Маймунката ме изненадва. Скача от някакъв клон над главата ми върху паркиралата кола пред мен и поляга по корем, с разперени ръчички и краченца, сякаш това е нейната спалня. Остава така само няколко секунди, преобръща се по гръб, почесва се по коремчето и присяда. Скучно й е. Проверява дали антената на автомобила става за отскубване. Опитва да откачи държачите на багажника, но и те не се дават на малките й ръчички.

 

Маймунката се оглежда и си харесва скутер. С невидим като усилие скок, тя се приземява на седалката му, стъпва върху кормилото и опитва на вкус огледалото, като зъбките й потракват отгоре.

 

Отстъпва, оглежда се в него, цапва го приятелски и започва с пръстче да натиска всички бутони пред себе си. Когато й омръзва, отново с неусетно движение отлита напред, покатерва се върху знака „Р“ за паркинг и опитва да сдъвче крайчето му.

 

Маймунджълъците й са толкова забавни, че посетителите на Храма на скалата забравяме за какво сме дошли.

 

На индонезийския остров Бали хора пристигат от цял свят заради екзотиката, зеленината, плажовете, рифовете, непознатите аромати, изящните храмове, звънтящите звуци на причудливи инструменти, ярките цветове на местните одежди.

 

 

Традиционните спектакли са пълни с история, магия, специални знаци, които чужденците в основната си част не разбираме, но попиваме като цветове и преживяване. А когато към предстоящото представление на залез слънце върху зашеметяваща с отвесния си пад над океана скала се добави и безплатно шоу от маймуни, какво повече да иска човек?

 

Паркът Улувату на скалния полуостров Букит е пълен с маймунки, а сред тях са и бебетата, които лесно биха се свили в човешка длан. Те също искат да скачат, но най-често се удрят челно в набелязаната цел и падат на земята. Плачат жално, а майките им седят на клон отгоре, почесват се и го раздават педагогически-стоически. И когато бебето започне да пищи и да се тръшка (голяма е приликата с човешките деца), майката го гушва и заподскачва по клонките на близките дървета и палми.

 

Присъствието на маймуните е неделима част от фолклора на индонезийците. Индонезийските артисти, преоблечени и гримирани като маймуни, знаят за тях много повече от туристите, които им се радват заради щастието да са близо до забавните същества без ограничението на желязна мрежа. Артистите влагат в играта си не просто смешки, а странната промяна в движенията, настроенията, израженията и характера на опашатите пакостници.

 

Около 2 хил. зрители се събират всяка вечер, за да гледат танца „Кечак“.

 

 

Уникалното за него е, че е без традиционния музикален съпровод, а само под звука на мъжки гласове, които почти в транс повтарят нещо, което на нас ни звучи като „кечакачака-кечакачака-кечакачака“. Застанали на колене в наколко кръга, мъжете танцуват само с рамене.

 

 

За всеки, който за първи път попада в Индонезия, абсолютно нищо не е „обикновено“ или „нормално“. Амфитеатърът, където се изпълнява танцът „Кечак“ се намира на ръба на надвиснала над океана огромна скала, обсипана с цветя, зеленина, храмове и с прескачащи се маймуни, естествено.

 

 

Билетите за представлението винаги са разпродадени, включително и тези за правостоящите. Спектакълът е на фона на залеза. Върволицата от хора, които се промъкват по тясна пътека към амфитеатъра минава край парапетите с гледка от върха на скалата към океана, а от другата страна е горичка в която си играят маймуните. Някои от тях се закачат с туристите, демонстрират лични страсти и после се разхождат по парапета.

 

 

 

Една от тях е красива, с плашещо близко до човешкото изражение. Опитът да я „заговоря“ докато я снимам, явно не й се харесва - сърдито ми показва зъби и изврещява заплашително. Приемам „думите“ й съвсем буквално и отскачам назад, но хората са толкова много и нагъсто, че само се бутаме един в друг, без да можем наистина да избягаме.

 

 

 

Маймуната се вбесява още повече от пълната ни липса на ловкост, надвесва се над нас и показва лъвски зъби. С лекотата с която скача, вече се виждам с отхапан нос. В този момент местен служител с дебела тояга (явно не за първи път влиза в действие) я размахва над маймуната-лъв, която му изръмжава и с елегантен подскок се отдалечава.

