- Автор: Елена Дюлгерова
- 10 Sep 2020
- 150
- 0
Илия Михайлов е хоров и оркестров диригент. Роден е в София, завършва Джулиард Скул в Ню Йорк (САЩ), Лозанската и Женевската консерватория (Швейцария). Mагистър е по симфонично дирижиране от Асоциирания борд на Кралските музикални училища в Лондон (Великобритания). Възпитаник на акад. Васил Казанджиев, Росен Миланов и Мишел Корбо. Работил е със световноизвестните диригенти Клаудио Абадо, Бернард Хайтинг, Пиер Булез, Сейджи Озава, Курт Мазур, Иван Фишер, Даниеле Гати, Йесус Лопес-Кобос, както и с хореографите Пина Бауш и Морис Бежар.
От февруари 2012 г. е щатен диригент на Националния филхармоничен хор „Светослав Обретенов“ към Софийската филхамония. Като оркестров диригент е работил със Симфоничния оркестър на БНР, оркестъра на Държавната опера във Варна, Пазарджишкия симфоничен оркестър, камерния оркестър „Студио Примо“, както и с Консорта за старинна музика „Concerto Antico“. През сезона 2000/2001 г. е бил главен художествен ръководител на Хоровото общество и оркестър „Liderkranz – Concordia“ в Женева (Швейцария). В специално интервю за ГЛАСОВЕ Илия Михайлов споделя спомените си за големия Клаудио Абадо, за когото казва, че е вторият човек след баща му, диригента Здравко Михайлов, чието влияние е било най-силно в живота му – и в личностен, и в професионален план.
<p> </p>
<p><strong>- Работили сте с великия Клаудио Абадо, който почина вчера. Каква беше асоциацията ви, когато научихте това?</strong></p>
<p>- Аз знаех, че е болен. И въпреки че повече от 10 години вече не работим заедно, следях какво се случва – все още имам приятели, които до последно общуваха с него. Не бях особено изненадан, знаех, че е много болен. Въпреки това беше много тежко. Имах възможност да работя с Абадо от 1996 до 1999 година в младежкия оркестър „Густав Малер“, който той основа. Какво да ви кажа, без никакво съмнение Абадо е човекът, който най-силно е повлиял на формирането на моята личност след баща ми <em>(</em><em>диригента Здравко Михайлов, създател на световноизвестния оркестър „Големите български гласове“, починал през 1998 г. – бел. авт.</em><em>)</em><em>. </em>Разбира се, че ми стана много тежко от вестта, че си е отишъл.</p>
<p><strong>- Разкажете за оркестъра, за атмосферата в него, за спецификата на общуване.</strong></p>
<p>- Това е един от многото оркестри в света, които Абадо е създал през живота си. Известен е като „вечно младият оркестър на Клаудио Абадо“. За него се кандидатства с конкурс, има и възрастова граница: не може да си на повече от 30 години. Абадо е основал е и още един младежки оркестър – Оркестъра на европейската общност, който беше отворен само за тогавашната европейска общност. Говорим за края на 70-те, началото на 80-те години. А оркестърът „Густав Малер“, чийто стипендиант бях, бе първият, отворен за хора от Източна Европа и Русия. Изключително благородната му цел беше талантливите младежи да приемат големите музикални традиции. Имахме най-добрите преподаватели, свирехме по всички най-престижни сцени – Залцбургския фестивал, Единбургския фестивал, били сме в Америка, във Венецуела. В Куба, където свирихме за Фидел Кастро.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/32474_Cnv1A9F77QTw9SoA5DRggyOU9Y9T2W.jpg" style="height:250px; width:450px" /></p>
<p><em>Клаудио Абадо</em></p>
<p><strong>- Споделихте, че Абадо е човекът, който е изиграл изключителна роля във формирането ви като личност и професионалист. Бяхте ли близки?</strong></p>
<p>- Да, имахме много силен контакт с него. Оркестърът се събира два пъти в годината – по случай Великден и през лятото. През останалото време имахме изпити. Но бяхме ежедневно заедно – това не е като другите оркестри: диригентът идва, правите репетиция-две, изнасяте концерта и повече не го виждате. Не. Ние бяхме непрекъснато заедно – заедно се хранехме, заедно летяхме в самолетите, заедно минавахме митническия контрол, паспортния контрол. Имахме много голяма възможност за общуване и за дискутиране на музика през тези четири години.</p>
<p><strong>- Попадна ми едно изречение, което Абадо казва за оркестрите, които дирижира: „Аз не съм техен шеф, ние работим заедно“.</strong></p>
<p>- Определено беше така. Ще ви кажа една любопитна подробност. Прието е към повечето диригенти да се обръщат с „маестро“. Абадо мразеше много да го наричат така. Не обичаше и да му се говори на фамилия. Настояваше всички хора да го наричат с малкото му име – Клаудио. Ние всички така се обръщахме към него. Да, ясно беше, че той е шефът – да не говорим, че беше най-мощният диригент в света, най-уважаваният. Категорично – най-уважаваният диригент в света след Караян, както писа и „Ню Йорк Таймс“.</p>
<p>Умееше да създава атмосфера на близост, предразполагаше ни да разговаряме на всякакви теми, дискутирахме музика. Имам негови партитури, които ми даваше.</p>
<p><strong>- Без съмнение е бил голяма личност. Бихте ли направили аналогия с някого другиго от световния артистичен елит?</strong></p>
