Коментирам кратко медийната кампания на сини агитпроп върху отразяването на социализма в учебниците по история единствено защото имах случай да зърна преди време г-жа Келбечева в Ню Йорк, дето изнасяше в консулството беседа по българската история, в частност ислямизацията през османско време.
Читателите помнят, че съм критикувал много пъти българското черносотничество в духа на „възродителния процес“ и филма „Време разделно“ и винаги съм пледирал за обективен подход към историята и за правото на всеки що-годе компетентен автор да си каже мнението публично без да бъде тормозен. За съжаление Келбечева е страшно далече от компетентността в областта на действителното налагане на исляма по света, стана ясно на беседата. Освен това получи и остра критика от слушатели американски евреи за оправдаването си на „Луков марш“.
Също такава е и компетентността на Келбечева и Христов по историята на България от 1944 до 1990 г. Наистина Христов се профилира от много години в специалността „разкриване и разобличаване престъпленията на комунизма“. Съчувствам му искрено за похабения журналистически живот! Можеше да се заеме с нещо по-актуално от вятърните мелници на комунизма. Той явно не разбира също, че това не е историческа специалност, а предизборен агитпроп жанр на СДС от ранното лято на 1990 г.
Дори и тогава обаче той не бе напълно ефикасен. Картата с черепите и метронома доста подразниха хората и закономерно се стигна до загубата на сините. Преди 29 години българите в мнозинството си отказаха категорично да приемат еднозначно отрицателна оценка за този период от историята ни. А сега, в навечерието на 30-годишнината на „прехода“, хората, все още „купуващи“ на вяра историческата версия на СДС модел 1990, сигурно не са много повече от гласуващите за останките от сините партии.
Ефективен ли е синият агитпроп днес? Сашо Симов го каза наскоро, и аз съм го писал, че ако случайно (не ми се струва възможно) един ден учебниците наистина поемат цялата тази синя агитпроп помия, това ще направи всички български ученици комунисти. И без това логиката на младежката субкултура в България сега е да си избере за „свещени примитиви“ своите родители от времето на социализма. Срещата на младите българи с капитализма – в България, на бригада в САЩ или в ЕС – обективно води нещата натам. Така е и тук, в Америка.
Защо се пуска тъкмо сега кампанията? Предизборно за ГЕРБ може би, но по-вероятно именно е отвличащ маньовър от задаващата се 30-годишнина, вещаеща мрачни дни за герберите и сините. Носталгията на българите по социализма расте. Сега много по-актуална е темата „разкриване и разобличаване престъпленията на ГЕРБ“. България се тресе от скандали. Къде е кампанията на Келбечева и Христов щото престъпленията на ГЕРБ да намерят място в учебниците?
Дали има американски пръст в кампанията? Възможно е – някой некоординиран пръст, а то не е и лесно да се координираш с разнопосочните външнополитически сигнали, идещи от Белия дом, Капитолия и Фоги ботъм (Държавния департамент). Америка у дома си обаче с пълна пара се „социализира“. В края на седмицата минаха предварителните дебати на демократическите кандидати за президентската надпревара догодина. Сега вече почти всички кандидати с пулс повтарят лозунгите на Бърни Сандърс от 2016 г. – „Медикеър“ за всички (всеобщо държавно здравно осигуряване, не много различно на българското при социализма), повишаване данъците на най-богатите, безплатни държавни (щатски) университети, опрощаване на студентските дългове, добри държавни училища и детски градини във всяко гето, минимална заплата, достатъчна за живот, отпуск по майчинство и бащинство и т.н.
И популярността на Тръмп впрочем се дължи не на друго, а на квазисоциалистическите му нотки – макар утопични – задържане и връщане на добрите работни места на американските работници, държавни разходи за инфраструктура, държавна индустриална политика, засилване на средната класа... Редовият „реднек“ – американският черносотник, гласуващ за Тръмп, е потенциален социалистически гласувач, засега упоен с лайфстайл хейт-пропаганда срещу хиларистите, обамистите, имигрантите, малцинствата, Китай, обратните, жителите на големите градове и т.н. Когато обаче Тръмп бълва против социализма като Маги Тачър, редовият реднек търпи само защото знае, че социализмът – това е „да се дават нашите пари на негрите, имигрантите, самотните майки“ и т.н., и че „не искаме държавата да се меси в нашия „Медикеър““ (sic!).
Добри ли са сегашните учебници на „Просвета“? Според мене да – написани са обективно, макар че не отменят необходимостта исторически грамотен и справедлив учител да прави постоянно „допълнителни построения“ към тях. В неговите ръце в края на краищата е почти всичко. Децата обичат справедливостта. Не търпят да ги будалкаш. Имат откъде да проверят правдивостта на това, което им говориш в час. Обичат положителните, оптимистични исторически сюжети. Обичат да се гордеят, че са българчета, особено като са в чужбина. Келбечева и Христов нямат понятие какво е да си изправен пред класа. Агитпропът там няма място!