 

Когато в края на спектакъла „Кечак“ актьорът, претворен на дългоопашат пакостник, навлиза сред публиката и започва да роши главите на мъжете, да дърпа чантите на жените и да се почесва, да се зъби и уж да напада, аз напълно му вярвам – нали се наложи да легна на каменната пътека, вдигнала апарата пред лицето си за защита, крещейки на озъбената маймуна на чист български: „Какво искаш, ма!“

 

 

В танца маймуната е запалена сред истински огньове – нищо чудно, че й приписват лоши духове и затова си е заслужила да бъде добре опечена!

 

 

Само няколко часа по-рано, на друг танцов спектакъл актьорът-маймуна отново отнася бой, но там и хората, които се налагат един-друг с танцова стъпка са доста повече. Имената, легендите, чудовищата, поверията, знаците от тези представления са трудно разбираеми по съдържание от непосветените. Те са по-скоро парад на цветовете и непознатия струнен звук на причудливи инструменти. В моменти, когато любопитно надничам в ръцете на музикантите, се питам дали историята от „1001 нощ“ всъщност не е сборният разказ на първооткривателите на световете „от другата страна“ на земята.

 

 

 

Индонезия не е обикновена държава и да се говори за „нещо традиционно индонезийско“ е самонадеяно и погрешно. В повечето случаи страните по света се дефинират според географското им местоположение и техните съседи. Индонезия обаче се състои от 17 хиляди острова плюс онези, които неспирно действащи вулкани създават ежегодно във водите между другите острови. Някои региони са толкова диви, че е вероятно местните да са все още човекоядци. Когато преди няколко години в Папуа настават огромни наводнения, властите изпращат помощи с хеликоптери. Оказва се обаче, че коренното население никога не виждало такова шумно летящо чудо и започват да обстрелват „помощниците“ с отровни стрели.

 

И друг въпрос не спира да ме вълнува: колко острова трябва да могат да назоват местните ученици, за да получат шестица по география? Как се учат географските пояси и климатичните особености на 17 хиляди острова? Можете ли да си представите домашна работа: „Нарисувайте карта на Индонезия“?

 

 

 

А помните ли, че бащата на Пипи, по думите ѝ, станал негърски крал на остров Борнео? Когато стигнете до Индонезия, не пропускайте да потърсите и капитан Ефраим Дългия Чорап сред жителите и на този индонезийски островен къс земя.

 

За Индонезия обаче най-лесно се говори като за остров Бали. Част от досадния имидж и липса на хъс от страна на туроператорите. Бали. Луксозно място с великолепни плажове, изискани курорти, богаташки яхти, изящни дами и богати европейци, които се къпят в разкош. Но ако не кацат директно с хеликоптер в курорта си, те все пак трябва да преминат през летището в Денпасар – столица на популярния индонезийски остров. И тогава започва неочакваното. Човек трудно може да предположи какво го очаква на един от 17 хиляди острова, бил той и със славата на световен курорт.

 

Явно за индонезийците най-нормалното нещо е да пристигнат с два куфара от полет и да ги посрещнат със скутерче. Първото, което откривате е, че няма товар, който да не може да бъде закрепен върху скутер – куфарите са почти никаква пречка (или велосипед, хванат напреко от пътника зад водача).

 

 

 

Върху един скутер може да се вози петчленно семейство, да се превозва цяла работеща кухня върху която подрънкват тенджери, черпаци и капаци, да се пренася стока за зареждане на магазини.

 

 

 

И цялото това извънгабаритно движение се промъква на около 2-3 см. от плътния трафик на всички автомобили, бусчета, камионетки, камиони, конски файтони и всякакви превозни средства. На пръв поглед изглежда невъзможно толкова участници в движението да останат цели дори да само да са спрели един до друг, но е факт, че всички се промъкват в тази плетеница от гуми, ламарини, дъски, торби, крака, кошове, жив добитък и остават съвсем цели.

 

В центъра на Денпасар се разхождам по тротоара и любопитно надничам из безбройните магазинчета. Тротоарът е не по-широк от 1,2 м. С удивление установявам, че ловък водач на мотопед не желае да стои в задръстването и кормува по тротоара успоредно с мен. С европейска инатливост отказвам да му направя път, но човекът няма нищо против да си шофира на около 1 см. от мен, без да залитне, без да се разконцентрира от разминаването с десетки хора, които идват срещу него.

