Има един филм, който поради своята мажорност и сила, остави белези в съзнанието ми, които влача и до днес. „Покаяние” на грузинския режисьор Тенгиз Абуладзе постави следният въпрос пред мен през 80-те години на XX век: „За какво е път, който не отвежда към храма?” Тогава това беше покъртителен въпрос за мен – дете от семейство на атеисти, за което вярата съществува като исторически факт в книгите и нищо повече. Същевременно усещах, че темата е огромна, всепоглъщаща и ужасно важна. През различни периоди от живота ми, най-вече трудните, темата се изпречваше отново и отново.

Снимки: Гласове 

 

Тези дни се сблъсках с нея по банален повод. Казаха ми, че пространството около храма „Св. Александър Невски” се е превърнало в паркинг за автобуси. Минах три пъти от там, в различни дни и по различно време – факт! В началото не намерих нищо кой знае колко нередно. Пространството е голямо, и без туй депутатите си паркират колите там от години (И аз като поета Недялко Йорданов не мога да разбера как Левски е успял да прави комитети без служебна кола и охрана). После се сетих за филма, а след това се огледах внимателно и си казах, че от всички ъгли, тераси, улици и визуални полета на града ни – погледът остава пълен и задоволен само, ако е опрял в златните кубета на храма.

 

Ние често бърборим по медиите или помежду си (гузно извисявайки се над собствената си вина в мига, в който сме отбелязали проблема), че българското общество е станало агресивно, бездуховно и безценностно. Ето го храма – готов да ни приеме, да ни пречисти, да ни разходи по текстовете на 10-те божи заповеди, да ни изповяда, да ни усмири за малко, да притихнем, да се замислим. Нещо повече - това е катедрален храм за София, което означава, че там отслужва литургии българският патриарх. Това би трябвало да значи нещо.  

 

Сигурна съм, че има бизнес съображения, поради които Столична община издава разрешителни за паркиране там. (Изпратила съм официално запитване по въпроса и ще информирам за съдържанието на отговора, когато го получа).

 

Първият проблем, пред който се изправям аз лично, е естетически, но много хора биха го приели като пренебрежим – нагледали сме се на какво ли не. Олющени фасади, падащи сгради, които понякога се превръщат в убийци, изоставени къщи - паметници на културата, гърбави тротоари, които ако не ти счупят някое токче или костица на ходилото, поне ще изпробват силата на вестибуларния ти апарат, баш когато най-малко очакваш. Въпреки това естетичският аргумент за мен съществува. Можем да си поставим тази постижима цел  – да се издигнем до нивото на храма и да му осигурим пространство да диша. Ако има добрата инициатива „София диша”, то на това място София издиша.

 

 

Ще се възползвам от националната ни мания да се сравняваме освен помежду си и с Европа. Да видим големите столици. Не мога да си представя, че автобуси биха паркирали пред Уесмистърското абатство в Лондон, че автогара би се зародила спонтанно пред  „Нотрдам дьо Пари”.

 

Признавам, че при катедралния храм „Св. Александър Невски” нещата стоят малко по-различно. От всичките му страни обикалят коли и на практика той е център на кръгово кръстовище, което се затваря само по празници. Всички тези автомобили изпускат вредни газове, които се отнасят зле не само с човешкото здраве, но и със здравето на стенописите вътре. И ако влизането, светкането с телефони и фотоапарати, обикалянето на коли не могат да бъдат спрени, то поне малкото, което можем да направим за този храм, ако искаме да го пощадим, е да премахнем редицата от автобуси отпред.

 

Запитах се и още нещо. Нима искаме най-свидните ни национални празници да се провеждат на мини автогара? Защото както знаете, ние тук опъваме червения килим и строяваме духовия оркестър. Да, тогава затваряме движението, очистваме всичко – но отпечатъкът от битието на мястото остава в съзнанието ни.

 

 

Ще се позова и на етичния проблем. В храма освен туристи влизат и вярващи хора. Те идват тук с проблемите и неудачите си и имат нужда от относителна тишина и спокойствие, за да проведат най-важните разговори в живота си с Оня, който вижда всичко и прощава всичко. Признаваме ли това право на вярващите? Европа е съблазнителна красавица в представите ни, защото винаги е признавала правото на другия. Нека дадем шанс на нашето „аз“ да има своите мигове на откровение, размисъл и вглъбяване. И на покаяние. Водещият диалог със себе си рано или късно има шанс да стане по-добър! Защото „човек се ражда човек, а после става длъжностно лице“, се казва в „Покаяние“, дами и господа, от които зависи това дребно нещо.

 

Проблемът с идентичността. Родината буксува идейно и икономически вече близо 30 години. Партиите се лутат в разхвърляни идеи за еднократна употреба, без цялостни дългосрочни стратегии. Остава ни духа. Ако намерим нещо здраво и ценно, за което да се хванем, то ние все още имаме шанс като нация. Да, ние сме тиловаци – нашите приятели, които избягаха зад граница и направиха кариера и прочие, често биват определяни като авангард, като най-можещите и т.н. Но ние, останалите в тила, трябва да намерим духовния си център.

