е, че и сега, при почти повсеместното отхвърляне на субективните антики на мутрорежима от всички мислещи българи, обективната валидност на днешния ни капитализъм продължава да изглежда безалтернативна за „сериозните“ хора.

(Следва)

 

 

 

 

Още от категорията

108 коментар/a

Радон Керанов на 24.12.2020 в 14:09
Ленинистчето Хаджийски ни залива със скучни и дилетантски промарксистки антикапиталистически бръщолевения! Особено комично е позоваването на марксоидните "титани" Кънчо и Андрейчо! Страхотни реабилитатори на Маркс и Хегел, няма що...! Е, Хаджийски вместо да ни занимаваш с провинциалните си умотворения попрочети малко за убийствената критика на Маркс и марксизма от големите автори на Австрийската икономическа школа! Бьом Баверк, Мизес, Ротбард и Рийзман отдавна са доказали логическите пороци на теорията за принадената стойност и експлоатацията на пролетариата, да не говорим за идиотската и престъпна идея за класовата борба, водеща до диктатура на пролетариата! Мухлясал марксизъм ленинизъм, нищо повече! Скучно и глупаво!
Хи-хи! на 24.12.2020 в 14:19
Кой какъв е бил преди да се настани в ГЕРБ – „автентичната дясна“ партия, „единствена алтернатива на комунистите“. Ето кратка справка: Бойко Борисов – приет в БКП, кандидатствал във факултет „Държавна сигурност“ на Школата на МВР в Симеоново. Цветан Цветанов – син на шофьора на началника на ДС Григор Шопов. Работил като сержант в ДС – VІІ главно управление – ЦИОУ Росен Плевнелиев – първи секретар на общински съвет на ДКМС. Цецка Цачева – партиен секретар на Окръжен Съвет в Плевен. Николай Младенов – министър на външните работи, син на служител на ДС от засекретено ниво, програмен директор на фондация „Отворено общество“ – София (1996-1998). Сергей Игнатов – министър на образованието, син на секретар на ОК на БКП – Видин, ректор на соросовия Нов български университет. Аню Ангелов – партиен секретар, делегат на 14-тия конгрес на БКП. Нона Караджова – дъщеря на завеждащ отдел в ЦК на БКП. Лиляна Павлова – внучка на партизанин от бригада „Чавдар“, по-късно с пост в БКП. Вежди Рашидов – получил приз от Илия Павлов „Главен мултак“. Ивайло Московски – първа щатна работа в Мултигруп. Диана Ковачева – дъщеря на завеждащ отдел в ЦК на БКП. Източник:http://socbg.com/
Наблюдател на 24.12.2020 в 14:42
Българинът е мазохист и отново ще избере ГЕРБ да го управлява. Няма да има такова нещо: "след ГЕРБ".
Наблюдател на 24.12.2020 в 14:44
"Кой какъв е бил преди да се настани в ГЕРБ" БКП се разцепи на "аристократи" и "кочиаши". ГЕРБ са бившите кочиаши, слугите на БКП.
Фичолог Фойербах на 24.12.2020 в 15:01
Фичка не разбра ли азбучната истина бе човек ? Колкото повече социализъм и комунизъм - толкова повече ТОТАЛИТАРИЗЪМ и НЕСВОБОДА ! Целия 20 ти век не ви ли стигна да го разберете ? Крахът на СССР и комунистическия блок не ви ли просветлиха марксистките чотури ? Пак ли сега ще експериментирате , твоята Демократическа Партия, с човешките права и свободи ? Пак ли ще ни вкарвате в ГУЛЛАГ , комендатски часове, забрани за движение и т.н. "прелести" на реалния социализъм и комунизъм ? ... После се чудите защо след всеки напън на якобинци , ебертисти , комунари , ленинисти , троцкисти , маоисти и т.н леваци следва РЕАКЦИЯ ? И почва да тече и тяхната кръв нечиста ? Фичка , разбери , СВОБОДАТА е изначално заложена в Човека ! Тя е Божия промисъл /ти си атеист с Нела и това нищо не ти говори/ .Затова ще ти цитирам Сервантес “La libertad, Sancho, es uno de los más preciosos dones que a los hombres dieron los cielos; con ella no pueden igualarse los tesoros que encierra la tierra ni el mar encubre; por la libertad, así como por la honra, se puede y debe aventurar la vida..." Затова такива опортюнисти като тебе не разбират как хората се борят и жертват за Свободата , вместо да захлебват от конюнктурата.
РАЗУМЪТ на 24.12.2020 в 15:16
ГЕРБ притежават машината за гласуване и парите, а останалите не се разбират да правят коалиция. НО ТЕ ВСИЧКИ СА БКП БЪЛГ КАПИТ ПАРТ, ЖИВКОВИСТКИ ЕЛИТ.. РУМЕН ОВЧАРОВ И БСП НАПРАВИХА ДЕСНИТЕ ДАНЪЦИ, ТЕ ГИ ГЛАСУВАХА И ПРОКАРАХА, НЕ Е ДПС-вина, протоколите вижте. още е масларов, бриго и овчаро. добрев горива за държавни служби при герб управлениее???
Ами големият въпрос е КОГО?? на 24.12.2020 в 15:23
Ако ще се връщаме към Луканов, Виденов и Станишев - МЕРСИ. А БСП в сегашния и вид не е по-различна.
До Фойербах на 24.12.2020 в 15:25
Поздравления!
Местен изрод - пишман социолог на 24.12.2020 в 15:30
Чета колегата - комунист от САЩ и се питам, този човек има ли някакво понятие от ситуацията в родината, от която е избягал за да строи комунизма в Америка? ГЕРБ, които са автентичната мутирала бивша БКП, най-вероятно ще спечелят и изборите през 2021, а дали ще останат на власт, както винаги ще зависи от външните фактори. Що се отнася до "декриминализацията на социализма", не съм чул някой у нас да е бил осъден, защото е бил социалист, сталинист или маоист. Напротив, бившите комуняги и техните възпитани в социалистическите идеали чеда, днес са новите български олигарси. Та нима сегашният ни премиер и бъдещ президент не беше комунист чак до 1991. Или господинът от Америка смята, че бившата седесарка Корнела ще работи за реабилитацията на социализма/комунизма? Боже, колко е наивен...
Sin на 24.12.2020 в 16:24
Другарят автор първо да отиде в гората - само така ще му повярват всички главанаци. Разбира се, с Калашник. После ще не ще, ще го вкарат в “университета”, т.е. дрънголника, където колегите и циганите ще го обработят до завършен марксист-ленинец. Чак след това може да сформира групи от изпечени профита, с които могат да експроприират краденето. От Народа, разумява се. С което отново награбено да строят новия строй - вили, палати, БМВ-та Х6 за тях и просторни коптори и курници за всички останали. Ако не го гръмнат междувременно съидейници или недоубити народни врагове, може един ден и да издаде томовете с глупостите по-горе, които е натряскал. Само това е шансът! Главанаци от всички паланки и миячи на чинии от Запада, дружно да обезглавим ламята !
недоробувал на 24.12.2020 в 16:37
Това е синдрома на жертвата която иска отново да я стрелят по границите , да излиза в чужбина само с разрешениеот на партийния ,адмиснистративен и профсъюзен ръководител .да чака на опашка за маслини , хляб , тоалетна хартия , лук , месо , апартамент пералня телевизор кола и пр. ВСЕ ЕДНО ЗА ВСИЧКО ЗА ДА СЕ НАСЛАДИ НА СОЦИАЛИЗМА и след като светът гобяви т.н. социализъм -властта на гангстерския синдикат наречен комунистическа партия и го обяви за престъпен той червен цървул тръгнал да го декриминализира.
Kubis на 24.12.2020 в 16:39
Доста интересно, и доста верно! Това, че всичко в света се развива и променя Хаджийски споменава и за себе си, а го има и в много други хора. Това е добре! Това е процеса на помъдряване. Но помъдряване или самоусъвършенстване може да има само в мислещите хора, а такива не са толкова много. Тази статия не е за онези които са лишени от подтика да се развиват и усъвършенства, с други думи от способноста да мислят. Дали Хаджийски отчита това, че мнозина трудно ще раберат написаното. Все пак благодарност към автора за добре написаната статия която подтиква ума, та да стане верна мисълта, че човек помъдрява след 60-та си година до към 90-та. За съжалене много хора си отиват без да са помъдряли!
Първо се чете, после се прави опит да се разбере написаното и най-накрая, ако нещо ново има за казване, се публиква в блог на 24.12.2020 в 16:41
Що за необразован брътвеж? “Принаден продукт” било, не принадена стойност, в класическия марксизъм масите били продавали работната си сила, както било според Маркс, а не били продавали работното си време, както вече било станало. Боже опази от хора клъвнали оттук-оттам от някой вторичен източник, но останали без дъх от тичане да списват в Гласове.
Очевидно на 24.12.2020 в 16:55
г-н Хаджийски не може да се ориентира в събитията по цялата Земя, и в частност в САЩ и в ЕС и България. Имаше две основни водещи системи в света. В САЩ, ЕС и Япония, които бяха на базата на религията за Света Троица и капитализъм основан на стоково паричните отношения или конкурентен пазарен, глобален капитализъм , който след рухването на социалистическия лагер беше еднополюсен. Имаше и система основана на силово административното начало чрез държавна собственост или социализма, който е ДЪРЖАВЕН държавно монополистичен капитализъм - империализъм. Но социализмът не можа да се пребори с капитализма и рухна. Варшавския договор рухна и самият СССР през 1992 година също рухна и се разпадна. Това бе една система наречена от българския диктатор Тодор Живков - "недоносче". Но рухна и предсказанието на Фукуяма за край на историята. Човекът в резултата от думите на Святия Дух - Бог Слово, започна да мисли със 100% от възможностите на 5 - те си мозъка и цялата си нервна система. Освен това човекът стана обиталище на четириединния Бог и сам стана Бог. Това не може да не се отрази на човешката цивилизация и да се създаде нова организация на обществото по цялата земя, което е нова история.. Човекът, който беше изгонен от Едемската градина за греха си, като яде от ябълката на дървото на познанието за добро и зло, фактически се върна отново в Едемската градина, която в случая стана цялата Земя. Човекът все още е греховен, но това ще спре. Но вече това не са Адам и Ева, а 7 милиарда и 500 милиона хора, които трябва да живеят в държави и държавни обединения, на принципа на центробежния регулатор във демократичен, глобален, пазарен, конкурентен, организиран капитализъм. Ние прескачаме една цивилизация и отиваме в една съвсем нова цивилизация. Ние започваме да пишем нова история на земята, като вече ще има християнство с четириединен семеен Бог, където човекът е негово обиталище, както писах в началото. Ще има доброта, човечност любов, честност, уважение, съпричастност, толерантност и най различни ценности, които идват от Библията - Бог Слово - правата на човека и нови ценности родили се в 2000 години християнска цивилизация. Тези ценностни думи не са кухи фрази, а се изпълниха със съдържание. Няма да има реакция и връщане назад и реставрации, а човечеството смело върви напред, въпреки корона вируса и много други трудности, които сигурно ще ги има. Няма да има стария капитализъм и социализъм, комунизъм , ислям и други, а човечеството ще забрави тези неща. Това което дойде е десен комунизъм. На нас не ни трябват идеи за ляв административен социализъм, който връща манталитета, базата, културата съзнанието , отношенията хилядолетия назад. Този десен комунизъм се беше установил почти година до 8 ми март 2020 година, но Ковид 19 спря събиранията на хората в колективи, екипи, отбори и за да може да се борим с него се изисква социална дистанция. Но първата крачка в борбата с него е създаването на ваксина за 1 година от човечеството, като преди години се е искало поне 15 години за създаването на ваксина. Което мен ме изпълва с оптимизъм. Така, че господин Хаджийски да престане с бляновете си за социализъм и ляв комунизъм.
име на 24.12.2020 в 17:10
до автора- едно време в учебниците пишеше , че новият политико-иконом строй идва с революция. тя пък , за да е успешна трябва да има ред условия.....какви бяха тези условия на 9 септември 1944, а на 10 ное 1989 ?????говореше се за тн база и надстройка.....къде сме ние....? никъде. глупости на търкалета....
Мильо Лудия на 24.12.2020 в 17:11
Фичка , разбери , СВОБОДАТА е изначално заложена в Човека Софийската дребна буржоазия, файтона избиратели на Рада Дълбоката, страдащите от липсата на банани - това ли ти е човека ?
Кметът на Харманли на 24.12.2020 в 18:03
Ловък Бахур , не те ли е срам ? Подлого Башевска ! Ти, който години наред плю поВ. Хаджийски и Недялка , който доносничеше ден и нощ с призиви да останат с доживотни банове в СЕГА , не те ли е срам да коментираш Фичката ? Той може да е опортюнист, да пише хаотично, да пише очевидно неверни неща ... но ти не си му до на връзките на обувките в интелектуално отношение , пигмей чеснов ! Ти си интелектуално нищожество с мисия да овонява интернет пространство ! Трол гербав , блюдолизец посредствен ! Чукчата на форумите ! Скрий се в Сухата Река в миризливата си на бахур и пърцуца дупка , да не разкажем още нелицеприятни истории за гнусната ти особа мижитурска
observer на 24.12.2020 в 18:15
Нещата, разбира се, са много по-сложни. Като това със спомена за късния социализъм. Онзи без лагерите, враговете с партиен билет, купоните и страха. Конструираният по модела на сталиновото робовладелско общество. Помни се другият, с френските и американски филми по кината, с Бони М, Иръпшън, Щурците, Корекомите, екскурзиите в чужбина, правото да си купиш автомобил, с книжарниците с автори от цял свят, с модна къща Валентина, със забогателите селяни, с обгрижените хора на изкуството, онзи социализъм, очовечен от естествено присъщата доброта у хората. А онази карта с черепите? Ами нормално. У нас опозиция нямаше. И когато забраните паднаха, всички страхливци и нагаждачи, доносници и лицемери се втурнаха да компенсират гузната си съвест. После някои лъснаха, на други, като умрелият своевременно Стефан Савов им беше спестено.
Загуба на тяга и пасионарност на 24.12.2020 в 23:35
Чета,чета и си помислих,че християнската цивилизация май отива към даване на фира. Няма значение дили е западна или източна защото и в двата варианта върви към прогниване и е отровена от бездуховност,безхуманност,безсърдечност,нагаждачество,лицемерие,безпринципност и животински консуматизъм и откачалническо социално инженерство. Днес няма духовни лидери,няма стожери,няма пасионарии защитаващи вярата,убежденията и принципите си. Има колаборанти за всякяква колаборация стига да има кансумация. Консумация и като папкане,и като туристическа услуга,и като кола,и като жилище,и като развлечение и даже консумация на култура. Представи си парвенюто от средната класа даааже претендира да консумира култура. Нищо общо с първите архаични християни,нито с православните,нито с еретиците изгаряни за вярята си,нито с първите протестанти....... За съжаление това що е цивилизация основана на християнството ускорено губи тяга и пасионарност. И тук помагат всичките - и марксистите,и позитивистите и въобще цялата пръкнала се 17-те век либерастия и прогресивизъм.
Ние на 25.12.2020 в 02:04
живеем в библейски времена - така както са живяли в годините, когато е бил жив Исус Христос и Апостолите. Исус Христос е бил разпнат на кръст и е умрял и възкръснал на третия ден. Сега на земята дойде Святия Дух, както беше казал Христос: "Ще ви пратя един - Святия Дух". Христос казва още: "Обидите ли човешлия син - (Христос) - ще ви се прости. Но обидите ли Святия Дух, няма да ви се прости нито на небето, нито на Земята." Цитирам по памет. Святия Дух сигурно ще остави наследници, защото не може вече да се получава, както при Христос и Апостолите - да няма живи наследници, и да се остави така, че след столетия хората да вярват, че е имало такива библейски времена, както преди 2000 години, и както сега. Но и както преди Христос, когато е имало живи пророци при евреите, които са били със Святия Дух, когато са били живи. Но трябват наследници, на които да се предаде Святия Дух. Със сигурност е имало хора и в двете хиляди години християнска цивилизация със Святия Дух в себе си, но те със сигурност са били изгаряни на клади, като еретици, защото е имало много свещеници, кардинали и папи, както и патриарсите и митрополитите на изток при православните, които са имали огромна власт и пари, и не са искали да се разделят с тези пари и власт, както такива са били и фарисеите при Христос. Затова са унищожавали всяко ново учение като ерес. Аз лично не одобрявам действията на Богомилите, и тяхната ерес, защото те са искали връщане назад към първичното християнство до трети век и не са одобрявали държавното християнство. Но те вместо да развиват още повече християнството, са отричали дори и Христос доколкото съм запознат с тяхното учение. И затова, когато идват турците - мюсюлмани, богомилите са приемали исляма, като нещо по добро от християнството. Това е било и в България и в Босна и Херцеговина, където е имало нещо, като богомилско управление или богомилска държава. А в Италия и Южна Франция, богомилите са били познати, като катари и албигойци и са били изгаряни на клади. И когато са унищожили техните водачи като "дедец - и", които са били съвършени, но е нямало Бог или вяра в Бог, то богомилството е било унищожено. Хаджийски не пише нищо за християнството, но понеже в горния пост се пише за християнство, то и аз пиша за това. А когато се появява Лутер и протестантството, се е водила 30 годишна война срещу тях, но те са били подкрепени от немските князе, защото църквата е въвела индулгенциите, чрез които за пари свещениците са опростявали грехове.
Прогресистите на 25.12.2020 в 09:57
"Ние " Загниването на християнската цивилизация започва с прехваленото Просвещение и прогресизма. Някой дава ли си сметка,че най-свирепите войни,изтребления и геноциди са все от и в епохата на Прогресизма?В тоя кюп са всички прогресисти - либералисти,либертарианци, християн демократи,християн социалисти,анархисти,зелени и пембяни тиквеници,марксисти,ленинисти,болшевики и модните напоследък културни маркисти,троцкисти и джендъри. Резултатът от социал-културното им инженерство едва сега започва да става очевадно видим - морален разпад,вътрешна имплозия. Християнската цивилизация сама се погубва като едно време Западната римска империя - на два пъти въшливи варварски орди от по няколко десетки хиляди души завземата и плячкосват Рим,град от 1 милион души. Един милион и никой не скача да защитава града,защото съдбата на Рим не го брига,не го касае и му е все едно. Така ще загине и християнската цивилизация - прогресистите вече са успяли до голямя степен да направят християните бивши християни,битови християни,атеисти,агностици и консумативни хедонисти. Тогава идва някой външен въшльо,инфилтрира се като чернодробен метил и Европата и Америката си посипват главите с пепел колко лоши са били. Фазата на гниене е доста напреднала и предстои начало на имплозиятя.
легисти на 25.12.2020 в 12:22
Консуматорите под въпросната типично-матрична табела Homo consumptor са хората, които не искат или не могат да се владеят. Нека ги наречем с точното им име - плебс, Но един такъв плебс е фарсов, защото излиза с претенции за разбиране на факти и рационалната им обработка според нуждите от задоволяване, за разлика от оня в Древен Рим, който е бил неграмотен. С риск да избързаме спрямо критиката на автора, която очакваме за следващия път, нека кажем, че фарсовият плебс няма нищо общо с Марксовия комунистически човек. Самият Маркс говори за капиталистическия гражданин като неочовечена обществена монада. И за историята, като два дихотомични вида - история на човечеството и история на очовечаването. Вторият вид няма нищо общо нито с капиталистическия консуматор, нито с гражданското общество. Той се отнася към свободната (комунистическа) асоциация на обществено самоуправляващи се личности, които не консумират блага като пасивни получатели и съучастници в един по същността си нетворчески обществен процес, а активно и задължително видоизменят обстоятелствата, преодолявайки отчуждението си именно посредством критическото им преучредяване, което е собствено и задачата на философията като изменител на света. Консумеризмът е убежището на пасивното, немислещо съзнание - консуматори са индивиди, чиято мотивация се движи изцяло от емпирико-сетивни подбуди (не по-високо от чакрите на секса и стомаха) и рядко достига до нивото на фактуалната аналитика. За диалектика, разбира се, и дума не може да става, защото диалектиката е синтез на именно тая непримиримост на критическото съзнание с пасивизма/пациентщината и некритицизираните (непреучредени) обстоятелства. Така че - добре се е насочил авторът още в началото на статията си, визирайки импотентността на капиталистическото мислене, която въпреки че мимикрира в "мрежово мислене при капитализма", създавайки илюзиите за фалшива личностна автономия у повечето граждани, ... (та въпросната импотентност) е очевидна за почти всеки сериозен философ и претенциозен изследовател в областта на социалното познание и е наистина смешно и даже нелепо да ни се предлага като постоянно претоплян (и понякога даже университетски легитимируем) полуфабрикат, при това преобилно гарниран с обичайните антируски и антисъветски цинизми на дежурната групичка полуграмотни седесарски тролове, и без срам, че предизвиква отвращение и погнуса у интелектуалците, които не живеят от грантове на познатите неправителствени буржоазни организацийки.
откъде иде погнусата на 25.12.2020 в 12:39
Погнусата иде от фалшивото месианство на сините талибани, които, както всичко друго, като бесни кучета се нахвърлят да консумират и мнимата победа на Запада над СССР в Студената война. Липсва замисляне, а следователно не е налице никакво неудобство у въпросните талибани, че нивото на критика спрямо автентичния Маркс издава ужасяващо невежество у критиците в областта на философията и някои други фундаментални обществени науки, както и недовиждане за системните пороци и проблеми на капитализма, въпреки мимикриите му, произтичащи от примитивизма на фенските им страсти и емоционална заплененост по целофана, в който е опаковано лайNото, наречено "буржоазна демокрация". Тоест, погнусата не е плод на контраиндоктринация, а на елементарна хигиена на мисълта и духа, която при съвременните хора уж с претенции, изобщо не бива отстоявана - и това дразни и плаши едновременно предвид жалкото положение на рефлексиите относно човечшокото състояние и откритата възможност рефлексивното на мисълта да изчезне, защото така и така то е достояние единствено на поколенската субкултура на (вече) отиващите си представители на homo sapiens - последният човек, както неслучайно го нарече Фукуяма.
