Колкото и странно да е, в първите класове бях суперзле по пеене и музика. Нотите ми се струваха нещо ужасно сложно, не можех да ги науча и това си е! Всеки път, когато имахме пеене, аз се криех и треперех цялата. Като по-голяма, вече в Музикалното училище, въпреки че бях доста оперена и голям хъшлак, имах голям страх от сцената. Когато трябваше да пея на продукции или концерти, гласчето ми ситнеше като на козле. Ненавиждах изявите, ненавиждах ги, просто ме беше страх. Панически ужас. А от тези продукции нямаше измъкване – жив, умрял, знаеш, не знаеш, излизаш и това е. Затова в деня на продукцията молех Господ не друго, да умра. Първа част от интервюто с Дарина Такова.
Дарина Такова: Когато имаш дявола на гърба си, каквото и да правиш, ще се случи това, което ти е писано!



Историята на моя род започва от село Бусинци, откъдето са и майка ми, и баща ми. Бог да ги прости, отидоха си и двамата преди две години в рамките на 70 дни. А само 7 дни след това трябваше да празнуват 70 години заедно. Татко си отиде първи, на 92, а тя си тръгна от този свят на 87. Мила, дъщеря ми, разказва, че вече много болна, майка ми ѝ споделила притеснена: Дядо ти сега седи в една бяла стая и ме чака и аз да умра и ми е ядосан, че се бавя. Обаче като отида, толкова ще ми се зарадва, че ще забрави, че ми е ядосан.

 

Бусинци се намира в Западна България, Трънския край, и е известно грънчарско селище. В околностите има находища на червена, специална глина, затова още от турско време грънчарството било основния поминък на хората. Селото имало големи майстори, а днес бусински съдове има изложени в Лувъра.

 

 

Това е семейството на майка ми. Ето я нея, детенцето в средата с големите бузки. Баща ѝ, дядо Исай, бил голям майстор на грънци.

 

Моите родители са хора от село – семпли, почти неуки хора, но с дълбок природен интелект, будни хора, праведни по същност и по действие.

Хора, които нямаха нищо общо с музиката, с пеенето, с това, с което се занимавам. Но ако трябва с малко думи да кажа какво са ми дали, на мен и детето ми, защото те го отгледаха, когато съвсем млада тръгнах по чужбина да правя кариера – това е любов. За любовта ще говорим и нея ще слагам винаги в основата на нашия разговор, защото това е най-голямата липса на човечеството. Този крах и криза, ужаса, който живеем днес, аз си обяснявам с липсата на любов. Бяха фантастично семейство. Той беше емоционалният, а тя по-сдържана и по-резервирана. Никога не ми каза, че ме обича. На края на дните си, беше в агония, когато детето ми отиде при нея и ѝ каза:

 

Ти трябва да кажеш на майка ми, че я обичаш. И тогава да си отидеш.

 

И така стана, каза ми го, просто го изговори. Такава беше – една истинска третосептемврийска дева, стожер на семейството. Възпитаваше ме строго, с ограничения, но винаги сме живели добре, защото майка ми мислеше и въртеше всичко – дома, възпитанието, финансите, прехраната, всичко да е „както трябва”. Благодарение на нея изградих характер на взискателен човек, и то на първо място към себе си. И сега, когато някой ме пита: Дарина, какво дължиш на родителите си?, отговарям: И аз, и детето ми, ВСИЧКО! И това не са празнословия. Защото те ни дадоха фундамент, висок морал, научиха ни да сме отговорни към всички и всичко!


Татко е роден на 21 ноември 1921 г. Майка му, Даринка, имала много трудно раждане, с форцепс, затова била предупредена, че не трябва да има повече деца. Но малко след това отново забременява и умира при раждането. На нея съм кръстена. Родена съм на 27 декември, Стефановден, и все ме питат: Ама защо не си Стефка? Защото нося името на баба ми Даринка. Когато майка му умира, татко бил едва на две годинки, затова бегло я помнеше, но 90 години не можа да я прежали.

