Чичо Стоян и Роза Попова: изкуството и любовта

Чичо Стоян и Роза Попова: изкуството и любовта
„Колко мило, колко сладко е при мама и при татко...”,рецитира 14-годишната Руска Емануилова. „Знаеш ли от кого е това стихотворение”, пита я самият автор, член на комисията, която търси таланти за театъра. „На Чичо Стоян”, отговаря момичето. И оттогава Стоян Попов се подписва само с „Чичо Стоян”... защото се влюбва в това момиче отчаяно и завинаги.

 

Жени се за петнайсетгодишната Руска, по-скоро да я защити от „страстта й” към театъра, едно помитащо влечение, което принуждава майка й почти да приеме този брак, вместо да я издирва, избягала с някой пътуващ цирк или опера... Нещо, за което тя е имала подробен план: „Омъжих се почти дете, но това беше вричане на театъра”... Петнайсетгодишната булка и двойно по-възрастният младоженец не се безпокоят какво мисли обществото за тях.

 

Той е зает с образованието й, държи особено на езиците, заедно пишат домашни, безпокои се за здравето й, въобще самоотвержено я отглежда. Разбира се, няма да се съгласи да я пусне на сцена, преди да е готова, нито да пътува с някоя трупа, не! Ще направи театър само за нея! И го прави. 

 

Тя е красива, темпераментна и бърза да живее, но той няма да се поддаде на настойчивото й тийнейджърско любопитство по отношение на пола. Чичо Стоян никога не е страдал от липса на женско внимание, напротив, много популярен е сред артистичните дами, има даже един ранен брак с рано починала след сватбата певица. Към това момиче обаче изпитва толкова огромна любов, че щенията на любителите на лолитки би възприел като неуместни перверзии. Сексът ще почака, докато малкото му „божество” не съзрее, не стане осъзната жена. Като един истински Пигмалион Стоян Попов създава най-напредничавата, смела и силна жена в българския театър. Скоро Руска ще се превърне в звездата Роза Попова. 

 

Точно на такава любов е способен човекът, за когото прякорите Дивото, Лудоглавия, Шопски инат-македонски барут са бледи понятия. 

 

Стоян Попов е роден в пернишкото село Дивотино през 1865 г. и както майка му твърди, „пакостите му почват още от люлката”. Почти дете се скарва с баща си, избягва от къщи, в продължение на три години никой нищо не знае за него, докато вуйчо му – охранител на Александър Батенберг, случайно не го вижда да чиракува в една бръснарница в Лом. Защо се е озовал там? Заради стихотворение на Васил Попович: „Дунав, бели Дунав, тихо си течеш, край брега си хубав, кораби влечеш”... Това е достатъчно за малкия Салчо да поеме на пътешествие, с ехтящия рефрен: „... край брега си хубав, кораби влечеш...” – няма страх, няма несгоди – той има цел, от която трудно може да бъде отклонен.

 

„Жестокият” цензор, Действителен член на Върховния контролен комитет, Чичо Стоян 

 

Вуйчо му дълго и безрезултатно го увещава да се прибере. Чак когато го заплашва, че от мъка по него майка му ще умре, Салчо се съгласява да се върне. Пътува с царска каляска, това е каляската, с която са изпратили детронирания княз Александър Батенберг до Лом. Семейството вече се е преместило в София, в къща с фурна. Баща и син се помиряват. Решават, че единственият изход да влезе в правия път е да бъде записан в Семинарията в Горна Оряховица. Там веднага го наричат „дивото попче”, става любимец по кръчми и локали, открива нецензурния народен епос, съумява да се сближи и развесели всяка компания, но естествено, свещеник от него не става. 

 

Избухва Сръбско-българската война, той се записва доброволец, но попада в плен. Там комедийният талант ще му отърве кожата. Когато го залавят, вместо да се страхува, той забавлява врага: „... добър дан, пияници без граници; опа, опа опа, наша е Европа; на кенефот пише: тука и най-храбрите се посират; на щик напред, на щик по пет...”. Развеселените сърби го изпращат обратно в българските окопи: „Бегай, братец, бегай, не мое да те увардиме тука таквоа гламаво...”. Спасеният артист по-късно участва в Сливненското сражение и печели отличие за храброст. 

