В международния ден на театъра ви представяме любопитен разказ за първото представление в младата българска столица.

Самодейна театрална трупа, Русе, 20-те години на ХХ в.

 

 

Свечерява се над София. Зимният ден през 1881 г. се прибира през Владайското дефиле. По тесните криви улички, постлани с обли искърски камъни, минувачите редеят. Някои се прибират вкъщи, други бързат за кафенето. Но и по къщите, и по кафенетата темата на разговорите е една и съща: представлението на първата българска театрална любителска трупа в помещението на Руския военен клуб. Тая вечер ще се представи за пръв път в столицата на новоосвободеното княжество прочутата българска трагедия „Иванку убиецът на Асеня“. Щастливи са ония, които са успели да се снабдят с билети. Тържеството ще бъде голямо, ще присъстват най-видните господа с госпожите си, много руски офицери, а казват, че и някои от дипломатическите представители щели да отидат.

 

Пред огледалата по домовете е цял арсенал от корсети, шноли, пудри, червила… Съпрузите сами връзват корсетите на жените си – тая вечер за пръв път ще се събере цялото софийско общество на едно място, трябва, прочее, всяка дама да блесне с всичките си качества. Та нали тъкмо за това се шиха толкова нови рокли!

 

Военният клуб на руските офицери е най-голямата зала на София. Тя е построена на ул. „Алабинска“ от греди и платно, боядисани отвън и отвътре със сива маслена боя. Там заседава и Народното събрание. Побира повече от двеста стола! На едната страна на залата е издигната естрада – това е сцената. Има и завеса, червена. Тая завеса е поставена нарочно за тая вечер. Естрадата е служила и на Народното събрание – там са седели министрите, председателят и писарите.

 

 

Изглед към Княжеския дворец и Градската градина в края на XIX в.

 

 

Добре, че построиха руските офицери тая барака. Тя е в съседство със самото министерско здание, където в шест отделни стаи се помещават шестте български министерства – в самия център, значи, на столицата. Отвън бараката изглежда на циментова постройка, а отвътре е украсена с картини, постлана с дъски и духа от всички страни, но четирите големи тенекиени печки в ъглите гарантират на посетителите умерена температура. Някои от дамите ще могат дори да съблекат балтоните и да покажат новите си рокли.

 

Изобщо, тържеството обещава да бъде изключително! А най-важно от всичко – ще покажем и ние на чужденците и на тия малко нещо надменни руски офицери, че и ние сме имали царе и царедворци, че не сме вчерашен народ, както някои от тях си мислят. При това, всички актьори са си наши, българи. Дори и актьорки си имаме! Наистина, режисьорът не е българин, но едно младо княжество няма защо да се мери с напредналите цивилизовани народи чак и с режисьорите си.

 

Ето, режисьорът на „Иванку“  е все пак славянин – хърватинът Гавра Иванович, човек просветен и безкрайно енергичен. При това, той е работил за подготовката на представлението също тъй безплатно, както и другите,както и артистите. Наистина, той е щял за малко да напусне трупата, поради един остър спор относно костюмите, но все пак е останал и с това е доказал голямата си любов към театралното дело и към България. А спорът за костюмите е бил всъщност много важен. Артистите са се заловили да си правят костюми (всеки на собствена сметка) по внушения от една илюстрация на Ботевата чета – сиреч, цар Асен и всичките му царедворци е трябвало да бъдат облечени в куртки, с калпаци, ботуши и т.н.

 

В тоя именно критически за художествения престиж на първия български театър момент се намесил режисьорът Гавра Иванович и оспорил с целия си авторитет историческата правда на проектираните костюми. Той сам се заловил да се справи с въпроса за костюмите и наложил своето компетентно мнение: ушил разноцветни рубашки до колене, обвезани наоколо със сърма, корони с кръстчета набавил от черквите, ботушите боядисал с бяла и червена боя, шпорите позлатил, раздал на всеки от участващите и по един пъстър плащ.

 

Тоя, същият вдъхновен Гавра Иванович се справил не по-малко ловко и с декорациите: червени хартии – царска обстановка, зелени – гробище, поле, планина. И, за да подхрани все пак с нещо по-убедително пламналата фантазия на своите възторжени зрители, той прибягнал и до въглена, за да скицира на тия хартии врати, прозорци, дървета, кръстове и др.

