"Ние май сме единствената нация, която не се интересува от себе си", констатира известният български музикант по повод на способността на други държави да съхраняват своята история и да развиват всеки положителен елемент от нея. "Трябва да внимаваме здравословният страх да не се превърне в ирационална паника", допълва Тодоров за създаването на култура по време на пандемия.
По думите му не може паралелно да има и оцеляване, и развитие. "Човек или е поставен в ситуация да оцелява, или в ситуация да се развива" - думите са по повод на тежкото техническо състояние на Софийската филхармония и ниския жизнен стандарт на хората на изкуството като цяло.
Пред БТА Найден Тодоров разказва още за впечатленията си от посещенията в Анкара и в Истанбул, за поканата за сътрудничество с турските филхармоници, за страховете му, свързани със Софийската филхармония и пандемията, за летоброенето, отношението ни към историята и липсата на памет, за това дали е готов отново да посегне към тромпета и пианото, и за ... "Междузвездни войни".
- Г-н Тодоров, за по-малко от месец два пъти имахте възможност да се докоснете до живота на турските филхармоници. Случи ли се нещо неочаквано за Вас там?
- За пореден път ми беше показано, че човек не трябва да разчита на представите, които е придобил ей така, между другото, за нещата от живота, а трябва да се информира добре.
Аз самият бях останал с убеждението, че по отношение на класическата музика Турция е по-назад от нас. Това, което видях и в Истанбул, и в Анкара, ми показа, че ние сме в ситуация да догонваме Турция. Бях особено впечатлен от нивото и на истанбулския, и на анкарския оркестър, но най-вече - от инфраструктурата. Защото това е един момент, който ние много често пренебрегваме. Поколенията на музикантите се сменят, но за да се развиват нови музиканти и за да има следващи поколения, трябва да има къде да го правят.
Трябва да има стимул за родителите да насърчават децата си да учат музика. Първият такъв знак е инфраструктурата за класическа музика. Новата зала в Анкара може да се мери с най-големите по света - като акустика, като визия и като архитектура. Тя показва и посоката на мисълта на хората, които се занимават с изкуство в съседната ни страна.
Това, което видях в Турция, показва начин на мислене, много различен от този, който ние си представяме в нашите възприятия за южната ни съседка. Тази държава се стреми към европейската култура, иска да я разбере и да я приеме като своя. Важно е да поясня - когато казвам европейска култура, не искам да поставям Европа на по-високо място от останалите. Става дума за това, че през последните векове в Европа се е развивало нещо, което в другите континенти не го е имало или се е появило по-късно. България, като част от Османската империя, е възприела класическата музика значително по-късно. Ние и до днес страдаме от това. Но в Анкара разбрах, че Президентският симфоничен оркестър, например, е създаден през 1826 г., което го прави един от най-старите в света.
Снимките са от страницата във Фейсбук на Найден Тодоров
- Къде сме ние, които сме в Европа, а сега сме и част от Европейския съюз?
- Когато говорим за годишнини, при нас има друг проблем - че ние броим по един малко по-странен начин... Българинът винаги е имал пренебрежително отношение към историята. Винаги е смятал, че всичко хубаво започва от него, от неговото време и от неговите дела.
Доказателство за незачитането на собствената ни история е, че ние постоянно я променяме спрямо политическата обстановка.
В биографиите на повечето от нашите оркестри и театри е записано, че са създадени след 1944 г. Те всъщност са одържавени след тази година, но много от тях са създадени доста по-рано. А освен тях, има и много други оркестри, които не са оцелели и за които ние днес почти нищо не знаем... За да бъде създадена първата българска опера за Казанлък, например, какво означава това? Че там е имало кой да я изпълни. Или в по-ново време - кой знае от младите хора днес, че в Перник е имало Държавен симфоничен оркестър? Или че в Две могили се е играела оперета, преди в големите градове да знаят какво е това? Примерите са много.
- Така ли е и със Софийската филхармония?
- Да. В момента ние се опитваме да съберем пълната история на Софийската филхармония. Всъщност, знаем страшно малко за това, което е било преди 1944 г. Знаем, че тя е създадена преди тази година, но имаме подробен дневник на концертите само след 1944 г. Преди това няма съхранен летопис.
Оказва се, че ние знаем прекалено малко за собствената си биография, а някои неща не ги знаем по правилния начин. Нещо подобно забелязах навремето и за Русенската филхармония. Всички смятаха, че е създадена след 1944 г. Всъщност, обаче, намерихме програма от концерт през 1919 година, на която пише Русенска градска филхармония.
Въобще, говорим за липсата на памет. А когато не знаем историята, ние буксуваме на едно и също място, и правим едни и същи грешки.
- Какво правят съседите ни?