Нефилософ на 25.12.2020 в 13:20
Всяко задълбаване в дебрите на философските постановки, схеми на обществата, процеси в прогресия от векове, теоретични спорове... рискува риска да бъде неразбирано от средностатистическия човек. Ерго да бъде кухо дрънчене в академична тенджера без обществен принос. Разбира се не е възможно сложни процеси и явления да се опростяват до макс, за да станат разбираеми от "плебса". Но някакво "смилане" на материята е наложително, особено в публичен и неспециализиран форум. Ясната мисъл без обрасване от сложни термини не е слабост, напротив... Така че моето скромно мнение за марксизма и цялата предхождаща го просвещенска и прогресистка еволюция , както последващите го опити за реализация чрез революция е следната. Марксизмът априори е стройна и точна философска конструкция /за времето си/ по отношение на производството , производствените отношения , класовото структуриране на обществото, мотивациите на класите в процеса на производството. Марксизмът е констатация, много добра за времето си. Доста неадекватна за нашето време. И пълна КАТАСТРОФА като наръчник за приложение в практиката. Това последното е излишно да се доказва, примерите за провала на марксизма като практика са = 100 % от направените опити. Защо марксизмът не проработва на практика ? Защо води до катастрофални резултати и изблици на насилия , невиждани преди в човешката история ? Не работи по простата причина че Маркс няма никакви познания на времето по човешка психология. Той не е хуманитар от биологичната сфера. По онова време изследванията още са примитивни или ги няма. Така че Маркс прилага типичния механистичен подход във философията си, без да отчита психологическите фактори, нито да прави симулации на това какво би се случило в чисто психологически план , ако започне практическото приложение на марксизма. Впрочем мисля че самият Маркс няма особени претенции за това, то остава "дело" на практиците Ленин , Троцки , Мао и т.н. джелати на 20-ти век. Марксизмът-ленинизъм се провали в чисто мотивационен план при неговото практическо изпълнение. След един задължителен начелен период на ентусиазъм и обществен прогрес , както материален , така и духовен , приложният марксизъм води до бърз упадък. Липса на добра мотивация за труд. Създава неефективна икономика с дефицити. Създава неравенства които противоречат на базовите постулати на самия марксизъм. Изисква през цялото време на прилагане - ограничаване на свободите, често откровени диктатури и тирания. В крайна сметка приложният марксизъм се оказваше неконкурентен пред западния модел на капитализъм поради липсата на достатъчно СВОБОДА. Свобода като права на личността, свободата на личната инициатива, свободата да си зависим от собствените си ръце... Днес класическият капитализъм е мъртав. Защо го умъртвиха /умишлено/ е дълга тема и тема в развитие. Но накратко, класическият капитализъм се изчерпа като система за решаване на общостните проблеми - на държавите , на общностите , на регионите , на континентите , на земята. Получи се неразрешим конфликт между неизбежната глобализация и инструментите на досегашният капитализъм. Натрупа се огромна, милиардна маса , от човеци -медузи. Неразсъждаващи, консуматори , потребители, обекти на реклама и на дигитално управление. За огромна беда тезиконфликти не тръгнаха да ги решават чрез рациото и конкретни мерки сектор по сектор. Конфликтът се пое изцяло от Тъмни сили с простото решение - генерална чистка и депопулация на човешкото население. Има хора има проблеми, няма хора няма проблеми ! Налага се теорията на трансхуманизма, от която космите на тези които ще оживеят трябва да настръхнат... Следва продължението.
--- на 25.12.2020 в 13:40
Много интересен анализ на Homo consumptor, както и много нужен в сегашната епоха, работи като огледало за повечето от хората. Признаването на Хегел и особено неговата "Науката логика" отдавна е в ход в Русия, по-специално Михаил Попов я преподава. Само че това не е занятие за лаици, трябва сериозна подготовка по история на философията. Homo consumptor няма такова свободно време и интереси, той е потопен във виртуални мрежи в които да си пробва "властта" с виртуални приятели. Друг пък лапа мухите чрез религиозни въпроси, въобще пълен паноптикум. Реалния свят междувременно затъва сериозно поради липса на противопоставяне на алчните и хитрите.
"рискува риска да бъде неразбирано от средностатистическия човек" на 25.12.2020 в 16:10
Това е цитат от горен пост, отнасящ се до философията. Средностатистическият човек е съботата. Философстващият (системно и критично мислещ) човек е Човешкият Син. Не Човешкият Син е за съботата, а съботата е за Човешкия Син. Как ще уловиш перспективна идея без философска мисъл? Как ще работиш с оглед на система, архитектоника, телеология (целеполагане с оглед на най-конкретното)? Ще си оставаш роб на случайности и на уловките на родовата псевдоистория с нейните псевдопредназначения, които никога не изпълняват конкретни екзистенциални задачи. Философията не може да се подчинява на статистиката, а тъкмо обратното - статистиката трябва да е в помощ на едно преди всичко хуманитарно ориентирано образование, което да подготвя индивиди не крехки, консуматори заради самата консумация, чиито тела се отчуждават от конкретното си битие в полза на тялото на капитала или природни детерминизъм, а напротив, чрез критичното философско мислене, което единствено е способно да формулира преди всичко смисъла да се мисли и се намира в постоянно самоекспериментиране на смисъла да се живее, да се извоюва перманентно една антикрехкост (по Н. Талеб), саморефлексивност, която да съкращава стастичното отчуждение на личността до нивото на роботизиран среден гражданин, който стихийно бива воден отвън поради липса на задълбочени знания и заради това, че се страхува да се самопознава и следователно самоуправлява, предпоставйки именно цитираното - че да се мисли е сложно и следователно - непростолюдно. Няма да има вече човечество тогава, когато се роди първият Човек (според моделите на Буда, Христа, Маркс, Ницше и др. велики умове и дарители на идеи).
фи и пси на 25.12.2020 в 16:29
Относно Хегеловата диалектика - тя е ефектна, но не и ефективна, защото е опасна с това, че примирява противоречията в един мним рационализиран абсолют, вместо да използва силата на нагнетацията откъм антиномиите. Това е диалектика на историята, а не на Живото Битие, което едва през екзистирането подема история, а не я заварва. Живата Диалектика е парадоксална и неисторична в глобален смисъл - в този смисъл нито само положителна (Хегел), нито само отрицателна (Зенон Елейски). Подемането на исторически процес, при това с претенции за глобален, самото то трябва изначално да бъде поставяно под обработката на критическата процедура (т.е. диалектизирано чрез стопиращ синтез), защото в противен случай самата история се предрешава като абсолютен субект, при това с претенции за реален (а един реален - т.е. неноминален - субект е вече отчужден такъв, обективиран), при което, въпреки претенциите за позоваване на абсолютен смисъл, се получава фактически дефицит на смисъл у конкретния жив субект, който е решил да преборва историческите отчуждения и да отстоява свободни идентичности, а не общозадължителна историческа необходимост. Спирам дотук, за да не давам евентуално "неблагоприятна" насока на авторовата критика в следващата част на изложението, която ще очакваме с нетърпение.
отвратен на 25.12.2020 в 21:55
Колко много писания и философстване, които не казват нищо и от които не произлиза нищо!
До фи и пси на 25.12.2020 в 21:59
фи и пси, за да ти свърши работа диалектиката, трябва да преодолееш бариерата на нейната парадоксалност. Очаквано, няма философ, който да е преодолял тази непреодолима парадоксалност и всеки си подръпва и си досъчинява от диалектиката, каквото нему е изгодно. Такова съшиване на дреха от мисловни откъслеци, за да ти закрие кривите когнитивните срамотии, единствено още по-добре ги подсилва, при това не само умозрително, а нерядко избликва в ужасяваши идеологии. Много от нас са ги преживели (много повече и да ги преживеят не са могли) в старата им окраска, а днес всички търпим нелепостите и безумията на новото им превъплощение—пост-модернизма. Тъй че, не са толкова невинни, колкото изглежда, сричанията на графомани, опитващи се да върнат към живот напълно отречени, много вредни, даже пагубни, демодирани доктрини.
Anonimen robot на 26.12.2020 в 03:50
Тук чичо сломи моето търпение. Какъв алтернативен социализъм, бре фичо?! Какви АР-КС и други сие пишман самонабедени философи. Поради что се срамиш да кажеш нам нещата с прости думи? Какъв социализъм с ренегати и кокошкари начело?
до колегата на 25.12.2020 в 21:59 на 26.12.2020 в 09:35
Парадоксалността не е бариера, а живост, автентичност, всякога новост, несводимост към везде-същност. Това е именно метафизиката (като парадоксална диалектика) - преодоляване в същото, което е друго (по Ницше, Дельоз, Дерида), а не преодоляване като "успокояване" в извечни единосъщности или предустановени идентичности. Когато говорим за идеологичности, трябва да видим в какво е коренът им - а именно в свеждането и подвеждането на живата екзистенция под единоначалие, всеобща униформеност, съдържателен универсализъм, изразяващ се като природа и общественост. Няма мегдан за идеологичност в живото екзистиране, доколкото в него има метафизиране, а не успокояващ синтез на примирените противоречия, както при Хегел. Що се отнася до постмодернизмите, те неслучайно са множество, защото са дискретни огнища на саморефлексия, всякога подчинени на живото изказване... и неизхождащи от принципа на уеднаквяване и подвеждане. Ако пък вземем идеологиите, претендиращи за пост-модернистични послания (каквито са проджендърните разсейки), те са опит за поставяне на старо вино в нови мехове, доколкото са философско менте - оразличаването не е обществен, респ. развито-цивилизационен принцип, а перманентно действие по извоюване на субектност. И автентичният жив субект е велик именно с това, че на нищо не прилича, даже и на себе си (както е забелязал още Лао дзъ). Философията остава масово неразбираема, защото е като изкуството - умозрителността я умеят малцина.
Амииии тооо... на 26.12.2020 в 09:41
"Чукча" Ами то строителите на комунизма са като живак,т.е. претакат се там където има шанс за комунизъм. Така е били при руските революции - хиляди револУционери са дофтасали в Русия от Западна Европа и САЩ. Даже са донесли и парички за револУцията. Днес САЩ са център на международното революционно движение и логично револУционерете се претакат към САЩ. Университетите вече са овладяни, Холивуд също,както и е набелязан и овладян пълнежът на Революцията - всички сексуални девианти,етническите и расовите малцинства,религиозните малцинства,джендърите и суфражетките. Културните марксисти се отказаха от пролетариато като революционна сила,защото типичният пролетариат взе,че гласувА за Тръмп.
животът на пентаграмното на 26.12.2020 в 09:53
Философската критика (вкл. и по Маркс) е нужна като слънцето и въздуха, за да не бъде победен архитектоничният човек (който е качество - не част от тоталната универсалност, а из себе си издействащ универсализациите чрез Слово) от техническия човек (който е само роб на екстензиите и по същество все повече се отдалечава от предназначението на хуманния човек). Първият се самоизвоюва чрез интензифициращи, вгъващи, вглъбяващи процедури, докато вторият всякога е пасивен заложник на екстензии и множества, които го отчуждават от него самия по дифолт. Иисус Христос е затова е център на космоса и на историята - защото е автентичен пример тъкмо за архитектоничен, самоинтензифициращ се, саможертвен и самоуправляващ се Човек, напълно преборил инстинктивните пориви на ниските чакри.
Декриминализацията на социализма на 26.12.2020 в 10:49
означава криминализация на съзнанието.
без имена на 26.12.2020 в 11:50
Приписват на Ванга твърдението: „Алчността ще ни погуби“. Струва ми се, че това е най-точното философско прозрение.
Тома Неверни на 26.12.2020 в 12:10
Аман от философи и философщини! Философията заема междинната зона между науката и религията (по Бертран Ръсел)
До фи и пси от 26.12.2020 в 09:35 на 26.12.2020 в 12:49
“Преодоляване в същото, което е друго” е мислимо като евентуална допустимост, единствено когато иде реч за недетерминирани, индиферентни същности, израз на абсолют—чистото битие и чистото нищо. Когато обаче подобни категории се употребяват за практически цели чрез неосъзната медиация, въпросните категории се вулгаризират. Всяка практическа идеология, която пешеходецът използва, за да “поправи” света, непременно се основава на сбъркана диалектика между същности, които са поругани от медиация. Такава сбъркана диалектика, когато се развее като идеология, непременно води до тоталитаризъм, било в старите му дрехи или в днешната му пост-модернистична премяна, с всичките ѝ пръски от сателитни невменяемости. Някак, на практика-философ не му идва отвътре да си стои при абсолютите, а с готовност се съгласява да го пипат с мазни пръсти медиациите. Човещина, ще кажеш, защото в противен случай трябва да се съгласи дните му да преминават в кулата от слонова кост, макар едиствено само там да е на мястото си, равен сам на себе си. Разбирам я тази човещина, но тогава нашият философ не трябва да чувства неудобство, че човечецът от улицата го пренебрегва и се държи хаотично, както на него му е удобно. Да не говорим за интелектуалните шарлатани, които добре се възползват от тази му (на ежедневния човек) обърканост. Ето защо, не във философията е спасението. Фундаментът за лечението на тази обърканост се поднася на тепсия единствено от правилното, свободно от корупция, функциониране на точните науки, при които медиацията на термините е иманентна. Казвам науки, а не технология, която единствено служи да подобри битието във вулгарния, детерминиран смисъл на думата. Спасената от диалектика, особено хегелова диалектика, наука, с нейните абсолютни истини и с относителни си истини в развитие, е единственото средство за осигуряване на правилно мислене, в което е надеждата за спасение на света от интелектуалния маразъм в който упорито се е заел да затъва.
между налиичното и подръчното е въпрос на философска чест да се избере наличното; избиращият подръчното, ако е философ, е жалък с това, че се е отчаял и отказал по конюнктурни съображения на 26.12.2020 в 14:47
Напротив, във философията е спасението, доколкото само чрез нея имаме спазване на априорното, т.е. живот в чистота, живот на трансценденталист и скептик спрямо всякакви позитивни определения, които наистина имат свойството бързо да се превръщат в идеологически предопределяния. Яснотата относно статута на практиката като "обобщена статистика" сваля всякакви императиви откъм "практичното", и напротив - поставя всякакви практици там, където им е мястото - в света на случайностите, където оправия за главното и важното няма и няма как да има. Впрочем, няма и спасение, въпреки усилията на точните науки, които, философски погледнато, никак даже не са точни, доколкото зависят от униформено-идеологически правила и обозримости (лишени от идеализациите за общ усет и добър усет, както казва Дельоз, те просто увисват, защото са едни игри, удобно наместени в уж неукорими условности). При това положение - да, иманентна е тая медиация на термините, но не и неразобличима от/за терминатора, явяващ се философ. Защото все пак една такава иманентност зависи от вярата в причинната връзка, а за трансценденталистите, които не се наместват сред иманентностите, а умеят да ги наместват, една такава вяра е суеверие (Витгенщайн). Така че, нека не пред(по)ставяме "лечението от обърканост" в презумпцията на удобно задължаваща забрава на битието, срещу която с пълно основание възразява Хайдегер. И не възразявам да изграждаме умение да се саморазграничаваме от Хегеловата диалектика в тоя смисъл... само че не виждам как това ще стане с удобен позитивизъм, който не отговаря на високите критерии на нито едно изтънчено човековедение. Разбирате ли, ние вече поехме един такъв опит с метафизицирането на частната наука (в класически смисъл) още през ХVІІ век - и този опит се оказа екзистенциално неудовлетворителен (т.е. не реши нито един екзистенциален проблем), толкова повече вследствие на напредъка на технологиите. Но човекъг не е битие отворено към техническото решение, доколкото най-мислещите (философите) изпитват болезнена погнуса от всякакви форми на опредметяване и техногенно отчуждаване. Човекът си остава дете на фюзиса, а не на технето (по Аристотел) - така както Азът неслучайно е първо лице единствено число и лично местоимение... спрямо притежателното трето лице множествено число на "тяхното". Фалшът на притежанията, умирането от консумация и заради манията да консумираш - в крайна сметка всичката тая повърня е от принудата (а не свободата!) да се съобразяваш с медиатори откъм подръчното и да съучастваш във фиктивен калейдоскоп от медиативни втвърдявания.
До фи и пси от 26.12.2020 в 14:47 на 26.12.2020 в 19:20
Това, че “само чрез нея [чрез философията] имаме спазване на априорното, т.е. живот в чистота, живот на трансценденталист и скептик” е много вярно, но, това е и бариерата пред философа-практик, който се е “запретнал” да поправя света, както хегелианците открай време опитват. Резултатите от такива опити винаги ще бъдат ялови. Колкото до “позитивни определения, които наистина имат свойството бързо да се превръщат в идеологически предопределяния”, с това не мога да се съглася, когато иде реч за истинска, некорумпирана точна наука. Това, че науката е основана на такъв под, е любима тема на плеядата пост-модернисти, цял платен полк от които катадневно живеят и из нашите медии, отдадени на усърдно епигонство от старшите си братя, обитаващи родните места на пост-модернизма. Четем им всеки ден умопомраченията, изкарани на обществената сергия. Нито Витгенщайн, нито Ницще, Хайдегер или Дерида, нежели Хегел, няма да ги спасят от неизбежното признаване, че дефиницията за скорост във физиката или постулатите в дадена теория изобщо не са някаква си “обобщена статистика”, нито пък са понятия от “света на случайностите”. Напротив, въпросните не само нямат общо със статистиката, но няма как да им се пришият и мизогенни, расови, и джендър характеристики, както се пробва, да речем една Иригарей, за която Нютоновата “Принкипиа” била наръчник за изнасилване, хич и да не споменаваме Файерабенд, Кун и вярното им кученце Лакатош. Няма нужда да се споменава също, че нито дефиницията на ускорение, нито законът на Бойл по никакъв начин не “зависят от униформено-идеологически правила и обозримости”, нито пък имат нещо общо с игра. Те са обратното на игра, защото при играта има изначални правила, резултат на човешка намеса, докато в точните науки, правилата, доколкото ги има, са правила наложени от природата, а новите правила са тъкмо предметът на изучаване от науката. Това е и основата на медиацията в науката, която, когато науката е истинска и некорумпирана, е неунищожима от далеч по-мощни въздействия, отколкото от бледите усилия на философа. При това, науката не е човековедение, камо ли пък да има претенции за изтънченост в това отношение. Тя е обратното на човековедение, с нейната непоносимост към консенсуса, да не говорим за отвращението на истинската, некорумпирана наука от колективизма на парадигмите. На науката, също така, не е работа да решава проблеми. Инженерството и произтичащите от него технологии решават проблеми. Единствената цел на науката е да произвежда знание. Телеологията ѝ е чужда. Ето защо, няма причина да търсим вина в истинската наука за нечии социални неуспехи. Ако философията изпитва погнуса от опредметяване, истинската наука е дваж по-чужда на такова насилие. В своя собствен смисъл, последната е и венец на отричането на “Аз”-а. В този смисъл тя превъзхожда философията и е еталон за истинската чистота и унивесалност на ума, непостижими от никоя друга област, когато се търси истината. Тя е единственият верен ключ към истината, достигнат от цивилизацията. Разбира се, няма как да не се съглася с казаното за консумацията и вредата от нея, но това е тема на друг разговор.
"когато иде реч за истинска, некорумпирана точна наука" на 26.12.2020 в 20:51
....И същевременно говорим за "правила, наложени от природата", това означава, че чистата връзка на мислите по истинност, е корумпирана от природен детерминизъм. Правилата не се налагат от апостериорни условности, а напротив, самите те ги налагат. Природата за съжаление не е изначален субект, напротив, "некорумпираната и чиста точна наука", явяваща се дело на разумен субект, едва постфактум й е отдала това право. Природата няма как да отговаря за последиците от озоваността ти сред нейната въобразена реалност като първична, отговорни в случая няма, и в това е тържеството на обектния детерминизъм, приет от субекта на самоотчуждението. Дефиницията за скорост и ускорение във физиката, или законът на Бойл-Мариот са математически фикции, т.е. конвенционално допустим начин да изразим чрез математическа символизация и обектни зависимости, при това класически, нещо, което се случва с онова, което субектът доброволно или несъзнателно е приел за себе си като обект... но то е само случайно за чистия, некорумпиран субект на емпиричния наглед. Зависимостта ти от тия дефиниции показва не тяхната метафизическа вездесъщност, а проективността на избора ти да зависиш от физически обяснения на света и математически (чисто количествени) символизации на опита. Инженерното решаване на проблеми е техническо решение (на обикновено битови проблемченца), но то няма нищо общо с метафизическия дуализъм в самия мен, който вече не се съотнася просто с бита, а с битието, т.е. колкото повече технически проблеми решаваме, толкова повече схващаме, че дори и да решим всички възможни технически проблеми, проблемите на дуалистичния разрив в самите нас все пак изобщо даже не биха били докоснати. Единствената цел на науката е да произвежда знание, докато на философията - знание за самото това знание - и това е същността на фундаменталното разминаване между двете, доколкото първата само пасивно подема въобразен ред, който може и да не съществува, докато втората активистки изпробва априорито на всяко възможно обяснение, т.е. не си позволява никога да постави каруцата пред коня, или да остави конят да води, в крайна сметка незнаейки накъде отива... именно защото, по твоето собствено признание, на науката й липсва телеология, липсва й субект, кото би поддържал целостта и архитектониката на познавателната активност като перманентен процес, при това ценен не за въобразения субект "природа", а за най-конкретното - самия мен като рефлексиращ биващото. И тук не търсим вина в науката, тук просто изтъкваме ограниченостите на позитивистката метафизика като особен тип методология, ориентирана към физическото (изцяло опредметяващо) обяснение на света. Само че аз съм метафизик и нещо повече - аз съм метафизика, разпредметяващ и дивергентен, доколкото символизмът на оцелостяващото налично не ме задоволява само и единствено като подръчно и коруптивна конвергенция с предметите, т.е. през обективациите на "точната наука", на която точното й е само това, че съществува благодарение на един фиктивен консенсус за кохерентност, произтичащ от и свеждащ се до природния детерминизъм. Нищо точно няма в консенсусите, защото истината не е плод на конвенции и спогодби - определеността е обект на действие, а не обратното. Действието по съгласяване с природната предопределеност - това е първият случаен факт, от който следват нарочванията на моето, твоето, което и да е пресрещане на мен/теб/който и да е друг, като случаен, т.е. в случайния модус на другия на самия себе си, който доста неточно и неистинно всеки път нататък би следвало да съм аз. Би следвало! - задължава ме точната наука (В КРАЙНА СМЕТКА КАКВО Е ТОВА "ТОЧНО", КОЕТО ЗАВИСИ ОТ ДИСЦИПЛИНАРНОСТ, КОЯТО НЕ БИВА ДА СЕ РАЗПАДА НИКОГА!?), за да оставам точна... ала философията е тук, за да каже, че такова изначално задължение няма - понеже нито едно формалнологическо следване на мислите по истинност не е изпреварвано от природен детерминизъм; защото природата присъства в съжденията, но никога повече от това, което предикатът разкрива за нея в качеството й на въобразен (мним) субект. Има един субект на света и това е изказващият света; а светът може да бъде изказван и без презумпциите за точност и некорумпираност, коиго и без това, както стана ясно, са фалшиви - например в изкуството, религията, ежедневния живот... Да завършжим с онова, което би следвало да разобличи претенциите на "точната" наука именно от логическа гледна точка, без да я отрича, разбира се: онова, което тя универсализира, съвсем не е универсално само по себе си. То е само технически подръчно, функционално, и не решава никакви съществени предизвикателства пред живото човешко съществуване, което, ако се саморефлексира, е по-конкретно и достоверно от която и да е предметност.
"Единствената цел на науката е да произвежда знание." на 26.12.2020 в 21:00
Първата цел на философията, рефлексивно докосваща една такава цел, е да отговори как става въпросното производство и доколко си струва една такава цел спрямо други възможни обяснения на света, които също биха могли да произвеждат знание.