 

Гледка от стълбите на храма

 

Всичко добро, създадено от човека, е започнало от идея или мечта. За какво мечтаем днес в България? Искахме да пътуваме по света – ето, пътуваме, че даже и оставаме там! А после какво следва? Искаме да живеем досущ като най-богатата част от света? Но как? Столетия наред, от Ренесанса насам, Европа поставя в своя център човешкия съзидателен дух и Бог. И дори на моменти да прилича на уморена старица, позабравила какво е била, тя ще намери духовния си център, защото има традиции в това. Ще го изстрада, но ще го намери. Да помислим за себе си тогава! Руснакът Андрей Кураев казва следното в едно интервю: „Трябва да работим така, сякаш всичко зависи от нас. А да се молим тъй, сякаш всичко зависи от Бога”. Намирам тази мисъл за много вдъхновяваща предвид положението, в което се навираме като общност. Не искам повече да редуваме тъга с бодрящина! Стига!

 

Ще кажете – излишен патос! Хората гладни, „бягат навън“, партиите шумни и крадливи! Ние сега с паркинга на храма ще се занимаваме! Ами какво да направим – да хванем да се избием по важните проблеми! Да спрем да си крещим като пълни диваци и да си въздадем най-сетне възмездие един другиму, пък да мирясаме... Пътят към храма е бавен, но славен. Не очаквам всички да са вярващи, но намирам за красива възможността да дадем право на повече хора да усетят красотата на духовния живот в подходящи за това условия. 

 

 

Вместо заключение. Едно от определенията за църква е общност т.е. група от хора, които имат нещо общо. Ние, българите, какво общо можем да намерим помежду си? Къде го търсим? Не може думички като бедност, липса на справедливост и прочие да изчерпват цялото ни общо житие-битие. Отношението към църквата е една от първите малки крачки, един трудно видим знак към самите себе си, че бихме искали да бъдем общност. Защото в делниците вярващите са малцинство и стават болшинство само по празници.

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

8 коментар/a

Арх на 04.08.2017 в 09:30
Примерът с автобусите във Венеция не е подходящ по разбираеми причини. А проблемът с визуалния дисонанс между историческия паметник, сакралното пространство и паркиралите автобуси се решава лесно при добро желание. С подземен паркинг.
thh на 04.08.2017 в 11:36
Добра статия. Снимките доказват, че не е редно да има мини автогара пред храм. Едва ли ще е проблем ако го забранят. Нека се борим за малките неща защото за големите нямаме дорасли политици. Ако хората си изградят нетърпимост към ежедневните несправедливости, липса на морал и култура, тогава, след не много време, обществото ще стане по-критично и към политците, и към ширещата се простотия.
Арх на 04.08.2017 в 11:52
Проблемът е, че само ще го забранят, а алтернатива няма да предложат.
Проблемът е на 04.08.2017 в 11:56
че много ти е страх да признаем, че сме ПРОСТИ. Не ни интересува. За това и посрещахме съветската окупационна ормия с цветя в 1944 г., затова и унищожавахме направеното и създаденото рреди нас, "строейки" социализъм, затова и сега само се оплакваме, но всъщност не ни пука. Ако ни пукаше щяхме ли да позволим на примитивите да ни управляват вече 73 години? Безгрижно да ги оставим да рушат, грабят, убиват и предават всичко на руските примитиви? И ние сме като тях. Само че по-страхливи. Ако не бяхме всичко щеше да е много по-различно. И най-вече историята ни.
Муйо на 04.08.2017 в 12:27
Това място трябва да изглежда така: http://lib.sudigital.org/record/111/files/SUDGTL-PICTURE-2010-103.jpg Кръговото движение е било пуснато по времето, когато атеизмът беше официална религия - за да се затрудни достъпът до храма. Не виждам какво пречи да се възстанови старото положение, но не ми се вярва тандемът Борисов-Фандъкова да го направи.
Любо Ангелов на 04.08.2017 в 12:28
За съжаление е така. И когато се направиха т.нар. буферни паркинги при някои от метростанциите, трябваше да са с много места за автобуси (нямам представа колко автобуса могат да паркират на един такъв паркинг). И желаещите да разгледат София да се качват на метрото , с двупосочен билет и т.н. Хем използвайки метрото след това цената за паркиране на автобус би била символична, хем ще има пътникопоток от повече туристи, използващи метро-линиите, хем пък пространството около храм-паметника ще е освободено. Ама...не би... И - разбира се - проблемът с под- и надземните паркинг сгради и пространства - черната точка във всяко управление на столицата ни :(
Изповедник на 05.08.2017 в 16:36
Две основни причини ми идват на ум, обикновенно и двете са верни. кой има съглашение-договор с това пространство- Общината или Патриаршията и от там приходите от паркирането. 2. да не се събират хора с митинги и протести срещу власта, а сигурноста и възможностите от близоста с парламента и ВИП боклуците там,впрочем ако те паркират там плащат ли таксата.А утре наесен общината може да реши да извади паветата-трябват за вилните зони- и да асфалтират плаца и маркират за паркиране. Вече нищо не ме очудва в тази д-ва на автопилот, а пилота сигурно е отвън, но едва ли е дядо Господ.
Русия на 09.08.2017 в 19:41
Евроатлантическо булгаристанските примитиви си остават примитиви за винаги. Пред 1944-та Кобург ТРИ и унтерменшените като него са построили 7 километра асфалт в резиденцията на ЦАРА у Варна. Добре,че дойдоха комунистите и Георги Димитров, че българите да видят самолет. 1947-ма е първата въздушна гражданска линия.

Напиши коментар