 

Според местните закони скутерче могат да карат всички, които са взели изпит на 16 години. Но или жителите на Бали са невероятно младолики, или на практика и 10-12 годишните вече сами се превозват в невероятната плетеница от всякакви колесни превозни средства.

 

Интересувам се какво гласят законите за носене на каска, осигуряване безопасност на децата (в Европа повечето местни не биха излизали от затвора и не биха видели повече децата си, подложени на такива втрещяващи транспортни рискове), но се оказва, че законът дава свобода на родителите да пазят децата си както намерят за добре.

 

Ако човек се притисне по-навътре към магазинчетата, оттам започва атаката на гостоприемните търговци. Частниците са готови да се пазарят за стойността и на най-дребния парцал, защото това е част от играта. И ако човек е така наивен, че да се съгласи веднага на предложената сума, търговецът сърдито казва: „Добре, давам ти 15 процента отстъпка!“. И ти става ясно, че си му развалил удоволствието от играта – да те пита откъде си, за колко време си там, какво ти е семейството, за кого искаш да вземеш подарък, ама само един подарък ли ще вземеш, а за себе си какво ще избереш, напомня ти, че ти също заслужаваш подарък.

 

Оказва се, че плажуването на Бали не може да изненада никого, защото всички очакват това, което виждат: широки, просторни, пясъчни, меки и чисти плажове.

 

 

Над тях – палми. Зад тях – красиви плажни елегантни постройки с барове, ресторанти, блестящи от чистота тоалетни и бани. И възторгът се отразява като в огледало в напълно оправданите прогнози.

 

 

В прибоя на вълните упорито се учат на сърф начинаещи ентусиасти и едно е ясно: да останеш прав върху дъската е страхотен късмет. Мераклиите обаче са стотици.

 

 

 

И щом така и така сте в Бали, били сте на представления с причудливи чудовища, лоши, красиви, смешни и странни герои, не ви е изяла маймуна в лошо настроение, тръгвайте към джунглата.

 

 

 

Най-страхотната изненада на популярния остров е възможността за незабравим многочасов рафтинг със сложност от 3,5 по 5-степенната скала. Бърза, игрива, въртелива река поема на неочаквано пътуване сред храсталаци, поне десет вида палми, водопади... Изведнъж Бали се превръща в Остров на приключенията.

 

Групата ни е от 12 души, но на старта сме хора от Япония, Корея, Германия, които също получават инструктаж. Гледаме се състезателно, макар никой от нас да не е наясно с изкуството на рафтинга. Обличаме жилетки, затягаме каишките на каски, хващаме греблата, получаваме кратък курс от който разбираме само, че трябва да опитваме да слушаме водача на лодката. Обещават ни поне едно вертикално падане и над 2 часа приключение.

Малко след като се плъзваме по водата, над нас се изсипва проливен дъжд. Гребем, покрай нас се плъзгат чудни гледки от зеленина, пъстри клонаци, надвесени ветрила от палми, сякаш извадени от приключенски филм. От дърветата ни съпровождат безгрижни маймуни, дъждът плющи и Махмуд от Бахрейн възкликва: „Абе, хора, не се ли чувствате като по време на Виетнамската война – над нас е джунгла, ние сме се озъбили от зор, прегърбени гребем без да знаем накъде, бързеите ни въртят, вали ни дъжд и само се надяваме, че врагът ни е изгубил...“ Извивките на реката се огласят от бурния ни смях.

 

Следва първата серия изпитания: така, както бързеите ни носят, приближаваме нисък въжен мост. Всъщност е толкова нисък, че ако не легнем светкавично в лодките, носът на някого ще остане завинаги върху въжената конструкция. С писъци се свличаме на дъното на лодките и притискаме главите си назад към гумените бордове. И, о, чудо – всички продължаваме с глави на раменете си. Малка подробност е, че „гмуркането“ под въжени мостчета се случва още пет пъти и нито веднъж не изглежда по-малко страшно, но поне добиваме опит.

 

Водите на реката са игриви и след всеки завой ни чака ново изпитание – огромни надвиснали клонаци, гигантски камъни върху някои от които засядаме, ръбати скали в които бързеите ни хвърлят, тунели от палмови клони. Лодката на японците е някъде пред нас, а нашата група не е склонна да се носи на опашката след тях. С Фатма от Бахрейн сме начело на лодката и гребем така, сякаш във Виетнамската война трябва да победим... японците. Облеклото ни е комично различно – аз съм по бански, със спортни сандали за вода. Тя е с покрита глава, облечена от горе до долу, но боса. От проливния дъжд аз съм мокра, а тя е наквасена до степен да й тежи всяко помръдване. Обичаи, какво да се прави.