 

Плачеше за майка си, ронеше сълзи, все едно вчера си е отишла.

 

Непрежалима беше тази майка. Баща му, дядо ми Александър, Сандо, който бил шивач, много бързо си намерил друга жена, баба ми Николица, казваха ѝ Коца, която му родила четири деца. Затова татко израснал, както е описано по книгите – сирак, с лоша мащеха. Едва навършил 10–12 години, бил натирен да си търси работа, пък и да се отърват – едно гърло по-малко. И той носеше в сърцето си тази драма, живя с голяма тъга по майка си и често ни разказваше за нея. А ние с Мила се дразнехме: Стига бе, таткооо, минали са 100 години! Но сега го разбирам. Защото, гледайки нещата от друг, духовен ъгъл, вече знам, че носим в себе си моментите от своето зачатие, камо ли от детството. Да, те се тушират, те се забравят, но и остават дълбоко, дълбоко в нас.

 

Ситуацията при майка е била по-спокойна и щастлива. Дядо ми Исай (странно защо е носил това типично еврейско име) и баба ми Райна имали девет деца, като първите две момиченца починали. Били голямо и сплотено семейство.

 

Единствената снимка на моите прародители, Исай и Райна, живели края на ХІХ век.
Фотографията е отпреди 80
90 години, а има чувството че от нея ме гледат мноооого древни хора.

 

Гледам я тази снимка и не мога да я свържа с нашето съвремие, но това е част от моето семейство. Оттук назад ми е трудно да си спомня какво е било. Но всички те са от село Бусинци – най-любимото място на света, което ме тегли с огромна притегателна мощ! Знам, че някой ден ще се върна и ще живея там. Обиколила съм света, видяла съм всички най-фантастичните красоти, била съм по всички най-луксозни спа центрове (защото и това ми е страст), но Бусинци е мястото, където винаги се връщам и което не мога да сравня с никое място на света.

 

Защото там е домът ми, там ЖИВЕЯ!

 

Родителите ми били съседски деца, деляла ги една ограда. Майка е била съвсем малко момиченце, да кажем на 3 годинки, когато е тичала по рокличка и голо дупе, а татко, вече на 8 години, я е гонил да й вдига полата и да й дърпа плитките. Въпреки че се познават от много малки, те се срещнали след години на първомайска манифестация в София. Било мълниеносна любов от пръв поглед. Татко я видял в тълпата, харесал я, догонил я и ѝ казал: Момиче, аз много ви харесвам. Вие харесвате ли ме? – Да, отговорила тя. Същата вечер я поканил на вечеринка, където тя отишла със сестра си и на томбола спечелили дъска за рязане и точилка, които още пазя. По-късно татко я завел на разходка на гърбавия мост, на Сухата река, както разказваше той, и й предложил:

 

Ето, казвам ти, искам те завинаги. Ако ме обичаш така, както аз те обичам, стани моя жена!

 

Това е станало на 1 май 1944 г., на 17 юни сключили брак. Въпреки че се оженили много млади, тя била на 18, той на 23, аз съм се родила, когато тя е била на 38, а той на 43. През всичките тези 20 години не са могли да имат деца. Знам, че са имало едно детенце, което загубили. Така че аз съм дългоочаквано дете, което въпреки този факт не беше никак лигавено.

 

Спомням си, че първите години живеехме в едни военни жилища на 4-ти километър, където сега е началото на „Младост”. Тогава там беше краят на града – с празни полета и тук-там грозни бетонни строежи в калта, нищо... Някъде близо до блока наши съседи си бяха направили кокошкарник и зайчарник и това беше моето любимо място за игра. Почти невъзможно е да го помня, защото съм била на 2 години, когато се преместихме да живеем в „Гео Милев”, а може и да ми е разказвано как съм избягала от нас, за да отида при зайчетата и кокошките. Разбира се, майка ми и баща ми много притеснени ме търсили из целия квартал. Въпреки железния характер на майка ми бях изключително палава,

 

на границата на хулиганка – буйна, своенравна и вироглава – правех каквото си искам.