Написана ли е историята на социализма в България? Не, но се надявам, че това предстои. Внос от СССР ли беше социализмът или имаше своя вътрешна опора? Защо победи толкова лесно, без сериозна съветска окупация, без сериозна съпротива срещу него (ако не броим тази на чуждите разузнавания), но най-вече защо след като падна, и то по команда от СССР, се оказа, че никога не е имало никакво сериозно дисидентство срещу него и че носталгията по него е много по-силна, отколкото се очакваше? Това се очерта още в първите години след десети ноември, в края на първото десетилетие вече носталгията буквално кипеше – съдейки по масовата реакция срещу приватизацията на Костов и бомбите на НАТО в Сърбия. Защо масовият българин никога не прегърна идеите на „неолиберализма“ и „атлантизма“, защо никога не прие богатството на новозабогателите си сънародници като справедливо и заслужено? Защо намери убежище от несправедливостта на глобализма в чалгата, хоротеката и веенето на гащи и байраци по Рилските езера?
Това са въпроси, на които трябва да отговорят бъдещите ни исторически изследвания. Засега и в това отношение сме много далече от света, а тук имам предвид и Русия. Напоследък чета две много интересни книги от руския историк Александър Пижиков (Александр Пыжиков): „Грани русского раскола“ („Фасетите на руския разкол“) и „Корни сталинското большевизма“ („Корените на сталинския болшевизъм“), които се намират безплатно на интернет и ги препоръчвам.
Някога в перестройката много популярен бе станал друг Александър – Ципко, философ, чиято студия „Истоки сталинизма“ („Началата на сталинизма“) в четири книжки на дебелото списание „Наука и жизнь“ (1988-89 г.) извеждаше особеностите на съветския марксизъм и социализъм от руския национален характер и руското православие. Имахме шанса да срещнем Ципко на Варненската школа по марксистка философия през лятото на 1990 г., тъкмо по изборите. В 90-те години и през следващото десетилетие трети Александър – Янов, либерален руски историк, направи шум с тезата, че Русия е била и щяла да си остане обикновена северноевропейска страна, нещо като голяма Швеция или Канада, ако не беше Руската православна църква (РПЦ), която пред монголско време усвоила деспотичните хватки на Ордата, а после ги наложила и на руската държава.
Пижиков според мене е най-задълбоченият от тримата и е най-историк, а не просто либерален философстващ джентълмен. Премята огромни масиви документи, включително за икономическата история и отношения, която у Ципко и Янов някак се губи. Владее в тънкости руската литература, а също и съветската, и я използва на място. Да се разкаже, макар и накратко, за цялото богатство на мисли в книгите му, ще е нужен отделен пространен коментар. Но все пак съвсем накратко:
За Пижиков най-фундаменталният факт в руската нова история е разколът от XVII век, реформата на патриарх Никон по „гръцки“ образец, чийто продукт е синодалната РПЦ при Петър Велики и нататък, пък и новата патриаршеска РПЦ. Голяма част от руското общество не приема реформата и бива обявено от царството и от РПЦ за „разколническо“, което име впоследствие се изменя на „староверско“ или „старообрядско“. Досега винаги съм мислил, че старообрядците – това са малко на брой симпатични ексцентрици с бради и забрадки, непиещи, непушещи, чисти, работливи и живеещи главно на Север и по Сибир. И наистина, официалната статистика никога не е отчитала повече от 2% от руското население като старообрядци. Но всъщност внимателният анализ показва, че мнозинството от великоруското население в Централна (Нечерноземна) Русия си е останало явно или скрито старообрядско.
Руският разкол – това е руската Реформация, настъпил почти по същото време като 30-годишната война в Западна Европа, и макар много по-безкръвен, също с такива драматични последици за цялата следваща история. Но докато в Европа след Вестфалския мир се установява принципът „комуто царството, нему и религията“ (cuius regio eius religio) и държавите се разделят повече или по-малко ясно на католически и протестантски, дето почти всяка религиозна общност живее в безопасност в „своя“ среда, в Русия двете общности – никонианци и старообрядци – остават на живеят заедно в обща държава, в която разколниците са дискриминирани почти като евреите в Средновековието. Накратко, те нямат право да бъдат нищо друго освен селяни.
И при тях – като в протестантските секти на Макс Вебер – се заражда капитализмът: докато руските дворяни земевладелци се гнусят от търговията и промишлеността като недостойни за сана им занятия, старообрядците активно ги развиват – заселват Урал, басейна на Волга и Западен Сибир и към началото на XIX век вече контролират към 60% от руския неселскостопански бизнес, големите търговски фамилии в Москва (Морозови, Третякови и т.н.) фактически контролират старата столица и въртят оборот от 900 милиона рубли – почти изцяло потребителски стоки за руския вътрешен пазар. За сравнение, най-големият руски експортен бизнес, износът на зърно от помешчиците главно за Германия, има оборот от 260 милиона рубли. Разбира се, московските купци се борят срещу проникването на чуждия капитал, през петербургските банки и дворянството.