 

Не, не, кой каквото ще да си разправя, но тая вечер ще бъде една победа на младата българска култура, един хубав плесник на надутите чужденци. Трябва само да се побърза, защото времето напредва, двата фенера пред входа на Руския клуб са запалени – някои по-нетърпеливи са вече дошли и са заели местата си. Пред входа файтоните пристигат един след друг. Файтонджиите се псуват на турски помежду си, защото улицата е тясна и при такава навалица псувните единствени могат да турят ред. Пристигат и министрите с госпожите си.

 

Ето, наистина, личат и бомбетата на някои дипломати и широките капели на техните високопоставени съпруги. Но сред общата навалица най-вече се налагат блестящите униформи на руските офицери, които са пуснали саблите си да дрънчат по заледения калдъръм. Тук е вече и интелектуална София, пристигнал е от Пловдив писателят Иван Вазов – той има по-особена причина да присъства: неговият брат поручик Михаил Вазов играе ролята на самия цар Асен. Тук е и авторът на първата българска комедия „Михал Мишкоед“ г-н Сава Доброплодний. Разбира се, не бива да не се отбележи и присъствието на Кръстю Кръстев, млад човек и още без особено значение в обществото, но с тънък критически ум и словоохотлива уста, която може само с две думи да те развенчае.

 

 

Сава Доброплодни – просветен и културен деец, и д-р Кръстьо Кръстев – литературен критик, писател, публицист, преводач

 

 

С една дума, цветът на обществото е в залата. Това е предостатъчен повод за тревога зад червената завеса, грижливо спусната пред естрадата. На сцената всички тичат, спорят, носят, коват… За уредбата на тронната зала са донесени кресла от министерското здание. При това, не е разрешен въпросът, дали гербът над царския трон трябва да бъде лъв или конска опашка. По настояване, обаче, на някои от участващите, въпреки мнението на режисьора, установява се гербът да остане златният лъв.

 

Участващите имат предвид истинската цел на представлението: да закрепи патриотичното чувство на българите и да покаже пред чужденците блясъка на българското минало. А участващите не са случайни хора за българската общественост. Ролята на Иванко се играе от Христо Марков, офицер, Исак – от началник на отделение при Просветното министерство Ташикманов, Коста Батолов, адвокат и виден гражданин, играе Петър… Ролите на Мария и Тодорка се изпълняват от учителки, чиито имена – за угода на обществените предразсъдъци – трябва да останат в тайна. Тъкмо заради тия дяволски предразсъдъци трупата не е успяла да се сдобие с по-голям женски състав, поради което някои по-незначителни женски роли ще се играят от мъже...

 

 

Константин (Коста) Батолов (1878-1938) - кмет на София (1910-1911, 1920-1922), посланик във Франция, Испания, Белгия, министър на вътрешните работи в правителствата на Кимон Георгиев и Пенчо Златев (1934)

 

 

Времето за вдигане на завесата наближава. Военната музика, разположена в дъното на залата, гръмва тържествен военен марш. Медният хор на инструментите се понася над стихналия двадесетхиляден столичен град. По махалите се разлайват кучетата. Малки, разкривени прозорци се отварят, по буренясалите дворища прибягват загънати в шалове женски фигури, събират се пред портите и обсъждат първото театрално събитие в свободна България.

 

Карагьозчии…

– Не са карагьозчии, ами театърджии… Думат, имало и жени.

– Они че са баш стоки, убил ги Господ!

– Е, па стоки че са, оти да не са стоки… Ако не са стоки, че се дигне ли цела София да ги гледа...

 

 

Любителска трупа от началото на ХХ век

 

 

Военната музика спира. Часът е девет. Червената завеса се вдига – представлението започва!

Публиката следи с голямо внимание всяко слово, всеки жест. Артистите са вдъхновени. Те знаят ролите си наизуст – никакъв суфльор. Местата им по малката естрада са строго определени от грижливия режисьор. Никаква грешка, никакво смущение. И главно – никакво съкращение на текста: дума по дума цялата пиеса, тъй както е излязла изпод перото на самия Друмев.