 

Когато станах на 5 години, започнах да ходя на забавачница и да уча френски. Много играехме и много пеехме! А камарад (другарката) Христова винаги носеше в чантата си плик с белени слънчогледови семки и с една лъжица слагаше в устата на всяко дете. Беше повече от майка за нас. Няма да забравя как ни прегръщаше и целуваше, когато завършихме забавачницата – нас, дребосъците със смешни панделки по главите. Камарад Христова беше първият човек, който извика нашите и им каза:

 

Това дете има гласче като звънче! Обаче е много срамежливо.

 

Сега не мога да си се представя срамежлива, но в изявите си до тийнейджърска възраст, а и след това, бях срамежливо и притеснително дете с бурно и непокорно характерче. Сутрин едва дочаквах времето да си измия зъбите, грабвах намазаната филия и излитах навън! Играехме на какво ли не – на ръбче, на ластик, на народна топка, на стражари и апаши! Често разполагахме цял катун с кукли и парцали на някоя поляна зад блока и там играехме – на майки, на семейства, готвехме супи от цветя. Цял ден! Не можеха да ни приберат до късно вечер, когато започваха да ни викат от балконите: Прибирайте се! А каква мечта беше да имаш истинска, хубава кукла!

 

Случваше се на някого да му донесат „кукла от чужбина”, гледахме я като омагьосани.

 

И разбира се, никой нямаше истинско колело. Само Лени, едно момиче, което живееше под нас, имаше „Школник”. Тя пък беше страшен темерут, даже леко гадняр си падаше и на никого не даваше да го кара. Помня върволицата деца, които чакат и я молят тя да благоволи да разреши на някого само да се качи поне на колелото. Но на мен, може би по съседска линия, понякога ми даваше. Тогава се научих да карам колело. От само себе си. Спусках се по едно нанадолнище и просто продължавах да въртя педалите и да пазя равновесие. Днес тези недоимъци ги отчитам като нещо страхотно, защото няма нищо по-хубаво от това да имаш мечти. Днешните деца може би ще кажат – оо, тия какви са били мизерници.

 

Да, дете, но ти днес за какво мечтаеш? За нищо. Защото всичко имаш! Защото всички имат! И това е ужасно.

 

А какво щастие беше, когато завали сняг! Била съм много малка, но си спомням как, увита като пашкул, татко ме слагаше в шейната и ме разхождаше по заснежените улици из целия квартал. Помня и когато завалеше първият сняг, как всички деца като по команда се втурвахме навън, за да се замеряме с топки, да правим снежни човеци. Имах си и специална дървена лъжица, с която събирах снега... Магия!

 

Големи беладжии бяхме.

 

Правехме се на телефонни измамници, обаждахме се на хората да им говорим глупости. Или пък се събирахме на нечий балкон и замеряхме минувачите с каквото имахме подръка – с кромид лук, круши, ябълки. Понякога пълнехме пликове с вода и ги пускахме пред краката на хората. Крадяхме от магазините вафли и бонбони и тичахме презглава навън. Ей такива дивотии. Но моята лична щуротия се канализира, когато тръгнаха нещата с пеенето, когато се разбра, че колкото и да ритам, това ми е писано, това е пътят ми. Гена Димитрова, която обожавам и често цитирам, мир и светлина за душата й, тя казваше:


Когато имаш дявола на гърба си, каквото и да правиш, ще се случи това, което ти е писано!

 

Първи клас записах в кварталното училище „Лазар Станев” на ул. „Коперник” в кв. „Гео Милев”. Тогава вместо оценки ни слагаха печатчета с пчелички, които бяха над всичко – над червения подпис, над шестици и седмици. Имаш ли пчеличка, значи си супер! Не знам как стана, но още първия ден се прибрах вкъщи с печат пчеличка и беше голяма радост. Майка е запазила всичките ми тетрадки и дипломи от първи клас. Не беше жена, която се гласи, пък и тогава времената бяха други, не се отличаваше много от останалите майки, но много ме тормозеше, когато ми кажеха: Баба ти те чака. А е била на 44 години! Все имах огорчение, че родителите ми са възрастни.

