Вторият Рим дълго отпадаше от Православието, започвайки от Лионската и Флорентинската унии, като накрая отпадна окончателно. Днес въпросът за границите на Църквата застава с цялата си острота не само за богословите, но и за всеки православен християнин. Няма как да имаме единство с такива, които са създали идол във вид на „хуманистичен бог”, с такива, които подменят Св. Предание на Църквата с „предания човешки” в последна мода философски „опаковки“ и политически технологии, с такива, които пожелаха дружба с враговете на Христовата Църква. „Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели”, обръща се днес Христос към икуменическите „вселенски” прелюбодейци (Марк. 8:38). За последното столетие Фенер се посрами от Христа в такава степен, че изврати всички белези на истинската Църква: единството, светостта, съборността и апостолската приемственост.
Бившият Константинопол подмени единството с глобализъм и стана проводник на всякакви разколи в православния свят. За каква святост може да става дума, ако истанбулските патриарси за изминалото столетие изпонацелуваха всички еретици, друговерци и езичници по земното кълбо? Съборността се опитват да превърнат в патентован инструмент на „фанариотския папизъм” чрез духа на „Крит-2016”. Що се отнася до апостолската приемственост, първо, Константинополската катедра е основана не от апостолите, а от римските императори. Но това не е и толкова важно, понеже апостолският произход не спаси Рим от ереста на папизма.
Второ, нима възприемането на апостолската вяра е отделено от апостолската приемственост? Кой е казал, че механичната верига ръкоположения, именувана в богословието апостолска приемственост, е по-важна от самата православна вяра, единствено в рамките на която тази приемственост може да съществува? Иначе по тази логика усмихнатият пременен старец в бяло расо, измиващ краката на травестити, може ли да бъде приемник на апостол Петър? Не, защото апостолската приемственост е в Традицията, а не в наследствеността на епископските митри. Съответно там, където е прекъсната Традицията на православната вяра, прекъсва и апостолската приемственост.
Ерес ли е причината за това, разкол ли, политически амбиции или нещо друго – ще оставим да изучават това историците. За нас е важно да изясним към днешна дата пълното отпадане на бившия Константинопол от Православието.
Тук следва да се посочат методологичните грешки в нарастващите спорове между Московската Патриаршия и Фенер.
Синодът на РПЦ-МП заяви [1] по повод безчинствата на Фенер по въпроса за „украинската автокефалия” и приемането в общение на украинските разколници: „всичко това извежда Константинополската Патриаршия извън пределите на каноничното поле и за наша голяма скръб прави невъзможно за нас продължаването на евхаристийното общение с нейните йерарси, духовенство и миряни”.
Синодът на РПЗЦ (Руската православна задгранична църква) постъпи аналогично. Антиохийската и Сръбската Църкви, Американската Православна Църква, някои български и гръцки архиереи и богослови направиха заявления, в които също акцентираха върху каноничния аспект на беззаконните действия на Вартоломей.
Едновременно цял апарат щатни професионалисти, превратни тълкуватели на каноничното право при истанбулския патриарх, не губят време. В тази борба на интерпретациите можем да затънем задълго, докато „парадът на автокефалиите” вече е стартиран.
Срещу това е необходимо да се развива не само отбраната – разривът на евхаристийното общение и историческите документни „разкопки“, но и настъплението. Нима освен каноните, Вартоломей и неговите предшественици и сподвижници нищо не са нарушили в Църквата?! Всичко това е повод да се смени тактиката, за да се обърне хода на събитията.
Стратегията на настъплението би могла да бъде следната:
Първа стъпка. Да започнем поред като направим логически извод от гледна точка тъкмо на каноничното право. Щом Фенер е преминал „червената линия”, излязъл е „извън пределите на каноничното поле”, както констатира не само нашият Синод, то следва изводът, че Константинополската Църква е престанала да съществува като субект на каноничното право.