Helleborus на 26.12.2020 в 21:30
Може да декриминализирате комунизма, но не може да декриминализирате десетте Божи заповеди, в които е казано, не кради и не убивай. Ако откриете начин да не занимавате всички хора със себе си и да ги приобщавате насилствено, вземайки им парите или да убивате политически различните от вас, бъдете си комунисти. И друг път е ставало дума, че не комунизмът е отречен от историята, а болшевизмът, който проповядва, че болшинството (а често то е малцинство и всъщност е било малцинство), може с насилствени средства да подчини останалите групи, твърдейки, че само то носи светлината и истината, а всички други са врагове. Проблемът е това малцинство когато заговори от името на целия народ, като Радев или Манолова. Злодеянието на отминалия режим в обществен план не е самата идеология, а насилственото й прилагане над хора, които са искали да живеят по съвсем друг начин. Иначе комуни по света бол, но във всички тях се влиза доброволно, семейството също е комуна. Докато човек проявява търпимост и сдържаност в присъствието на политически опоненти, той нека си мисли както желае, включително от позицията на диалектическия материализъм. Но неомарксистите на запад доказаха, че не го могат, те мислят всички тези неща, с цел да ги налагат повсеместно и пак прибегнаха до хулене на политическия опонент. Проблемите на капитализма са дошли преди всичко от смяната на ЦЕННОСТНИЯ модел на възпитание. Християнска Европа учеше децата и бъдещите бизнесмени, че те трябва да вършат добро и да решават проблеми на обществото, а печалбата е страничен ефект. Затова са се саздавали стойностни и качествени продукти, в сферите на образование, здравеопазване, производство. Атеистична Европа създаде двата комунизма, източния и западния, с техния култ към парите, едните окрадоха парите на хората с национализация, другите обявиха безогледното трупане на пари, като право на щастие и основна ценност. Загубата на ценности не може да се компенсира по никакъв начин, а в това влиза, г-н Хаджийски и да не хулите, клеветите и желаете смъртта на политиците и политическата опозиция. Диалектиката не дава оправдание да се хейти. Точно обратното, мислейки за последствията, тя би трябвало да докаже, че който копае гроб другиму, може сам да падне в него.
"че дефиницията за скорост във физиката или постулатите в дадена теория изобщо не са някаква си “обобщена статистика”, нито пък са понятия от “света на случайностите” " на 26.12.2020 в 21:32
Да изброим статистическите предпоставки - разбира се - не всичките - на една дефиниция за скорост във физиката, та да видим колко са точни сами по себе си; аз ще ги нарека просто условни за един дисциплиниращ опит, който обаче именно като дисциплиниращ и консенсусен, е напълно въобразен, фиктивен: 1) Обект, идентичен в пространството и времето - няма идентичност на обекта извън консенсусите - онова, което за мен е чин, за мравката, лазеща по чина ми е бог зна какво точно... и това, което за мен е средство за забавление, за дворното куче е може биинструмент за заплаха и насилие; 2) Сили, действащи върху обекта - силите не са сетивно удостоверими сами по себе си, а метафизически идеализации, благодарение на които си обясняваме само последствията от действията им; 3) Маса на покой - такова нещо няма, то е пак една фикция с оглед на движението и скоростта... и изобщо измеримостта чрез мерки и теглилки е вид конвенция, без никакъв априорен произход, за да свидетелства за "точност" и "чистота", освен чрез презумпцията за спазване на правилата при представянето на едно и също от всички... впрочем, ето тъкмо тук се прокрадват първите симптоми за идеологичност на опитнонаучното съзнание; 4) Път (разстояние) в дробна зависимост с време - с оспоримата предпоставка, че пространството и времето са вездесъщо измерими и не зависят от чувствата, настроенията, мислите на жив субект - евентуалният субект, който се игнорира, е субектът-паноптикум, който наблюдава универсума отнапред вместо реалния наблюдател, който е екзистенциален, а не универсален, и който може да се окаже не просто средностатистичният възрастен европеец, както обикновено си го представя физиката (разбира се, винаги точно усредняващата!), а всяко възможно живо същество (например дете, ангел, левитиращ йогин, душа, истукан, пеперуда, сферичен кон във вакуум и пр., с понякога твърде странни перспективи и изначалности). Що се отнася до делимостта при въпросната дробна зависимост - тя е изцяло пленник на едно безкрайно (впрочем поради това и неточно) делимо битие, което е само начин да си обясним биващото, защото пък Парменид и Зенон не са склонни да отстояват делимост на битието (то е цяло и без прекъсване едно, защото не напуска смисловия ред на категорията си) и ни предлагат едни много интересни апории на прекъснатостта и непрекъснатостта, които са зависими от избора обяснения, а не от само условните закони на природата. И т.н. и т.н. Да завършим с въпрос: могат ли задълженията към спазване на правилата, каквито ни предлага опитната наука, да съответстват на свободата от задължения, която желае да си извоюва всякога дискретния, неповторим, автентичен субект на опита, който именно поради това не е паноптикум, а съвсем конкретен синоптикум, и който навярно не вижда частица там, където вече имаме квант, нито предметна същност там, където имаме само феномен, нито част там, където изначално имаме цяло? За относителност на инерциални отправни системи, както и за феноменологични хоризонти на видимост (обглежане) пък изобщо няма да говорим.
"В този смисъл тя превъзхожда философията и е еталон за истинската чистота и унивесалност на ума" на 26.12.2020 в 22:38
Това е колосална глупост от философска гледна точка, съжалявам! Законите на ума би следвало да се отнасят към ума, а не към онова, в което умът се отчуждава, а именно въобразения метафизически субект "природа". Науката е първият модус на прагматизирана умствена дейност (т.е. възможен, а не действителен, опит), която не работи с критиката на разума, поради което се отчуждава изцяло в псевдозакономерностите на емпиричния опит, които са оспорими, условни, обстоятелствени и зависещи в крайна сметка от категориалната дедукция на чистия разсъдък спрямо опита, а не от детерминизмите на самия опит (казано опростено - няма такова частно, което да не се дефинира изначално през общото). Онова, което е чист разум, то се опредметява, но никога не си позволява нецарствената гротеска да се сведе до "предмет сам по себе си". Императорът е единственият неемпиричен обект сред реалностите на света, именно защото бидейки Цар на царството си, не се опредметява докрай, не може да си позволи да подеме безусловно емпирична съдба. Философията е единственият хранител на субекта в света, без нейните критицизиращи процедури светът не би могъл да се преасамблира до цяло, а винаги би си стоял разпаднат на части, или възпроизвеждащ само условни реалности, при които частите незнайно защо и на случаен принцип биха се индуцирали една спрямо друга. Жалка картинка, указваща още по-жалка участ, при условие че сме заложили на условностите на изцяло опитнонаучен императив!
До фи и пси от 26.12.2020 в 20:51 на 27.12.2020 в 04:32
“[Ч]истата връзка на мислите по истинност, е корумпирана от природен детерминизъм”—точно това е същността на науката. Неизбежна корекция на необременената мисловна чистота, извършвана систематично чрез нарочен метод, който изучава стените на затвора, в който натуралните закони ни държат. Полетът на мисълта извън тъмницата наистина е неограничен, но той не ни спасява от стените ѝ. И, ако не с мисъл може да избягаме от физическия затвор, а трябва да имаме свредел или някакъв инструмент, за да пробием дупка или да прокопаем тунел към свободата, условната тъмница, която ни е наложена, е непреодолима. С помощта на нарочния метод, който науката е изградила в продължение на векове борба с тъмата, ние поне можем да изучим собствения си затвор. Чистата мисъл е още по-безсилна пред затвора, да речем, на собствената си биология, какво ли да говорим за осъзнаване на същността на стихиите, които безжалостно ни връхлитат. Това е знанието, което ни трябва, а не познание за абстрактните същности на мисленето. Абстрактните същности на мисленето, както и математиката, могат да са само служители на това грубо миньорство, което природата ни е принудила да предприемем. При това, ние можем да бъркаме в установяването на законите на чистото мислене, както в математиката можем да се разполагаме в астрални пространства, но при изучаване на натуралната килия няма прошка. В тази груба борба няма място за фикции, ако търсиш някаква телеология, макар и не в собствен смисъл. Разбира се, пак подчертавам, истинската наука няма общо с технологиите, затова няма да коментирам казаното за тях. Само ще допълня, че във въпросната борба, по-тежка и от тази на миньора, няма място за знание за самото знание, а получаваното знание има строго определен характер, за да свърши работа. Разхвърляните мисли на необразования трудно ще се впрегнат, за да постигнат точно онова концентрирано познание, което по-добре ще облекчи жалката ни участ на затворници на природата. Едва ли и организираната мисъл на философа би помогнала в осъзнаването на границите на тази наша фатална неизбежност. По-скоро никак няма да помогне, ако ги нямаше организираните батальони на науката. Наложените ни ограничения са даже още по-подли, защото и самият субект не ни е даден априори, а се разчита единствено на научен метод за установяване на този субект и особеностите му. Науката не тръгва от чистите пориви на мисълта, донесли ни отговора, защото природата притиска и не отпуска свободни територии за подобен разкош. Тъкмо обратното, чрез метода си, науката отвоюва територии, в търсенето на все повече относителни истини за затвора наложен от природата, достигайки даже и до абсолютни истини в този си поход в непрогледната тъма на неизвестното. В някои случаи, и откритията на чистата мисъл могат да свършат работа в тази кампания, но те имат по-скоро подръчен характер, отколкото да са мачетето, с което да се разсече мрака на незнанието. В такава борба няма място за чистота, медиацията е неизбежна. Науката е войникът в калта, а не принцът пръкнал се след целувката на жабата, в ръка с философския трактат. Тъй че, в разговор за наука няма място никакво снизхождение или момински свян на философа. Рзбира се, също така, за да се говори за наука, трябва да се разбира поне същността ѝ, която, както вечче казах, е чужда на консенсуса и колективистичната парадигма и затова не е възможно да се дефинира като че ли била съществувала единствено “благодарение на един фиктивен консенсус за кохерентност”, нито че е подчинена единствено на “случайност”. Не, точната наука не е, но това вече го коментирах. Може би трябва да добавя, че “дисиплинарност” трябва да се замени със “систематичност”. Систематичното изследване е органично, а не е резултат на някаква външно наложена дисциплина. Систематичното изследване използва като необходим инструмент законите на мисленето, но последните не могат да го заменят. Такова изследване е по-висок етаж на мислене от простото изучаване на законите на мисленето. Да не говорим, че, както вече стана дума, природният детерминизъм държи в клещите си и очевидно изпреварва чистата формална логика, чиято участ е единствено да го следва. Логиката помага за изучаване на природата, а природата като такава нехае за логиката, но е безжалостна, ако подхождаме към тайните ѝ невъоръжени поне с логика. Природата също така не прощава, когато я вземаме за мним въображаем субект. Ако ни е нужна демонстрация за обратното, тя с готовност ни я предоставя, като оставя всяка неадекватна умозрителна интерпретация в класьора със заблудите. Колкото до изискванията за точност и некорумпираност, тах ги поставяме ние като разумни същества, защото иначе боли. Разбира се, човек може да търси упование в изкуствата, в религията или в радостите на ежедневието, нежели да се отдаде на дрогата, за да забрави неизбежната си участ, но това няма да го спаси от болката, в крайна сметка предизвикана от грубата реалност. Само трезвият ум, подчинен на научния метод може наистина да притъпи последиците от неизбежното или в определени случаи даже да ги предизвести. Точната науката изучава и описва възможното. Тя няма лукса да си позволи размисли върху невъзможното, както си го позволява философията. Да не говорим, че, както вече казах, живото човешко съществуване не е предмет на изучаване от истинските точни науки. Те в самата си своя същност са отстранение от него и всякакво замесване с подобна проблематика ги обезсмисля.
До фи и пси от 26.12.2020 в 21:00 на 27.12.2020 в 04:34
Както стана дума, единствената цел на науката е истината. Постигането на тази цел се осъществява единствено чрез научния метод. Това е единственият прагматичен елемент при правенето на наука. Философията не може да помогне в тази цел, защото допуска най-различни мислими обяснения, докато истината е една, защото природата е само една. Търсенето на различни истина за същността на даден феномен може да е занимателно, но е без съдържание.
До фи и пси от 26.12.2020 в 21:32 на 27.12.2020 в 04:40
Тук иде реч за някакво необяснимо объркване. Както стана дума, “дисциплиниращ” изказано в подобен контекст е като да е нещо привнесено отвън. Онова, върху което науката се уповава е “систематичност” при прилагане на точно определен метод. “Дисциплинираност” при прилагането му има само дотолкова, доколкото системното му изграждане в продължение на вече четири века, го обособява като неизбежност, ако изводите, които науката прави трябва да имат качеството на научни изводи. Всякакви други изводи, дошли по друг път са като разговор с птиците в полето. За да не е разговор с чучулигите, въпросният метод носи обективна идентичност на обектите, извън консенсусите. Ако на мравката това не ѝ звучи добре, толкова по-зле за нея. Силите пък са израз на оперативност, което ги прави най-малкото сетивно установими, ако изобщо трябва да принизяваме разговора до сетивни възприятия. Без тях няма движение на свободно тяло, да речем. Както още Галилео е установил, няма движение, ако не е налице сила, която да го прави оперативно, независимо от това, че тялото може да се премества в пространството. Фактът, че това галилеево прозрение не е разбрано до днес, е само за съжаление. Това неразбиране поражда и едно генерално неразбиране на движението при философите, включително и при Хегел. Маса на покой, разбира се, има и тя е точно същата каквато е масата при движение на даденото тяло. Това, че някои се объркват като си мислят, че движението променяло масата, е резултат на популярна заблуда. Битността на мерките и теглилките би трябвало да свържеш метафизично с нуждата на живото същество от въздух и вода. Тази необходимост не произтича от презумпция за правила, а е една неотменима необходимост. Когато пък говорим за времето и пространството, е необходимо да се ограничим само до съществата, които имат когнитивни способности. Само едно от съществуващите същества ги има, за ангелите изобщо да не отваряме дума, защото те единствено са способни да кръжат във въображението ни. За въпросното същество, единственото надарено с когнитивност, времето и пространството са едновременно признати, иначе обменът се разтваря в обскурантизъм, нежели в солипсизъм. Проверката за общност на възприятието за пространство е лесна—средношколската линийка ще ни свърши добра работа. За часовника да не отваряме и дума. Веднъж с часовник и линийка в ръка, всякакви метафизични съмнения, по отношение на пространството и времето, отпадат. Най-малкото пък сега трябва да се отдваме на разсъждения относно скучните, отдавна решени парадокси, каквито са емпориите на Зенон. Просто не си струва труда. Не си струва да се говори и за кванта, който тривиално присъства в класическата физика и не са му нужни постулирани привнасяния, в резултат от грешките, които прави Планк. За инерциалните системи пък, достатъчно се е изказал Галилео преди четири века, а това, че е недоразбран до днес, не е негова грешка, а е много голяма тегоба за физиката. Но, това е проблем на самата физика, а не на философията, която пък хал хабер няма от въпроса, въпреки неистовите упражнения върху понятията за време и пространство на големи имена във философията. Жалко. Загубата на сили и време при изучаване на природата не идва единствено от философията, но е най-вече продукт на дефекти в самата физика.
До фи и пси от 26.12.2020 в 22:38 на 27.12.2020 в 04:43
Но, нали говорим за науката, а не за философията, която може понякога да е само в услуга на науката, ако изобщо даже има такъв потенциал. Истинската чистота и универсалност на ума се проявява единствено в науката, която не се занимава с неговото обяснение, както прави философията, а го използва за целите си, устремена към истината. Умът, приложен в науката е в услуга на действителен опит, възможна е само дейността на ума единствено със философията. Но, нали стана въпрос, там рударите и шахтьорите, макар и въоръжени със свределите на ума, се натъкват на ограниченията на природата, за преодоляването на които им трябват под ръка действителен, а не единствено възможен, но недостижим, опит. “Лозето не ще молитва, а мотика”. По-откровено от това не може да се каже. Не критика на разума тям е нужен, а разумна критика, за преодоляване на действителни препятствия, каквито и тривиалности да се изричат от сорта, че “няма такова частно, което да не се дефинира изначално през общото”. Това, че е под достоинството на чистият разум да се опредметява е в негов ущърб, когато иде реч за работа в мината на познанието (на природата). Самоопознаването на разума е petitio princii, въртележка на самоодобрението. Той е като пчелата-майка, наистина способен да служи за създаване на истински производителки, но сам неспособен да събира меда под формата на природно познание. Самоопознаване на разума, което предлага философията, е възможно да води за усещане за цялост, но то е измамно без къртовския труд на научните миньори. Без този къртовски труд, философията ще е едно празно мислене и говорене, наистина излъскано до абсолют, но ще е като захарница без захар.
лека поправка на 27.12.2020 в 10:38
petitio principii
--- на 27.12.2020 в 11:41
Самопознанието на ума води до управление на желанията, уважаеми. То се фокусира върху тази почти мигновена свобода между появата на желание към обект на сетивата (включвайки менталното сетиво) и планирането на действие как да бъде задоволено това желание. Вярно е, че желанията са причина и за "къртовския труд" на научните миньори, покрай всички други миньори, но те привързват ума към сетивните обекти на този труд не по-малко отколкото който и да е начин за удовлетворяване на желания. От друга страна, философията не може да бъде свободна от познанието на света, сетивно или свръхсетивно, но тя може да съзерцава това познание за да познае природата на ума. Сега научният стремеж е да се познае биологичната основа на работата на мозъка, но той може да разкрие природата на ума само ако ума е продукт единствено на мозъка. Ако това не е така, стигаме до отправната точка на будизма. Той се занимава с управление на желанията и освобождаване на ума. Това не може да бъде постигнато от учените както обясних по-горе заради различното фокусиране на ума, те страдат от желанията си като всички други.
"Точната науката изучава и описва възможното" - и точно затова в нея няма нищо действително, доколкото издействащият описанието не принадлежи на реда и обвързаностите му с природен или обществен детерминизъм на 27.12.2020 в 12:23
Използването е само прагматизиран модус на действието, а не самото действие. В този прагматизиран модус се разполагат науките за природата. Те обаче не са универсално познание, а само вторично универсализирано, посредством редица догматизиращи логически и методологични операции. Най-фрапантно натрапващото се е самото разбиране за конкретността: науката търси истината посредством пасивно подемане на предметна достоверност, еднаква за всички, докато философията се интересува от сингуларна достоверност (смисли), която няма изначалното задължение да бъде "чисто" предметно представяна. Само че предметната достоверност, еднаква за всички, се нуждае от редица универсализиращи операции, които вече са се наместили в оперативните възможности на чистия разум, защото универсалната връзка е чисто формална, а не материална, както си я представя естествената нагласа. Няма априори верен образ, както и априори верен ред и допускането на противното вече дава възможност от подобна догматизация на универсалното и наместването му изцяло в материалното, да се създава наука, основана на естественически метод. Но все пак този естественически метод не е цялата методология, защото това е метод за някакви частни цели и решаване на специфични задачи, а не метод, разкриващ самата светоносност (смислодаряване) спрямо всяка възможна световност, какъвто може да бъде само всеобщият метод, който същевременно решава конкретни проблеми - и такъв метод при всички случаи е диалектически, както вече ставаше дума в статията и в други постове... т.е. метод на нивото на всеобщото и същеврменно незадължаващо подемащ полагането на абстрактна тоталност с всичките последствия на анализа без стопиращ (проблемен) синтез откъм чистата форма на знанието - едно такова задължаващо полагане, за съжаление, си позволява опитната наука. Следователно всеобщ метод, който е философски и същевременно не зависи от метафизицирането на природата като универсален субект, е възможен и той може не по-лошо от опитната наука да решава точни и конкретни задачи, при това без превантивно догматизиращо да привежда обекта до статуса му на "научен обект" чрез абстрахиране от всякога конкретната субект-обектна ситуация и подлежащите й перманентно сменящи се смислови конфигурации. Това е метод синоптичен, а не паноптичен (какъвто е естественическият) и той полага всякога конкретни тоталности, чието обективно съдържание всякога се заскобява и не се изнася доверчиво фриволно извън нагледа на експериментиращия, критически изпробвайки смислови и ценностни редове (конфигурации) без предварително впримчване в условни (абстрахиращи) статуси спрямо субекта и източника на смисъла, с каквито изобилства естествената (респ. естественонаучната) нагласа. Допускането на априори верни структури в самия емпиричен наглед е възможност, която обаче не се подлага на стерилизиращи процедури, което автоматически превръща конкретната тоталност, която всякога е сингуарно достоверна, в абстрактна такава, както прозорливо забелязват Лайбниц и Шопенхауер. Нека отбележим тук, че едва така става възможна науката, т.е. опитната наука е само един философски жест откъм субекта онова, което се обективира чрез смислодаряване, да бъде оставено да се втвърди до предметно само по себе си, и без яснота относно конструктивната стойност на въпросното смислодаряване, чиято връзка изначално изразява смисли, а не обекти сами по себе си. Оттук тръгва прагматизираното използване на света чисто и просто като наличен материал, както впрочем и грешно предпоставяното използване на логиката и езика като инструменти на научния метод, при все че те не са такива изначално, тъй като самото научно обяснение на света е една езикова игра по условни (а не безусловно-универсални) правила, чиято точност и достоверност се диктуват само от условията на допустимост за реалното едва и единствено в качеството му на предметно и положено (наместено) "веднъж завинаги", без оглед на по-нататъшни методологични проблематизации и критически оспорвания, т.е. без оглед на конститутивно-онагледяващото (пред)условие за неговата у-местност изобщо. А то, на свой ред, се издейства само философски, чрез изначално рефлексивни операции, при които предоверяването е в себе си, а не спрямо природата. Съобразно казаното: абстрактната тоталност на природата, която се полага по волята не на природата, а на субекта на изказването спрямо кое да е опитно съдържание, представлява повече или по-малко недалновидно приплъзване от чистата форма (аперцепцията) към емпиричното съдържание (перцепцията) без по-нататък да бъдат отчитани при всеки случай конструктивните способности и операционализъм на разсъдъка спрямо подлежащия опитен материал, който оттук нататък поема инициативата чрез естественически обяснения относно опитните конфигурации без отчет спрямо генеалогията на добирането до тях в описанието. Не само личният субект, но природата също не е априорен субект и това трябва да се знае от всеки учен, преди да се правят обобщаващи изказвания в полза ЕДИНСТВЕНО на индуктивноопитната наука, с каквито изобилства изложението Ви. А не се ли прокарва подобна генеалогия, която отново и отново проблематизира всяко едно догматично подсигурено решение, както това прави науката, тогава изгрява звездата на практиката като примирител на всички особени случаи - и тази звезда само указва, че оттук нататък знанието не може да работи повече като самопроблематизация с оглед на екзистенциалност (конкретна тоталност), защото всички противоречия вече са предрешени в мнимата матрична универсалност, и следователно всеки особен случай, и особено когато е обсебен от разрив или творчески хъс за себеразминатост или оспорване на предварително поета участ и "уеднаквяване с калта", вече е поставен извън играта - в името на какво? - в името на това да запазим точността и адекватността на хиперконструкцията (матрицата), която сме си създали. Нищо лошо, но кого засяга това, освен доброволните играчи, и кое ни задължава да превръщаме просто една форма на необходимост в самата вездесъща необходимост? Само играта, и нищо друго; а всяка игра се играе до изчерпване на нейното illusio, както казваше Бурдийо. В този ред на мисли, "корекцията на чистотата", която си позволява индуктивната наука, говори за това, че проблемът е в коректора, а не в чистотата - светът може да бъде описан и чрез други възможни коригиращи процедури, различни от матричния метод на универсализираната опитна наука, и ориентирани не към предметите сами по себе си с тяхната единствено възможна емпирична конфигурация в невидимото, но всевиждащо око на "Великия Пан", но също и с оглед на нещо съвсем противоположно - безкрайно дискретните специфики на нагледните конфигурации, които принадлежат на синоптичен - жив - субект, а не на универсален наблюдател, гледащ "откъм облаците" (все едно дали Бог, Природа, Култура и пр. фетиши на класическата метафизика). Така науката, основана на практика, е само възможен опит на описващо гледане откъм универсален наблюдател. И такъв опит няма как да бъде действителен, защото за естественическия метод светът е вече веднъж завинаги издействан във фетишисткото натоварване на природата с инициатива, която изначално се полага на разума (само не ми казвайте, че последният бил "дете на природата", защото не е така!) и се случва - редуциращо погледнато - само в изказването като най-непосредствено онтологично действие по осветяване на света. И пак в този смисъл, да светуваш света не е като да му принадлежиш изначално - ето затова наука, която игнорира субекта, търси истината само по каноните на удобството с оглед на матрично полезното, а не в името на живия, светуващ опита си субект, който не е природата, защото е самата граница на света, не някаква негова част. Светът не е цял и единствен поради природата, а самата природа е компонент от това цяло и единственост, ако случайно разсъдъкът благоволи да я срещне в описанията си и ако си позволи да си ги представи като "естественонаучни" описания. Но универсалната връзка тук не е инструмент на метода, защото, като формална и априорна, иманентизира в себе си всяко възможно съдържание, включително и естественонаучното. Това, че логиката е бед съдържание, само показва, че чрез нея изначално би могло да се припокрие всяко възможно съдържание, т.е. онова, което не е съдържателно за естествената наука, не би следвало да се подценява от нея или псевдоцарството на индуктивизмите да изземва чрез псевдодедукции и псевдоуниверсализации оная царственост, която няма как да му принадлежи изконно. И това че философията е знание за невъзможното указва само това, че онова, което принадлежи към възможния опит, бива издействано именно откъм невъзможното, доколкото човекът си остава битие, неопредметимо докрай, и следователно неговото преучредяване не е фатално обвързано с никакви свредели за разбиване на стени, понеже не е сводимо до никакви подръчности и инструменталности, както иска да ни пасивно подемащата вездесъща обектност опитна наука. Човекът е никой в инферналното царство на субстантивациите, благодарение на които имаме индуктивна наука. Защото основното свойство на науката, както неведнъж с доблест отбелязахте, е да анонимизира човека в полза на природата, която вторично го подчинява на перформативни (псевдо)действия изцяло с оглед на ползата и хабитуалните (нерефлексивни) привързаности.