 

Веднага след войната се жени, но булката умира скоро след сватбата от сепсис. Покрусеният Стоян Попов попада на представление на трупата на Константин Сапунов. Открива едни хора, обитаващи много по-интересен свят. Той влиза в изкуството чрез театъра. По това време Константин Сапунов е единственият школуван български артист. Завършил е Букурещката консерватория с „декламация и пеение” и може би заради това трудно работи в група, ако оспорват авторитета му.

 

Легендарни са скандалите му с другите звезди от „Сълза и смях”, после в Народния театър, но с „кибритлията” Стоян Попов се разбира добре, откривайки в него поетичен, скоро и организаторски талант. Самият Стоян се превръща в продуцент на трупата, след като баща му завещава голяма сума пари от продажбата на фурната. С парите построява голяма дъсчена сцена за откриването на първото Пловдивско изложение. Ще се играе пиесата на Джакомети „Семейството на престъпника”. Осигурява достоверен реквизит, гардероб и костюми, а не както е обичайната практика, скалъпени остатъци от други пиеси и артистите да се наемат според костюма, който притежават. Очаква се сериозен приход заради стеклото се множество народ... Но в деня на премиерата излиза буря и събаря новопостроения театър, а на фона на летящите отломки според легендата Стоян Попов танцува, всъщност играел ръченица с тътена на бурята вместо тупан.

 

Недоученият Стоян съзнателно се образова, налага се като любим детски поет. За пръв път един писател пише на нивото на детето, не го поучава, не го наставлява, забавлява се с него: „Щъркел шарен, дългокрак, я затракай, трак, трак, трак, щъркел шарен, я кажи, цяла зима де бе ти!?” или „хитовото”: „Все за нещо ще намери да се начумери”... Според Пенчо Славейков той самият е едно голямо дете. Чичо Стоян съумява да е еднакво близък и приет във враждуващи литературни групи, с никого не спори, никого не осъжда, защото от всеки научава по нещо за занаята и не загубва удоволствието и лекотата, с които пише. А когато среща „Смисъла на живота си”, няма нито време, нито желание за литературни спорове и вражди.

 

Освен общото образование Роза започва да взима уроци при Константин Сапунов. Тя е със смугла кожа, блестящи очи, буйна къдрава коса и с такъв гласов диапазон, че самият Сапунов настоява да се яви на конкурс за първата трупа по това време – „Сълза и смях”. „Рядък трагически талант” – така я представя той след упорито и системно обучение по текстове на Есхил, Софокъл и Еврипид. Горд от резултата, той е сигурен в ефекта, който ще предизвика една толкова крехка и красива девойка, която може да осмисли и да пресъздаде едновременно Електра, Медея и Антигона – невъзможен диапазон, за който актриси с дългогодишен опит биха се готвили с години отделно за всяка роля. Обявен е конкурс за ролите на Луиза и Лейди Милфорд в „Коварство и любов” на Шилер.

 

Роза Попова като Хеда Габлер  -  трябва да излъчва „духовна пустота и жестокост”

 

В комисията са Иван Вазов, Иван Шишманов, Константин Величков. В ролята на Луиза тя е безспорен фаворит, а когато изпълнява и монолога на Лейди Милфорд, никой не може да предположи, че това е една и съща актриса: момичето има различен глас, осанка, походка, превръща се във властна и зряла жена. Зад кулисите настава брожение, колегите отказват да й партнират, актрисите реагират невъздържано пред непреодолимата заплаха. Всички в комисията се изправят, избухва скандал, намесва се Стоян. Роза потресена разбира, че това става заради нея, избягва от сцената.