 

Гребем, гребем, замахваме все по-силно и успяваме да изпреварим „вражеската“ лодка. През останалото време се блъскаме в скали, лодките ни се въртят и се спускаме гърбом по бързеи, върху нас връхлитат други екипажи. Смеем се, пръскаме се с греблата.

 

Изненадата по трасето е почивка под висок водопад. Единственият начин да се премине по реката е гмуркане под силната вода, която пада от 30-тина метра. Каските ни трещят от едрите капки. Отбиваме настрани върху камъните, където ни чакат касетки с напитки и непромокаема кутия с малки сандвичи. От дъжда, от вълните, които ни обливат в реката, от потапянето под водопада сме толкова добре напоени, че всъщност нямаме нужда от напитки, но щом ни черпят хората...

 

Тогава ми хрумва – свалям каската и заставам под гигантския естествен душ. Ако вдигна глава нагоре, сигурно ще се удавя. Няколко часа по-късно обаче установявам, че нито едно химическо чудо за коса не може да я направи така копринено мека и свежа. Ех, няма начин човек да си пренесе водопад от Бали у дома за истински зашеметяващи резултати за красива коса.

 

Возенето по реката продължава и признаваме, че вече сме поуморени. Джунглата започва да изглежда безкрайна, но е все така изумително зелена, пъстра и красива. И тогава водачът на лодката предупреждава: След няколко минути стигаме до вертикалното падане. Нека повторим изискванията за безопасност и как да останете в лодката.

 

Хем се смеем, хем сме склонни да слезем в движение и да продължим пеша през гъсталака. По команда на „капитана“ на два пъти повтаряме движението как сядаме на дъното на лодката, хващаме отстрани греблата и въжетата, опъваме краката напред. „Само някой да не си свие коленете! – за последно ни съветва гидът – при удара във водата коленете ще ви ударят в лицето!“ После водата се укротява, аз си мисля, че ми харесва много повече да гледам това на филм, за частица от мига се задържаме в равновесно положение и после водата с неукротимата си сила ни запраща надолу. Струите и палмите над главите ни се превръщат в бяло-зелена бърза пелена, главата ми странно олеква, стискам въжето, писъкът остава застинал в гърлото ми и после усещам удара от съприкосновението с водата. Опънатите ми до болка крака отлитат безгрижно нагоре като на парцалена кукла, нечие стъпало отзад ме тряска по каската и след миг осъзнавам, че вече се возим по хоризонтална игрива вода. Пищим от възхита – ние сме истинските участници във „филма“, с Фатма се прегръщаме като за хепи енд.

 

Когато приключението по водата приключва и чуваме команда за слизане, може да се каже, че сме капнали. И тогава следва неочаквано изпитание: стълба. Отлично построена дървена стръмна, безкрайна стълба, която се вие сред джунглата и явно стига до върха на баир, към който гледаме с отметнати назад глави. Махмуд от Бахрейн мърмори: „Аз предпочитам да падам с главата надолу по реката, не това!“ 

 

За 20-тина минути безспирно катерене стигам до върха, а някъде под мен се чува пъшкане на няколко езика.

 

Гледката отгоре е поразителна – гигантска терасовидна напоително зелена котловина по която са разстлани плантации и се издигат стройни палми.

 

 

 

Нито една картичка не може да предаде очарованието на зелените нюанси и

 

изящно оформените бордюри на терасите. В малкото ресторантче само със сламен покрив са и баните с гореща вода, на място се предлагат и големи хавлиени кърпи. Освежени, изсушени, тръгваме през селището.

 

 

Атакуват ни хлапета, които ни правят смешни личица докато ги снимаме. Местните вършат своите си неща, но дружелюбно ни поздравяват.

 

 

 

Почти не обръщаме внимание на храната, която ни сервират в ресторанта – панорамната гледка е подарък за очите, за сетивата, като мечта в зашеметяващо зелено с надвесени дъждовни облаци.