 

Колкото и странно да е, в първите класове бях суперзле по пеене и музика.

 

Нотите ми се струваха нещо ужасно сложно, не можех да ги науча и това си е! Всеки път, когато имахме пеене, аз се криех и треперех цялата. За да преодолея този стрес, майка ме записа на уроци по пиано и солфеж при другарката Лалчева в кварталното читалище „Яворов”, където днес е пазарът „Ситняково”. Няма го вече. Всеки път, когато минавам оттам, поглеждам в малката уличка и ми е носталгично, защото там мина детството ми. На по-главната улица пък живееше камарад Христова, при която ходех на уроци по френски.

 

Тук трябва да съм на ок. 4 години

 

В началото вкъщи нямахме пиано, затова всеки ден трябваше да ходя в читалището, в големия салон за концерти, и да се упражнявам на едно старо, черно, раздрънкано пиано. Зимата беше кошмар в салона – студен и сумрачен. И си ме беше страх, но въпреки това свирех. Когато студът ставаше непоносим, се налагаше да свиря с ръкавици.

 

Каква радост настана, когато ми купиха мое си пиано!

 

Въпреки че и то беше на старо и суперраздрънкано, нямах търпение да се прибера от училище и да си свиря. Освен нотите, които беше задължително да науча, аз непрекъснато си импровизирах, свирех си и потъвах в мой си свят. Истински празник беше, когато получех нов албум с ноти. Затова няма как да не правя ретроспекции и да сравнявам. И като учител, и като майка виждам, че днес децата имат всичко и не им дреме за нищо. Нищо не ги интересува, нищо не оценяват. Питала съм мои приятели: Добре, ако ти сега му осигуряваш всичко, каквото му скимне, какво ще поиска това дете за абитуриентския си бал? А за сватбата си? А за живота си?

 

Четвърти за пети клас започнах да пея в хора на училището. Избраха ме да пея едно соло – „Мой малък принце, заспи”, на Моцарт. Това беше първият ми истински триумф! Залата избухна, хората скочиха на крака, за да ме аплодират, хукнаха да ме търсят отзад зад кулисите. Учителят по рисуване Янков ходеше като обезумял: Къде е това дете, къде е това дете?

 

Това дете е ангел, това е Моцарт! Това е малкият Моцарт!

 

Тогава родителите ми бяха извикани отново, този път от другарката Паскалева, която им каза: Погрижете се специално за това дете. Има злато в гърлото си! На следващата година, когато отново искаха да ми дадат соло, гласът ми беше започнал да мутира, да се променя, с две думи – бях изгубила ангелското си гласче. Но този път другарката Кисимова беше категорична: Щом приключи мутацията на гласа и се стигне до физическа зрялост, тя трябва да започне да се занимава с пеене.

 

По стечение на обстоятелствата под нас живееше леля Илка, възрастната дама, която беше близка приятелка с моята първа учителка в Музикалното училище, Льоли Даскалова, Бог да я прости. Била съм на 16 години, когато започнах да ходя на уроци при нея, тя ме подготви, приеха ме. И така се започна. Така посветих живота си на музиката.

 

Въпреки че бяха много взискателни към мен, родителите ми никога не са ме натискали, и слава Богу. Може би затова имах големи постижения. Защото над мен не е упражняван натиск. Да, бяха настоятелни, научиха ме, че когато човек се хване с нещо, трябва да се занимава сериозно с него. Но и аз съм носила дарбата и таланта. Защото днес аз мога много да изисквам от някое дете, да настоявам, но ако не става, какво, да го убия ли това дете?! Няма смисъл! Родителите са длъжни да дадат посока и да подкрепят с любов. От тук нататък какво ще стане, е Божа работа.

 

Когато влязох в Музикалното училище, попаднах в нов свят, на който не принадлежах.