 

Комисията е категорична – подобни нрави са недопустими за държавен театър, в резултат на това всички артисти са уволнени, а на младата звезда комисията предлага да избере стипендия за следване в чужбина или да остане като водеща актриса в трупата, която ще се сформира наново. Роза е потресена и наранена, това са хора, на които се е възхищавала и смятала за свои братя и сестри, не може да забрави думите им: „малка мръсница, разгонено курве”... Не пожелава нито стипендия, нито театър, сама ще търси своя път!

 

Чичо Стоян като Бай Ганьо, образ, от който не желае да излезе

 

Моли Чичо Стоян да сформира нова трупа – „Зора”, и тръгват на турне. Талантът на Роза се разгръща, роля след роля и все по-големи предизвикателства – Медея, Магда, Маргарита. Вече контролира не само репертоара, необходими са й партньори на ниво, настоява постановките да имат стил и концепция, ражда се тоталната звезда – машина за театър. Никога не са й достатъчни репетициите, в нейната трупа обичайните празненства след представление са почти невъзможни, защото отрано на следващия ден се репетира. Горкият Чичо Стоян извършва чудеса да осигури превод на „Куклен дом” малко след като е излязла във Виена.

 

Да играеш Ибсен по градове и села е равносилно на възрожденския подвиг на прословутия възпитаник на Роберт колеж Андрей Стоянов – безупречно елегантен във фрак и папийонка, да свири по места, където кокошки се разхождат по пианото му. На двайсет години тя има такъв замах и дързост да открива, създава, да твори, че не я занимават тълпите обожатели, възприема ги като естествена необходимост към професията. Чичо Стоян дори ги приема с радост – те са доказателство за сияйната слава и красота на неговата любима. И вместо да я ревнува, ограничава или следи, той иска за нея просто да е здрава и щастлива! Едва ли има нещо по-привързващо от пълната свобода. Колко различна е любовта му от случилата се години по-късно любов на проф. Балабанов и неговата студентка, невероятната Яна Язова. Професорът е женен и никога не се развежда, а когато в Яна се влюбва млад и красив фабрикант от Париж, Балабанов, като неин литературен ментор, прави всичко възможно да стане кум на двойката, след което ги разделя. 

 

Театър „Роза Попова” се прославя с репертоара си, на представленията публиката се чувства част от световната култура. Често студенти се впрягат вместо конете във файтона, за да я съпроводят до хотела й. Самата трупа решава, че театърът от „Зора” трябва да се прекръсти на „Роза Попова”. На Роза не й е достатъчно да развива театъра – освен че следи за европейските тенденции в сценографията, има идеи за костюмите, осветлението, редактира и превежда много пиеси, скоро открива, че е необходимо да образова и самата публика.

 

Често преди представлението изнася сказка за времето, когато се развива действието, епохата, нравите или за стила на автора на пиесата. Феноменална енергия и талант са необходими да обикаляш страната с мисия, а не само да забавляваш публиката. След три сезона се установяват в София, където играят на различни сцени с неизменно препълнени зали, играят класически произведения, но и модерните Стриндберг, Ибсен – на едно от представленията на „Нора” самата Адриана Будевска, завърнала се скоро от обучение в Москва, се качва на сцената да заяви, че никога не е очаквала да види звезда от такава величина в България, коленичи пред съвсем младата Роза. Големите са големи във всичко.

 

По настояване на публиката и на самия главен режисьор на „Сълза и смях”, хърватина Мандрович, тя става член на държавния театър. Чичо Стоян също работи неуморно, списва вестници и списания, приема да стане секретар на Македонското дружество, има недоразумения с касата, искат да го натопят, истината излиза, той не е огорчен от клеветата, защото се притеснява за своята любима, изтощително работеща, с пламтящи страни и лека температура. В свободното си от театъра време Роза също пише: стихотворения, приказки, разкази, рецензии, без амбиция, или както казва: „Не се отнасям сериозно към моята литературна дейност”.