 

 


По пътя обратно към Денпасар до един заспиваме – истината е, че сме умаломощени. А градът може да предложи още толкова много. Пълно объркване в програмата настава, когато с ропот настояваме да спрем за посещение уникално красив храм. Стените му са така пъстро и филигринно направени, че приличат на ръчна бродерия.

 

 

 

Всички се препасваме с поли, които са задължителни при влизане в храма. Моя грешка е, че опитвам да пресека на направена с бели плочки пешеходна пътека. Колите, бусчетата и скутерчетата едва не ме помитат. Отсреща ми се кара и възмутено ръкомаха униформен полицай. Е... хубава работа! Аз му соча пешеходната пътека, а с жест той ме кара да се върна назад. Едва тогава научавам, че пешеходната пътека е място за пресичане, което... се регулира от полицай – жив светофар, един вид. Едва когато чакащите за пресичане ставаме 15-тина души (хората там бързо се струпват), той спира движението и ни дава път.

 

Остров Бали е с 80 процента хиндуистко население и затова храмовете са типични за хиндуистите – богати цветни палитри ни заливат от всички страни. Не случайно го наричат Острова на 1000-та храма, но пак в Бали се гордеят с храм на пет религии. Нашият безкрайно забавен гид обяснява, че индонезийците се гордеят с многоликата си религиозност. „Накрая обаче, с или без религия, същесвува един човек, който владее положението и който насочва кораба – жената. А умната жена оставя мъжа да си мисли, че прави нещо по своя воля.“

 

 

 

Покрай пътищата се виждат десетки магазини на открито, които предлагат всякакъв размер каменни фигури на божества. Изглеждат като нестройна китайска глинена армия.

 

 

 

След като се наслаждаваме на произволно избрания храм, се отправяме към дървообработваща работилница. Мъжете, които творят чудеса от дърво седят на земята, преди входа на магазина и упорито дялкат новите си произведения. Някои творби са подобни една с друга, но някои са платна на ювелирното резбарство и са така изящни, че са по-скоро нарисувани, отколкото издялани. Цените са изненадващо изгодни, а това е начин човек да се сдобие на мига с още 4-5 кг. допълнително багаж в прекрасно обработено плътно дърво.

 

 

 

На следното утро ни чака полет към Лабуан Баджо на острова с цветното звучене Флорес. Малък витлов самолет прелита разстоянието за 40-тина минути. По време на кацането откриваме под нас ярко изпъкнали сред синевата острови. Толкова е красиво, че можем спокойно да продължим да кръжим поне час – като приказна бонус разходка. Уви, кацаме по график.

 

 

 

Остров Флорес е вулканичен и затова е стръмен, а от височините се откриват чудни панорами към пристанището и залеза.

 

 

 

Хотелът представлява огромна палмова градина с басейн и елегантна ниска сграда, където все пак да преспят гостите. Изпращането на деня от открит бар на най-високата точка на селището не е проста работа – първо се резервират местата на първа линия и нашият гид е запазил всичките.

 

 

Остров Флорес е отправната ни точка към необитаемия и напълно див остров Падар. На крак сме в пет и половина и се отделяме от кея още преди изгрева. Научени, че трябва да спим по време на път, за да будуваме за интересните моменти, всички се разполагаме по застланите с възглавници дървени дивани на борда и на голямото легло, на което трима души един до друг не си пречим. Когато пристигаме до остров Падар едно е ясно: очаква ни страхотно катерене под палещото слънце. Махмуд от Бахрейн, който е добил славата на най-запаления фен на селфитата – независимо къде и кога – ме пита дали не мога да го монтирам на фотошоп как се е качил на върха.

 

С всяка крачка по каменистите тревисти хълмове се открива все по-уникална и просторна гледка.

 

 

 

Накрая никой не иска да търси сянката на едното дърво на баира и да почива, защото е ясно, че от върха пейзажът ще е феноменален.

 

Може ли самотен гол остров да предизвика толкова възторг? Природата го е нарисувала изящно – жълто-кафяви меки гънки на баирите, многоцветно син океан – от почти бяло в плиткото до мастилено синьо в дълбочините. А около нашия остров са се пръснали още малки, случайни, единични парченца земя.

 

 

 

Докато неуморно се катеря нагоре, но за всеки случай на пет-шест крачки се обръщам и правя по един кадър, виждам, седнала редом с внучката си, миловидна местна жена. Вдигам апарата, а тя прихва да се смее. „Ти снима баба? Аз баба Роза. Име ми значи цвете. Ти снима баба?“ И сърдечно пляска с ръце. Отивам до нея и я поздравявам. „Сега аз и ти снима – ти с баба Роза.“ – усмихва се тя на обектива, а после вади телефона си и ни прави селфи.