- Те съхраняват своята история и развиват всеки най-малък положителен елемент от нея. И това не е само в Турция. Така е и в Румъния, и в Сърбия, и навсякъде по света. Ние май сме единствената нация, която не се интересува от себе си. Аз бях изключително впечатлен от думите на архитекта на залата в Истанбул, че за тях най-важна е акустиката. Спорил съм със специалисти у нас, които ремонтират зали, и след ремонта акустиката е неизползваема за класическа музика. Ето, например, залата, която се реконструира и достроява в Истанбул, преди е била с 4000 места, а сега е наполовина. Аз знам защо е така, благодарение на това, което съм учил във Виена - зали над 2000-2500 места губят от своите акустични качества. В Истанбул са решили да започнат отначало - за да се върнат към естествената акустика.
- Кога и у нас ще започне да се строи за култура с такъв размах?
- Само ще припомня, че Пловдив изкара цялата година като европейска столица на културата без да има своя собствена концертна зала. Като изключим зала "България", у нас няма друга такава, която специално да е построена за концертна дейност.
Тоест, ние имаме да учим дори от съседите си на изток за нещо, което идва като култура от запад. И това е много интересен феномен за мен. Върху този въпрос трябва да се замислят не само управляващите, а целият народ. Защото управляващите правят това, което народът очаква от тях. А народът не очаква от политиците да се грижат за културата - до такава степен, че да се строят нови зали, например. И тук не става въпрос за управляващите в момента, а за управляващите в последните десетилетия...
Зала "България" е открита в период, в който цяла Европа се готви за война. Ето, това е начин на мислене и на мен той ми липсва в днешно време - да осъзнаем, че в най-критичните моменти най-много се нуждаем от култура. Точно в този момент, в разгара на пандемията, Турция открива в Анкара комплекс от зали за класическа музика, а съвсем скоро ще има нов комплекс от зали и в Истанбул.
- По време на посещението си в Турция Вие получихте съвсем официална покана за сътрудничество с турските филхармоници. Какво очаквате от това сътрудничество?
- Бях изключително изненадан, тъй като не очаквах да стане дума за Софийската филхармония, и то само за нея. Познавам частично турската класическа музика от последните 5-6 години - покрай мои гостувания в Турция и познанства с турски артисти. Всъщност, ние, по разбираеми причини, прекалено малко познаваме турската музика - не само класическата, но и фолклорната. И на моменти бихме били изненадани, ако се запознаем малко повече с нея. На места бихме открили доста общи черти.
Ние би следвало да се възползваме от поканата на колегите ни музиканти от Турция. Защото не би трябвало да има нищо по-лесно от това да се развиват отношенията между съседни държави. Още повече, че отношението на турците към нас е видимо позитивно - не само към нашата филхармония, но и към България като цяло. Смятам, че има какво да учим за тях и от тях - като примера със залите. За Софийската филхармония е важно да бъде виждана на повече места и за мен е истинско предизвикателство да разсъждавам върху възможностите да гостуваме в новата зала в Анкара. Както стана ясно, там се прави фестивал за модерна музика, което е възможност за нас да се представим.
- Кои са най-големите Ви страхове за Софийската филхармония?
- В момента, извън основните ми притеснения, стои темата с пандемията. В този момент много хора у нас, а за съжаление и не само у нас, смятат, че културата може временно да бъде "спряна". Напротив! Точно в момент на криза културата е по-нужна отвсякога! Защото тя ни дава силата да се преборим с най-тежките проблеми.
Ако се огледаме наоколо, Германия наскоро гласува рекорден бюджет за култура от над два милиарда евро за 2021 г., заради борбата с коронавирус. Историята със залата в Анкара също е интересна - откриването беше изместено с няколко месеца по-рано, за да повдигне духа на обществото, да им вдъхне надежда, че нещата отново ще бъдат добре - всичко това, разбира се, при изключителни мерки за здравословна безопасност. Виенската филхармония реши да осъществи Новогодишния концерт - да, без публика, но да го осъществи, защото изкуството е последната утеха на хората в беда.
Нормално е да се страхуваме. Но трябва да внимаваме здравословният страх да не се превърне в ирационална паника. Днешната ситуация няма познат аналог и следва да реагираме според обстоятелствата, а не с шаблони. Въпреки това, вярвам, че ще преодолеем и тази криза. Най-важното е да запазим здравето на хората - физическото и психическото. И трябва да намерим онзи баланс, който да ни помогне в осъществяването на тази цел.
Извън пандемичните ми притеснения, имам две основни теми, свързани със Софийската филхармония, които пречат на съня ми нощем. Едната е състоянието на зала "България" и инструментариума в нея. Другата е финансирането като цяло на българската култура и в частност - на Националния оркестър.