 

Всички бяха нечии деца – на този композитор, на онзи оркестрант, на този майка му в хора на операта, на другия баща му във филхармонията, деца на не знам си кой композитор, на не знам си кой директор в радиото. Бях като паднала от небесата, но бързо се приспособих. Мисля, че татко така и не разбра точно в кой клас съм и къде се намира училището ми. Да, ясно беше, че свиря и пея, но дотам. Което пък ми даваше голяма свобода да живея и се развивам самостоятелно.

 

Бях голям пълководец!

Имаше предмети, на които не ни беше стъпвал кракът! Непрекъснато бягахме от училище, за да пушим цигари и играем карти в Докторската градинка. Физиката беше за мен един от най-трудните предмети. Така и не разбрах защо трябваше да я учим, освен че изучава физичните явления, какви бяха тия задачи, формули и глупости, нищо не разбирах. След години, когато бях направила вече кариера и се връщах в София за галаспектакли, няма да забравя, след една премиера на „Лучия ди Ламермур” излизам навън – хора плачат, развълнувани, сълзи, цветя, цял митинг. И виждам другаря Банков, моя учител по физика с букетче, просълзен. Отидох при него и му казах:

 

Не ме помните или дори не знаете, но аз съм ваша ученичка.

 

 

 

Дарина Такова в ролята на Лучия ди Ламермур от едноименната опера на Доницети

 

Миличкият, щеше да падне на плочките във фоайето, потресен.

 

Обясних му, че никога не съм влизала в часовете му, че съм си поправяла и отсъствията, и оценките. Станахме близки и до ден днешен другарят Банков ми се обажда. На един от първите класове, които правих в Музикалното училище, той влезе и слушаше развълнуван как преподавам. Когато свърших, стана и с разтреперан глас изказа възхищението си от това какъв артист и певица съм, как той ми се възхищава и ме обожава.

 

Освен с физиката имах проблеми и с математиката – тотална преграда. През целия си ученически живот имах частни учители, които идваха вкъщи, но нищо не помогна. Никога нищо не разбрах.

И какво правех аз, за да се спася? Фалшифицирах дневника в Музикалното училище.

 

Притежавах страхотно хладнокръвие и талант на фалшификатор, затова абсолютно виртуозно подписвах учителите и пишех оценки – не шестици, защото знаех, че ще е прекалено и нахално, но пишех петици и повече четворки. Разбира се, бях се специализирала и в поставянето и писането на диагнози. Крадяхме медицински бележки или ги намирахме отнякъде и аз така виртуозно ги фалшифицирах, че дори
д-р Николов, лекар в Правителствена болница и баща на Кирчо, мой приятел и съученик, дори той не можеше да разбере кога е писал той, кога аз. Поставях какви ли не диагнози – катар на горни дихателни пътища, а веднъж бях написала (по-скоро преписала отнякъде) „гръдна жаба”. С такава диагноза ти остават има-няма три дни живот! Викаха ни, разследваха ни.

 

Льоли Даскалова се мъчеше да ме култивира.

 

Например, за да съм ангажирана в процеса, за да уча, ме караше да преписвам ноти на ръка. Не само това, ами ходеше да гледа дневника, викаше ме да ми се кара, затова в един момент аз започнах да се крия от нея. Слава Богу, беше суперинтелигентна и предвиди, че ако продължат така нашите отношения, ще намразя и пеенето, и нея. И взе много мъдро решение – прехвърли ме в друг клас по пеене, при Здравко Гаджев. Здравко (след време станахме колеги в операта) беше страхотен сладур, имаше уникално чувство за хумор и ни даваше безкрайна свобода. Питаше ни: Ти какво искаш да правиш? –

 

Ами искам да пея Донна Анна! Ама какво като не е нито за гласа ти, нито за възрастта ти! – Травиата? Пей, разбира се!

 

Но имахме учители, които така и не ми видяха очите. Не само моите, бяхме цяла група, която просто не влизаше в някои часове. За нас важни бяха музикалните дисциплини и нищо друго не ни интересуваше. Животът кипеше! Имахме си гаджета, събирахме се по апартаменти, където играехме разни игри. Странно, сега като се сещам, не си правехме купони, а играехме на разни игри. Бяхме петорка приятели, които редовно се събирахме, за да играем на „Не се сърди човече” и да пушим цигари.