 

През 1902 година Министерството на културата я изпраща като български представител на Общославянския събор в Белград. Там ще се окаже в негласна конкуренция с рускинята Ермолова и първите звезди на останалите славянски страни. За Роза това е триумф, от сръбския печат пресата в Австро-Унгария я обявява за явление, Балканската Сара Бернар. След много успешно турне тя се завръща в София, където съдбата й готви удар. Както винаги, Чичо Стоян я посреща на гарата, отрупал е къщата с цветя, разгласил е сред „ феновете”, че звездата е в София. Сред обожателите обаче има един човек от Враца, който особено го притеснява – присъства фатално, не се вписва в общия тон на веселие и забава. Чичо Стоян изтласква назад тревожните мисли за този човек, по-важно е да заведе Роза на лекар: очите й лъщят, трескава е, отново има лека температура.

 

„Фаталната” снимка на Роза Попова и Тодор Богданов 1902г. Враца

 

Човекът се нарича Тодор Богданов, журналист, учител, завършил литература в Швейцария, брат му има печатница във Враца, в нея печата и списва първите врачански вестници. Инициатор е на Ботевите празници. В театралните му рецензии може да се проследи историята на фаталното влюбване в Роза, гледал я е във „Фауст”, следва възторжен отзив. Разбира, че единственият достъп до тази жена-елф е чрез изкуство или литература, и действа: пише на българската Сара Бернар с молба да играе благотворително във Враца за издигане паметник на Христо Ботев, тя естествено откликва, той пише още по-възторжен отзив за нейната Медея.

 

Превежда модерната комедия „Журналисти”, в която играят Роза, мъжът й, Будевска и Сарафов. Репетициите сближават преводача и звездата. Обикновено се пише за него, че е маниакален, луд, натрапник, но са запазени писма, в които той я нарича Сърнето, а тя него Тео, сини панделки, кичури и целия романтичен реквизит, съпътстващ отношения, по-задълбочени от повърхностен флирт. И най-важното фотография, недвусмислено показваща близост, заради която по-късно уволняват Роза Попова за неморално поведение. Да се снимат хората по това време е било скъпо, тържествено и много отговорно действие: увековечават се сватби, погребения, значими срещи и събития, няма случайни двойки – само съпрузи или годеници. Под достойнството на Роза е да обяснява, че това е „кадър от пиеса”.

 

Обществото е скандализирано: „... тя не само превежда Фройд, тя го практикува!?”, каквото и да означава това. Тодор Богданов не среща подкрепа за любовта в семейството си: майка му няма да приеме за снаха „карагьозчийка”, женена при това, затова в завещанието си Тодор изрично ще пожелае да бъде погребан на общински разноски!

 

Кадър от Бай Ганьо с Чичо Стоян, реж. Васил Гендов

 

 

Януарски ден на 1903 година. Тодор и съквартирантът му Андрей Николов – скулптор, открит и наложен от Роза, пият вино недалеч от дома й. Виждат как Чичо Стоян излиза с д-р Сарафов под ръка. Тодор влиза в къщата, след малко оттам се чуват два изстрела, намират Роза в локва кръв, но все още дишаща, Тодор е издъхнал веднага след като се е прострелял. Първо е стрелял в нея, после в себе си. Тодор Богданов от Враца.

 

Роза оживява, д-р Сарафов ще се шегува по-късно: „Най-сетне е открит лек срещу туберкулозата – куршум покрай сърцето”. Съпротивителните сили на младия организъм се събуждат и тя преодолява болестта. Слухове, клюки и злонамерени тълкувания на нещастния инцидент ще предизвикат уволнението на Роза Попова, отново ще се наложи да живее според девиза си: „По-добре гордо да бедствам, отколкото мизерно да охолствам!”.

 

Погребението на чичо Стоян

 

Пловдив предлага на Роза да стане директор и режисьор на Градския театър. Роза е възстановена, пълна със сили и енергия: съставя репертоар, театърът се задвижва. В Белград не са забравили за нея, канят я на гастрол, знаят, че ще ги обнови и промени. Канят я в две поредни постановки. Освен немски, руски, френски и хърватски тя научава и сръбски. Най-сетне семейството е финансово спокойно. Какво правят с парите? Роза иска да продължи да се образова! За Чичо Стоян няма по-голяма радост от тази да „услугвам на капризите на Розка”.