 

 

 

Възрастната жена е една от многото безкрайно мили и усмихнати местни хора. Независимо дали човек разговаря с тях или само забелязват, че ги снимат, те махат за поздрав и се сърдечно се смеят.

 

Връщането надолу към океана е бавно и с ненужни почивки – на никого не му се иска да се раздели с уникалната гледка от безбрежната шир и суровата красота на жълтия остров.

 

 

 

Обещанието обаче е изкусително – отиваме на прочутия Розов плаж. Знаем за жълти, черни, бели, стъклени плажове, но розовият си е явление, а при това върви в комплект с чудесни рифове за гмуркане с шнорхел. Истината е, че плажът можеше да е малко по-розов, като детска близалка, например, но и в този нюанс ни допада. Съставен е от миниатюрни люспици от натрошени с милиони години розови корали. Когато го загребвам с върха на пръстите си, отделните парченца се виждат като розова кристална захар.

 

 

Сред коралите плуват рибки с вид на бижута – те са наситено сини, оранжеви, светещи, бодливи и причудливи. Цяло чудо е, че всяко от тези пъргави същества всъщност е получило име от учените и този скрит под гладката водна повърхност свят е толкова цветен и любопитен. Голямото разочарование настъпва в мига, когато осъзнавам, че съм се пуснала в моето подводно откритие, като съм изключила копчето за запис на подводната си камера и съм го включила, започвайки да крача към брега.

 

На идния ден отново пътуваме с кораб, защото отиваме на лична среща с прочутия комодски варан. За него е известно, че дори едно ухапване е достатъчно, за да умре човек или кое да е живо същество. Затова рейнджърите на острова съпровождат всяка група с голяма гега в ръка. Те са наясно как да защитят туристите. Няма как да не попитам дали наскоро човек е бил ухапан. Да, случило се. И ухапаният умрял. Твърде късно получил лекарска помощ. Бил страхотно привързан към вараните, заедно с рейнджъри обикалял острова над 30 пъти. Във фаталния ден тръгнал сам. Бил нападнат в гръб, така и не усетил откъде е дошъл съвременния гущеро-динозавър.

 

Самото оцеляване на ухапан човек било възможно, но зависело от физическото състояние на ухапания, теглото му, скоростта с която се добира до лекарска помощ. А за да стигне до лекар, човек трябва да се качи на кораб и да пътува до най-близкото пристанище, което е на няколко часа. „Някои все пак оцеляват“ – успокоява младият мъж и допълва, че доста често се случва да парират атаките на комодския варан с техните тояжки.

 

Изненадващо на острова живеят диви биволи, прасета и елени. А колко безмилостни са вараните става ясно от простия факт, че когато се родят техните малки, ако не се отдалечат достатъчно бързо с късите си крачка, могат да станат за храна и на мама, и на тати, и на кой да е друг варан в близост. От 30-тина излюпени яйца, оцеляват не повече от 5-6 варанчета.

 

За разлика от туристи, които обикалят по три часа и не виждат ни едно люспесто страшилище, нас варанът ни посреща направо на пътеката.

 

Инструкцията за безопасност гласи, че докато се движим успоредно с варана, той практически не ни вижда. Казват ни още, че ако ни подгони местния дракон, най-разумно е да тичаме в кръг, за да му застанем зад опашката. И докато приятелите се чудят да се правят ли на крайпътни палми или да бягат в обход, пъргаво стигам зад опашката на гущера и ги снимам – скупчени на пътеката и в очакване – ще ги атакува ли варанчето или не.

 

 

Той обаче явно е сит, защото ги оглежда мързеливо и продължава по пътя си.

 

 

На метри от него лежи елен, около него подскачат маймуни, между дърветата притичва дебело диво черно прасе. Определено се чувстваме като част от хранителната верига.

 

 

Докато се разхождаме с рейнджърите се натъкваме на още варани, които са изключително изящни в люспестата си премяна. Когато стигаме поредния връх на остров, слънцето почти потъва зад хоризонта. Още веднъж изпращаме магичен индонезийски залез с поглед към други облени в алена светлина острови в далечината.