До фи и пси от 27.12.2020 в 11:41 на 27.12.2020 в 12:23
За да е продуктивно в опознаване на собствения си затвор, самопознанието на ума е ограничено от медиацията на детерминираността. Извън тези ограничения, философският l'art pour l'art, е само игра на стъклени перли. Това вече го казах, но тук го изразявам по-кратко. Индиферентното чисто познание е херметично и отдалечено, както кулата от слонова кост от мината, от онова, което върши работа за опознаване и донякъде освобождаване от злокобния природeн затвор. Както става ясно, тук няма място за желания, а за желязна принуда. Колкото до работата на мозъка, мисля, че науката е все още много далеч от състоянието единствено на смирение по отношение на тази материя. Въпреки многобройните си парциални успехи, тя все още не е наясно с основите си и все още раздава Нобелови награди за пряко доказуеми нелепости, основани на счупено разбиране на такива фундаментални понятия като време и пространство. Първо да си почисти дома от онечистванията, които я подкопават, а едва после да се занимава с теоретичния десерт, какъвто е работата на мозъка. Тъй че, всеки, който се е почувствал неудобно в този разговор от атаките на една от страните към философията, да дойде и да чуе още по-поразяващи разкрития, напълно отричащи науката на двайсти век. От разговора може да се заключи, че, дори и да има критика към философията, особено към неадекватната ѝ намеса в науката, на философията все пак ѝ се признава правото да си самосъществува и да си се саморазвива в своите си аристократични селения. На науката на двайсти век и такова право не ѝ се отпуска. Основните две доктрини на физиката на двайсти век трябва непременно час по-скоро да напуснат физиката. При това, последното заключение не е основано на някакво чувство или лично мнение, а е резултат на неопровержими обективни научни факти и доказателства. Разбира се, тях тук няма да ги обсъждаме, защото темата на разговора е друга.
Но кои сме ние, за да сме доживотни затворници? на 27.12.2020 в 12:49
Излишният разкош на философията е, че всякога би могла да забрани на естественическата наука да си позволява да обвързва човека с участ, в която той би могъл да пожелае и да не участва, разобличавайки същевременно фатализиращата субстанциализация на подръчния материал, сред която въпросът как така човекът е просто част (обект) сред суровините и материалите, зависейки от тях, получава безкрайно неудовлетворителен отговор и в онтологично, и в методологично, и в антропологично, и в психологично отношение. И евентуалното даване на естественически отговор, съвсем не говори в полза на индуктивнонаучния метод и естествената нагласа, както се е получило в нашия случай. Защото не методът избира сам себе си, а аз трябва да преценя дали и в каква степен ще ми свърши работа с оглед на пределните ми достояния, а не съобразно онова, което най-вероятно не съм, особено когато свободно и отговорно предприема решимост да не поемам тази участ и това съучастничество.
постът в 11:41 е на друг форумец на 27.12.2020 в 12:53
Имайте го предвид, в дискусията се включи още едно лице!
До фи и пси от 27.12.2020 в 12:49 на 27.12.2020 в 13:09
Това е самонадеяно. Философията не може да забрани на природните закони да действат, а тъкмо те са източникът на споменатата фатализация. Е,човек може да реши да не се подчини, като си създаде свободолюбива философия, но това боли. Докато беглецът от закона на страната може да е свободен от болката, докато не го открият, болката от непознаването а и от несъобразяването с природните закони, особено в съществената им част, е неизбежна. При това, природата нито пита, нито отговаря и това, че някой няма да получин отговори, извън неговите адекватни усилия, е само негов проблем. Затова, разумният човек, даже не само робът на Аз-а, полага усилия за системно запознаване с истински нужния му дедуктивен подход, но понеже шансът за прилагането му е много малък, главно с индуктивния подход, при собственото търсене на истината. Това е въпрос не само на любопитство, но и на самосъхранение. Разбира се, към разумността спада и това да се уповава на метод усъвършенстван в продължение на много векове, дал знаменити резултати, отколкото да си съчинява някакви свои нови аматьорски методи. Даже и детето, израснало сред възрастни, възприема езика им, но остава нямо, когато израсне сред вълци. Езикът му няма как да се самозароди. Така и методът няма как да израсне на голо поле.
неудобството ми бе за кратко, особено когато се захвана с работа на 27.12.2020 в 13:43
Има методи за заскобяване на медиацията (напр. методът епохЕ), но за съжаление или за радост, тези методи не са обективнонаучни, а философски. По същата логика, която предлагате, нека оставим науката да се вихри в своите индуктивистки и прагматични (и за съжаление не аристократични, а профанни, защото не са соларни, а лунарни) селения, където не могат да се задават неудобни въпроси, и критерият за адекватност откъм практиката гони всякакви генеалогични атаки спрямо предприетия безкраен анализ без синтез на класическата обгледност, в която универсализацията е издействана веднъж завинаги, и не се носи никаква отговорност относно риска за предприемане на критерий за адекватност, който - самият той! - при определени обстоятелства и за определени личности - може също да се окаже неадекватен и даже вреден. Защото кого и какво коригира природният детерминизъм, след като не е сам по себе си априорна логика и толкова силно се е самоограничил до закони на материалното без оглед на тяхното заемане откъм чистата форма на изказването изобщо? Коригира единствено мнимата си непротиворечивост, която се самоуспокоява в героизма да устояваш практическата неумолимост на случващото се - като завареник и даже изтърсак на една напълно мнима необходимост, репродуцирана в натрапливо повтарящи се изказвания, включително и под формата на невербални самовнушения - че природата е неумолима, и затова ни е трудно, поради което ни трябва наука, която да прави живота ни по-лесен и по възможност щастлив (ако си позволим да не мислим или да забравим чрез хапче за сън или за мързел, което впрочем е измислено от същия тоя стожер на "адекватностите", който наричаме наука), Ако трябва наистина да бъдем точни обаче, следва да отбележим за сетен път: природният детерминизъм, който безкритично се вкопчва в съдържанията, няма как да изпреварва чистата формална логика, умееща да обвързва термините включително според вкуса и предпочитанията на терминатора, а не на природната необходимост; в този смисъл участта на де-терминизма е да отпраща априорната логическа връзка на термините към апостериорната фактическа такава на недалновидно и изкуствено субтанциализираните предмети, без обаче да твърдим, че с това сме лишени от по-нататъшни коригиращи процедури на стопиращия синтез спрямо безкритичното потъване в аналите на една само привидно безкрайна фактичност, която пак само привидно се ръководи по свои закони, завличайки ни в безкрайния си водовъртеж от трудно удържим хаос и безсмислие. Ето така предлагаме, вместо да се занимава единствено с по-нататъшен нескончаем анализ посредством антропоотчуждаваща частна наука, критиката на разума да издейства стопиращ и засферяващ синтез, с който да бъде преборвана абстрактната тоталност, която е собствената проектория на индуктивната наука, за да може да се извоюва повече свободно време на субекта да се занимава със себе си, да се събира и преасамблира продуктивно и производително, вместо да се отчуждава до безкрайност в аналите на обективното време и без съществени корекции на себеотразяването си. Да се пести енергия чрез вгъване, вместо чрез безкрайни екстензии на доверие във вещни обвързаности и участие в съмнителни медиативни игрички, които само разпиляват фактора на оцелостяването... а всяко препращане на аперцептивната инициатива към мними субекти, какъвто е природата или обществеността, е именно такова разпиляване. Прочее, да не допускаме анализ без синтез, както и физика без метафизика, пак ще кажа аз, предлагайки решаване на конкретни проблеми чрез всеобщ метод, т.е. чрез стопиране на ефектите на абстрактната тоталност, подсилвани именно от предоверяване в универсума на естественическата наука.
"Философията не може да забрани на природните закони да действат, а тъкмо те са източникът на споменатата фатализация." на 27.12.2020 в 13:50
Не е въпросът да забрани на онова, което привидно действа, да се доиздейства в последействието си, но да стопира ефектите на неоспорения фетишизъм с далечната перспектива да ги обезсили напълно - ето това може. И не са те източникът, източникът е в биващото, което бива промисляно посредством фатализираща субстанция - а им. отдавайки права още в подбудата и нагласата на природния детерминизъм, каквито не му се полагат изначално. Т.е. работата, която е безкрайно тежка и сложна, е свързана с дискурсивни преучредявания, които да сломяват матрицата, вместо да я увековечават. Нейната субстанциалност е недалновидно подарена като отчуждена същност в преповтарянето на едно оказало се грешно първоначално изказване от типа: "Има естествена причинност". Е има, но не и безусловна такава, а само с оглед на непреучредени субектови обозримости и очаквания.
методът не възниква, доколкото той обяснява възникването на 27.12.2020 в 14:06
Болката е налице и при съобразяването с природните закони, там е работата. И даже навярно е неунищожима по свръхчудесен начин, именно поради (природата на) примирението. Няма никакво робство на Аза, това е тривиално изказване, доколкото Азът се приема за "адекватна" психологическа фигура на изначално първичната физичност на съществото, което от философска гледна точка е поредното глупаво изказване, не казвам от научна... Но Азът е форма на оцелостяване на нагледа, а не съдържание, Азът е граница на света, и въпреки че изразява крайност, тя няма нищо общо с предметност, предварително обработена до статуса на "научен обект". Що се отнася до индукцията, формата на индуктивното умозаключение е псевдодедуктивна, и самата индукция всякога изхожда от научно обработени предусловия, които логиката отчита само в контекста на една вече повече или по-малко съдържателно издействана методология, нищо повече. Зараждането на езика не е плод на еволюция или природен детерминизъм, защото всяко определение на опита като "научен", както и на еволюцията като изобретяваща формираща средствата и инструментите си вече е попаднало в проекторията на езиково изказване - така парадоксът на езика е, че преди да поеме функциите на инструментален спрямо посланията в определена перформативна практика, той се оказва тяло (и в семантичен план вече телос) на непосредствената изява на биващото като значещо изобщо,
--- на 27.12.2020 в 14:17
Патосът ви пречи да отидете оттатък произведената от него категоричност, уважаеми. Детерминираността на ума не е пълна, знаете теоремата за непълнотата й дори в случая на изкуствения интелект. Също така ограничеността не означава задължително наличие на крайност. Например Земята е ограничена по обем и маса, но няма да намерим края й обикаляйки по нея. Също бреговите й линии са безкрайно дълги ако ги измерваме с все по-голяма точност; знаете за фракталите. Да, умът е затворен във всяко същество и на всеки план на съществуване във Вселената, затова той страда от съответните за това съществуване ограничения. Същевременно той има път за освобождение, иначе Вселената никога не би престанала да съществува. Това е средния път на Буда, на баланса между напълно сетивно обусловения живот и този на стремеж на пълно излизане от сетивния контрол.Тогава може да се намери нужното познание и да се практикува за да се постигне освобождаване на ума. Така че в крайна сметка, средният път се свежда до наличие на познание как да се върви и наличие на желание за освобождение от страданията на съществуването в който и да е природен план. Такъв баланс има в човешката форма, в по-долните форми (животинските) няма нужното познание, в по-горните (духовните) няма нужното страдание и осъзнаване на преходността, която обаче е факт. Вечността на блажените е само литературна хипербола. В крайна сметка, всичко се свежда до това как използваме времето, което ни е дадено. За някои е пари, за други щастие чрез любими същества, за трети изостряне на ума за интелектуални забави, а за някои е освобождение на ума. Явно няма как да съвместим всичко това във времето си.
ssg на 27.12.2020 в 15:13
Умно и интересно. Благодаря! Рядко се срещат статии, които те карат да мислиш и да си препроверяваш убежденията.
До фи и пси от 27.12.2020 в 13:43 на 27.12.2020 в 20:24
За съжаление, както казах, природата не откликва на нашите желания. Ние сме тези, които се подчиняваме на нейните. Ето защо, не ни е дадено да оценяваме в категориите на профанно или просветено, изпълнението на изискванията ѝ към нас. Нашите ръце са извити и ние нямаме избор, освен да се поклоним на науката, ако търсим истинското спасение от нейния затвор. Прочее, природата ни е дала възможността за халюцинации, илюзии, делириуми, фантазми и търсене на идеалното и абсолютното. Само в тези селения тя ни е дала пълната свобода, което е всъщност робство, защото всяка друга свобода ни е забранена. Ние сме тленнии, доживотно пристрастени към определни субстанции и външни енергии, без които не можем да поддържаме даже и най-елементарното си съществуване. Разумният човек не е щраус, за да си крие главата в омаята на философията, пред тази капитална опасност, живеейки като че ли я няма. Неудобните въпроси там са забранени. Позволени са единствено за отшелниците в рилските обители, подобни на едни същи последователи на Иван Рилски. Това работи за отделни индивиди, но нека не се оплакваме, че не работи за обществото, защото подобно оплакване е единствено оплакването на неудачника, комуто обществото е обърнало гръб. С неумолимите си жалони, които е поставил, природният детерминизъм се надсмива над опитите за тяхното обяснение чрез априорна логика. Опитвай, никой не те е спрял. Това, до което си допуснат обаче, е единствено умозрителните упражнения, които, гледайки към безкрая, не вършат и една йота работа, за да разбереш кой е истинският ти потисник. Но това вече го писах. Науката не е хапче за успокоение на душата, а е рефлексия на една наложена ни неизбежност. В осъзнаването на това, всякакви страхове за “… недалновидно и изкуствено субтанциализираните предмети, без обаче да твърдим, че с това сме лишени от по-нататъшни коригиращи процедури на стопиращия синтез спрямо безкритичното потъване в аналите на една само привидно безкрайна фактичност, която пак само привидно се ръководи по свои закони, завличайки ни в безкрайния си водовъртеж от трудно удържим хаос и безсмислие” са необосновани. Това е една привидна привидност, нерядко споделяна сред хуманитаристите, поради непознаване, а най-вече поради липса на практика в онова, което е познато като истинска наука. Преодоляването на тези страхове е онова по-горно стъпало, на което се възкачва духа и познанието, в стремежа си за самусъвършенстване. Това е в дъното и на желанието да се ограничи “антропоотчуждаването”, което ограничаване децимира науката от самата ѝ нейна дълбока същност. Тъкмо онова, което се предлага, в името на някакво себеотразяване на индивида, е обратното на онова, което кохира в себе си истинската наука. Развалата на науката не е нейното съграждане. Лошото не е добро, бялото не е черно, лъжата не е истина, светът на Оруел не идеалът на разумния човек. Апропо, “аперцептивна инициатива към мними субекти”, които разпиляват интелектуалната енергия, извършва тъкмо философията. Внушението, че науката била виновна за подобна инициатива не търпи критика, защото споменатите нейни субекти, природата, а и обществеността, са далеч от мними. Интелектуално непочтено е подобно прехвърляне от болната глава на здравата, предлагайки имагинерни конструкти да се приемат като установими обективности, вместо честно и почтено да се признае, че вярното е обратното. Метафизиката може да се приеме само като елемент на физиката, но тя не е онова, което вдъхва живот на физиката. Метафизиката не е онова, което обяснява явленията, а се занимава само с дефиниране на елементите им. Естетиката на скулптурата не се състои само в текстурата на камъка, но извира от умението на скулптура да премахне ненужното, което не е метафизика, ако мога така популярно да илюстрирам игривата природа на изкуството, сравнено с вдървената схоластична скованост на метафизиката.
До фи и пси от 27.12.2020 в 13:50 на 27.12.2020 в 20:27
Тук не става дума за “неоспорен фетишизъм”, който истинската наука и без друго оспорва, без да ѝ е нужна философия. Говорим за това, че, пак да повторя, природата ни поставя пред свършени факти, които трябва да изучим, за не се ококорваме с въпроса “ама откъде ми дойде всичко това”, когато и пред върлия враг на фатализацията му се изправят пред погледа. А това, дали на природния детерминизъм му се полагат изначално права, не ни е дадено нам да съдим. Дадено нам е само изучаването на въпросния детерминизъм. Последното не внася душевно успокоение, но такава е природата на нещата. Разбира се може да си халюцинираш, че имало някаква си матрица, която можело да сломяваш, но природата е неумолима и ти е дала максимум стотина години, за да установиш накрая, че никакво такова сломяване няма. Сломяването на имагинерната матрица са само изпарения от фигментите на някакви недотам даже занимателни умопостроения, очакващи краха на “естествената причинност“, крах, предизвикан от някаква си нейна непреучреденост.
До фи и пси от 27.12.2020 в 14:06 на 27.12.2020 в 20:30
Не ще и дума, че и при съобразяването с природните закони има болка, но тя е несравнима с болката при хаотичен поход с бялото знаме в ръка. Природата не признава Женевски конвенции. По-нататък, прескачам въпроса за “Аз-а”, защото ми се струва несъществено да се обсъждат възгледите на Фихте и отивам при индукцията, която наистина е “псевдодедуктивно умозаключение”, но това, че се занимава с “научно обработени предусловия” никак не е малко нещо, както ми се струва, че е отношението в този текст. Напротив, няма какво повече да желаем, когато са налице научно обосновани предпоставки за умозаключения. Това е идеалът, към който се стреми науката. Всичко е резултат на медиация, фантазиите са се изпарили и ние, подобно едни същи миньори, запретваме ръкави и не оставяме нищо на въображението, защото знанието е по-важно от въображението. Рабира се, при това си копане, ние съвсем минимално, даже никак, не се интересуваме от възникването на езика, както и от това дали той е израз на нещо значещо изобщо. Даже, напротив, езикът на науката е сух и конкретен, съотнесен само към частта, а не към цялото, без да е загубил дефиниционната същност на цялото относно всяка негова част, което се приема априорно и едва ли някога се дискутира. Науката има много по-важни задачи, отколкото да се занимава с техническите страни на изказа, които и без друго са присъщи на всеки образован индивид.
До фи и пси от 27.12.2020 в 14:17 на 27.12.2020 в 20:33
Предлагам, когато говорим за наука, да не дискутираме спорни тези като “некачествената” безкрайност на подредения безкраен ред числа и “качествената” безкрайност на сферата. Това е все едно да се отдадем на дискусия върху епицикли и деференти, дефиниращи идеалното движение при Коперник, вместо да сложим акцента върху наистина историческото преобръщае на астрономията от геоцентрична в хелиоцентрична. А когато пък се концентрираме върху главното, то това напълно изключва намесата както на сетивния така и на извън-сетивния контрол. Още Галилео открива, че Аристотелевите перцепции по-често отколкото не, водят до криви улици на познанието, нежели до пълни заблуди. Да си спомним вертикалното падане на камъка от кулата в Пиза. Тази му траектория е мнимо доказателство, произтичащо от разбирането на Аристотел, че земята е в покой. Трябва да се появи Фуко с махалото си, за да установи кориолисовата сила, доказваща, че земята всъщност се върти, факт предсказан от Галилео, въз основа на анализ, който отхвърля заключението, основано на Аристотеловата перцепция. Тъй че освобождаването на ума не върви ръка за ръка нито със сетивното, нито с извън-сетивното, а непременно включва използването му (на ума), за да анализира и отиде извън границите на наличното или липсващо биологично възприятие. Ерго пътят за познание, посочен от духовни бащи, всъщност е измамен път, който е не по-различен от пътя, по който те повежда псилосцибина, което е Фата Моргана-та на безпътицата.
Рояк философи се събрал около статията на чичо Фичо като мухи на... на 28.12.2020 в 09:28
Горкият автор...