 

Тя заминава за Виена, там прословутият Йозеф Кайнц благоволява понякога да приеме ученици след обстойно прослушване. Това е все едно в днешно време да учиш при Ал Пачино или Робърт де Ниро. Йозеф Кайнц много преди всички експериментатори и „революционери” в изкуството играе по такъв начин Хамлет, че никой след него не може да каже нещо ново за ролята. Например патетичния дотогава монолог „Да бъдеш или не” той е произнасял излегнат на пейка в градина, като юношеско лениво преценяване на житейски варианти... Разбира се, приема Роза, не вярва, че не е ученичка, а актриса, на всичкото отгоре и вече омъжена, но когато чува как изпълнява Нора, отказва да й дава каквито и да било уроци, а се захваща с организация на нейно европейско турне.

 

Сред носещите ковчега са Вадим Лазаркевич и Асен Разцветников 

 

За съжаление влиза в болница и не успява да довърши примамливия проект. В чужбина тя не си губи времето – гледа всичко, което си заслужава, пише кореспонденции, сравнява Сара Бернар с Дузе. И макар че самата тя е известна като Балканската Сара Бернар, определено предпочита Елеонора Дузе – докато първата е виртуозен професионалист, втората служи като жрец в изкуството, с пълно отдаване на Господ и на публиката. Когато Йозеф Шмаха става главен режисьор в Народния, настоява да я привлекат там като звезда и така тя отново е „на служба”, но винаги запазвайки своята свобода на решения, избор на роли и време на заетост.

 

Чуден свят сътворяват Роза и Стоян, живеят в изкуство, тя играе и режисира, откриват таланти, пишат заедно „Крали Марко”, стихотворения и статии, превеждат, създават култура, но не е съдено между човеците на земята да се живее в подобно пълно щастие. Започват войните, Чичо Стоян е мобилизиран, а тя се втурва самоотвержено в нова роля – тази на милосърдна сестра.

 

По време на Междусъюзническата война вече прави малки операции и както с всичко, с което се заема, постига голям успех. Д-р Станишев настоява неговата помощничка да изучава хирургия, отпуска й стипендия за това, но тя отказва. Чичо Стоян става окръжен съветник в Одрин, местят се в Дедеагач, тя трябва да се възстанови от преживените ужаси, но бомбардировки на съюзническите войски през 1915 г. ще унищожат целия им архив и театрален гардероб.

 

Мечтата й за собствен театър в собствена сграда ще изтлее заедно с опожарения реквизит. Хората и времето се променят, голяма част от възторжените й обожатели остават завинаги в калните окопи на безсмислието... Двамата напускат опожарения град заедно с всичките му жители. По-късно Чичо Стоян ще приеме службата на цензор, член на Върховния контролен комитет, а през 22-ра се снима в „Бай Ганьо”, продукция на кинематографическата компания „Янтра” на Васил Гендов.

 

Толкова се харесва в тази роля, че винаги на официални приеми в двореца и по посолствата, където често са канени, присъства във вида на Бай Ганьо, носи дисаги, раздава мускалчета. Чичо Стоян обича радостта и компаниите, иска да е весело между хората. Още от 1906 г. пуска малки „скверни” книжки, подписва ги като Стар Чичо, нарича ги декамерончета, които имат голям успех. Днес на книжния пазар тези „Ергенски раздумки”, „Народни раздумки” стигат баснословни цени, особено ако са с посвещение.

 

Самият Чичо Стоян в стих дава указания къде могат да го открият: „Който иска от тях да си вземе, Стария Чичо от време на време се отбива в Леге, у Милано и в Дългата механа, в Позитано, а отива някога и в Рила, при своята компания мила, а в локала чист на Баядерка, се отбива и седи без мерка”. Разбира се, строгите пуритани образуват дело, подобни „порнографически” четива са подсъдни, но не се намира никой, който да го издаде, даже се явяват много защитници да доказват, че стиховете са невинно еротични, а не мръснишки.