Какви спорове може да има тогава с нея? Нима някой от православните канонисти сериозно би спорил със сектата „Богородичен център” или с Филарет (Денисенко) за канонична територия? Влизайки в общение с разколници и анатемосани, Вартоломей и неговият Синод сами стават разколници – 10 и 11 Апостолско правило, 5 правило на І Вселенски събор, 2 правило на Антиохийския събор и други. Така че от този ден катедрата на „Новия Рим”, която някога е имала специални привилегии, престана да съществува, също както внезапно престана да съществува православната катедра на римския първойерарх след 1054 г.
В същото време пресслужбата на Московската Патриаршия обяснява на СМИ, че една Поместна Църква не се подчинява на друга и че РПЦ-МП не зависи от указите на „Вселенската” патриаршия и т.н., но това е някакъв нонсенс. Фактически остатъците от предишната Константинополска патриаршия вече ги няма, каноничната сила на всякакви заявления на Фенер е равна на нула, съответно няма с кого да се преговаря. Уви, официалните църковни говорители в Русия се повличат от всеки повей откъм фантомната патриаршия, точно както се повлякоха от миналогодишното т. нар. „покайно писмо” на Филарет.
Втора стъпка. За Вартоломей Архондонис и подкрепящите го „епископи“ настъпи време да чуят анатема по свой адрес.
„Фанариотите” и модернистите вече от доста време се опитват да изопачават Св. Предание на Църквата като се стремят да отделят еклезиологията от догматиката, каноните от еклезиологията, областта на вероучението да се стесни до част от Символа на вярата, а богословието на светите отци да се сведе в графа лични мнения.
Как приемаха казаците за Запорожката Сеч в безсмъртния „Тарас Булба”?
– „Вярваш ли в Троицата? Я се прекръсти! Върви в която си щеш дружина”.
Икуменистите под егидата на Фенер вече не едно десетилетие по подобен начин приемат в своето „либерал-православие”: „Вярваш ли в любовта и във всичко общочовешко? Я да се разцелуваме, брате, сестро! Върви в която си щеш измислена църква!”
Т. нар. константинополски йерарси от миналия век отстъпват не просто от каноните на Църквата, но и от самата Църква, изработвайки за себе си удобно „православие” чрез шаблона „догматически минимум” – част от 12-те реда на Символа на вярата да са достатъчни за консенсус, и „евхаристийна еклезиология” – където си се „причастил”, там да бъде и църквата.
Догматите, каноните, единодушието на светите отци имат един и същи източник – Светият Дух. Изкривяването на Църковното Предание в каквато и да било степен е грях против Светия Дух. Известното канонично деление на ерес, разкол или „самочинно сборище” е прието от Църквата не за да даде разбор на „частичната благодат”, а за да се определят начините за изцеление на отпадналите.
Освен възраженията към Вартоломей по повод каноничните територии на РПЦ-МП, сме длъжни да изобличим Фенер в престъпленията против Православната Църква. Това е много по-важно от тесния спор за църковни територии и прилежащото им имущество.
Една част от престъпленията на бившия Константинопол са:
1. В това, че Константинопол предпочете дългогодишното икуменическо фарисейство пред безкомпромисното и вярно свидетелство за единствено спасителната Истина – Православието;
2. В това, че светоотеческото учение на Църквата той замени с т. нар. „евхаристийна еклезиология” – постмодернистка доктрина, в която истинността на вярата се поставя в зависимост от човешките „диалози на любовта” и беззаконните „съслужения” с еретици и друговерци;
3. В „сотериологическия агностицизъм”, при който, въпреки евангелското свидетелство, от църковните амвони се обявява, че уж Църквата не знае за задгробната участ на езичниците, богоборците, иноверните и всички хора, не принадлежащи към Църквата Христова;
4. В отказването от православния юлиански календар – хронологичната икона на православното Предание;
6. В сътрудничеството в продължение на целия ХХ век с антихристиянските сили – масонски ложи, Ватикана, глобалисти, дискредитирайки с това светото Православие и едновременно опитвайки се да подчини Поместните Църкви на собствения си „фанариотски папизъм”;
6. В т.нар. „сваляне на анатемите” от римокатолическата „църква“ през 1964 г., въпреки съборното осъждане от Православната Църква на ересите на римокатолицизма, и в демонстративно „общение” с неразкаялите се еретици;
7. В нехристиянските еко-доктрини в духа на гностицизма, признаващи божествена природа на тварния свят;
8. В свикването на беззаконния „Критски събор”, на който в качеството на общоправославно учение са приемани противни на догматите сотериологични, еклезиологични и есхатологични идеи, чужди на Свещеното Писание и Свещеното Предание на Православната Църква;
9. В легализацията на второбрачие за свещенството, въпреки постановленията на канона;
10. В нахлуването, и то нееднократно през изминалото столетие, на каноничната територия на друга Поместна Църква и влизане в евхаристийно общение с разколници и анатемосани в Украйна.