до поста на 27.12.2020 в 20:33 на 28.12.2020 в 12:43
Не съм автор на поста, на който отговаряте в този случай, но искам да отчета, че постът Ви изобилства с конкретни умозаключения откъм философия на науката. В качеството си на "просто учен", едва ли щяхте да стигнете до подобни умозаключения с релевантния им терминологичен апарат. И все пак, съществуват апории на движението, произхождащи от логиката на понятието, които са релевантни повече на Аристотел, а не на Галилей. Да не забравяме, че физиците са кръвно заинтересовани не от движението в границите на пропозиционалната логика и силогизмите, а единствено от прагматичното използване на пропозицията на физическата обяснимост, затова обикновено избягват изобщо да се занимават с парадоксите. Колегата е имал основание да Ви посочи, че количествената безкрайност не е като качествената - първата е потенциална и обслужва абстрактната тоталност на съдържателния научен универсум, а втората е актуална и би могла да отваря път към нови решения спрямо конкретната тоталност на формалния философски плуриверсум, която на всичкото отгоре не се субстанцилизира, а само феноменологизира. Въпрос на перспективизъм, който при Вас избива в паноптични предвзетости. Синоптичните подходи, както разбираме, са в състояние да поставят и при определени условия да решават съвсем конкретни проблеми чрез всеобщи методи, защото не са безкритични към базовите категории и измерителни системи на физиката и механиката и свободно могат да ги преучредяват, неизхождайки от никакви епистемологични предвзетости и догматизации като тази за природен детерминизъм и доминация на реален (а не само интенционално конституируем) обект. И това с кръглата земя е епохално възникнало, навярно по времето на Аристотел, когато матрицата на модерната научна рационалност не е съществувала, а религиозният мироглед многократно е изпреварвал количествено и качествено плахите опити за наука в античността... Земята тогава навярно наистина е била плоска, още повече, че ако все пак е кръгла, не виждам как днес някой би могъл да продава земеделската си земя в реални граници - навярно колегата, автор на поста, на който отговаряте и който погрешно приписахте на мен, би Ви бъзнал: "А нали с една такава демаркация (при Желю) почнахте провалената си демокрация?".
върнете поста ми, ценен е във всяко отношение! на 28.12.2020 в 12:47
Протестирам за изгубения ми пост, представляващ отговор на написаното от колегата, пуснат преди молко! Моля да бъде върнат! Така модераторът се присъединява в полза само на едната страна в дискусията! А дали пък не защото въпросното лице не е сътрудник на сайта?
още веднъж на 28.12.2020 в 12:51
Моля върнете поста, не си го бях запазил, всичко се роди на мига. Ако не го върнете, считайте, че това е престъпление спрямо участници и читатели, защото без обяснение заехте страна в една принципно свободна дискусия!
До 28.12.2020 в 12:43 на 28.12.2020 в 13:42
Ако физиците наистина отказват да се занимават с прадоксите, това е добре, защото парадоксите от сорта на апориите на Зенон са вече разрешени и си почиват в коша на отхвърлените мисловни конструкти от миналото. Проблемът е, че разбирането на движението не се е придвижило (npi) и на йота, вече четири века, за което свидетелстват цяла серия от нелепи Нобелови награди във физиката, в основата на чиято пряко доказуема абсурдност, е тъкмо липсата на разбиране на понятието движение. За съжаление, не е мястото тук да навлизам в технически подробности. Тъй че, ако физиците трябва наистина кръвно да бъдат заинтересован от нещо, то няма друг кандидат, който да е по-достоен да влезе във фокуса на вниманието им, от усилията им най-накрая да разберат движението, както Галилео го е разбрал преди вече четири века, в рязък контраст с неговото разбирането от страна на Аристотел. Колкото до реабилитация на погрешните възгледи на Аристотел по въпроса, такава изобщо не е нужна, защото тя не си е тръгвала от модерната физика. Относно безкрайността, пък, понеже вече стана ясно, че за мен от значение са единствено понятията, които са резултат на медиация, защото в центъра на моя интерес е науката, свободна от недетерминираните идеалности на философията, за мен безкрайността е от интерес само като част от математиката, която е единствено инструмент за удобна формализация в науката. Философията, както казах, не е подходяща даже и като инструмент в истинската, некорумпирана, наука. Това не е превзетост, а е въпрос на рационалност, без която науката е само пожелание. Колкото до плоската земя, това че архитектът или землемерът ползва нея идея, е единствено като напълно приемливо приближение в сравнително ограничените си по размер проекти. Ако обаче на инженера му се наложи да проектира моста Веразано, конвексните корекции са неизбежни. Разбира се, в този пример иде реч за инженерство и технологи, които жонглират с познатото, а не за наука, която произвежда знание, изследвайки непознатото. Инженерството, наред с почти ексклузивно емпиричните си формули, понякога използва и научно познание за ежедневните си прагматични цели, каквито в никакъв случай не са целите на науката. Правя специално това разграничение, защото то е широко неразбрано от обществото, което очаква, че, ако науката си струвала, то тя трябвало да има видими практически приложения и, понеже от БАН нищо такова не излизало, то в БАН не се правела наука. За съжаление, други са причините, поради които от БАН не излиза наука.
да си благодарим за плодотворната дискусия на 28.12.2020 в 13:58
Всичкото ви в науката е като теорията за кръглата земя, която за удобство продължаваме да измерваме, сякаш е плоска. Твърдим едно, а излиза друго. Същото и с рационалността - отстояваме уж чиста научна рационалност, а бягаме като дявол от тамян, когато опрем до критиката на чистия разум, защото мигом ни рухва фитивната постройка. А каква е тая рационалност, която не може да се защити с аргументи, а само с догма? Опитната наука твърди на основата на привични втвърдености. Философията твърди, изследвайки внимателно формата и съдържанието, респ. производния потенциал на всяко твърдение изобщо. Приложната рационалност първо се фиксира върху предметите и природния ред, напротив - чистата критическа рационалност първо си задава въпроса как работи разумът изобщо. В този смисъл, научната рационалност е само репродуктивно ориентирана, т.е. не произвежда живо знание откъм непознатото, не работи с чисти трансцендентални идеи, а само със сетивни представи, без да се интересува от генезиса и формата на самото представяне. Продуктивно ориентирана е само критиката на разума, която е философия. Съжалявам, че ми изтриха поста и не го запазих - навярно защото се оказа прекалено дълъг и доста интересни нещица щяхте да прочетете там като критика спрямо обективистичните "решения" в науката - ако постът ми не бъде върнат, кармата, освен за модератора, ще си остане и за мен.
относно парадоксите и защо "истинската" физика ги избягва на 28.12.2020 в 14:22
Парадоксът указва раздвояване, което е априорна диалектика - от него черпим потенциал за не-втвърдяване, а не за изцяло опредметяващи (прагматзиращи) твърдения. Пак ще повторя: автентичната диалектика не примирява противоречията в понятието (Хегел), а благодарение на апоретичния опит, всякога бдително се оттласква от "истинската история", същевременно бягайки от агоничната уравниловъчна практика на "истинската чиста наука", както и доколкото е възможно. Само парадоксалният човек в този смисъл, може да бъде онова, в името на което загадъчно Христос е призовал учениците си от вътрешния кръг - "Елате да ви направя ловци на човеци". Някои забравят, че философия означава любомъдрие, а не просто любов към мъдростта. Философът е ловец, издебващ собствената си субектна склонност да се обективира без нужда, впрочем цел, спрямо която опитната наука всякога се муси... защото там пък обективацията на свой ред е без задръжки.
До 28.12.2020 в 13:58 на 28.12.2020 в 14:41
Не е вярно, че измерваме кръглата земя като да е плоска. Плоска приемаме, че е, единствено като обоснована апроксимация в някакви частни. За човек, който обича да размишлява върху чистия разум, смисълът на подбно нещо няма как да убегне, а той не е, че като се прави апроксимация се твърдяло нещо друго, в противоречие с началното твърдение. Истинската, некорумпирана, наука никога не твърди едно, докато излизало друго, но това не изключва допускането ѝ на апроксимации или ползването на абстракции като безкрайно малко или безкрайно голямо, при все че в крайна сметка изводите ѝ са строго дефинирани. Колкото до бягане от чистия разум, науката бяга и от теологията и идеята за Бог. Между теологията и науката има непреодолима пропаст. От едната страна на пропастта е строгата обоснованост на науката, докато от другата, са хвърчащите фигменти на съзнанието, организирани, и те (ако не иде реч за разхвърляните мисли на индивид с биологични отклонения) в кохерентни структури, чиято истинност е отвъд познанието, непостижими по принцип за познанието. Мислимото и познаваемото не винаги имат среща. Някои изпитват удоволствие от размишлението заради самото размишление, но това не е от значение за учения, както пътникът, който се е заел да пресече моста нехае за преминаващия под моста влак, въпреки че чува шума от колелата му. Да не говорим, че втвърденостите на науката не са привични, а са неободими, така както мостът, който преминава пътникът, не е фикция а реалност представена му за преодоляване. Както стана дума, как работи разумът също може да бъде предмет на изследване от науката, но това е десертът, а в европейската традиция първо се започва със супата. Ние не сме си изяли още супата, още продължаваме да раздаваме Нобелови награди за пряко доказуеми безумия, в разрез с фундаментите на науката, за да си позволим да тръгнем да мислим за десерта. Но, даже и когато наченем десерта, и тогава философските абстракции за функционирането на разума няма да ни вършат работа, а инструментите ни отново ще са системните изследвания подчинени на научния метод. Иначе, просто ще си губим времето, оплетени в някакви неуместни умствени неразбории.
--- на 28.12.2020 в 15:26
Горките философи и тяхната не е лесна, дано поне не се потят. Как ще ги стигне изкуственият интелект като вече ги е задминал? Трябва да обиколи цялата Земя за целта. Ами ако пак ги задмине в залисията? Нова обиколка на Земята ли? Ето една нова апория за обсъждане на философите, великодушно дадена с най-добро намерение. Все пак, празници са. Демокрит е решил апориите на Зенон като е въвел атома: неделимата част на пространството. Въведете и вие нещо ново, да не чакаме все на изкуствения интелект.
гарантиран лек срещу не-обходимите твърдения - да се самообхождаш на 28.12.2020 в 16:26
Как можеш да допускаш, че "вършиш работа", когато с описание на наблюдаеми явления, незнайно на какво основание, си вярваш, че си уловил същността? На това му се вика рационалистичен догматизъм, за разлика от ирационалистичния такъв, който в повечето случаи принадлежи на религията и мистиката. При науката няма вършене, както казва Кант, там в най-добрия случай има правене, защото в науката съдържанието не се интересува от формата - и на света, и на рационалността. Това, че науката ти осигурява в масови количества "ляп да ядеш" все още не означава, че само с хляб живее човек, но и с едното Слово Божие. Никакви същности, които науката уж откривала, не стоят зад явленията, науката е потопена само в сетивния опит и най-високото, до което може да се добере, това са пропозициите относно частни състояния на нещата, представляващи редукционизъм на сложното под просто, на съществуването - към съществуващо, и на съществуващото - към "същността на природата", която подвежда всичко под общия си знаменател, игнорирайки евентуалните продуктивизми откъм съзнанието на всеки възможен дискретен наблюдател. Откъдето и да го погледнеш, наистина полезно, но не и пригодно, защото с безконечната си репродуктивност и повторяемост не удовлетворява рефлексивно мислещия човек. И когато учен започне да се занимава с критика на разума, започва да прилича на кандидат за емигрант, а там посоката, както знаем, е необратима - от изток на запад, съответно от науката към философията. И слава богу, че повечето учени не са изкушени от сериозна методология на науката, иначе изкушените почти без изключение биха станали мигранти и в науката никой не би останал, защото няма да му бъде интересно.
До 28.12.2020 в 16:26 на 28.12.2020 в 17:54
Ето тук е сърцевината на неразбирането. Науката не е онова, което ти осигурява “ляп да ядеш”. Инженерството, генераторът на технологии, е онова, което ти осигурява “ляп да ядеш”. Науката улавя същността, благодарение на научния си метод (това ѝ е основанието) и хич нехае дали имаш “ляп да ядеш”. Не случайно тази разлика я подчертах дебело в предишния ми текст. Апропо, науката, когато е истинска, а не корумпирана, се интересува и от формата, и от съдържанието. За нея не е достатъчно формално да се изпише математическа зависимост, която чисто алгебрично да е вярна. За науката е от значение този формално верен математически израз да има и вярно физическо съдържание. Безброй са математическите зависимости, които нямат смисъл във физиката. Колкото до сетивния опит, вече няколко пъти го подчертах, още Галилео пише в своите “Диалози …”, че сетивният опит е недостатъчен за вадене на физически правдиви заключения. Нужен е и задълбочен умозрителен анализ на наблюденията. Разбира се, последното е сбит превод на по-разточителния бароков текст на Галилео. По-нататък, ако за нещо диалектиката може да ни послужи при анализа на науката, то е да се разбере, че науката е постигнала своите успех през трите века на своето добро развитие (от 17-ти до 19-ти век), което, за съжаление военизираният 20-ти век спира, само благодарение на разбирането, че сложното може да се обхване единствено по пътя на свеждането му до контролирано, възпроизводимо просто. Това е то, което удовлетворява мислещия човек. Другото предлагано, спокойно може да бъде заместено от халюцинациите предизвикани от псилосцибина, които немалко намират за доста удовлетворяващи, но това е най-вече за рубриката хумор, сатира и забава, ако се издържи да не се наложи път към Суходол. Разбира се, даже и такава разходка и престой някъде из този район може да му се стори на някого интересна, но то не е далеч от това да се възхитиш от образа си в кривото огледало.
природната необходимост е един своебразен псилосцибин за отпочване на най-скучния трип - да се озовеш в един затвор, и вместо да спреш да сънуваш обективна действителност, да насочиш усилията си към измисляне на картачен инструмент за събаряне на стени на 28.12.2020 в 18:45
Цитат: "Апропо, науката, когато е истинска, а не корумпирана, се интересува и от формата, и от съдържанието. За нея не е достатъчно формално да се изпише математическа зависимост, която чисто алгебрично да е вярна. За науката е от значение този формално верен математически израз да има и вярно физическо съдържание." Склонен съм да се съглася с тази хипотеза, при условие обаче. А условието е да говорим за случай на наука, а не за наукаТА. В наукаТА няма гарант за безусловна вярност извън принципа на уравниловката и редукцията на всичко налично явяващо се до обекти, които би следвало да имат същности, различни от явлението и явяващи се някакъв своеобразен непроменлив гарант на явлението в променящия се свят, или да го кажем философски точно: във феноменливия поток на ставащото. Докато при всякога случайно стечение на обстоятелствата математически верният израз съвпадне с физическото съдържание, това е само добър пример, че понякога и за определени случаи, какъвто е тоя, науката работи, но, разбира се, при хиляди условности, които ще абстрахират нещо по-конкретно или по-важно от това, върху което точно това научно изследване се е съсредоточило. Тоест, нека приемем, че като феномен от света наука се случва така, както се случва всичко останало, вкл. и философия. Само че докато едно философско изследване се опитва да бъде максимално конкретно и стерилно съобразно първоочевидностите на субекта, който няма изначална идентичност и всякога тепърва се оказва в процеса на нейното продуктивно издействане, това на науката, едно научно изследване е изцяло обсебено от частни методи и частни постижения, имащи малко общо и в повечето случаи само случайно и обстоятелствено нагодени към предразположеностите на субекта. Защото субектът, ако и да е производен, ако е трансцендентален, е с потенциала да универсализира световността, благодарение на това, че е структура от ранга едновременно на конкретното и всеобщото, докато който и да е научен обект нито е конкретен, защото не произвежда сам по себе си смисъл, нито е от рангана всеобщото, защото не обладава чиста форма, не може да бъде система с рефлексия, а само запълва съдържание. Ето защо наукаТА е обречена всякога да започва с хипотези своите изследователски усилия, докато една наука за субекта, която работи с конкретна тоталност (поради което и не претендира за съдържателна униформеност), поставя хипотезите едва накрая, и то не в полза на фикциите на абстрактния природен универсализъм, а на всякога конкретния рефлексиращ наблюдател.
извинвам се, кЪртачен, а ако щете и картЕчен - все тая на 28.12.2020 в 19:03
Умозрението е способност да уловиш най-конкретното в познавателната картина, която априори не е научна, нито отразява някакъв природен ред - всичкото това се привнася едва с хипотетичната обработка. Така че няма как да низвергнеш философското заради научното, щом допускаш умозрение в недрата на науката. Само че - пак повтарям - докато, както казва Дилтай, обяснителната наука веднага се втурва в предметно-приложните хипотези, то на свой ред описателната, която е по-коректно да наречем чиста или приложна философия, напротив, първо се заема с условията, при които се разгръща описанието, проследявайки кои връзки са асоциативни и кои причинни, защото няма априорни причинни връзки, всичкото априори на познанието е чисто и просто логическо, т.е. то е извън науката и я иманентизира изначално, а не в тромавите рамки на научното изследване, което, противно на Вас, считам, че в нито една част от анализ си не е продуктивно, защото изобщо не е способно на стопиращи или завършващи синтези, чиято цел е да фалсифицират представата съобразно критика на начина на нейното представяне. Там логиката по-скоро пречи, защото ако се появи поне частица рефлексия, дори и най-тъпите от научните изследователи ще им светне и ще се ужасят от ограниченията и безсмислието на хипотезите си и протичането на експеримента съобразно толкова много условни и отдалечени от истината на живота очаквания.
НаукаТА (изобщо) е всъщност тип философско умозрение, вкопчено в позитивистична метафизика, благодарение на което се разгръща приложно изследване на 28.12.2020 в 19:36
Ако Демокрит е въвел атома, все пак намествайки парциалностите в пространството на природния детерминизъм и така отговаряйки буквално частично (с респективния потенциал за частнонаучно!) на условието за неделимост на битието, Хусерл е въвел феномена, в чиято цялост (непарциалност) и сингуларност нямаме такива намествания, защото се избягват всякакви догматизирани конструкции на класическата метафизика, като напр. безотносително пространство и безотносително време на вселената като своеобразни реални вместилища на съдържание. Напротив, феноменът на феноменологията е онова, което се явява, но не като явление на същност, а, както казва Хайдегер, като само-чрез-себе-си-себе-си-показващо, т.е. битието му е виртуално и не зависи от никакви метафизически същностни подпорки извън него, а самото му чисто явяване е израз не на физическо явление, а на метафизиката като най-непросредствен трансцензус. Така феноменът хем запазва структура на нивото на трансценденталното и всеобщото, хем се явява най-конкретното явяващо се, отчитайки чистата форма на собственото си явяване - субекта на опита. Разбира се, че един феномен във феноменологията не се дели, в него всичко е без прекъсване едно, защото представлява конститутив на предметно явяващото се в съзнанието, а не накакъв репродуктивно-въобразен промисъл на природата. Пространство, време, обекти, отстояния, вкл. природа, смисъл, и даже самият феномен, ако го отграничим, са вече само иманентно отрефлектирани компоненти от системата на явяващото се, доколкото тук вече става дума за феномен на всеобща наука за конкретното, каквато е феноменологията, а не опитно-частна, каквато е, да речем, физиката... или биологията.
28.12.2020 в 19:03 на 29.12.2020 в 01:17
За умозрението, което схваща природния ред, който другите не виждат, писах в предишния текст. Както се видя, умозрението не само допуска, а изисква научност, а не философски схоластики. Иначе, най-много да се намериш сред себеподобни на раздумка, забравили за истинските си интелектуални задължения като членове на рода Homo sapiens. Чета във философските трактати, как те не изпускат случая да свържат някакси празните черупки на терминологичните си определения с науката, но тази връзка се разпада още шом понечат да посегнат към нея. Още по-лошо, различни социални шарлатани си закърпват фалшивите идеологии с философски конци, даже обявявайки ги за научни и то единствените, които са способни да спасят света от мизерията му. Това е то истинската нищета на философията, не фалшивото определение на въпросната нищета в известния трактат. И, пак да кажа, уплахата от многообразието на света се преодолява единствено чрез научния метод, не чрез обобщаващите абстракции на философията, които още повече замъгляват картината. Обобщението на природните зависимости може да дойде единствено през науката, подпомогнато от математиката и непременно карантинирано от празнодумството на празните термини, отбелязващи началото на философията.
28.12.2020 в 19:36 на 29.12.2020 в 01:22
Да започна оттук: отричането на “безотносително пространство и безотносително време на вселената като своеобразни реални вместилища на съдържание” е нефизично, което е доказуемо без забавяне. На някого може да му харесва да си мисли в подобни категории, но такова мислене е лишено от смисъл. Аз съм чел подобни излияния и съм си налагал да ги дочета, за да сидя докъде може да стигне човек в своето неразбиране. Вместо да се затруднява да прави подобни упражнения, човек най-добре да излезе да се поразходи из града като си повтря “ом, ом, ом … ”—по-добра работа ще свърши, защото така поне малко ще се пораздвижи физически, особено ако въздухът из града не е много замърсен. Така също, освежен, може би ще се сети, че всъщност същността е онова, което го интересува и феноменология извън тази същност довежда до вътрешно противоречие, а това е най-малкото, с което иска да си прекара дните. Колкото до това дали наистина се разбира, “че един феномен във феноменологията не се дели, в него всичко е без прекъсване едно, защото представлява конститутив на предметно явяващото се в съзнанието, а не накакъв репродуктивно-въобразен промисъл на природата”, разхождащият се човек, освежен от привечерния въздух, веднага ще се сети, че не си излива супата в гърлото в един неделим, без прекъсване, поток, а я консумира лъжица по лъжица, под формата на класически кванти. Този истински, реален феномен, а не нещо си написано от някого, е израз на ставащото и това може да се разпростре нашир и надлъж в неизбежен жизнен императив на природния смисъл, когато иде реч за обмен. В добрите си разсъждения, нашият скромен любител на разходките може да се сети защо, например, времето по съвсем физични, а не философски причини, е абсолютно, а пространството, в което съществува не може да е друго, освен Евклидово. Но, даже и да си остане с примера със супата, за която все повече се и замисля, защото разходката на чистия въздух отваря и апетита, той ще постигне много по-кондензирано мисловно качество, отколкото постигат томове философски текст.
Отлично четиво и коментари на 29.12.2020 в 03:32
Някои от постингите под статията на Валентин Хаджийски са наистина приятни за четене. Благодаря, колеги от ФФ на СУ!
"а не философски схоластики" на 29.12.2020 в 10:51
Колега, не само преигравате, но и все по-умишлено заблуждавате аудиторията, която е сравнително далече от проблематиката, по която събеседваме, но все пак навярно ни чете. Моля за повече коректност! Тук Ви се предлага критическа философия и феноменология, а не схоластиките на класическата метафизика, която във всеки мой пост с хиляди изречения самата тя бе подлагана на деструкция, наедно с вашите позитивистични копнения. Не виждам защо да продължаваме целия този дебат, ако ще получаваме нарочвания без аргументации.
"е нефизично" ... на 29.12.2020 в 11:03
Да, нефизично е, физиката не е някаква априорна емблема за истинни обяснения. Колкото до това, че е "лишено от смисъл" - то навярно е лишено от такъв според очакванията на физиката, и още по-точно - на някой заклет позитивист, какъвто явно сте решил(а) да бъдете по Ваши си съображения. Но аз бих изтъкнал, че то не само не е лишено от смисъл, то е възможно най-конкретната саморефлекия на смисъла на явяващото се върху самия себе си, а не просто смислено обяснение относно предметния ред "сам по себе си", който така и така си остава въображаем избор и (псевдо)отговорност на мислещия субект. С този метод на стерилизация на явяващото се съвсем директно Ви се показва, че философията, която предлагаме, като най-непосредствен метафизически трансцензус, е по-конкретна в заявките си от самата физика, чиято първоначална обработка до природен детерминизъм е изискала предварителна работа по абстрахиране и игнориране на непосредствено явяващото се за сметка на уравниловъчния статус на опитно-научната обективизация, която пък на свой ред е прекалено вторична и медиативна методологична процедура, очевидно преследваща принципа на усредняване и паноптизъм спрямо изходната точка на анализа си.