 

Все пак успяват, макар че градската легенда гласи, че съдията, докато проучвал книжките, получил ерекция. Шеги... Герои на „немръснишките” стихчета са развратно попче на гости на кмет и след като пренощували заедно се разделят: „... Па заминеш ли, отбий се, дядо Йерониме, та да си ги пак тъй двама малко подържиме”; или молба към отзивчива партньорка: „Виждам, мила, че се поозори, но сега ще трябва ти да си отгоре”; както и един метафоричен акт: „По една чертичка, хем такава тънка, Конят си му стъпва ту вътре, ту вънка”; но най-популярен е млад див овчар, който отива на лекар в града, защото е получил ерекция, но вместо отсъстващия лекар с лечението се е заела жена му: „Със таквоз церене сладко, че аз дума давам, че за него без да мигна, стадото продавам”. „Пушкин е писал къде-къде по-мръсни работи, че аз съм благородна девица в сравнение с него” се оправдава Чичо Стоян. 

 

Пред вратата на Роза тълпата не намалява по навик, според свидетелството на Мария Русалиева, която като малка е живяла срещу тях, най-запомнящ е писателят Фурен, често са го заварвали да бди под прозореца й като любовен страж. Чичо Стоян го кани понякога да ги придружи в ложата на театъра или на вечеря. Странна живописна тройка с елегантност отпреди войната и с романтични изискани обноски. Ако има нещо, което ненавижда Роза, то е войната: „След война израстват хилави и патологични поколения, престъпността се увеличава, прекъсва се еволюцията на човешкия дух, започва период на културен упадък, който прави възможни отново нови и нови войни. Ако има война, която признавам, това е само войната с мизерията и глада...”.

 

Последните си години чичо Стоян прекарва в Шумен, където Роза е директор и режисьор на театъра. На 31 декември 1939 г. той за последен път се усмихва с детската си усмивка, чувства се виновен пред любимата, че няма да може да дочака Новата година: „Розке, пак си била навънка без шалче”. 

 

Не е интересно, че в края на живота си и двамата са забравени и ненужни на света, интересна е Любовта им, любов между две души на изкуството, две любими негови деца. Тя умира тринайсет години след него.

 

„Имах най-голямото богатство на света, любовта на такъв човек като Чичо Стоян”

Руска Михайлова Мануилова, 1879–1949 г. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Радослав

    03 Апр 2017 19:47ч.

    Браво! Много хубава история! Сега виждам, чел съм всичките истории на авторката публикувани тук! Харесват ми! Благодаря за приятното четиво!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • whit

    05 Апр 2017 22:45ч.

    И аз благодаря.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Бони

    07 Апр 2017 2:39ч.

    Браво и благодаря на Таня Шахова за "простичката" приказна история. Пак да ни разкаже за толкова истински герои на живота.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • П. Стоянова

    07 Апр 2017 8:00ч.

    Присъединявам се към благодарностите към авторката. Наистина е рядко напоследък удоволствие да четеш нещо написано с мярка и стил, без жълтия привкус на простащината, който обикновено се усеща в статиите по подобни теми!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Иван Иванов

    23 Яну 2019 10:37ч.

    Да ! Наистина това са били строители на България.Сравнявайки с днешното безвремие ти става тъжно , отчайващо тъжно.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Атанасов

    23 Яну 2019 10:49ч.

    "Тя умира тринайсет години след него." Стоян Михайлов Попов - 1866 - 1939 Руска Михайлова Мануилова (Роза Попова) - 1879–1949

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Almistmu

    23 Яну 2019 14:54ч.

    Разплакахте ме. Първото, за което се сетих беше: колко мило, колко сладко”,а после и „щъркел шарен”. Чичо Стоян беше на особена почит у дома. Баща ни ни разказваше за него и ни научи на неговите стихотворения. Но досега не ми беше известна артистичната му дейност.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Чичо Стоян такова като разпран

    23 Яну 2019 22:34ч.

    и разни други, и Роза Попова, такова ли, такова

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мариета Милева

    11 Яну 2021 9:10ч.

    Разкошна статия, благодаря

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи