- 10 Sep 2020
- 109
- 26
Имах идеята, като участник в нежната революция в Прага през 1989 г., да напиша малка статийка за онези прекрасни събития отпреди двадесет години. По ред причини не успях да намеря време за нея. Парадоксално, може би за добро. Начинът на отразяване на двадесетата годишнина от падането на Берлинската стена от лидерите на обединена Европа, демонстриран в Берлин на 9.11.2009 г., ни върна в най-пошлите години на късния социализъм. За съжаление не става дума за хитро измислен сценарий, а за реалността, в която сме се озовали. Празненствата в Берлин бяха използвани, за да бъде представена на света новата, обединена, постдемократична, крайно социалистическа и празна Европа и нейните нови, арогантни лидери.
<p>Европа на едното мнение – на правилното, политически коректното мнение.<br /> Да пиша статия за юбилеи в такъв момент би било фалшиво. Така че запазвайки нужния патос, който се изисква от подобен род статии, ще напиша друга. Статия за тук и сега.</p>
<p>Преди 20 години народите от съветския блок се противопоставиха на монопола на една власт, изградена върху идеята за едно-единствено правилно мнение. Противопоставиха се срещу грешната теза, че с победата на комунизма колелото на историята е спряло да се върти. И колелото на историята, за щастие на всички, отново се завъртя. Двадесет години живяхме в демокрация, където имаше конкуренция на мнения и идеи, които се състезаваха пред избирателите, за да спечели едно от тях в свободни избори. За съжаление в последните години по ред причини и с много манипулации се връщаме към състоянието, при което съществува едно-единствено правилно мнение. Това се случва на едно наднародно – европейско ниво, което, нямайки демос, не може да има и демокрация. С преместването на центъра на тежестта на властта в Европа по посока на Европейския съюз постепенно се губи и демокрацията, която има своите традиции в отделните европейски държави. От нафталина се завърнаха тезите за края на идеологиите, за края на историята.<br /><br /><strong>Защо да има повече мнения, след като има едно – европейско и правилно?</strong><br /><br />Този път заразата тръгва от запад, но това не я прави по-малко опасна за нашата свобода.<br />Старите марксисти се прославиха с идеята, че философите преди тях само изучавали света, а модерният, революционен философ имал амбицията да го променя. Една от последните революционни промени в Европа бе приемането на Лисабонския договор, без да е получено одобрението на повечето европейски народи.<br />Преди три години единственото правилно в Европейския съюз мнение, че Евроконституцията е единственият път към светлите бъднини на Европа, бе отхвърлено на референдуми във Франция и Холандия. Затова сега помъдрелите евродугари за по-сигурно ратифицираха новата версия на документа, наречена Лисабонски договор, без да се допитват до своите народи. <br />Миналата година в Ирландия, единствената страна, където се състоя референдум, народът отхвърли въпросния договор. Затова сега с рекламна кампания в полза на единственото правилно мнение, платена от Брюксел (с пари, прибрани от данъци, а значи и с парите на другомислещите), с няколко промени в договора (без те да се ратифицират от останалите страни, членки на ЕС) и с огромен натиск се направи следващ рефендум, на който единственото правилно мнение вече беше прието. Ако пак го бяха отхвърлили, явно щеше да им се наложи да гласуват дотогава, докато не го приемат. Защо ли? Защото така трябва. Идеята, че ще се организират толкова референдуми, колкото е необходимо, за да бъде приета изискваната от властта теза, сама по себе си е доста революционна и няма нищо общо с демокрацията. Но тук вече<br /><br /><strong>не става дума за демокрация, а за постдемокрация<br /></strong><br />Простите хора в Европа не разбират от европейска интеграция. В модерна Европа хората служат на властта, а не властта – на хората.<br />Натискът върху президента на Чехия Клаус – до неотдавна единствената и последна пречка за влизането на договора от Лисабон в сила – да го ратифицира, напомняше най-силните дни на съветската хегемония в болшевишката част на света. Ако заплахите на шведския премиер, че ако Чехия не ратифицира договора, няма да има еврокомисар (което явно е такъв позор, както да няма космонавт по соца), бяха комични, то имаше и други, които не може да не провокират всеки демократично мислещ човек да се замисли сериозно. Германският посланик се среща с шефа на Конституционния съд на Чехия, за да лобира за правилното мнение. Германски и френски евродепутати мъдруват в медиите как да бъде отстранен президентът на Чехия. Германски юристи, обслужващи властта, четат чешката конституция, за да посъветват чешките си другари как да заобиколят закона. Чехия беше буквално заплашена от президента на Франция, че ако стане пречка за Лисабонския договор, ще има обструкции.</p>
<p>Няколко дни след като лидерите на новата, лисабонска Европа получиха своя договор, те решиха да представят своята визия за новата, европейска реалполитика. Или постдемокрацията в действие. За премиера на новото мислене послужиха именно тържествата в Берлин на 9.11.2009 г. <br />Първоначално планирани и възприемани като тържества в чест на двадесетата годишнина от падането на комунизма, впоследствие те се оказаха подходяща трибуна за новите идеи.<br />Първи говори Саркози, който покрай юбилея се похвали със снимка, на която чегърта Берлинската стена, и излъга, че на 9.11.1989 г., деня, в който Стената падна, е бил в Берлин. Той подчерта, че Франция и Германия не са врагове и имат обща отговорност за бъдещето на Европа. Доста нахално, но поне честно изказване, имайки предвид факта, че до неотдавна поне официално тази отговорност носеха 27 страни членки. <br />Втори говори Медведев, президент на страна, в която свободата на словото е де факто ликвидирана, а нейните носители – журналистите, и физически. Как да си обясним това, че е поканен? Символично? Но нали точно това е идеята на честванията, че са символични. А на какво е символ той?