До 29.12.2020 в 10:51 на 29.12.2020 в 11:27
Разбирам укора, но той произтича от възприетото значение на “схоластика”. Това, обаче, не е разговор за история на философията и за безкритично изясняване на понятия от гледна точка на мейнстрийма, каквато е практиката не само във философските обмени. Нима, обявената от мен физически коректна картина на времето като абсолютно и на пространството като Евклидово, не е укорима от днешния мейнстрийм в точните науки? Укорима е, но е укорима напълно несправедливо, защото такъв укор е необоснован. Читателят трябва да знае това и аз не изпитвам никакви угризения, че го предпазвам от много неприятните заблуди, които мейнстриймът налага на света вече цял век. Както казах, това че времето е абсолютно и пространството е Евклидово, веднага произтича от правилния прочит на Галилео в “Диалози”, където последният представя може би най-великото си откритие, неразбрано до днес и поради това вкарало физиката в задънена улица, а именно, че, в контраст с разбирането на Аристотел, може да има движение, което не е оперативно, и което всъщност е равносилно на покой. Сам Нютон се възползва в първия си закон от това галилеево откритие, но и без да осъзнава, че така трите му закона не са закони на движение, а закони на покой. Бих споменал в друг текст, ако е нужно, точно защо това е така. Е, как, след такова откритие да не обявя производното занимание, наречено философия, като схоластично занимание, след като то без да употреби и една йота интелектуално усилие, мързеливо повтаря и гради кулите си от слонова кост, основавайки ги върху погрешна представа, която Галилео е коригирал преди цели четири века. Ако въпросът за времето и пространството не бъде разбран, в смисъла, който Галилей открива и който аз експлицитно приведох по-горе, всякакви производни философствания не само не подобряват качеството на мисленето, а, напротив, нанасят му непоправима интелектуална, а и всякаква дуга, вреда. Тъй че, поради състоянието на нещата днес, главният въпрос на философията не е дали ще се хвърлим към материализма или идеализма, а дали ще разберем абсолютните истини за времето и пространството, които споменах по-горе и така ще градим коректна философия.
До 29.12.2020 в 11:03 на 29.12.2020 в 11:52
Напротив, тъкмо физиката е априорната емблема за априорно обяснение. Философията следва физиката. В това може да се увери всеки, който понечи да разгърне философски текст. Да вземем един Хегел, да речем, в един трактат като “Науката логика”. Цялата му метафизика там, феноменология и същност е изградена върху размисли и дефиниции свързани с физиката и носи родилните петна на грешките ѝ. Ами, Кант, да не говорим за целият манифолд на отроили си къде по дребни, къде по-значими философи. Освен,че при всички тях физиката е първоосновата, основният им проблем е, че основни понятия, въху градят философиите си, са недоразбрани или погрешно разбрани от тях, а то е защото самата физика, която им е родителят, самата тя е в криза вече цял век, откъснала се от гениалните си предци. Как нелепо звучат всички пропагандни клишета, че науката се била развивала толкова бързо, че даже вчерашната новост днес вече била остаряла, след като човек установи този факт. Фундаменталните научни идеи, открити преди четири века днес все още предизвикват объркване, но се създава чувството, че всичко било вече наред с фундаментите и било време да се занимаваме с хибридни науки като, да речем, антропогенните климатични промени или пряко прагматични проблеми, като спасяване от пандемии, представяйки ги за занимания с наука. Усещането е, че тези последните били спешни, а другото можело да почака. Колко погрешен е такъв възглед. Какви решения могат да се очакват, колкото и те да са спешни, когато основите на тези науки (ако приемем, че те наистина са науки) са сбъркани? Не напред, назад ще вървим при такива сбъркани фундаменти, колкото и да се потупваме по гърба, че сме предприели такива и такива мерки, сложили сме маски и сме приели милиардни зелени програми. Оглупяването чрез унищожена наука, а оттам и унищожена философия, развъдници на нискокачествено мислене, е по-опасно за света от атомна бомба, защото е ефективен масов погром, който е невидим.
На чичо Фичо социализмът на 29.12.2020 в 12:24
Прочее, и на чичо Фичо социализмът е някакаква ялова дреболия, която, освен че да присаждаш социализъм върху капитализъм е рецепта да градиш общество на крайна олигархия (пример—Швеция)—самият краен символ на несправедливостта, но вече изсечена в камък—но означава да продължаваш да заключваш обществата в сандъка на нелепостите и мисловната деградация—и нацизма, и комунизма, и днешният вариант на нацизма, пост-модернизма, всичките те на върха коалесцират в дружно приемане на една абсурдна физика, произвела и отрочета като абсурдна философия, довела света до разпада, който наблюдаваме. Не се ли поправят основите на мисленето, като го извадят от объркването му чрез реформа в точните науки, обществото ще се заплита ли заплита в разни колкото несмаслени, толкова и рушителни ляводесни боричкания, иманентно несбъдващи се мечти за социалистически революции или либерални посредствености. Разумът говори, че на едно човечество надарено с разум, му се полага нещо по-добро.
да критикуваш правилата на една игра по принцип е глупаво, но е мъдро да го правиш, когато тази игра си въобразява, че е единствено възможната истина на 30.12.2020 в 11:11
Цитат: "Нима, обявената от мен физически коректна картина на времето като абсолютно и на пространството като Евклидово, не е укорима от днешния мейнстрийм в точните науки? Укорима е, но е укорима напълно несправедливо, защото такъв укор е необоснован". Не е необоснован, а изглежда опасен за конструкцията на точните науки, доколкото аксиоматиката им за изначално общосподелим универсум (без извънсистемни опозиции) се разпада. Що се отнася до движението, не са възможни непротиворечиви определения за движението от метафизическа гледна точка, защото полагането на абсолютна отправна точка е чиста условност, всеки неподвижен наблюдател е в покой (във физиката - това е самото априорно понятие за природа, в чиято иманентност имаме движение), а същевременно светът се движи, или обратното, т.е. движението трябва някак да съдържа в определението си съотносителности, които физиката няма как да отчете отвъд мита за безотносително пространство и безотносително време, за да й се получат уравненията според очакванията. Когато говорим за "сбъркани основи на науките", навярно трябва да отчетем първо какво отделната наука абстрахира или игнорира в името на ония правила, по които възнамерява да работи. Хипотетичността в доверчивия научен анализ спрямо предметността в такъв случай е още в първата стъпка - на нивото на базовите понятия, които нямат нищо общо с аподиктичните истини, защото не важат за всеки възможен случай, а имат общо само с истините за удобство - например, че частта можела да има битие и извън цялото, че множественото винаги изпреварвало единичното (ах, тази вездесъща демокрация!) или че предметното не се конфигурира чрез предварителна обработка на наличното за определени цели, а напротив, отразява някаква априорна връзка между самите предмети, което си е самата глупост, доколкото е абсолютно несъобразяване с началата на познанието. Изобщо, трябва да кажем, че физиката няма как да се интересува от началата, доколкото няма как частното да предопределя общото по принцип - това е логическо правило, което демаскира универсалистичните претенции на "-логиите", без, разбира се, да казва, че игри с техните правила са невъзможни или излишни. И главният въпрос на философията едва ли е да търси абсолютни истини на времето и пространството в единното разбиране на физическото описание на света. Абсолют във философията е наличието на нещо изобщо, а не неговите атрибутивни характеристики; има си начини генеалогията на времето и пространството да бъде схващана и обяснявана конститутивно, а не дескриптивно, и не с оглед на праксиса, а на пойезиса. И най-важното е философията да разтръби, че всички възможности в това отношение са равноправни, а следователно параметрите на обективната истинност относно едното или другото, са напълно условни и конвенционални, в зависимост от правилата или очакванията на тази или онази игра. Във феноменологията например, времето зависи от протоидентичността и езиковите повторения в една езикова игра. В класическата физика, то е функция на измененията на/в положението на телата в/на една абсолютна инерциална отправна система, и без оглед на никакви евентуално възнамерени изначални рефлексивни обработки, свързани с генеалогията на тази категория, която кой знае дали изобщо е била схваната категориално от задаващия си въпроса изследовател - например извън дисциплинарния консенсус на физиката, времето се схваща като екзистенциал, т.е. време има само тогава, когато нещо се изменя като произведно на преживяващата интенция. Отвъд това, реалност на концепта е неустановима. И пр. и пр. ...
с такива дълбоко погрешни изказвания обезценяваме дискусията на 30.12.2020 в 12:09
Цитат: "Напротив, тъкмо физиката е априорната емблема за априорно обяснение. Философията следва физиката. В това може да се увери всеки, който понечи да разгърне философски текст". Сега, изобщо няма да се отнасям към този цитат като невинно заблуждение на автора, директно ще го нарека лъжа, защото изобщо не вярвам да сте толкова тъп; струва ми се, че просто искате да изманипулирате аудиторията. Колега (започвам да се съмнявам, че сте професионален философ, но принципно това е без значение!), физиката е опитна наука, а понятието "априори" означава "преди опита" - няма как физиката да дава априорни обяснения, след като не изказва аподиктини съждения. Езна частна наука изказва само асерторични съждения или в най-добрия случай нормативни. Аподиктични съждения относно началата на света, т.е. априорното, изказва само философията. Когато физиката си присвоява правилата на метафизиката, това говори само, че определена метафизика си е харесала универсализма на физическото обяснение на света и нищо повече. Априорната връзка на мислите по истинност е чисто формална - физиката работи само с материализирано съдържание. Как откъм чиста (логическа, трансцендентална) форма се издейства смислено съдържание? - това е философски въпрос, който не занимава опитните науки, които се отнасят всякога до частноемпиричен ред на опредметяване, т.е. до апостериорни (конкретизирани само и единствено в опита) наличности. Не може философски текст с желязна необходимост да взема базата си от нефундаменталните понятия на физиката, не превръщайте във физическо обяснение и игра по правилата на физиката всяко едно съотнасяне с предмети, защото такова съотнасяне имаме и в изкуството, и в приказките, и в сънищата, и при какви ли не други ситуации и спрямо какви ли не възможни живи субекти - защо трябва да изпадаме в смешното положение на подобен вреден редукционизъм - всяка една предметност да я подчиняваме на частните закони на физиката, и нещо повече - както подозирам в презумпцията Ви - на физиката на твърдото тяло, която изразява самата класика на природните науки. Това, че Хегел в произведенията си се е отнесъл към определени въпроси на физиката не превръща философското обяснение в изначално подчинено на физическото, освен ако за определени цели то само си е изискало да бъде такова. Нека не поставяме каруцата пред коня, а коня пред коларя! При Кант пък такова нещо е още по-невъзможно, доколкото той е най-гениалният систематизатор на критиката на чистия разум и първият, който разкри продуктивния характер на схематизацията на всяка перцептивно-емпирична конфигурация едва през чистата форма на аперцепцията - а да говорим за аперцепция във физиката е все едно отначало да почнем да питаме - какво беше това физика?! Никаква физика не може да бъде родител на метафизиката - това е дълбоко невярно както в исторически, така и в логически, така и в генеалогичен план. Всичките базови категории, с които физиката апостериори работи, без изначално да ги обговаря и подлага на критика - например материя, вселена, обект, пространство, време, движение, сила, енергия, работа и пр., са конструкции на чистата мисъл - априорни регулативни понятия, които физиката взема наготово от метафизиката, без критично преобговаряне, използвайки ги в апостериорните си теоретични реконструкции на опита. Самото име на науката, още преди да се отдели от метафизиката и да заживее свой, модерен живот, е дадено от Аристотел - забележете, не от някой физик. Физиката се базира на едно, хм, как да го кажем - уравниловъчно, т.е. простолюдно предположение, че родът е априорна връзка между предмети, а не между чисти символи, доколкото пък философията винаги отчита, че самото предметно мислене е само особена форма на символизирана реалност, която няма как да е първично налична, а само подръчна, и която бива производна на конструктивния разсъдък при опита му да усвоява по определен начин подлежащото емпирично поле. Аз бих нарекъл тази особена форма на символно опредметяване чрез предмети, обладаващи физически характеристики и отговарящи на закономерностите, свързани с тях, "епохална" - да, тя е епохално възникнала в края на Ренесанса и началото на Модерната епоха, създавайки си съответните базови и текущи хабитуални модели за вселена, базирана на паноптикума, на игнорацията на конкретната тоталност, на аподиктичните твърдения извън презумпцията за материална вселена, на формата за сметка на вездесъщата материя, на единното за сметка на множествеността, на простото, са сметка на съставното, на частното - за сметка на всеобщото в картината на възприятието. Обяснимо е, че при толкова много условности в изходната точка на анализа, и при толкова разнообразни изначално непроверими хипотези, едно такова познание няма как да бъде априорно, защото то не се намира в процес на непрекъсната проблематизация на собствените си условни (всякога апостериорни и емпиричноориентирани) решения - едно такова познание е само прагматично, нецарствено, непроблемно спрямо самото себе си, и систематично само с оглед на ограничените си изследователски намерения. Физиката евентуално може да бъде частична изследователска база на сродните й науки за природата, лишени от непосредственото човешко рефлексивно намерение - напр. химия, геология, климатология, биология, технически науки - всичките тия с техните по-комплицирани производни. Но какво би станало, ако физиката си присвои правата да методологства напр. в психологията - ами в най-добрия случай, психологията редукционистки би изпаднала дотам да бъде физиология на ВНД - мисълта да се поражда от мозъчната дейност, а собствено субстратът на психиката да бъде мозъкът, т.е. за жив субект и душа с техните неподражаеми афективни реакции и когнитивни заложби в психологията или изобщо дума не би могло да става, или биха се получавали фундаментални обърквания - защото тук говорим все пак за наука, ориентирана към преживяването, към субекта. Така е и с други науки за човека или обществото - подобни обърквания в полза на физикализмите и бихевиоралната парадигма биха се получавали не само в психологията, но и в социологията например.
все по-задълбочаващата се криза на обективнонаучния императив - индикатор за една приключила класика на 30.12.2020 в 13:03
Науката е привилегирован дискурс, но само в памет на традицията, и съобразно доминантите на съвременната епоха. При това въпросната привилегированост е по-скоро институционално-политическа, декадентска, отколкото свързана по някакъв начин с априорната истина. Защото философският въпрос тук е какво става, когато екзистенцията предприеме решимост фундаментът да не е традицията, модерността, глобалното време? Вярно е, че формата на изразяване на общоприетата истина през днешната епоха намира своята най-голяма удачност и полезност в традицията. Но НаукаТА сама по себе си не задава мярата в усещането за проблемност, тъй като в постмодерен аспект тя доста отдавна е превърнала самата себе си в проблем, който даже не осъзнава. Този проблем в един пак фундаментален аспект вече пресреща наукаТА критически и я изпитва, той от един момент нататък същностно вече е престанал да й принадлежи - в противовес на всякакви традиции, моди, медийни пропаганди, на всякакви средностатистични акценти, на всякакво време... Впрочем, като говорехме за насилващ дисциплинарен подход при оптните науки, нека вземем предвид как Хайдегер в книгата си "Битие и време" ни е посочил от какво да се предпазим, ако искаме да не изпадаме в досадното положение на частнонаучния редукционизъм, който за да работи, парадоксално би следвало да се намира в постоянно неведение относно собствените си основания. Последните имплицитно (както вече бе нееднократно изтъквано) заемат аксиоми от метафизиката. Цитирам по памет: "Първата философска стъпка: да не се разказва история (както предопределящо прави всяка наука - б.м.), т.е. (дисциплинарно – б.м.) да се определя едно биващо ЧРЕЗ СВЕЖДАНЕ до друго биващо, досущ сякаш битие би имало характера на едно възможно биващо". Тоест, с такъв въпрос се проследява как се узаконяват изобщо частнонаучните съждения - и, разбира се, защо в един такъв измамен редукционизъм имаме всякога изместване на онова, което можем да наречем конкретност на опита, единство и събраност на опита и т.п. И какви са непосредствените изводи на Хайдегер от всичко това? - 1) Нивото на една наука би следвало да се определя от това доколко тя е способна за криза на собствените си основания; 2) Изобщо не е нужно да се изпълнява дескриптивна задача, поставена от една предварително зададена дисциплина (каквато е физиката и всяка дисциплинарна наука, обвързваща ни с предварителен природен ред), а напротив - от свързаните с нещата екзистенциални необходимости на определени въпроси и от изисквания откъм самата "чисто случваща се наличност" начин на разглеждане евентуално да бъде изградена една дисциплина (т.е. дисциплинарността не е в началото, а едва в края, при това в качеството си на извечно фалсифицируема). И ето два извода, свързани с посочената от Хайдегер преучредена методологична постановка: а) Изследването (което не е поначало венчано за наукаТА) трябва да подсигури наличното битие (Dasein) като конститутивно на всяка една универсална възможност (вкл. и тази на времето на екзистенцията напр.), а не обратното, както прави откровено научният детерминизъм, който абсолютизира природата и природния цикъл. б) Субектът (като първонарочен в кое да е изказване, понеже съотнася биващите) не трябва да бъде от самото начало дисциплиниран, тъй като именно той е светоносен. Напротив, той трябва отговорно и по собствено убеждение да избере дисциплината, понеже е избрал свободата да не се първонарочва с тоталитарни разбирания и натрапени му методи и парадигми. Живият метод не е дисциплинарен метод, а екзистенциален и рефлексивно самопроблематизиращ се още при първата крачка на анализа - така никога не рискуваме да изгубим себе си от окото на душата, и никога не предаваме мъдростта заради съмнителната стойност на знание, игнориращо своята жива изворност заради глупостта да проследява така и така мнимата връзка между обектите, т.е. без оглед на възможността за изначалната им връзка помежду си именно в ума ни, а не незнайно къде извън нас.
До 30.12.2020 в 11:11 на 30.12.2020 в 13:35
Вече отбелязах, че проблемът в подобно разсъждение е погрешното приемане, че науката била основана на някаква си неизбежна аксиоматика, че физиката имала някакви си очаквания, отхвърлящи абсолютните ѝ истини, които не били важели за всички случаи. Доста писах вече по този въпрос, но има някаква бариреа, която пречи на разбирането му. Абсолютите във физиката, за които говоря, са строго дефинирани (за разлика от философските), неизбежни и подчиняват на себе си философските търсения на абсолюти, които са единствено техни производни. Първичното са абсолютите във физиката и в точната наука изобщо, сетне идват философските абсолюти. Последните нямаше да ги има, ако ги нямаше първите. Без абсолютите на физиката нямаше да има коректна философия, а всичко щеше да се свежда до разнообразни философски школи, които, поради отсъствието на физични критерии, щяха да бъдат еднакво приемливи и философията щеше да се състои единствено в изучаване на историята ѝ (каквото, между впрочем, за съжаление, е днешното ѝ изучаване и преподаване) и класификация на отделните доктрини. Неслучайно, поради неразбиране на горното, философията на Файерабенд е стигнала в деградацията си до там, да изисква пълна когнитивна дисипация—науката да бъдела дотолкова демократична, че да допускала, вуду, магьосничество, некомпетентност и лудост да определят съдбата ѝ. Ако не пише такива нелепости, само за да се прави на интересен, разпространението на подобни безумия от академичната катедра, е интелектуално престъпение. Докато никой не е забранил никому да е нелеп и глупав, изричането им от позиция на авторитет, е напълно неприемливо, даже и да е някаква безвкусна шега. Студентите не са там, за да гадаят кога професорът се шегува и кога е сериозен. Ето защо, базовите понятия тъкмо на физиката са аподиктични истини, които служат за гориво на философията за обобщенията ѝ. Тъкмо в тези абсолютни истини се корени коректната, некорумпирана физика (каквато за съжаление физиката на двайсти век не е) и служат като критерии за това дали дадена философска доктрина е приемлива или не. Така, единствено прегърнал научните критерии, сериозният философски изследовател подбира кое философско предложение е смислено и кое е такова само за да мине по-лесно времето. Може за някои това да обсъждат какво да е как да е, да е приятно занимание, но има художествена литература, фентъси, поезия, музика, а и неангажиращи разовори с приятел, които може би даже по-успешно могат да запълнят подобна празнота. Защо точно философията трябва да е нарочена за подобно занимание? Началата на познанието са в науката и после във всичко останало. Ето защо, погрешно е впечатлението, че физиката си била съчинявала някакви свои си правила и после най-послушно си ги спазвала. Напротив, тя не възнамерява да спазва някакви свои самоналожени правила, а правилата, които физиката изучава и спазва са колкото външни за нея, толкова и неизбежни. Пренебрегването на изискването за коректност на тези начала е допуснало превземането на света ни от политическата коректност от сорта на споменатото приемане, целящо “научно” обосноваване на колективизма, допускащо, че, видите ли, в науката множеството изпреварвало единичното, а в политиката било обратното—там пък трябвало “repressive tolerance”. Отдай се на дивене, ако нямаш друга работа, бидейки свидетел на подобни противоречащи си послания. Апропо, тъкмо началата на познанието, предмет на изучаване на физиката, определят априорната връзка между обектите и понятията, която при това е такава каквато е, а не служи на някакви цели. Ако науката има цел, то тя е само една—да установява истината за връзките между отделните ѝ елементи. Науката е общото, всичко останало е частно. Тя не си играе с някакви условности, нарочени за правила, а изучава истинските, неизбежни правила на общото. Колкото до това дали философията се занимава с абсолютни истини относно времето и пространството, достатъчно е да отворим текстове на Кант или Хегел, за да се уверим, че не са нещо пренебрежимо, в услуга на някакво си друго по-общо. Достатъчно е да разтворим “Критика на чистия разум”, за да видим какво е поставил в самата основа на разсъжденията си философът. Не по-назад в това отношение е и другият споменат философ. А това пък, че “anything goes”-ът на Файерабенд било то онова, което е философията, както виждам, че отново се адвокатства в последния отговор до мен, това, както казах по-горе, е израз на днешното интелектуално падение, отколкото нещо заслужаващо внимание. Да не говорим за двуличността на файерабендовото послание, защото в разрез с него, въпросният се явява един почти милитаристично мотивиран адвокат, не позволяващ и прах да падне върху най-погромните теории, с които физиката някога е била замърсявана—“anything goes”, yeah, right! Такова “разтръбяване на философията”, че, видите ли, всички възможности били равноправни и, че обективната истинност била условна и конвенционална, защото, видите ли, те били свързани с някаква си игра, е проява единствено на наивно доверие в безотговорни авторитети, зародени през шейсетте, които, както казах, са и дълбоко непочтени. Колкото до времето във физиката, казаното е погрешно. Не е вярно, че било “функция на измененията на/в положението на телата в/на една абсолютна инерциална отправна система”, защото времето не спира, когато едно тяло е в покой с инерциалната си система—то продължава да си тече по същия начин и със същата скорост. Да не говорим, че времето тече с една и съща скорост във всички други инерциални системи. Това е изначалната безинтенциална истина за времето, каквито и рефлексивни обработки, предмет на някаква си игра, някой реши да търси, които да се опитват да изкарат, че е нещо друго. Феноменология, която не се съобразява с този момент, освен че винаги е производна, но е и погрешна феноменология.