Още през 2010 г. - седем години преди да дойда в Софийската филхармония, говорих и писах за това, че трябва да има диференцирано финансиране. И тук не става дума за количеството пари, а за идеологията, която стои зад финансирането на различните категории състави, и оттам - за механизма, който стои зад тяхната издръжка.
- Бихте ли дали пример?
- Ако оркестърът в град Х изпълни Концерт за пиано от Григ, причината да го изпълни е за да запознае публиката в града с това невероятно красиво произведение. Тези, които го познават, ще го чуят отново, а тези, които ще го чуят за първи път, ще разберат, че съществува. Когато Националният филхармоничен състав, в качеството си на представителен оркестър на България, изпълнява Концерт за пиано от Григ, идеята не е да запознае публиката с него, а да го представи във възможно най-добрия му вариант. Тоест, това трябва да бъде най-доброто изпълнение с възможно най-добрите изпълнители. Това е идеята зад понятието представителен състав, като какъвто е възникнала Софийската филхармония, още дълго, преди да се нарича така.
Искам да кажа, че националният статут на националните състави е загубил онова, което стои зад думата национален. И това няма как да не се отразява на артистите, които работят в тези институции. В момента, в който ние ги забием в битовизма да оцеляват, те спират да разсъждават широкомащабно, мислите им вече не са насочени към културата и нейното развитие, към бъдещето и просперитета на нацията... и в този момент ние сме загубени.
Винаги съм твърдял, че не може да има паралелно оцеляване и развитие. Човек или е поставен в ситуация да оцелява, или в ситуация да се развива. За да се развива, базовите му нужди трябва да бъдат покрити. Така че, това, което виждаме в съседните държави, при нас засега го няма. Начинът на мислене у нас е от времето на Алеко Константинов и неговите разкази. Може би много ясен пример за това е прословутата пирамида на Маслоу. Няма как да го има върха, ако я няма основата.
- Освен диригент, Вие сте и мултиинструменталист. Остава ли Ви време за тромпета, например?
- Тромпета го изоставих заради една неприятна случка преди доста години. Правих записи и той изчезна от радио "Пловдив". Оставих го в студиото и на другия ден просто го нямаше. Не беше ясно кой е влизал и кой го е взел. Тъй като този инструмент беше много ценен за мен в чисто емоционален план, в момента, в който изчезна, нещо в сърцето ми се скъса. Отвреме-навреме хващам някой тромпет, за да посвиря. Но това е по-скоро професионална закачка със самия мен - да проверя дали нещо е останало в спомените ми. Понякога оставам вечер във филхармонията да посвиря на пиано, когато знам, че няма никой. Но това е без никакви професионални амбиции, а само за собствено удоволствие и като начин да се откъсна от проблемите за малко.
- Това означава ли, че няма шанс да Ви гледаме и слушаме под нечие чуждо диригентство?
- Няма никаква гаранция. (Смее се - бел. а.) Признавам, че имахме една много интересна идея за 1 април тази година. Диригент и солист трябваше да си разменим местата. Но може би и това ще се случи в един момент...
- Знам, че сте запален фен на "Междузвездни войни". Как би изглеждал идеалният епизод за идеалния фен?
- Сега ще се скарам с всички фенове. (Смее се - бел. а.) В днешно време всеки от нас си изгражда представа за това какво иска да бъде дадено нещо, в случая - "Междузвездни войни". И когато ни изненадат с нещо различно, ние сме крайно гневни. Това се видя, особено в последните епизоди - 7, 8 и 9. Феновете тотално бяха разделени на две.
За мен е много важно тази вселена да продължи да се развива. Не искам да се спира с оригиналните филми под предлог, че върхът е достигнат. За мен "Междузвездни войни" са интересни по много причини. Това е един друг свят, в който човек може да избяга. От друга страна, зад тези прекрасни визуални ефекти и интересни идеи за силата на джедаите стоят дълбоки философски размисли.
Доказал съм на мои приятели, че за всяка житейска ситуация мога да изкарам реплика от "Междузвездни войни". Най-много ме потресе една уж случайна реплика от епизод 3. Сенатор Амидала, виждайки как конгресът на Републиката аплодира канцлера, който в този момент въвежда реална диктатура в името на сигурността на хората, казва: "Сега разбрах как умира свободата - с аплаузи".
Като цяло, изкуствата отразяват, а и често се оказват пророци на действителни събития в обществото ни. Заради това си мисля, че ако вникнем навреме в някои от идеите в тази сага, можем да предотвратим различни нежелани събития в нашия живот.
А за хората, които не харесват "Междузвездни войни", имам и други предложения - като например "1984" на Оруел. Изкуството в дълбоката си същност не е "забавна индустрия" и ако се вслушаме в шепота му, можем да променим света към по-добро.
Снимки на Найден Тодоров от президентската библиотека в Турция, построена през 2016 г.: