Студеният реализъм на войната срещу тероризма след атентатите в Париж

Френският държавен глава Франсоа Оланд декларира, че Франция е във война, след ужасяващите нападения на 13 ноември от страна на „Ислямска държава”, известна още като ИДИЛ, точно както президентът Джордж Буш обяви война на тероризма след Единайсети септември. Атаката в Париж даде нов тласък на Запада за победа над напастта в лицето на радикалния ислямски тероризъм, но и показа колко дълбок е всъщност провалът на войната срещу него след 9/11. В края на краищата, кой може да отрече, че след 2001 година джихадистките мрежи се разпространиха масово, държейки западните столици и големи градове постоянно на ръба, в очакване на поредната нова касапница? След Париж войната срещу тероризма няма да е част от неоконсервативния проект да прекроим света според собствените си представи, а от една бъркеанска* консервативна позиция, в която приемаме злото, което познаваме.

Съдбата на сирийския президент Башар Асад е лакмусът за верността на това твърдение. Той е ужасяващ касапин, но единствено неговите сухопътни сили могат да установят реален контрол върху по-голямата част от териториите на „Ислямска държава”. Досега те нямаха възможност да го направят, защото Западът и държавите от Персийския залив подкрепят калейдоскопична гама от бунтовници, които искат да свалят Асад, и така връзват ръцете на основните сили на сирийската армия. Фактът, че по-голямата част от изгубената от Асад територия попада в ръцете на ИДИЛ и крайни ислямисти, създава климат на морален релативизъм, в който нито Асад, нито „Ислямска държава” са атрактивни алтернативи. Но този морален релативизъм води само до бездействие и нови трагедии. Да го наречем хамлетовска не-стратегия. 

Атаките в Париж обаче ще наложат студена стратегическа яснота. Каквато и да е обективната заплаха, Западът не може да толерира унижението от терористичните атаки на враг, който до момента само се опитваме (и се проваляме) да спрем. Въпреки всички приказки на последните дипломатически разговори във Виена, с които се самопоздравяваме с „исторически” напредък, „политическо решение” не може да оправи проблема с „Ислямска държава”, защото нито Вашингтон, нито Москва някога ще постигнат мир чрез преговори с нея. Окупираната от ИДИЛ територия трябва да се разчисти и опази от пехота. Но чия ще е тази пехота? Кюрдите могат да завземат само толкова земи, колкото им позволяват техните ограничени ресурси и липсата на желание да се разпростират върху територии, които са извън етнически кюрдски райони. Бунтовническите сили, които не са кюрдски, са малко на брой и фрагментирани. И в повечето случаи тяхната „умереност” е в най-добрия случай съмнителна.

Така остават Западът, Русия или режимът на Асад и неговите ирански пълномощници. Няма никакъв шанс САЩ, Франция или НАТО да задържат самостоятелно тези земи или пък да подкрепят Асад. Така че нека задраскаме първата опция от списъка. Да оставим това морално и военно тресавище на руснаците, които на свой ред ще го прехвърлят на сирийската армия.

Освен това гневът и болката от Париж идват във време на бежанска вълна от такава величина и значение за съдбата на Европа, че пред нея гръцката финансова криза изглежда като детска игра. Огромното желание да се наложи стабилност в Сирия превръща моралния релативизъм в морална необходимост – „Ислямска държава” трябва да бъде унищожена на всяка цена. Може би Русия ще се съгласи да позволи Асад да падне от власт след поражението на ИДИЛ в замяна на облекчени санкции. Тепърва предстои да разберем. Важното е, че макар Западът да не може да подкрепи Асад, то след Париж неговото сваляне изведнъж се превърна във второстепенен въпрос.

Тази реалност, по всичко личи, вече започва да се осъзнава. Франция, изглежда, е най-малко скептична по отношение на руските нападения в Сирия и дори може да стигне до съвместни операции с Москва. В речта си във Виена в деня след атентатите в Париж държавният секретар на САЩ Джон Кери заяви: „Настъпи времето, в което терористите трябва да бъдат лишени и от последното местенце, където могат да се скрият”. С две думи – ние ще унищожим „Ислямска държава” и мълчаливо ще приемем Асад. Поне засега.

Така съдбата на Асад се превръща във ветропоказател за бъдещето на по-широката война срещу тероризма. Сирия стана гробница на конфликта такъв, какъвто беше във фазата си след Единайсети септември, в три отношения.