"Достатъчно е да разтворим “Критика на чистия разум”, за да видим какво е поставил в самата основа на разсъжденията си философът." на 30.12.2020 в 15:04
Започва с т.нар. трансцендентална аперцепция като самата чиста форма на всяка аподиктична удостоверимост на биващо изобщо - това е основата на разсъжденията му: аналитична "Аз мисля", синтетична - "Аз мисля света". Между другото, би следвало да отговорите досега какъв е статусът на понятието субект във физиката и има ли го изобщо като нещо автентично, необективируемо в тази наука? Аз съм склонен предпразнично да се откажа да коментирам написаното от Вас, защото направих достатъчно по въпроса и не ми се коментират удобни измислици и откровени нелепици от епистемологично и методологично естество. Поставям въпроса за субекта, защото проповедта Ви за тотална наука за обектите на практика унищожава субектноориентираното (рефлексивно) знание, а така изчезват науките за живото разбиране и живия процес. Освен това игнорациите Ви за историческия генезис на физиката от философията ме принуждават да не мога да се опазя от напушващ ме смях. Не намирам смисъл да продължаваме такава дискусия, освен ако не ми обясните как например с физически пропозиции мога резултатно точно да опиша сънищата или виденията си... впрочем, една от причините за недоверие към т.нар. универсално валидни физически обяснения на света е Вашето собствено признание, че физиката не може да се справи с природния детерминизъм и вещния фетишизъм, от който иманентно зависи, но в това нямало проблем - имало само приемственост! - даже за едно "точно априорно знание", каквото тази наука си присвоява във въображението на който и да е недокрай критично мислещ човек, включително и Вашето собствено. Ако пък под "физика" имате предвид коректно описание на трансцендентална емпирия, това спокойно може да го направи психологията от феноменологичните направления, при всички случаи не е нужна никаква псевдоаприорна физика на дисциплинарно натрапения свят без субект. Dixit!
PS. на 30.12.2020 в 15:07
Пропуснах и въпроса: как е възможно да тече времето изобщо? Не разчитам на физически отговор на този по същество метафизически въпрос при всички случаи.
До 30.12.2020 в 15:07 на 30.12.2020 в 19:24
Понеже предишните текстове изискват по-обстойно писане и анализ, нека отговоря първо на това: “как е възможно да тече времето изобщо?” като кажа, че на такъв въпрос не е възможно да има метафизичен отговор. Даже самият въпрос, поради качествения си характер, не е метафизичен. Метафизиката дефинира понятията в застой. Да речем, опитите ѝ да дефинира движението, и те са по-малко от половинчати, защото движението не е само дружност на състояния на покой, наредени едно до друго, както ги разглежда метафизиката, а има и качествена компонента, която не е по силите на метафизиката.
възможен е метафизичен отговор, но положен през конкретна тоталност - например в екзистенциалната аналитика на Хайдегер на 30.12.2020 в 19:45
Самият този въпрос не изисква дефиниционни съждения, там е работата. Дефинициите в опитните науки, които нямат нищо общо с действителен опит, предпоставят непрекъснатост, а самата вокализирана форма на изказването представлява прекъснатост (финито) на смисъла до самата непроницаемост на издействането му. Природата е понятие в застой, но само ако погеднем реда и връзката на понятията на мисълта в тяхното съдържание, без оглед на тяхната чиста форма, както правят апостериорните науки. В тази връзка, ето доста любопитни два казуса: 1) Как така чрез застойни базови категории изразяваме движение (игнорирайки най-непосредственото движение - това на редуващите се понятия, както е при диалектическите решения на времето при Хегел, да речем)?; 2) С какво описанието в "точната наука" за взаимодействията и последиците от причинните връзки в една примерно термодинамична система е по-истинно от описанията на идеологически нарочената като "неточна" наука за асоциативните връзки, отнасящи се до една детска мечта, да речем?! Не искам да Ви претварвам с излишни обяснения, въпросите са по-скоро реторични...
До 30.12.2020 в 15:04 на 30.12.2020 в 20:06
Мисля, че вече отговорих на въпроса какъв е субектът на физиката—най-общо казано, това е природата. Физиката не се самообосновава като нещо отделно от тази природа, но присвоявайки си единствено правото да е неин скромен студент. Това се опитва да прави и Кант в споменатия трактат, в който той се упражнява в търсене на абстракции не върху нещо друго, а тъкмо върху фундаментите, присъщи на същата тази природа. Не си струва обаче тук да се спираме на това доколко Кант постига целите си и доколко е прав Хегел в критиките си към тези заявени постижения, защото, струва ми се, целите на този наш обмен не са анализ на конкретни философи, а са да придвижим нашето собствено разбиране по въпросите, които обсъждаме. И, така, смятам че е справедливо да се каже, че в днешното състояние на науката все още “… изчезват науките за живото разбиране и живия процес”, защото тя (науката) все още не е наясно със собствените си фундаментални понятията, отнасящи се до неживата природа, за да си позволи удоволствието да се занимава с живия живот. Доста време ще мине, докато това стане възможно. Да предизвикваш днес науката да се занимавала с живия живот—тъкмо това е да поставяш каруцата пред коня. Не, няма да може тя и резултатно точно да опише нечии сънища или видения, които всяко друго занимание също не би могло да опише, но даже още по-незадоволително. Да се опитваме да принуждаваме науката днес да върши такива работи, означава да я изнасилваме, не че това не се прави из университетските катедри по света. Науката в чистия ѝ вид не е хапче за успокоение на душата, а, както казах, е войник в окопа на жестоката реалност. Също, както казах, обаче, няма как физиката да е пристрастна дали това е неин проблем или не е, така както и самите ние, ако искаме да сме живи, сме индиферентни към възможността да дръпнем лоста, който ще спре въдуха, който дишаме. Няма как жертвата да е виновна за упражненото върху нея насилие. Разбира се, това, което казах за дефицитите на науката днес, не се отнася за науката като такава, която има предимство пред всяко друго когнитивно занимание.
До 30.12.2020 в 19:45 на 30.12.2020 в 20:29
Дефинициите в опитните науки произтичат от действителен опит. Не разбирам защо се отрича този добре разбран, очевиден факт. Също така, не е вярно, че въпросните дефиниции предпоставят непрекъснатост. Лесно се демонстрира, че, напротив, класическата механика в същността си, е квантова. Така наречената “квантова механика” е единствено недобре разбрана класическа механика. По отношение на описанието на природата, то не е възможно по метафизичен път, защото метафизиката описва природата единствено в застой, а тя не е. Така например, не е възможно със застойни базови категории да изразим движение, даже и с прилагане на метода на Хегел. При Хегел понятието за движение е несъвършено. По отношение на детската мечта, пък, то тя, най-малкото, не би могла да се формализира, нито да бъде подложена на анализ, който да се основе на възпроизводими наблюдения при контролирани параметри, каквото е изискването за строгост на изводите. Това е недостатък не само на детската мечта, когато трябва да я подложим на екзактно изучаване, но така е и при историята и археологията, а даже и при зоологията и ботаниката, където трябва да се задоволим най-вече с класификации. Трябва да се примирим, че има поезия, фентъси, изобразително изкуство, музика и детски мечти и да не се опитваме да им натрапваме връзки, които са им иманентно чужди, подобно на някакви желани, но напълно неосъществими връзки с науката, и като днешна, и като такава. Разбира се, щом стана дума за термодинамиката—тя бележи един непостижим връх по отношения на гореспоменатите стриктни изисквания и затова е стандарт в науката, наред с всичките ѝ нужди от корекции и развитие.
30.12.2020 в 13:03 на 30.12.2020 в 22:24
Погрешно е да се счита, че науката е някакъв темпорално зависим “привилегирован дискурс”. Нима не приведох примера с Галилео в тази връзка? Абсолютните истини на науката не се развалят с времето като доматите в магазина, независимо от това какви са доминантите в тази или онази епоха. Крале и папи са се сменяли, какво ли не е минало през главата на европейския човек, но Галилео е останал като непреодолим символ на човешкия гений и то не за друго, а защото научните му постижения са извечни. Много от тях са априорни истини, даже в състояние да доведат до най-желаното от всички заключения—дедуктивното. Да търсиш отвъд тези истини други начала е като да се чувстваш аристократ в схлупена къщурка в някой квартал. Там разбира се, можеш да си представяш всичко за екзистенцията, както може и да ти се привиждат кристални шанделиери всред опушените стени на собата. Истината, обаче, не “общоприетата истина”, е една, и тя не винаги стъпва по излъскания паркет на бална зала. Наистина, нещо нелепо, което се е самонарекло “наука”, неизбежно е превърнало само себе си в проблем, който, превърнал се в постмодерна нелепост, даже не осъзнава, а даже и някак да го осъзнае, няма стимул да се промени, защото му е добре в топлия маразъм на статуквото. Истинската наука, обаче, няма този проблем и е готова на критика, даже след като след критика може да изпопадат подпорни стени и колони, а даже да се срути и самият ѝ таван. За истинската наука няма нищо свято, освен истината. Разбира се, редукционизъм е, ако някакво занимание, нарочено за наука, изпадне в постоянно неведение относно собствените си основания. Този недъг обаче характеризира тъкмо постмодерната, парадигматичната наука, от тиранията на която светът трябва час по-скоро да се отърве. Философите на шейсетте, които нямат инструментариума за да оценят какво характеризира истинската наука, без сами да съзнават, са станали лесни жертви на подмяната на истинската наука с постмодерната патологична наука. При това, да се свежда едно “биващо” към друго “биващо” не е порок само по себе си, защото предното биващо е резултат от едно предишно “биващо” и така нататък, потъвайки обратно в историята, която ни е довела дотук. Проблемът е, когато въпросното обявено за “биващо” е проносиран абсурд, какъвто е случаят със съвременната теоретична физика и това днешно абсурдно “биващо” се използва като основание за бъдещо абсурдно “биващо” и по-нататъшното свеждане до всякакви последващи абсурди и безумия. Онзи, който критикува подобна постмодерна “наука” е напълно прав в критиките си за това, че вокализира абсурдното като възможно, и аз съм с него. Но, не е това, което тук се има пред вид под истинска наука. Такива абсурди не са частнонаучнте съждения, които се имат пред вид в този разговор. Както казах, онзи, който узаконява постмодернизма, празнуващ абсурда като голяма наука, върши интелектуално престъпление, а това да проповядва подобно нещо в университет, е равносилно на интелектуален тероризъм, унищожаващ хиляди неподозиращи невинни млади души, дошли да получат знание. А, тези, които са се загрижили за критериите за научност (не е ясно кой от кого е заимствал—Попър от Хайдегер или Хайдегер от Попър), трябва първо да се замислят доколко научен е техният собствен критерий—фалшифицируемостта. Не, не е научен такъв критерий, както човек установява без голямо усилие, когато му бъде споменат. Сетне, науката не е девствена по отношение на “чисто случваща се наличност”, защото тя вече се е случила, тръгвайки от античността, през средновековието и най-вече, всъщност тръгвайки от Галилео. Така е поставено началото на частна наука като физиката, която се е развивала добре до деветнайсти век. Това пък, че днес се налага да се разруши онова, което двайсти век е натрапила на физиката, превръщайки я в патологична наука, няма да доведе до нова наука и ново начало, а само ще свърже конците, там където в началото на двайсти век са се скъсали. Тъй че, това нито е началото, нито е краят, а е някъде, условно казано, по средата. Дескриптивната задача, положена сериозно преди четири века, трябва да продължи своето изпълнение, разказът на физиката трябва да се освободи от фалшивите ноти, заглушаващи победния ѝ поход. Методологичната постановка на физиката, учредена още от Галилей и изкривена през двайсти век от постмодернизма, трябва да бъде ремонтирана, постмодернизмът да бъде изхвърлен в историческото кошче за боклук и обезпаразитената наука да продължи свободно растежа си. При това, науката непременно трябва да изпълни със съдържание Dasein-а—със специфичното си съдържаниe—а не да го остави ветровете на безумието да издават зловещи звуци в кухите му форми, което е музика за ушите на постмодернизма. Не всичко от наличното битие представлява качествен материал, достоен за вниманието на науката, защото то (наличното битие) е преобладаващо тривиално. Истинската наука подбира само онова, което може да бъде обобщено в съществени изводи, което ѝ помага да бъде обосновано детерминистична и абсолютизираща природата, а не хаоса и анархията. От гледна точка на науката, хаотичният субект няма качествата да е светоносен. Това е просто очевидно. Наистинa, може човекът, който реже сланина върху вестник на пейката в парка да каже нещо значимо, но вероятността за това не е по-голяма, отколкото да чуеш мъдра мисъл в някоя аудитория на отстоящия само на метри Софийски университет, да речем. А пък това, че по-скоро няма да обърна внимание на бърборенето на случайния пешеходец, хич не ме прави привърженик на тоталитарни идеологии и това съвсем смело го заявявам, без уплах пред идеологическите гаулайтери на съвременния нацизъм, който днес ни се е явил под формата на политическата коректност на постмодернизма. Ама, бил съм прилагал дисциплинарен подход, а не съм тръгнал да се радвам на разпищоления рефлексивно самопроблематиращ се хлевоуст пешеходец. Tough. Ама, как така? Така. Точно така аз гарантирам, че няма да загубя себе си от “окото на душата”, колкото и да изглежда, че било ставало обратното. Съмнителна стойност има само знанието, което бих черпил от постмодерните патологични безумства, представяни за наука, дошли от някакви анархии, мързели, глупост и посредственост, което, моля ви се, били живият живот и, което, ако не го възлюбя значело, че мразя демокацията. Най-малкото, не съм седнал системно да градя през годините продуктивни връзки в ума си, като съм се подчинил на достижения печени и премисляни в продължение на столетия, за да дойде някой сега и да ме убеждава, че трябвало да разруша всичко това и да седна около огъня, припален от бездомиците, събрали гуми и някакви черчевета от околния строеж, с бира в ръка, защото това, видиш ли, бил живият живот.
днес е празник, ще говорим малко на 31.12.2020 в 12:36
Цитат: "Лесно се демонстрира, че, напротив, класическата механика в същността си, е квантова. Така наречената “квантова механика” е единствено недобре разбрана класическа механика". Днес няма да обсъждам написаното, защото, макар и интересно, то повтаря почти същото, което бе казвано досега. Ще коментирам само два цитата от единия пост - настоящия го виждаме, любопитно се е получило как по същество повтаряте онова, което вече изказах непряко, и по-скоро полупряко; ще си позволя да перефразирам, на основата включително на казаното от мен: Физиката в същността си е метафизика. Така наречената "физика" е единствено недобре разбрана позитивистична метафизика. И физическото обяснение е метафизическо такова, когато започнем да говорим за времеТО или движениеТО изобщо като характеристики на единна и неделима система от обекти, подчиняващи се на кохерентен системен ред. Именно тази екстраполация на времето или движението до универсално единни измеримости, е вече метафизика, доколкото въпросните измеримости са превърнати в норма на принципа на количествено моделираната всеобщност - т.нар. абстрактна тоталност, овъзможностяваща всякакви позитивисични изказвания. Но всеобщността е конкретно-съборна през субект, а не абстрактно-съборна като математически сбор, както е във физиката, чиито пропозиции описват движението само откъм количествената му страна, защото толкова й позволяват рамките на позитивизма като метафизически избор откъм една некритицизирана класика. Що се отнася до застойните базови категории, първо, те не са застойни, защото в една самокритицизираща се метафизика, нямаме потенциална безкрайност, каквато се предпоставя в математиката и физиката, напротив, при съобразно една екзистенциална аналитика кохерентността е абсолютно прекъсваема в самото действие изказване, а не в изоставащия модус на неговото семантично съдържание. И второ, не става ясно (въпреки витиеватите ви приказки, не е възможно да се изясни самата природа на ставането на нещо изобщо - просто защото природата/същността е фикция, която се полага/издейства актуално в действителен опит, а не във възможен, при който е предпоставена като потенциално безкрайна в лицето на природа!) как оперативните понятия на опитната наука физика изразяват движение по съвършен начин - изглежда чрез демонстрация по подразбиране, т.е. без задълбочаване върху формата на изказването. Абсолютизация на движение (вкл. във физика) за сметка на покоя също е метафизика. Хегеловата диалектика например, която е метафизика на движението на понятието във формите на логическото умозаключение, не изразява застой, друг е въпросът, че изпозва покоя като опосредстващ, редуващ се момент за изразяване на движение, изменение, развитие през разрешеното противоречие. Как обаче физиката с опитните си безсубектни заявки би изразила развитие (което е също форма на движение, но иманентизирано през качество, а не само през квантифицираните през математически символизъм обработки на физиката) извън презумпциите на диалектическата логика? Разбирате ли, ще се намесят един куп мислители, които ще ви кажат, че несамокритицизиращата се формална логика на физиката или която и да е друга природна наука не е в състояние да схване противоречивостта в движението на най-конкретното - понятието, именно защото се интересува само от материални съдържания, не и от идеална форма. Природата е затворен цикъл, инобитие, защото познава само хаотично целеполгане, случайни технически единства. За Хегел, напротив, диалектиката изразява историческа приемственост на разрешеното противоречие в развитието. Ето защо в тази философска наука конкретното не е природата, а духът - и без да имаме наука за духа, не е възможно да изразяваме и разбираме процес, ставане като неемпирично целенасочено творческо преобразяване, по логиката не на естествена, а на жива история. и нещо повече: има архитектонична разлика в нивата, неуловима даже и за социологията и базираните на нея обществени науки - разликата между история на живото, която все още се намества във физическия универсум на метафизическия позитивизъм, и именно посочената жива история, наместваща се по-скоро в индивидуалната биография на философстващия, или преизтълкувана през фигурата на Другоподобния (напр. при Дельоз-Гатари), която методологично издейства прекъсващ и завършващ синтез спрямо всеки един привидно нескончаем позитивистичен анализ, проектиращ за удобство само фиктивната потенциална безкрайност и поначало игнориращ синтезите, а с това и извършващ диалектическата работа по демистифициране на "количествено всеобщата природа и история" на озоваността ни сред суматохата и зависимостите на безбройните неотрефлектирани медиации.
недеконструираното "обективно време" - една безкрайна приказка за загубеното време на 31.12.2020 в 13:36
Цитат: "Трябва да се примирим, че има поезия, фентъси, изобразително изкуство, музика и детски мечти и да не се опитваме да им натрапваме връзки, които са им иманентно чужди, подобно на някакви желани, но напълно неосъществими връзки с науката, и като днешна, и като такава. Разбира се, щом стана дума за термодинамиката—тя бележи един непостижим връх по отношения на гореспоменатите стриктни изисквания и затова е стандарт в науката, наред с всичките ѝ нужди от корекции и развитие". - Трябва да се примирим не само че ги има, но и че релевантните им феноменологични описания също могат да бъдат точни и значими, навярно в друга епоха, или съобразно алтернативна епохална мяра, различна от тази на природния детерминизъм, който предлага само една възможна позитивна логика, която всякога може да бъде неприета или оспорена откъм синоптичен (дискретен) наблюдател, незадължително професионално ангажиран включително с дитирамби и хвалебствия за увековечаване на паноптикума, чийто "непостижим връх", съобразно други приоритети и обозримости, си е една гола равнина. Разбирате ли, темата и проблемите пред нечие съзнание могат спокойно не само да не вълнуват, но и да не бъдат забелязвани от някой друг. Така критериите за истинност на методите и резултатите от прилагането им няма как да зависят от нечия воля заради истината, а само заради принудата (закона) или етиката (конвенционалния толеранс), организиращи спойката в общежитието. Когато говорите за наука и се занимавате с нея, не използвайте удоволствието от творческите си занимания като аргумент за универсална истинност, защото истината е имплицитна на всяка способност за универсализации, не само на позитивистичната такава. Интересуването Ви от "природонаучна истина" изобщо даже не засяга истината на нечие друго любимо занимание, чиято кохерентна връзка на конфигуриращите се притежания в качеството им на свят, може да не отговаря на никакви изначални изисквания за научност спрямо истината (защото такива няма в истината, има ги само в политиката!). Нека в тая светлина си припомним Д. Хюм с неговата препоръка спрямо стожерите на всякакви общозадължителни статуква, прокарващи неправедна власт: "Всичките тия книги, проповядващи обективна причинна връзка между нещата, можете свободно да си ги хвърлите в огъня. Причинните връзки в природата не са нищо повече от асоциативни впечатления в ума на един или друг размишляващ - и разбира се, няма такава обективна мяра извън приумиците на субективно впечатлителния от едно или друго ум, която да го прави уверен, че той е еталонният мислещ". Благодарение на това откровение, Кант признава, че се събудил от догматичната дрямка и отпочнал критиката на класическата метафизика, иманентизирала в недрата си модерната наука... и така постигнал коперниканския преврат, според който не ние трябва да се съобразяваме с нещата, такива каквито са, а нещата трябва да бъдат видени като свързани в априорно-синтетичния ред на един отрефлектиран наглед. С коперниканския преврат бе даден методът за преодоляване на тиранията на природата като царство на тържествуващото безцелие, случайност и обстоятелственост, - една задача, достойно подета от некласическата и постнекласическата наука на ХХ век, както и преди всичко от философския постмодернизъм, имхо, справил се по блестящ начин с деконструкцията на "субекта" на всяка естествена и всеобща история, прозорливо предпазвайки ни с методологията си от мракобесието на позитивнонаучния (засега само медицински) фашизъм, който с все по-успешно ни се натрапва днес, включително от светските амвони на непоклатими научни авторитети...
една поправка постфактум относно Кант на 31.12.2020 в 15:52
Изречението миБлагодарение на това откровение, Кант признава, че се събудил от догматичната дрямка и отпочнал критиката на класическата метафизика, иманентизирала в недрата си модерната наука... да се чете със следната значима поправка: "Благодарение на това откровение, Кант признава, че се събудил от догматичната дрямка и отпочнал критиката на чистия разум СПРЯМО класическата метафизика, иманентизирала в недрата си модерната наука..." Хубав празник на всички!