 

Последен в нашето пътешествие е остров Ломбок до който долитаме от остров Комодо. Летищата от които пътуваме са малки, от изхода до самолетите се ходи пеша.

 

Остров Ломбок е туристическият диамант, който индонезийците разработват да посреща всички туристи на света, които искат нещо повече от Бали (освен ако не са там заради балийската джунгла). Намираме се едва на три часа самолетен полет до западния австралийски град Пърт. Населението на Ломбок е предимно мюсюлманско. Може да се каже, че по естествен път островите са населени от различни релгии, което обаче не ги прави емоционално разделени от останалите.

 

Там, където на острова са положени нови пътища, пътуването е фантастично. За уникалния си хотел обаче се друсаме офроуд. Минаваме покрай десетки, а може би и стотици хора, които работят неспирно и денонощно по изграждането на нова инфраструктура, нови сгради, хотели, комплекси. Когато мръкне, те продължават да работят под светлината на мощни прожектори.

 

 

Важна подробност е, че нито една сграда (била тя и на елитен хотел) не може да е по-висока от най-високата палма в конкретния район. И ако някой инвеститор реши да изсече палмите, ще срещне сериозен проблем с градежа – няма да има с какво да се мери.

 

 

Комлексът ни, разположен в палмов рай на плажа, съществува от 20 години, а от година негов управител е германец. Средногодишната заетост е 82 процента, а в ниския сезон е около 60 процента. Туристите са най-често австралийци, но също така от Западна Европа и много местни жители, които идват за уикенд отмора. СПА комплексът на хотела е зашеметяващ. Гледките са като сбъдната мечта, накъдето и да се обърне човек. Рано на сутринта мили кравички, впрегнати в леко рало подравняват плажа.

 

Закуската е толкова богата, че на човек не му трябва обяд.

 

Отливът на океана е вечер и със стотици метри навътре се виждат хора, които се разхождат и си търсят мидички и други дънни съкровища. От хълм до плажа – това означава отново вертикално катерене по джапанки – се разкрива фантастична залезна панорама. На самия връх се събираме от четири националности: Австралия, Канада, Корея и България. Ръкуваме се, представяме се, разказваме си вицове, споделяме какво сме преживели до този момент, снимаме се взаимно, макар никога повече да не се видим.

 

 

Късно вечерта, докато се полюшваме на плетени столове на плажа, с пет-шест души от нашата група решаваме да снимаме изгрева. В 5,30 на сутринта на мястото на срещата сме... трима души. Е, можеше и да съм само аз. Избираме друг баир и тъй като слънцето не чака, буквално препускаме по нагорнището.

 

Посрещането на всеки изгрев е магия, която си струва – с или без фотоапарат.

 

 

 

И когато слънцето вече грее с пълната си красота, а приливът бавно настъпва, с вниманието на планинска коза се спускам по безкрайно стръмна каменно-тревна урва до океана. Прибоят неудържимо ме влече да го приближа и затова аз не спирам да пристъпвам през острите камъни. Осъзнавам, че не е разумно, защото не познавам скоростта на приливната вълна, моите приятели не видяха къде отивам, никой не знае къде съм, но ах, тази красота на огрените от слънцето вълни на прибоя!

 

Напредвам внимателно, събирам мънички миди и коралчета (подарък за приятелка). Откривам изтърбушена черупка на голям кокосов орех в която се е населила колония от стотици миниатюрни рачета и други същества, които се преплитат, прескачат и явно се хранят с остатъци от кокосовия орех. Надвесването ми над тях приемат като заплаха и с тънките си като конци крачета започват да се мятат от ръба на кокосовия орех.

 

Продължавам да напредвам към вълните и когато усещам краката си мокри се сепвам и виждам, че там където до преди малко е бил пясък, водата е вече около две педи. Решавам, че вълната ме застига, хуквам да се спасявам и почти на секундата падам и с коляно се удрям в остър камък. Минават минути, докато си поема дъх от болката. И докато накуцвам, започвам... пак да вървя към прибоя. Толкова е красиво! Отказвам се да застана досами вълните, когато усещам, че следващото падане няма да е с толкова щастлив финал – едвам се крепя върху невероятно хлъзгави гладки скали.

 

Успявам да се върна в хотелския комплекс навреме за закуската. По пътя си обаче виждам десетки хора на всякаква възраст, които вече работят.