Само това е достатъчно, за да се произнесе анатема не само срещу патриарх Вартоломей, но и срещу патриарх Атинагор, патриарх Мелетий и всичките им последователи.
Към момента дипломатическите „мъдрувания” на Московската Патриаршия по повод Украйна се провалиха с трясък, като поздравлението на патриарх Кирил към пан Порошенко за това, че последният в следствие на държавен преврат стана президент, не помогна.
Не помогна и двусмисленото дистанциране на РПЦ-МП от братоубийствената война в Донбас, не помогнаха запрещенията и оклеветяването на онези православни клирици и миряни, които пътуваха до Донбас, молеха се за Донбас, пишеха, говореха за него – с една дума, не помогна нищо от това, с което църковната власт в Русия сякаш искаше колкото може по-дълго да запази статуквото в Украйна.
В резултат истанбулската патриаршия нагло нахлу в каноничната територия на РПЦ-МП, като бе стартиран процесът на „автокефалия” за русофобите и разколниците от всякакви политически окраски, които ако пожелаят да завземат храмовете и лаврите на православните, ще го направят. С какво помогнаха „диалозите” между Москва и Фенер на Украинската Православна Църква, тръгваща днес по пътя на изповедничеството?
Как става така, че след целия този провал на „украинския фронт”, високопоставен чиновник от ОВЦС (Отделът за външно църковни връзки на РПЦ-МП) може мекушаво да обявява [2] че, видите ли, Вартоломей може да бъде съден само от Вселенски събор, като да го свика можел само Вартоломей?
Нима това е така?! Тогава кой инициира ІІІ Вселенски събор срещу Константинополския патриарх-еретик Несторий – свт. Кирил, патриарх Александрийски. Нито един Вселенски събор не е бил свикван от Константинополската патриаршия!
– Срещу константинополските иконоборци свикал събор Йерусалимският патриарх Теодор в 764 г.
– Сам Константинопол еднолично предал на анатема римската катедра в 1054 г.
– През 1443 г. съборът в Йерусалим с участието на Антиохийския и Александрийския патриарси осъжда Флорентинската уния и лишава от сан Константинополския патриарх-униат Митрофан.
– През 1672 г. Йерусалимският патриарх Доситей свиква събор, на който е анатемосан догматичният труд, приписван на Константинополския патриарх Кирил Лукарис.
Това са само някои факти, и то без специално задълбочаване в историята, защото ако го направим, може да се дадат примери от почти тристагодишната история на системните антиканонични посегателства от страна на Константинополските патриарси, ползващи се от покровителството на турския султан.
Руският патриарх не можел да произнесе съд над Константинополския? Как тогава патриарх Михаил Керуларий анатемосва римския папа и неговите легати през 1054 г.? И тези анатеми са признати с общоцърковно приемане от цялата пълнота на Православната Църква. Това не е било просто „препирня” на двама епископи, която 9 века по-късно си позволяват да „опростят” техните по-малко принципни потомци – Павел VІ и Атинагор І – това е съд на цялата Православна Църква, произнесен отначало от един патриарх, а после общопризнат от всички.
Към момента Московската Патриаршия има всички основания да свика като минимум Всеправославно съвещание за обсъждане на създалото се положение, а като максимум – на Поместен събор на РПЦ-МП да низвергне патриарх Вартоломей като еретик и разколник.
Трета стъпка. Вътрешно оздравяване на църковния елит – освобождаване от „фенерския синдром” в нас самите.