До 31.12.2020 в 13:36 на 31.12.2020 в 16:22
Много ми се иска да излезем извън клишетата, които ни представя вторичната литература и да погледнем какво пряко ни се предлага като открития на философията, отнасящи се до законите на мисленето. Нали това беше една от основните тези в разговора, противопоставянето на науката на философията по този въпрос. В този смисъл, едва ли има други представителни философи, отколкото Кант и Хегел, които да ни свършат работа в такъв разговор. Едва ли има философ след появата им, който да не черпи с пълни шепи от тях, кой разбрал, кой неразбрал и да варира и пермутира идеите им, които, най-малкото, е ясно накъде водят. Какво обаче ни предлагат те, за да подобрим мисленето си? Кант продължава традицията, основана от Аристотел, отхвърлена обосновано още от Галилео, да съди за априорното от усещането, докато Хегел ни налага начин на мислене, който или приемаш на доверие и го ползваш за някакви си свои практически цели, например да се пробваш да си обосноваваш теоретично революции, или просто го запокитваш и не се занимаваш повече с него, тъкмо защото е предложен на доверие. Науката в собствения ѝ смисъл е знаменосец на точността, но и на изследване на общото, защото и технологията неизбежно е точна, но е телеологична и не представлява интерес от гледна точка на истинското идеално, необременено от психология, както то е обременено при Кант, за Хегел да не говорим. Следвайки този път на размишление, не ми се връща отново към поезия, фентъси, изобразително изкуство, музика и детски мечти, за да повторя отново, че в тях няма никаква надежда за точното, което е и техният чар, но не и спасение за когнитивната ни разтревоженост, а само е нейно успокоение във всякакъв индивидуален смисъл. Това обаче не задоволява онзи, който търси подобряване на мисленето, а напротив, го съсипва, въпреки че, още в няколко предни текста възроптах срещу налаганата униформена колективност на парадигмата—основният символ на постмодернисткия нацизъм. Моят ропот обаче беше в друг смисъл, а не срещу това някакъв позивистичен диктатор да не разрешава ограничена (друга не може да е) диверсификация, защото няма тъкъв диктатор, а тъкмо напротив. Онова, срещу което писах, е тенденцията у колектива да възпрема абсурда и да го налага като доктрина за истина на индивида, иначе … Тази вездесъща вече диктатура няма нищо против да позволи и даже да стимулира поета, даже и най-фриволния, смисловите ребуси на литератора, даже любувайки се на една Гертруд Щайн, с радост откликвйки на додекафонията, Щокхаузен, сонорно-алеаторните търсения на цяла група композитори, коитo, за да стане ясно за какво говoря, бих илюстрирал с парчетата на Васил Казанджиев, та, чак до Джон Кейдж, които, подобно на един Кандински обявил края на изобразителното изкуство с черния си квадрат, оставяйки два часа на сцената безмълвна Бостън симфъни така обяви края на музиката. Да, неща подобни на изброените са позволени, но е забранен разумът, колективната лудост триумфира, независимо от присвоилата си правото да бъде диктатор на разума философия. По-скоро, философията, начело със споменатите ѝ най-видни представители, отваря не вратичка, а широка порта, пред подобна интелектуална диктатура. Да рушиш съзнанието е лесно, да градиш разум, е трудното. Лесна е дисипацията на обществото, позволявайки на лудостта, фантазмите, ирационалността да го превземе отвътре. Трудно е да градиш смисленост, да отстовяаш когнитивна събраност, което е онова, което дефинира хуманизма и хуманността и в крайна сметка е най-добрата слугиня на демокрацията. Трудно е да градиш истинска наука. Обратното е привидна демокрация, която е предпоставка и за днешния постмодерен нацизъм, даже и в медицинския му вариант, специално натрапващ, че не-науката медицина била наука, но забраняващ, не и без усилията на цяла армия активисти-философи, истинската наука.
няма как едно истинско идеално да се редуцира до материалното на 04.01.2021 в 10:08
Всяка игра по правила е точна в контекста на последиците на спазването на правилата й, не само науката. Науката не е изначален дискурс за истинното, още повече че няма такова нещо като "истинно само по себе си" - така бива въвлечена категорията на същността, която е методично производна и всякога тепърва на изказването овъзможностява изследванията на природаТА. Не се ли полага изначална същност, оразличават ли се изначално субектът от обекта и формата от съдържанието на всяко изказване - няма природа, няма и материален субект, изобщо няма еднозначни отсъждания, които да не се самокритицизират съобразно издействането си. Никакви изначални определености не са съществували и няма да съществуват на света, ако не са били издействани и удържани в контекста на постулата, че съществуват същности, които са там нейде отвъд отбелязаното съществуване. Затова казваме, че научното мислене е форма на рационалистична религия (за удобство можете да си го наречете и позитивистична метафизика), обожествяваща естествения ред (логически погледнато, не по-нищожна мистификация от т.нар. "свръхестествен ред", понеже се отсъжда "веднъж завинаги", безвъпросно!), доколкото допуска безусловна вяра в същност отвъд съществуването и доверие в "естествената причинност и подредба", които няма как да бъдат изкарани от езиковото изказване на нарочващия ги, ако ще и да настъпи на мига вселенски потоп или животът да свърши изведнъж. Що е същност впрочем? - всеки път същото от момента на полагането си... което е една метафизическа операция по догматизиране на същност с оглед на определени цели, поставени в играта на обяснения. Затова е казано в синоптичното евангелие на Иоана: "В началото бе Словото... и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото" - това е едно типично синоптично (априорно-синтетично, по Кант) съждение относно началата, разкриващо генезиса на възможен опит изобщо - и този генезис е в издействането на ре-алност чрез езиково изказване през чистата форма на всеобщото... т.е. никакъв генезис на каквото и да е не е даден изначално в някаква естествена или свръхестествена "реалност", защото подобна реалност е действителна само доколкото се издейства чрез Слово, в нарочващо я изказване. Ето защо науката за възможни състояния на нещата не може да бъде априорна, защото даже изобщо не се интересува от това, което току-що споделих - тя приема за реално въображаемите последствия на вече издействаното и се движи изцяло в тяхната възможна проектория, която вече не е действителен опит, понеже е скъсала връзката с въпросното чисто издействане. А едно нещо като не е чисто, трансцендентално, вече е некоректно да бъде - с обществено-нарицателна нотка - да бъде наричано "точно", ако с него претендираме да обясняваме света като цяло. Чистотата е коректна само с оглед на конкретен опит на едно Лице, и съобразно саморефлексивните проекции на едно Желание, които нямат нищо общо с абстрактен човек, човечество, природа, вселенска история, не-жив Бог, критерии за адекватност, практика и пр. протези на научно или теологично мислене, претендиращо да поема ролята на класическа метафизика с оглед на извечна същност, каквато, както казахме, никога няма да срещнем извън нечие заинтересовано позитивно изказване, доколкото кое да е изказване изначално пресреща света, а не го заварва.
защо съществуващото под същност е трансцендентална илюзия и защо истината е дело на производство, а не на адекватност? на 04.01.2021 в 11:54
Видяхме, че научните предопределености се издействат не през възможния опит на наукаТА и следователно не наукаТА е тази, която следва да претендира за чистота, априорност, трансценденталност, конкретност на лицето, издействащо опита, единоначална универсализация на насочености и желания и пр. - тя си претендира за еднозначно определими същности, които й вършат някаква полезна работа в последствията на така положения ангажимент за научно обяснение на света. Да видим сега как въпросното обяснение узаконява себе си логически. Използването на логиката за апостериорно-аналитични цели е работа на всяка позитивна наука, но не е работа на позитивна наука да дисциплинира логиката, свивайки възможностите на последната спрямо истината изцяло до "истинни изказвания чрез научно обяснение на света", т.е. директивно постановявайки, че само научно изказване е истинно. Както виждаме, конкретността на полагането е единствено в из-действането (действане, впрочем, е етимологично и деструктивно разтълкуваемо през емпирично де-естестване и даже онтологичното де-естване) на реалност чрез такъв догматичен постулат, а не в някаква илюзорна реалност на природата сама по себе си, която вече не е действителна, защото свръхестествено е била издействана вече "веднъж завинаги". Как работи обаче Кантовият виртуализъм, за който Вие или имате твърде повърхностни сведения, или се правите нарочно тук на "умряла лисица"?! Според Кантовия виртуализъм нито една представа за биващо не е реална извън априористкото проследяване на трансценденталната виртуалистка форма на всяко възможно представяне изобщо, спрямо която научното мислене се отнася само като част към цяло, и единично и особено - към всеобщо. Когато Кант казва, че "природата на разума" не е изначално свеждане на разума до "продукт на природата", той има предвид критика спрямо достоянията на класическата метафизика, съобразно която една представа не се самопредставя като реална сама по себе си, напротив, тя бива издействана през чиста виртуална форма на представяне, положена в съждението. Разумът е изначален, доколкото неговото априорно законодателство овъзможностява всякакви научни съждения, а не обратното. Затова казваме, че разумът е царствен, без оглед на което и да е съдържателно предприемане на дискурс, той не е функционал на никакво извечно битие, присвоило си свойството да бъде позитив, респ. императив за адекватност на всеки възможен опит. Защото всичко, което можем да узнаем за въпросното позитивно битие, се дава през формата на разумно издействани определения в акта на самото отсъждане (сиреч актуално!), а не като някаква позитивна пред-определеност. В чистия разум няма никакви позитивни предопределености - следователно никаква предрешена емпирия извън еже-моментното действие на чистия разсъдък спрямо всякога тепърва определяно биващо не съществува. Следователно, каквато и да е реалност се издейства само в отсъждането, и нищо в реалността не я предпазва от виртуалистко критицизиране и чиста възможност за ново (различаващо, конкретно-синтезиращо) преучредяване посредством нови логически изказвания и за други цели, различни от "единствено правилната и универсално валидна научна истина на паноптикума". Формата на всяко възможно отсъждане "S e P" (субектът е предикат) не е и не може да бъде физическа, материална, тя е логическа, формална, т.е. фактуално неутрална, и тъкмо поради това чиста, необусловена от изначално доказване на истинност чрез опит или практика. Какво догматично приплъзване си позволява естественонаучният императив, подемайки еднозначно аналитична реалност без отчитане на нейното конституиране в съждението и следователно изключвайки всякакви рефлексивни възможности за стопиращ или преучредяващ синтез откъм критиката на чистия разум, критиката на съдната способност и техните некласически феноменологични и постфеноменологични производни към чистото идеално, за което претендирате да го била постигала физиката?! (Хм, ако това не е провокация, значи е световна простолюдна глупост!) За индуктивната наука субектът е само привидно "действително" означен като реален - именно преди действието по определянето си едва посредством предиката, което си е догматична хипостаза, че била съществувала реалност преди изказването, т.е. че субектът е самосъщен, предопределен в себе си. Но един такъв субект е само мнимо действителен, доколкото Кант категорично отбелязва, че за да се предопредели като действителен и така да овъзможности проекторията на един научен опит, субектът все пак всякога вече априори (преди всеки възможен опит) е бил застигнат от издействащото определение за себе си през копулата и предиката, които са му дали едно възможно определение, което не предхожда акта на определянето си като съдържателно предопределение. Защото в действителност при всеки случай актуално първо имаме определЯНЕ, което създава (пред)определение, а не позитивно предопределение без оглед на априорния си генезис в езиково изказване, както си фантазира наукаТА, необръщайки изобщо внимание на подобен генезис откъм априорните логически форми, а само използвайки ги инструментално за апостериорните си прагматични цели. Според критиката на чистия разум обаче, никакво предрешаване на субекта извън опита нямаме - в това е собствено теоретичният грях на научния универсализъм, а не в това, че науката била "точна" или "рентабилна". Цялата онтологична реалност на субекта се полага през действителен опит, и тя няма как да бъде изначално иманентна на възможен опит, какъвто е научният експеримент, подчинен на свой ред на само привидно изначална позитивистична хипостаза и верига от всякога случайно и обстоятелствено подбрани хипотези. А това означава да се каже, че няма никакви изначални предопределености, които да не са обект на издействане през чистата форма на съждението изобщо, която не е научна форма, а трансцендентално-логическа (тя може да бъде и научна, но само постфактум на изказването си!), и която е критицизираща технологията и историята на всяко възможно субектово нарочване (неотчитаща заради удобства на метода си и иманентната си система от улеснения именно виртуализиращите процедури, разкриващи гореописания схематизъм на разсъдъка). Тоест, да го повторим за пореден път: субектът получава позитивните си определения през формата на обсъждането, а не изцяло с оглед на неговото съдържание, както си въобразява наукаТА. Така видян, опитът вече не почива на хипостаза за изначално реален субект, а само на екстазата на полагането на значещ субект едва отчитайки всякога наново чистата субект-предикатна форма на всяка несводимо КОНКРЕТНА смислодаряваща интенция, вкл. и научната такава. Тоест, истина(та), както твърди Дельоз, не е въпрос на адекватност (както пък изисквате Вие), а всякога дело на производство и конкретно творческо личностно решение, при което имаме самообърнатост на чистата форма на опитното явяване към самото себе си, и без оглед на предпоставени същности, явяващи се сумрачни (т.е. несоларни спрямо дискретно изказващия) крепители на опита, както това е в наукаТА, религияТА, култураТА, ежедневиеТО и пр. подпорки на класическото метафизиране. Докато наукаТА е ориентирана само към информативни изказвания (обективно реални факти), трансценденталната философия работи с перформативни изказвания (заскобено, оспорено реални факти, само условно и обстоятелствено такива), отчитащи именно процедурата по виртуализация на всяка възможна реалност, която тепърва подема истинни характеристики в нарочващото изказване, а не ги имплицира като свойства на описвания ред. Защото всякакви такива ин-формативни изказвания са вече имплицитни на формата на издействането на смисъл и принципно няма как да се интересуват от нея, ако искат да намерят своето опредметено място под слънцето и да функционират според правилата на тяхната игра. Напротив, за никакво изначално място и изначално време не може да става дума при т.нар. пер-формативни изказвания, които едва в собствената си соларна проектория съобразно априорната форма и чрез генеалогия на нескончаемия анализ до преучредяващ синтез, онагледяващ смислодаряването изобщо, могат да виртуалистки да положат определен съществуващ обективен ред като само фиктивен, оспорим, всякога отчитащ собствената си относителност, крайност и смъртност с оглед на трансценденцията на смисъла спрямо светов(н)остта. Т.е. събитието не е част от пърформанса на вътрешното аналитично описание на един такъв ред без оглед на неговата системна деструкция, а събитието е самото различаване на системно описание на ред с оглед на границата на системата като всякога единно цяло (аперцепция), несводимо до никаква изначална предметност; защото вече казахме в други постове - предметното не е наличното изобщо, доколкото предметното е само перформативно-подръчното, то има статус на неоспорено/негенеалогизирано биващо, т.е. то не е изначална онтологема именно защото е поето в качеството си на биващо, предварително обработено до статуса на "научен обект". Кант с право е нарекъл (евентуално позитивисткото) вкопчване в такъв един ред "трансцендентална илюзия".
това, че не само научно изказване е истинно, може да бъде забелязано ето тук на 04.01.2021 в 11:59
Няма изначален жест спрямо истината, защото истината е несводима до обектен ред извън изказващите интенции на някой си. Обърнете внимание на първите два поста в ето тази тема и си направете изводите: https://glasove.com/categories/novini/news/pet-intsidenta-v-planinata-samo-za-den-edin-chovek-e-zaginal-nyakolko-sa-raneni
До 04.01.2021 в 10:08, 11:54 и11:59 на 04.01.2021 в 13:56
Ще се огранича само с един текст, защото така, струва ми се, отговарям и на трите Ваши текста. Ако има пропуск, на драго сърце ще допълня този отговор. Науката не е игра. Това вече го дискутирах. Науката създава синтетично априорно знание, което е знание за нещата в себе си, а не някакво упражнение по психология, каквото философите имат склонност да предприемат, когато анализират знанието и начините за постигането му. И това вече дискутирах. Казано на езика, който използваме—науката, не философията, нежели психологията, е изначален дискурс за истинното. Както казах, тъкмо науката е дейността, чиято цел е “истинното само по себе си”, т.е., целта на науката, пак казвам, е синтетичното априорно знание. Разсъжденията в науката са не само индуктивни, когато е слаба, но и дедуктивни, когато е силна. Даже и трансценденталните аргументи, с които някой би се захванал, имат стойност, единствено, когато произтичат от строго научните аргументи. Ако някой схваща това като методология, нека така да бъде. Затова, истинската наука не се интересува от субекта, не изучава меандрите на мисълта, интуициите, репрезентациите и конюнкциите им, усещанията, най-малкото усещанията породени от външни на субекта обекти и така нататък. Както казах, тези особености на мисълта, получването на емпирично знание, въображаемото представяне, че времето и пространството били единствено фигменти на мисълта, са предмет на изучаване не даже на философията, а на психологията и то в не най-качествения ѝ вариант. Въпреки че един Кант го водят за философ, даже бегъл прочит на, да речем, “Критика на чистия разум”, показва, че въпросният текст не е нищо друго, освен един недобър трактат по психология. Колкото до същностите отвъд отбелязаното съществуване, то те се описват от коректната метафизика, понятийната основа на науката, колкото и някои да представят, че онова, с което се занимават Хюм, Лок или Кант било метафизика. Психология е—понякога качествено третирана, в повечето случаи объркана и ненужна за целите на разбиране на основите на познанието. За Хегел, който си е съчинил някаква негова си логика, която или приемаш покорно, или просто връщаш книгата му на рафта, даже и не отварям дума. За човек, който отдава значение на истината, въпросните просто му губят времето. Такъв човек да си запретва ръкавите и да се захваща с точни науки. Там е храстът, в който е скрит заекът. Науката, един от стълбовете на която е коректната метафизика, не е вяра, защото изначалните ѝ истини са проверими, за разлика от ирационалната метафизика, обсъждаща съществуването на Бог, основано на догма. В науката, даже и абсолютните ѝ истини не са догма, а са приети неизбежно поради необходимост и универсалност, за разлика от теологичните догми, които са наложени силово и могат да се променят във времето и пространството. Да си спомним колко само религии има днес на земята, да не говорим какви промени са претърпяли различните религиозни вярвания през вековете. Науката също претърпява развитие, но то е обективно, когато е предмет на истинска, некорумпирана наука, а не е съобразено със социални, властови, културални и чисто посредствени особености на обществата. Различни общности имат различни теологични изказвания, но те са фригидни откъм съдържание, защото не могат да излязат извън себе си. Истинската, некорумпирана наука, е готова да се самоотрече във всеки момент в името на истината, ако ѝ се представят основания за това. В този смисъл тя е чиста, а не е замърсена от някакви втвърдени вернакуларни вярвания. Ето защо, само научното изказване е истинно. P.S. Цитираната страница в линка от последния текст, не се отваря.
няма научна необходимост изобщо, а само логическа такава; -логиите са обект на логическия анализ, а не обратното на 04.01.2021 в 15:01
"Науката създава синтетично априорно знание, което е знание за нещата в себе си" - знанието се отнася не до ноумени, а само до феномени. Знание, предпоставящо същност на неща преди конститутива на явимостта им като неща-за-нас, не е априорно-синтетично знание, доколкото то както започва, така и завършва с еднозначен и статистично усреднен хипотетико-емпиричен анализ на биващото. Психологията изобщо не е по-малко точна наука от физиката, доколкото пък във физиката изобщо не става дума за концепти като съзнание и език, затова и спрямо психологията наукаТА използва патерицата на физиологията на висшата нервна дейност, с което по същество подменя предмета й. Впрочем, предметът на психологията е трансцендентална регулативна идея на чистия разум, докато предмета на физиката е материята, относно която самата физика подразбира интуитивно, но не и онтологично определение, доколкото неформално такова няма (Аристотел). Онова, което е написал Кант, не е трактат по психология, а по скоро по философия на психологията. Започнахме да се повтаряме, а това обезсмисля разговора ни. Няма изначален дискурс за истинното извън полагането на биващо в самото изказване, пак повтарям, истината не е отнапред като регулатив, тя е продуктивно дело на светуващ субект, а не на световен такъв, който не принадлежи на никакъв системен ред, понеже веднага подлага възможните опредметяващи го пропозиции на трансцендентална или екзистенциално-онтологична деструкция. Едни такива действия не обезсмислят научните резултати и постижения, те просто показват, че макар и да не би й се искало да бъде просто перформативна игра за конюнктурни обяснения, науката е такава и никаква друга.
линкът се отваря, проверих, за разлика от научното обяснение на света, което се самозатваря директивно, за да идбегне директен трансцензус спрямо ефектите на възможния опит на 04.01.2021 в 15:30
Съдбата на науката е да бъде епохалният дискурс на модерността и такава ще си остане - модерността си отива под ударите на пост-модернистките деконструкции, затова и наукаТА като позитивистично-рационална метафизика е със затихващи функции, но все още продължават да я използват за изпълняване на политическа поръчка и поддържане на единния епистемологичен окупационен режим, свързан с функционирането на властта в "затворената термодинамична система", в която сме принудени да живеем, като последействие на господството на естественонаучния императив в базовото ни образование. Термодинамиката е установила какво е ентропията, но самият принцип на функциониране на системата като матрична/метрична никога не би могъл да подпомогне преодоляването на ентропията и топлинната смърт на системата, представляваща наказанието заради самозванството на индуктивнонаучния императив. Такава ще е съдбата на всяка несамокритицизираща се идентичност, подвеждана под безотносително (неконститутивно на априорно-съзнателните обработки) пространство и време, и продиктувана от пасивно подемане на реалност, репродуктивни увлечености и неумение да се възползваш от нихилизираща власт в затворените и онтологично предвзети обектно-предметни системи. ЕпохЕ спрямо епохата феноменологизира науката, редуцирайки я трансцендентално и ейдетично, за да не й робува, евентуално продължавайки да уповава единствено на тривиалния и нерефлексивен инструментално-кореспондентен модус на истината. Стопът на епохата - това е по същество стопът на наукаТА като клиника за набиране на пациенти на предрешените онгологични действия, прозтичащи от театралностите на пърформанса, или на опредметени хора, избиращи каталога на статуквото в качеството му на модулатор на всякога краен брой възможности кои и какви да бъдат. НЕ НАМ!!
04.01.2021 в 15:30 на 04.01.2021 в 17:23
Пост-модернистките деструкции са нелепости, натрапени в зародиш още през шейсетте. Тези нелепости възпоизвеждат в по-изтънчен вид същия колективизъм, който създаде двете най-зловещи идеологии, сблъскали се в най-голямата война, която човечеството познава. Това, в дъното си, е титанична битка между мъдростта на науката и разума и тъмата на разпада, днес олицетворяван от пост-модернизма. Ако пагубният пост-модернизъм бележи някакви успехи днес, това е само за съжаление, а и за сядане и помисляне какво може да се стори, та тази стоглава хидра на злото да се спре. Наистина, научният мейнстрийм е превзет от безумна, абсурдна патология, наричаща себе си наука и тази патология е в хармония с цялата останала натрапена политически коректна патология. Това не е науката, за която аз пиша. Днешната патологична наука трябва да си отиде, хванала за ръка социалната патология, която така радостно ни налагат и която тъкмо днес печели историческа битка. Но животът, все пак, не свършва днес. Тъй че, погрешно е да се мисли, че днес сме били затворени в някаква си затворена “термодинамична система”, в която сме принудени да живеем, като последействие на господството на естественонаучния императив в базовото ни образование“. Тъкмо обратното е вярно. Днес сме затворени в клетката на разюздан ирационализъм и ниско качество на мислене, отприщило шлюзовете на най-низък морал и безпътица. Лечението на това жалко състояние на обществото е единствено в истинската, некорумпирана наука, която да отхвърли пост-модернистичната деградация и да отвори дверите към свежия въздух на разума. За термодинамика, ентропия и топлинна смърт да не отваряме дума, най-малкото, защото, ако ни интересува обществото, подобен редукционизъм е непродуктивен.

Напиши коментар