 

Дори си бяхме направили „Не се сърди човече” за петима.

 

Имах двама любими съученици – Кирчо и Полина, които бяха двойка. Той беше пълничък, тя – красавица, и в началото не му обръщаше много внимание. Затова винаги излизахме тримата – Даринка, Полинка и Кирчо. Ожениха се, но до ден днешен приятелите питат той с коя беше гадже. Заедно ходехме на Витоша, заедно ходехме на море, спяхме в една стая. Бяхме много смешни тримата. И Кирчо, за да я впечатли,

 

крадеше пари от дядо си и ни водеше на сладкарница.

 

Дядо му беше ревизор и по тази причина прибран човек, пестеше си пари в едно шкафче с прилежно описана бележка: 10 банкноти х 20 лв. например, 5 х 10 лв., водеше си отчет. И в събота, когато дядото влизаше да се къпе, Кирчо (значи е знаел къде е ключът) отваряше шкафчето и взимаше по някоя и друга пара, като подправяше бележката с бройката на банкнотите. След това ни водеше с Полинка в сладкарница „Пролет” на бул. „Царя”! Това бяха мигове на нашия луксозен ученически живот. Защото бяха много бедни години. Като студенти получавахме някакви мижави стипендии по 20 лева месечно, викахме им Живкови пари. Но ги получавахме през месец и така често се озовавахме с по 40 лева всеки. Какво правехме?! 18-годишни пикльовци, гласяхме се и отивахме на „Панорамата” на хотел „София”, днешния „Радисън”, където имаше салонна музика с пиано, а ние си поръчвахме коктейл от раци, „Сара Бернар”, „Шатобриан”, „Кордон Бльо” –

 

Даринка, Полинка и Кирчо със солидната сума от 120 лева! Беше вълшебно!

 

Тогава срещнах и първата си любов, много хубаво, но и доста по-голямо момче. Била съм на 17–18 години, а той на 28. У нас се разрази голяма трагедия, защото според родителите ми той беше стар за мен, мъж с опит, който може да ме хвърли по крив път. И наистина беше странна връзка. Това момче беше кандидатствало седем поредни години в НАТФИЗ и продължаваха да не го приемат. Беше и шампион по скокове във вода, абе странна птица, странна връзка, която и бързо приключи. Но лошо свърши този човек. След години го виждах по улиците, приличаше на клошар. Разбрах, че е бил наркоман, но тогава не се знаеше много за такива зависимости. Това беше първата ми такава страстна и странна връзка. След него срещнах първата си голяма ученическа любов.

 

Който не е преживял ученическа любов, нищо не знае!

 

Започваш да се гласиш часове пред огледалото, да ходиш с трепет. И той беше в Музикалното училище.

 

Въпреки че бях доста оперена и голям хъшлак, имах голям страх от сцената. Когато трябваше да пея на продукции или концерти, гласчето ми ситнеше като на козле. Ненавиждах изявите, ненавиждах ги, просто ме беше страх. Панически ужас. А от тези продукции нямаше измъкване – жив, умрял, знаеш, не знаеш, излизаш и това е. Затова в деня на продукцията (или концерта)

 

молех Господ не друго, да умра.

 

Веднъж дори, излизайки на сцената по едни стълбички, от страх и треперене просто паднах. Строполих се на стълбите. Беше такъв кошмар. Но с годините добих увереност. Моженето е това, което дава сила и известна доза непукизъм. След време, в кариерата си вече като професионалист, се превърнах в един от най-хладнокръвните артисти. Което не означава хладен в излъчването, напротив, но вече можех да се контролирам, можех да овладея всякаква паника. Виждала съм колеги, които преди концерт пият алкохол или хапчета. Аз успях да се справя със страховете си! Защото никой не се ражда уверен, всичко се учи.