 

Антракт. На бюфета обществото живо коментира. Всички са изненадани, особено чужденците. Никой не е очаквал такова вярно и спокойно сценично превъплъщение. И дума не може да става за любителско докладване на текста. Напротив – образите се тълкуват в дълбочина, с прилично сценично държане. Браво! Просто да им се не надяваш, да се напиеш от радост:

– Момче, налей още едно!

 

Бюфетът е малко затруднен, защото кухнята е заета от артистите – там е гримьорната. Но публиката си иска своето – антрактите са безкрайно дълги и, според изчисленията на осведомените, са и безкрайно много.

Времето напредва. Действията се редят едно след друго, часът е близо 12, а третото действие още не е започнало. После четвъртото, петото. Най-после – представлението свършва! Часът е два и половина!

 

По тъмните криви улички плъзва във всички посоки доволната и шумна публика: на файтони, пешком, на коне или на магарета. Да, и на магарета, защо не – това е аристократично – сам Дондуков-Корсаков язди из софийските улици на магаре. Но това не е важно, важното е, че тия момчета измиха очите на България, че представлението беше чудесно, че утре цяла София ще говори с възхищение за незабравимите часове в Клуба на руските офицери. Успехът е пълен!

 

Успехът е наистина голям и трупата решава да повтори представлението още на следващата неделя. После го потретва – все при същия интерес от страна на гражданството. След петото представление, обаче, тая славна барака от греди и платнища, където е заседавало първото Народно събрание в София (след Търновското), където е прозвучала за пръв път сценична реч в свободното отечество, тая историческа барака се подпалва и изгаря като къс хартия за няколко минути. Трябва да благодарим на съдбата, че пожарът е избухнал след представлението и не е взел никакви човешки жертви.

 

След това нещастие трупата представя още няколко пъти своя „Иванку“ в кафене „България“, но скоро се разтурва, поради липса на помещение и прилични условия за работа.

Едва седем години след тия театрални събития, през 1888 г. се стъкмява в София наново театрално огнище – театър „Основа“. Славата на първи сценични деятели, обаче, си остава на групата пламенни родолюбци от платнената барака на улица Алабинска.

Николай Фол, сп. „Сердика“, 1942 г.

 

 

 

Дървената постройка, в която се е помещавал театър "Основа"

 

 

Около Освобождението в София няма театри. Преминават само случайни трупи, които устройват т.нар. „веселия“. Малко по-късно в града пристига Гавра (Гаврил) Йованович – актьор от Белградския театър, бивш директор на австрийски театър. Той съзира интерес към театралните забави у софийското общество и решава да се установи за по-дълго в града, като намери подходящо помещение, което да приспособи за театър. През януари 1879 г. той пише молба до Градската софийска община, в която казва, че си поставя за цел „да съградя идущата пролет позорница, в която ще давам театралните си представления на любимия ми български язик и че главният предмет на театралните ми роли ще е главните събития из българската история и на историята на целий свят“. Общината дава своето разрешение на Йованович да открие театър, като за целта му се даде исканата от него къща. Тъй като молбата му днес е изгубена, остава неизвестно коя къща е искал да приспособи сръбският актьор за създаване на постоянен театър в София. Неизвестна остава и причината защо въпреки решението на Столичната община той не е могъл да осъществи своя замисъл. Той все пак успява да осъществи своите планове като създава театрален клон към основаното в 1880 г. софийско читалище „Славянска беседа“. Салонът на „Славянска беседа" на ул. „Славянска" все още не е построен и представленията на любителската трупа започват да се играят в Клуба на руските офицери, в южната част на Градската градина, на ул. „Алабин“. В същата сграда за известно време се помещава и Народното събрание. Зданието е изпепелено след пожар по време на представление през 1882 г.

За известно време театралният живот в София замира – до 1888 г., когато е създаден театър „Основа“. Общината отпуска място в близост до Военното министерство, където актьорите, със собствени средства и труд, изграждат дъсчена постройка. След няколко години и тя на свой ред изгаря до основи, а през 1907 г. на същото място е построена импозантната сграда на Народния театър „Иван Вазов“.

 

 

Народният театър малко след построяването му през 1907 г.

 

 

 

 

 

Още от категорията

Драмата на Европа*

Драмата на Европа*

Драмата на Европа е духовна драма, драмата на Европа е драма на духа....

Напиши коментар