В много от това, в което обвиняваме Вартоломей и Фенер, сгреши и патриаршеският ни елит, а това се е отразило и върху системата ни за духовно образование, която е произвела настоящите дежурни църковни интелектуалци. Може би затова църковната ни върхушка не може нищо да предяви срещу Фенер, освен териториални претенции, понеже играта, в която са играли, се оказва една и съща, но правилата са ги разбирали различно.
Икуменизмът и филокатолицизмът – греховете, които погубиха през ХХ век някога славната древна катедра – катедрата на светителите Йоан Златоуст и Григорий Богослов, днес биват превръщани от РПЦ-МП в инструмент на „църковната дипломация” уж против „източния папизъм”. Московските икуменисти искат да изиграят фенерските с помощта на римския папа. Именно затова след пътуването на митр. Иларион (Алфеев) до Ватикана на 19 октомври все повече и повече у православните се пораждат редица опасения [3], включително и за предстояща евентуална визита на папа Франциск в Москва през 2019 г.
Странно звучат думите [4] на митр. Иларион на тема „православно-католическият диалог”: „Сред православния народ съществува много голямо предубеждение против католиците, и ние по никакъв начин не трябва да рискуваме единството и мира в нашите Църкви. Затова сме длъжни в нашите взаимоотношения да се придвижваме с тази скорост, с която е възможно.
С тази скорост, която ще бъде приемлива за нашия църковен народ. Ще дам един пример. Когато Константинополският патриарх Атинагор се срещна с римския папа Павел VІ и стана взаимното снемане на анатемите, почти всички Атонски манастири престават да поменават Константинополския патриарх. Ние не трябва да създаваме подобна ситуация, трябва да се движим постепенно и спокойно, за да не внасяме съблазън в сърцата на нашите вярващи”.
Тук, както се разбира, взаимното „сваляне на анатемите” не се счита за престъпление на Константинополския патриарх, а само за прибързана стъпка, която „предубеденият” към католиците Атон не възприема. При това движението върви в нужната посока, като римският папа щял да помогне да си върнем Украйна. Е, добре, а тогава с Хаванската декларация ще противостоим на Филарет ли? Ще се конкурираме с Вартоломей, кой пръв ще получава аудиенция във Ватикана ли?
Дали сме свободни от „фенерския плен” и в областта на богословската мисъл? За съжаление, не сме. Дори след обединяването на РПЦ-МП с РПЗЦ в нашия официален богословски дискурс доминира не духовното наследство на руската консервативна емиграция и дореволюционната богословска школа, а т. нар. „парижко богословие” – доведеното дете на обновленческия Константинопол.
Такъв пример е парижката „евхаристийна еклезиология”, основана на модернизъм върху модернизъм и ерес върху ерес. Това е и най-удобната доктрина за плодене на всевъзможни разколи: всяка местна община е вече „църква“, всеки поп – сам на себе си е епископ, всеки епископ е патриарх, а наоколо – „любов” и „общение”.
Подобно „богословие” прекрасно може да служи на „украинската автокефалия”: достатъчно би било да се отслужи „литургия” пред телевизионните камери в Киевския храм „Св. София“, където „да се причастят” дружно всички – вартоломеевите екзарси, разколниците от всякакъв цвят, майданските попове, униатите – и да се обяви на целия свят, че в това сборище на лъже-евхаристийно общение е възникнала нова „автокефална църква”.
Всички тези модернистични идеи дълги години се преподават и множат в руските семинарии и богословски институти, ползващи „зелена светлина” пряко от синодалните отдели, където „кочетковците” – последователите на обновленеца Георгий Кочетков, на основата на модернисти като Шмеман и Афанасиев отравят и до днес съвременната богословска мисъл.
От Издателския съвет на РПЦ-МП излизат от печат книгите на митрополит Йоан (Зизиулас) – най-близък сподвижник на Вартоломей и идеолог на фенерската еклезиология. Впрочем тъкмо Зизиулас игнорира всички канонични възражения срещу Фенер с това, че „богословието на общението” било по-високо от „богословието на църковната йерархична структура”. Пак той заявява, че „за разлика от мнозина съвременни православни зилоти, истинският православен не може да издигне изискването: първо приеми истинската вяра, а после премини към общението в любов” [5]. Не е забравена практиката в РПЦ-МП да се атакуват същите тези „зилоти” от нашия ОВЦС, който чрез устата на своя председател митр. Иларион (Алфеев) наложи „мораториум” върху определението „еретик”.