<br />Британският министър председател Гордън Браун наблегна на това, че Берлинската стена не е паднала благодарение на политиците или на дипломатите, а на смелите и доблестните – на „всички хора” в Берлин. За съжаление не на всички, а на почти всички. Ангела Меркел например се похвали, че тогава отишла на сауна. Можем да си представим хода на историята, ако всички немци бяха отишли на сауна по същото време. Все пак щом стана дума за заслугите на политиците, както и да ги преценява Гордън Браун, може би щеше да е правилно поне да спомене името на Маргарет Тачър. <br /><br /><strong>Амнезията на новите лидери на Европа се оказа пълна</strong><br /><br />И това важи за цялата сбирка в Берлин. <br />Ключовата фигура в обединението на Германия, Хелмут Кол, не само че не беше поканен, но дори името му не бе споменато. Имената на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър – също. Така главните действащи лица от тогавашната Западна Европа при падането на комунизма бяха абсолютно игнорирани. Единственото изключение беше папа Йоан Павел II, когото спомена Лех Валенса. Сигурно за хора като Меркел, Медведев и Саркози е много неприятно да си спомнят тези имена.<br />В рамките на празненствата се случиха и други, останали в сянка събития. Например на една от берлинските улици бе открит бюст на съветския президент Михаил Горбачов. Събориха домино, което символизираше Берлинската стена. Началния тласък даде Лех Валенса, но за да има и други герои, след него бутаха поетапно, така че по едно време се включи дори Барозу!? Състоя се и конференция, организирана от Айнщайновата фондация, на която Ангела Меркел изсипа толкова празни фрази, че и другарят Брежнев би й завидял, като например: „Мирният и свързан свят без стени изисква повече толерантност”. За съжаление тя не се ограничи с това и продължи с по-съществени неща, навяващи истински страх, като идеята за укрепване на глобалните структури за сметка на суверенитета на конкретните държави. <br />Мога да цитирам още, но не е необходимо.<br />Две седмици след празненствата<br /><br /><strong>за „президент” на Европа бе избран възможно най-безличният европейски политик</strong><br /><br />явно за да не пречи на немско-френската отговорност. Бил Клинтън отиде да открие собствения си паметник в Косово. Барак Обама посети Китай, където не спря да хвали този стратегически партньор на САЩ. Медведев държа ключова реч за необходимостта от демократизация и промени в Русия. На въпрос какъв пример за конкретно действие в тази посока ще даде, отговори, че може да намали броя на часовите пояси в страната. <br />Преди няколко години в едно интервю Елена Бонер каза нещо, което ще предам по памет: не се и съмнявала, че западните политици винаги са завиждали на комунистическите диктатори за безграничната им власт и че ако получат възможност да се сдобият с подобна, не биха се поколебали и за миг. Сега вече няма западни и източни политици, но като че ли повечето сериозни лидери в света и в частност в Европа работят по въпроса.<br />Ако преди 20 години Съединените щати похарчиха не малко пари, за да победят комунизма, въпросът на днешния ден е<br /><br /><strong>Колко барела нефт струва нашата ценностна система?<br /></strong><br />Когато навремето Хавел и други дисиденти от съветския блок лежаха в затвора, имаше Запад, който стоеше зад тях. Когато през 2009 година в Русия, Китай и други страни няма свобода, а свободно мислещите им граждани са репресирани и изчезват, Медведев седи редом със Саркози и Меркел и тази абсурдна компания чества падането на комунизма, а свободният свят им ръкопляска. Бившият свободен свят.<br /><br />Но да си спомним все пак за 1989 година... <br />Имало едно време на Запад, време, в което папата се казвал Йоан Павел Втори, американският президент – Роналд Рейгън, а британският премиер – Маргарет Тачър, та имало едно време, когато светът се ръководел от хора с чест и достойнство. Имало тогава много и различни теми, много и различни идеи, човешки права, демокрация и свобода.</p>
<p><strong>Колко далечно звучи това.</strong><br /> <br /><br />*<em>Постдемокрация (англ. post-demokracy) е нов термин, описващ държавно устройство, ръководено според демократически правила и принципи, чието прилагане е постепенно ограничавано. Терминът е въвведен от Colin Crouch и Peter Osborne през 2005. <br />Според Rouch постдемокрацията е постепенно заместване на правовата държава и парламентарната демокрация от структури на лобиращи властови групи, чиято цел е чрез преговори да прокарат такива правила на играта, които са в интерес на най-силните икономически лобита.<br />Постдемокрацията може да бъде характеризирана със следните свойства:<br />избори, които като краен резултат не представляват волята на народа<br />незачитане на гражданските права от страна на държавата и нейните представители<br />неспособност да се водят симетрично или пропорционално равновесни дебати по определени проблеми<br />подсилване на влиянието на неправителствените организации в политиката<br />недостиг на дебати и информиране на гражданите за важни проблеми, за които те имат право да изкажат мнение, и участието на големи (често притежавани от международни корпорации) медии в този процес<br />Като основно свойство на постдемокрацията може да бъде определено ликвидирането на възможността на населението на дадена държава косвено (чрез избрани от него представители) да участва в политиката на ръководене на държавата.</em></p>