<p>- Това са личности, които нямат аналог. Няма как да бъдат сравнявани с други хора. Спомням си репетициите му – те са особени. Говори тихо, никога не повишава тон. Репетира по една система, която е ясна единствено на него. Не е най-добрият диригент за репетиции. Но така построява нещата или репетиционния процес, че когато дирижира – а той винаги дирижираше наизуст – на концерта се случваше нещо от съвършено друго измерение. Признавам си – когато човек е по-млад, е и по-глупав – понякога сме били отегчени от репетициите с него. Но определено няма аналог. Свирил съм и с други големи диригенти. Амадо беше човек от друга планета. Иначе беше много земен, виждал съм го, като пътувахме, да помага на някоя от по-младите цигуларки за багажа. Това е нещо, което със сигурност няма да забравя. Разбира се, това беше, преди да се разболее – около 2000 година претърпя много тежка операция, когато се спаси от рак.</p>
<p>Но аз го помня от времето, когато беше млад и здрав. Караше спортни коли, винаги имаше очарователни асистентки. Аз помня младия Абадо – после премина в друго измерение: много по-различно, изключително духовно, някак по-камерно.</p>
<p><strong>- Ние, българите, като че ли имаме нещо общо с италианците – как да се изразя, като музикален ген може би. Усещали ли сте се по този начин?</strong></p>
<p>- По принцип българите сме доста близки до латинската култура – италианци, французи, испанци. Това много лесно може да се види, когато човек е част от една такава международна общност като оркестъра „Густав Малер“. Това са хората, с които се сприятеляваме, по сходен начин усещаме музиката. Емоциите ни са в една посока, в една плоскост.</p>
<p>Абадо беше северен италианец, той не беше типичният италианец, когото познаваме от филмите на Фелини, да речем. Беше много въздържан в някои неща, за него не беше характерна тази прекалена чувствителност, която сме свикнали да си представяме у италианците. И все пак, като се замисля – олицетворяваше някаква странна комбинация: едновременно много сдържан и чувствителен до краен предел.</p>
<p><strong>- Имаше ли специални музикални предпочитания – към определени композитори, произведения?</strong></p>
<p>- За мен той е най-големият Малеров диригент – на Густав Малер. Изключителната му сила беше в голяма симфонична, романтична музика. С Малеровата Седма симфония бяхме и в Куба, и в Америка. Късната романтична музика определено беше силата на Клаудио Абадо.</p>
<p><strong>- Разкажете ярък спомен от тези ваши пътувания по света. Как ви посрещаше публиката?</strong></p>
<p>- Почти като кралски особи ни посрещаха, когато бяхме с Абадо. Един спомен, който няма да забравя, е като бяхме в Хавана през 1999 година. Бяхме първият оркестър, който идва от Западна Европа – не броим руснаците и други хора от соцстрани. „Густав Малер“ определено е западен оркестър, тъй като 90 на сто беше съставен от хора от Берлин, Виена, от Западна и Централна Европа.</p>
<p>И разбира се, бяхме на първа страница на техния вестник „Гранма“, на концерта дойде лично Фидел Кастро. След това разбрахме, че има изненада някаква, но не ни казваха каква е. После целият оркестър – около 120 човека – заедно с Абадо отидохме в Паласо де ла Революсион, която е една от резиденциите на Кастро. Оказа се, че същия ден Фидел става на 73 години. Всъщност бяхме поканени на рождения му ден.</p>
<p>Сам по себе си Клаудио Абадо е огромна личност, Кастро – също. Беше много интересно да се наблюдават две такива огромни, световни личности – в различни сфери, с всичките им „за“ и „против“. Няма да забравя разговора между двамата. Приближава се Кастро към нас, поздравява ни. И двамата с Абадо започват да си говорят – Кастро на испански, Абадо на италиански. Обаче се разбират по някакъв начин!</p>
<p>Та Кастро казва: „Маестро, поздравявам ви, овладели сте оркестъра като една съвършена армия, която ви се подчинява като на истински пълководец с изключителна вещина. Възхищавам се от начина, по който сте постигнали тази изключителна организация“. И тогава Абадо му отвръща: „Знаете ли, президенте, сега ще ви издам своя най-голям диригентски секрет. Аз просто оставям тези млади хора да свирят, свободно да правят музика. Не ги командвам. Единственото, което мога да направя, е да ги инспирирам“. </p>
<p>Беше голям сблъсък на две титанични натури!</p>
<p><strong>- Тази професионална философия на Абадо на вас послужила ли ви е като диригент?</strong></p>
<p>- Разбира се. Когато човек общува с подобни личности, няма как да не се повлияе от тях. Точно това се мъча да правя и аз – инспирирам колегите, които свирят. Още повече че живеем в България, а както всички знаем, тук нищо не се случва лесно.</p>
<p><strong>- Можете ли да построите една скала, в която да степенувате нещата, които сте научили от Абадо – които ви служат и до ден днешен?</strong></p>
<p>- В чисто личностен аспект разбрах, че колкото човек е по-голям, колкото е наистина световна фигура – толкова по-малко се влияе от егото си. Което е трудно, признавам. Със сигурност беше Божи човек, от друго пространство. Ако го гледаш как дирижира и прави музика, осъзнаваш, че това се случва в друго измерение. Имаше уникалната способност да влияе на хората. Невероятно е чувството да получиш шанса да се докоснеш до такъв жив гений.<br />
</p>