 

На всички приятели, които са проспали вълшебния изгрев разказвам каква красота са пропуснали. Споменавам пред мениджъра на хотела, че коляното доста ме боли – то кърви и се подува. „О – усмихва се той – да идем до СПА центъра.“ Мила служителка поглежда раната и казва: „Алое вера – всичко лекува!“ Аз си мисля поне за реванол, но... нямам особен избор. В този момент жената отваря врата към градината, отчупва клонче от алое вера, което си расте редом с други храсталаци, разчупва го и започва да маже раничката. „Да почакаме да изсъхне“ – казва тя. Намазаното прави бледожълт филм върху раничката. Подуването спря, раничката се затвори още след час и повече проблеми с коляното нямаше. Що за чудо е това алое вера, което с няколко капчици ме излекува?

 

Когато се завръщаме в Денпасар, вече нищо в местното пътно движение не може да ни изненада. Специалното ни посещение е Майка храма Бесаки. Всъщност Бали е островът на хилядата храма, затова е много трудно кой от тях да бъде посетен. Зад него величествена снага издига „планината-майка“, считана за свещена, чиито най-висок връх  на 3142 м. Последното изригване на лава на острова се случва през 1963 г., но стапящите огнени реки преминават на метри от храма, което потвърждава вярата, че той е свещен.

 

Докато вървим към него в навъсено и влажно време, ни пресреща мъничко момиченце на не повече от 9-10 годинки. „Ти от коя страна си?“ – пита ме тя. Усмихвам се и отчетливо изричам: „Бъл-га-ри-я“. „О!“ - възкликва детето и на чист български изрича: „Мила хубава госпожо, купете си картичка от храма! Една е за долар и двайсет, три са за три долара! Купете си, хубава госпожо!“

 

Така се шашардисвам, че само тръскам глава. „Как...как...во каза?“ „Купете си картичка, хубава госпожо, моля! Три за три долара!“

 


 

Светкавично вадя портфейла си и я питам: „Ти откъде знаеш български? Как?“ Тя ми отговаря на английски: „Това е бизнес! Аз знам 22 езика! Трябва да се изкарват пари!“ „Да, бе!“ – не вярвам аз. И на руски й казвам: „Хайде сега на руски!“ Без засечка момиченцето изговаря цялата си рекламна реч на правилен руски. После си казва думичките на сръбски, арабски, френски, италиански, немски (на тези езици можем да я проверим, другите не ги знаем). И пак обяснява: „Туристите си купуват картички, когато им говориш на техния език.“

 

Пред смаяните ни погледи вади мъничък бележник и ни пита за още думички на всеки от езиците, които са ни познати. Съвестно й помагаме да попълни речниковия си запас, тя си пише и отбелязва ударенията, а после повтаря на глас. Запознава ни със сестричката си, която е по-малка. И нея обучавала на езици, за да навлезе в бизнеса. Иначе ходи редовно на училище и иска да спечели пари за много работи.

 

Наобикалят ни още десетки продавачи на картички (които всъщност се оказват шест – по две в пликче) и сувенири, но те до един са вече „издухани“ от десетгодишното маркетингово чудо. Малко по-късно обаче върху нас се излива такъв порой, че за минута позлатяваме лелята с дъждобраните. Храмът е огромен и невероятно красив, но неочаквания порой не ни дава да му се порадваме така, както се надявахме.

 

Раздялата с домакините ни е като с близки и добри приятели. Сърдечността на индонезийците е нещо, което всеки може да усети.

 

 

Едно е сигурно – пет острова не стигат, за да може човек да каже, че е бил в Индонезия. Островният рай заслужава огромно приключение от остров на остров, с изпращане на залези, посрещане не изгреви, разходка по тротоара редом с моторист, първи уроци по сърф, зашеметяващи приключения в джунглите, срещи с диви животни и мили усърдно работещи хора, които винаги грейват с усмивка. На всяко място се намира по едно чаровно дете, което да ти грабне душата, по една мила баба Роза, която се радва на твоята усмивка.

 

Индонезия е букет от цвят, магия и мечти, които човек може да изпълнява една по една.

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

Минка Христова на 07.08.2017 в 14:58
Поздравления, Ли! Изчетох на един дъх, прекрасно написано и илюстрирано!!! Записвам си в списъка на мечтаните дестинации поне един индонезийски остров :)

Напиши коментар