Следва въпросът: как можем да осъждаме тук Фенер за ереси и модернизъм, ако в РПЦ-МП е допуснато водещите управленски, образователни и научни позиции да бъдат заемани от модернисти и обновленци? Как ще можем да наречем еретици „фанариотите”, при положение, че нашата църковна върхушка нарича католиците „братя”? Как ли ще се случи това, ако сме в режим на „мораториум” върху ересите, върху анатемите...
Анатемата предполага определеност, тоест нашата Църква трябва да определи къде е Православието и къде вече го няма, но нашите патентовани богослови никак не харесват думата „ерес”, сякаш от нея просто ги втриса. С целенасоченото използване на високопарни термини като „теологумен” – „частно богословско мнение”, „хетеродоксия” – същото като „ерес”, но по научному, се губи истината и простотата на богословската полемика. Анатемата е призвана да очисти църковния живот от всичко привнесено от човеците. Защото еретикът може да бъде дори много приличен човек, напълно „достоен за ръкостискане”, но той не е в Църквата, той е „токсичен” за православно вярващите хора и това трябва да се казва. Само така ще стане по-лесно да се решат много въпроси, включително и политически.
Очевидно настоящата криза в Украйна по Божий Промисъл разкрива как се отразява допускането на модернистки идеи в православното богословие и нежеланието на определени църковни групи окончателно да се отрекат от Фенер.
На фона на „фанариотската“ трактовка на каноните, да се спори с нейните поддръжници за църковни територии и имоти е напълно безперспективно, защото същите следват указанията на своите отвъдокеански разпоредници. Те са способни не само да отменят Томоса от 1686 г., но са готови да стигнат и по-далече като посегнат на грамотата за учредяване на патриаршество в Русия. В такъв случай пак ли ще спорим?
Освен това е налице сериозна опасност и предпоставка за руски вътрешен разкол, при положение, че ще се разчита на Ватикана да вразумява Вартоломей, което освен всичко е и тежък грях. Нима печалният опит на самата Византия не ни е научил на нищо? Римокатолическата „братска“ помощ за православните винаги се е превръщала в загуба на всичко – на вяра, на територии и на държавност.
Само твърдата позиция, изповядваща, че единството на Църквата се укрепва не чрез компромиси с еретици и разколници, а с честното и последователното им изобличаване, може да бъде истинското противостоене, което да отвори пътя на „православната пролет”. Без истанбулския Фенер, без римския папа, без „либерално православие“.
*Дякон Илья Маслов е религиовед, теолог, православен публицист, клирик на Руската Православна Църква. Висшето си образование е получил в Православния Свято-Тихоновски хуманитарен университет и в Руския Православен Университет „Св. Йоан Богослов“. Преподава в светски и духовни учебни заведения. В сферата на научните му интереси е проблемът за руския религиозен модернизъм в неговите църковно-обществени и философско-богословски измерения. Активен участник в антиикуменическото движение в Руската Църква.
бележки под линия
[1] http://ruskline.ru/news_rl/2018/10/15/fanar_vyshel_za_predely_kanonicheskogo_polya/
[2] https://eadaily.com/ru/news/2018/10/18/rpc-my-ne-mozhem-predat-anafeme-patriarha-konstantinopolskogo
[3] https://stbasil.center/2018/10/23/ozhidat-li-vizita-rimskogo-papy/
[4] https://mospat.ru/ru/2018/10/19/news165507/
[5] Йоан (Зизиулас), митр. За съборността на Църквата // Църква и Евхаристия. Сборник статии по православна еклезиология. Богородице-Сергиева пустиня, 2009. С. 306
Източник: https://stbasil.center/2018/10/26/kak-nam-nastupat-na-fanar-ili-kogda-nastupit-pravoslavnaja-vesna/
Превод за "Гласове" със съкращения: Василианна Мерхеб