Първо, политиката на САЩ там започва да разсейва представата, че войната срещу тероризма е част от една по-широка програма за разпространяване на свободата по света. В обръщението си към Конгреса на 20 септември 2001 година тогавашният президент Буш определи войната срещу тероризма като морален революционен проект. Този рефрен все още е жив шест години по-късно. „Тази война е нещо повече от военен сблъсък – тя е решаваща идеологическа борба” – казва Буш в реч през 2007 година. „Големият въпрос на нашето време е дали Америка ще успее да помогне на хората от Близкия изток да създадат свободни общества и да се ползват с правата на цялото човечество.”

А какъв е двупартийният отговор, който Вашингтон дава на „големия въпрос на нашето време” през 2015 година? Твърдо „не”, освен ако не смятате, че режимът на Абдел Фатах ал Сиси в Кайро, който държи и измъчва повече от 40 хиляди политически затворници, позволява на египтяните да се ползват с „правата на цялото човечество”. Или че нашият доверен съюзник Саудитска Арабия не нарушава човешките права. Или че зверствата, на които шиитските милиции подлагат сунити в Багдад, са измислица. В интерес на истината, борбата ни за чуждата свобода винаги е била разкрасявана с лицемерие, като се има предвид, че администрацията на Буш удвои подкрепата си за репресивни режими след Единайсети септември, започвайки от Египет на Хосни Мубарак и стигайки до Узбекистан на Ислам Каримов. Сега просто сме отстъпили до някакво средно ниво.

Сирия ни дава да разберем, че всъщност нямаме алтернатива на Асад. Да, самият той може би ще „загуби” властта, но неговият репресивен режим ще остане непокътнат. Каквато и да бъде личната му съдба, премахването на режима му ще означава унищожаване и на последните следи от държавност и установяването на още по-голям хаос. Със сигурност до този момент сме научили, че нещата винаги може да се развият и по-зле. Сирия само потвърждава урока, който Западът трябваше да научи още в Ирак – борбата за свобода в мюсюлманския свят е мъртва.

Второ, вече знаем защо идеята, че смяната на даден режим ще доведе до повече демокрация или хуманност, е абсолютно невярна. От Ирак, където Западът опита с тежка ръка, до Либия, където той избра по-лека, вярата, че Европа или САЩ могат да извършат демократични промени с помощта на сила, беше разобличена като пълна заблуда. В Ирак 2 трилиона долара, над 4000 мъртви американци и повече от 200 000 местни жертви създадоха държава, чието управление е в ръцете на иранска марионетка, която се оказа маниакален сектант. В Либия е пълен хаос, а голяма част от нея се управлява от крайни ислямисти. Тези, които твърдят, че Щатите е трябвало да се намесят през 2011 година и да свалят Асад, трябва да обяснят как след окупацията на Ирак щяха да си осигурят американската обществена подкрепа за нова в името на възстановяването на Сирия или как без подобна окупация Сирия би успяла да избегне съдбата на Либия.

След Париж ролята на интервенцията ще бъде точно обратната на модела след Единайсети септември. Интервенции ще се извършват, но само за да подкрепят крехки правителства – не да ги свалят – и без никакви гаранции за бъдещи демократични промени. Успешната интервенция на Франция срещу „Ал Кайда” в Мали през 2013 година е добър пример за този модел.

В крайна сметка, вече не трябва да се съмняваме, че дупките в нестабилните държави в мюсюлманския свят ще бъдат запълвани от нещо друго освен от ислямисти. Разбира се, винаги е имало терористични мрежи като „Ал Кайда”, които могат да си устроят бази в неуправляеми територии. Но 14 години по-късно ставаме свидетели на това как информационната революция масово катализира образуването на джихадистки мрежи. Скоростта, с която „Ислямска държава” се издигна, успя да спечели толкова много поддръжници и да създаде клетки из цял свят, не може да бъде обяснена, без да се отчете огромната роля на съвременните комуникации. В Афганистан и Ирак на радикалните ислямистки терористи им отне години, за да създадат клетки, в Либия ислямистите бяха част от бунта още от самото начало. Резултатът от днешната комуникационна епоха е, че всяко потенциално въоръжено опозиционно движение в мюсюлманския свят се превръща в потенциален джихадистки клон. Западът не може да си позволи подобен риск.