Друга важна разлика с Европа на протестантските секти – руската старообрядска община (в градовете – често с името на някое гробище или благотворително заведение, например Рогожское кладбище) е не само люлка на руския капитализъм, но и руския социализъм. За нея, като за еврейската община, най-важното във враждебната никонианска среда е съхранението й като колектив.
Селската старообрядска община практикува комунистическо земеделие и преди, и след реформата от 1861 г. Земята се обработва индивидуално, но се преразпределя (передел) при всяко ново раждане или смърт в селото, за да се осигури на всеки член равна по площ и плодородие земя за прехрана. Разпокъсването на парцелите (чертополосица) се лекува с комасация. Всичко е доброволно, с общо съгласие на общинския съвет (мир). Никой не се противопоставя на „мира“. За руския селянин земята може да принадлежи (временно) само на този, който я обработва, богатството ти е честно, но само когато е създадено с труда ти, а горите, ливадите и водите, които не са създадени с човешки труд, не могат да бъдат нищо друго освен общи.
Всички капитали в градската община също са общи и се управляват демократично от „мира“. „Мирът“ решава на кого да се даде капитал да върти бизнес, за какъвто го бива, и на кого да се предаде бизнесът след смъртта му – а не просто на децата му. Авторитетът на общността е абсолютен. Дават се огромни суми на ръка без разписка и никога няма злоупотреби. Римското право със своя индивидуализъм е неприемлив за общината. Частната собственост съществува само като мимикрия пред официалните власти. Разбира се, те вечно натискат старообрядските търговци да станат истински частни собственици – и накрая успяват.
Но и тогава големите московски търговци гледат общото благо – те например издават почти всички прогресивни книги и вестници (включително „Правда“) – в печатницата на Ситин. Те създават почти цялата инфраструктура на свободолюбивата руска култура от края на XIX век – там е Московския художествен театър (МХАТ) на Станиславски, Чехов и Горки, там е Частната опера, която продуцира оперите на Мусоргски „Борис Годунов“ и „Хованщина“ и създава руския световен оперен феномен, там е Третяковската галерия, която поощрява и създава руските художници.
Московските тежки търговци от простонароден разколнически произход финансират и опозиционните политици и партии, те фактически създават руското работническо движение, те плащат на работниците си да стачкуват в 1905 г., в техните фабрики техните работници, с купени от тях пушки се сражават с царската армия през въстанието от декември 1905 г. в Москва и някои от техните фабрики биват разрушени накрая. Въобще старообрядческата община е гнездо на руската опозиционност още от времето на бунта на стрелците и на Хованщината, през бунтовете на Степан Разин на Волга, Емелян Пугачов и Василий Чапаев на Урал – всички са разколници. С Временното правителство в 1917 г. московските търговци най-после идват на власт.
Но за кратко, понеже се оказва, че великоруският работник и селянин взема твърде присърце агитацията на болшевиките. Земята – не тези, които я обработват (т.е. подялба на земята плюс палене на „усадби“), фабриките – на работниците, комунален живот в духа на старите артели, недоверие към бюрокрацията, руски патриотизъм (недоверие към Троцки и глобалната и перманентна революция), вехта омраза към офиоциозната РПЦ (затова, пише Пижиков, взривяването на църкви и разстрелите на свещеници стават толкова удивително лесно в „православната“ Рус)... Сталин просто идва на готово място, създадено за него от 300-годишната история на руското Нечерноземие и на великоруския етнос след разкола.
Наистина, руските черноземни области, Югът, Украйна, Беларус са съвсем слабо засегнати от разкола в XVII век и остават верни на никонианската РПЦ, а чиновническият Петербург е опора на монархията и дворянството, но и там работническата класа е внос от Централна Русия! Донбаските и криворожки мини и фабрики, петербургските военни заводи по начало гъмжат от преселени от Москва, Нижни Новгород, Перм и Екатеринбург разколници. Именно затова Донбас, Запорожие, Днепропетровск, Харков, Одеса са исторически великоруски, а не украински. Местните селяни не искали за нищо на света да работят по мини и фабрики.
Дали скоро ще видим нещо подобно и за историята на българския народ и българския социализъм? Между българското богомилство и руското хлистовство например има толкова общо. Но за стане това, трябва да се откажем от агитпроповския партизански подход към историята и да се заинтересуваме от нея наистина. Тя е интересна и сама по себе си, не само като агитпроповски преизборен аргумент. Децата в училище усещат това и го обичат!