 

 

Тази снимка има своята история. В "Златното петле" от Корсаков цар Додон спи и сънува Шемаханската царица. На сцената изгрява луна с нейния образ. Този. Ролята бе моя дебют на голяма сцена в Римска опера. Постановката беше коопродукция с Ковънт Гардън. Луд късмет! След две години стъпих на сцената в Лондон. Или както в България е популярно да се казва – оказах се в точния момент на точното място. И с точната роля-изтребител, бих добавила аз
.

  

Няма да забравя последната продукция за приключване на Музикалното училище, когато всички присъстващи се впечатлиха от моето пеене. Сигурно тогава и на мен нещо да ми е прищракало в главата, защото все още си бях страшен хъшлак. Но днес си давам сметка и за друго. Льоли Даскалова не ми обременяваше главата с кой знае какви познания за пеенето. Днес понякога се хващам (защото съм анализатор и обичам да говоря, да обяснявам), че много теоретизирам. Не бива! Защото, ако на човек му е дадено, той ще се научи, ако не му е дадено, може на четири да се разпориш – няма да стане. Помня как Льоли Даскалова само повтаряше: Усмивка, усмивка, горе, Даринка пей, пей! Дори когато се държах като темерут, тя ме окуражаваше: Даринка, с този тембър и музикалност ти ще направиш световна кариера! От нея знам, че най-важното за гласа е тембърът, цветэт. Да, можеш да работиш с гласа си, да стане по-голям, по-техничен, по-тежък или по-драматичен, но красотата, цветът на гласа идва от тембъра и него не можеш да промениш. Италианците ми казваха, че имам „воче импортанте”, важен глас, значим глас, глас за кариера! Та когато Льоли Даскалова ми говореше за моя глас и кариера, аз си мислех:

 

Тази е луда... За каква световна кариера ми говори?! Невъзможно е това!

 

Рано си отиде, милата, още не бях стъпила на голямата сцена, но вярвам, че отнякъде вижда и е щастлива и за мен, и за онази своя далновидност.

 

 

П.П. Очаквайте втора част от интервюто с Дарина Такова, което даде специално за „Гласове”.

 

 

 

Още от категорията

Любов

Любов

„Смъртта на Николай беше трясък! Небето падна върху мен! Ванга се оказ...

7 коментар/a

whit на 18.12.2016 в 01:10
Много ми харесват тези разговори на г-жа Нейова.
Гржданин на 18.12.2016 в 13:12
Великолепно интервю!
Ирен на 19.12.2016 в 01:12
Колко хубаво е да четеш спомени от собственоти си детство! Нямахме много вещи ,но имахме мечти.Завладяващо интервю,ще следя за втората част.
Мечтател на 19.12.2016 в 13:08
Много е хубаво. Чудесно е. Без повече коментари, няма нужда...
Мирмидонеца на 25.12.2016 в 17:22
Това за което разказва примата Дарина Такова, идва до седмата година, не дойде ли, този "дявол на гърба", не идва и до седемдесет и седмата! Да е жива и здрава! Другото, както разказва, се оправя!
Гери на 25.01.2017 в 16:54
Благодаря за споделеното. Страхотно е, когато освен до таланта се докоснеш и до личността на твореца. Г-жо Такова дано се срещнем в Трънско! Моите родители са от съседното с. Радово. Като дете съм пила вода от стомничките на бай Петър Гигов. Пазя като очите си едно оканиче от него. Посетила го чуждестранна културна делегация в малката му берайнска работилничка и на тръгване впечатлени, пожелали да си купят няколко предмета от него. Тогава той им казал: Българската земя не се продава, тя се подарява. Разказвам случката, не за друго, а за щедростта с която се раздават истинските таланти.
Dimitrova ot Vraca на 02.03.2017 в 18:24
ravo,Iavore,prekrasno interviu.Dobre,che te ima,zashtoto mozacite ni sa promiti ot politika i alchnost,che takiva chetiva se priemat ot duhovno izvisenite hora kato eliksir,Neka ima poveche takiva interviuta,nie balgarite na puk vragu sme talantliv naro,nali mili balgari,prava sam,nali!!!!

Напиши коментар