Сирия е кулминацията на тази тенденция. Умерените бунтовници от 2011 година нямаха никакъв шанс срещу хардлайнерите, които успяха бързо да мобилизират чуждестранни бойци и да отстранят по-голямата част от тях. Резултатът е, че след Париж западните столици ще гледат скептично на каквито и да било смени на режими. Ще стане ясно, че когато намесата във вътрешната политика на суверенна (макар и репресивна) държава се използва като движеща сила за демократични промени, то тази сила най-вероятно ще бъде яхната от радикални ислямисти и в крайна сметка ще доведе до много по-лоша политическа ситуация, отколкото би могло да се предвиди.

След Париж войната срещу тероризма ще укрепи решителността на Запада в борбата срещу радикалния ислямистки тероризъм, но в този процес идиомът за моралната и революционна демократична промяна, наследен от президента Буш, ще бъде отхвърлен. В тази нова фаза ще приемем, че терористите са недържавни актьори и че ако имаме международна система, изградена около суверенни държави – без значение колко брутални и незаинтересувани от човешките права са те – животът на недържавните въоръжени групи, включително терористи, ще стане много по-труден. Това просто е отражение на новите реалности, пред които сме изправени, колкото и да не ни харесва.

Разбира се, подкрепата на идеята за силни суверенни държави преди всичко останало е само още един начин за възраждането на основния принцип за ненамеса във вътрешните работи на други суверенни държави, принцип, който датира още от Вестфалския мирен договор от 1648 година и е приложен в Хартата на ООН. В този смисъл е налице силен исторически прецедент за това, на което ще станем свидетели след атентатите в Париж: революционни моменти, склонни да излязат извън контрол, водейки до масово насилие, което ще наложи да поставим стабилността пред всички останали приоритети.

Уместно е да си припомним, че самата дума massacre** идва у нас след Вартоломеевата нощ през 1572 година, както е показано в елизабетинската пиеса на Кристофър Марлоу „Клането в Париж” (Massacre at Paris – б. пр.). Този дивашки епизод на религиозен терор на католици срещу протестанти по улиците на Париж е само един от многото по време на едновековна открита религиозна война в Европа, в която държави с конфесионални различия се опитват да моделират чуждата вътрешна политика според своите собствени виждания. За католическите монарси протестантската кралица Елизабет Първа е била тогавашният Саддам Хюсеин, нелегитимен лидер на престъпна държава, отлъчен от папа Пий Пети като „фалшивата кралица на Англия, слуга на престъпността”, чийто режим е трябвало да бъде свален от Армадата на испанския крал Филип Втори през 1588 година. Това е само една от нишките на хаотична мрежа от идеологически мотивирани интервенции и контраинтервенции, като епицентърът на насилието се е намирал в Германия и Холандия.

Това е път, който води до социална катастрофа. Само в Германия религиозните войни от средата на XVI век до 1648 година убиват повече от една трета от населението. Вестфалската система на ненамеса дава изход на Европа от „безкрайните религиозни войни”, защото премахва опората на моралните и религиозните извинения, които дотогава не уважавали държавния суверенитет. Но Европа достига до този момент едва след толкова свирепа война, че успява да убеди всички страни в конфликта да приемат стабилността като основен приоритет, а Томас Хобс създава модерната концепция на държавата в трактата „Левиатан”, публикуван три години след Вестфалския договор от 1648 година.

От началото на 90-те години на ХХ век, когато либералните интервенционалисти претендираха за „отговорността да защитават”, беше модерно да се напада държавата. Тези претенции имаха смисъл в залеза на предкомуникационната епоха. Но стремежите на неоконсерваторите да налагат демократични режими изглеждат нелепо след кошмара в Ирак. Този свят вече е изчезнал, а държавата ще се отстоява отново чрез отмъщение – това всъщност означава Париж.

* Едмънд Бърк е британски политик и философ с ирландски произход от XVIII век, смятан за основател на съвременния консерватизъм. Б. пр.

** Думата е от френски произход и означава „клане”. В нощта на 24 август 1572 г., деня на св. Вартоломей, католиците във Франция организират масово избиване на хугеноти,  с което възобновяват религиозните войни в страната. Б. пр.

Емил Симпсън е чел лекции по древна и съвременна история в Оксфордския университет, а след това се присъединява към британскте военни части от 2006-2012 като офицер от пехотата. Служил е в южната част на Афганистан. Този опит е в основата на първата му книга War From the Ground Up: Twenty-First-Century Combat as Politics. Има диплома по английско право, а в момента завършва докторат по история на международното право в Кралския колеж в Лондон . Колумнист е в списание Foreign Policy.

Превод от английски: Филип Каменов