„Багряна е наистина страхотна жена! Тя си играе не само със стихиите на съдбата, но и със стихиите на властта, което наистина е нещо ирационално и опасно. През 1960г. Багряна изиграва системата, като отива и се среща със стария си приятел Педро, докато през цялото време разказва друго. Дори успява да излъже и проф. Сарандев, който е имал анкета с нея.“ Катя Зографова разказва пред „Гласове“ за българските писатели – знаменити, забравени и забранени и за своята работа с архивите на Националния литературен музей. „Архивите са понякога разтърсващи, понякога забавни, понякога неочаквани.“ Катя Зографова е литературовед и писател, директор на Националния литературен музей в София. Автор е на много книги, стотици публикации в медии, изследовател на литературния основно в периода 20-те-40-те години на ХХ век. Книгата й за Чавдар Мутафов е отличена с международната награда на Панаира на книгата в Ниш, а "Многоликата българка" - с националната награда "Блага Димитрова". Нейни текстове са превеждани на италиански, македонски и руски. Членува в Сдружението на българските писатели.
Катя Зографова: Забравените и забранени писатели можеха да са знаменити

 

- Катя, как се чувстваш след поредната награда, този път в родното Панагюрище?

- Трябва да призная, че националната награда за литературна критика „Нешо Бончев“, която получих на 31 март, ме направи наистина неизказано щастлива. В началото на годината получих една друга награда – златна монета „Писменост“ от Съюза на европейската научна и културна общност за принос в българската култура. Не съм човек, който е бил пренебрегван, имам и други национални и международни Но „Нешо Бончев“ ме развълнува от вдън душа, защото това е панагюрска награда. Нешо Бончев е бил първият български критик с много висока летва в изискванията си към литературата. Той е преводач на „Илиадата“, на Шилер, бил е много жарък панагюрски темперамент. Били са близки и неразделни приятели с Марин Дринов, но докато Дринов е академичният човек, Нешо Бончев е темпераментният, огненият, както го нарича Константин Иречек. Лично мен това ме сближава с духа на Нешо Бончев.

 

 

- Как си обясняваш интереса към твоята книга „Знаменити, забравени, забранени“?

- Обяснявам го и с патоса си да включа освен знаменитите, но и забравените и забранените български творци. Равностойни на знаменитите Йовков, Яворов, Светослав Минков да се наредят и имената на политически репресираните творци, които имат качествата да бъдат знаменити според мене. Сега ги възкресяваме и може би отново по политически причини ги вадим от архива, но те са хора, които независимо каква е политическата конюнктура, трябва да имат своето място във високия свод на националната ни култура.

 

Катя получава наградата "Нешо Бончев". Ритуалът по церемонията е в трезора на Панагюрското златно съкровище, като знак, че Нешо Бончев е едно от панагюрските духовни златни съкровища. 

 

Такъв е Димитър Шишманов, такъв е Змей Горянин. Но какво знаем за Змей Горянин, който има сега 110-годишнина, освен че е голям патриот и голям белетрист? При нас се пазят едни скици и ескизи, писани в Софийския централен затвор. Преди дни разгледах едни негови малки ръчни книжки, които е правил, тъй като е бил неиздаваем след девети. Отварям една такава негова прекрасна книжка, озаглавена „Две думи“, писана през 1946г., и първото име, на което попаднах, беше на Райко Алексиев. И когато знаеш каква е съдбата на Райко Алексиев – той е сред първите забранени автори, първо убит, а после съден, разбираш каква смелост се е искала. И в тази история има толкова сюжети. Виждаш как Змей Горянин – този благ, духовен, религиозен човек, си е позволил, знаейки вероятно каква е съдбата на Райко, да го опише в своите мемоари. Въобще едно от богатствата в Националния литературен музей са тези забранени автори, защото в онези години на соца музеят не е бил смятан за толкова голямо и престижно архивохранилище и по тази причина не е бил така строго охраняван като Държавния архив.

Забранените са били и забравени, смятани за маргинални автори и това обяснява смелостта на първия директор, сина на Георги Райчев – Михаил Райчев, който не се е съобразил с тогавашната конюнктура и събрал архивите и на Йордан Стубел, на Змей Горянин и на други неудобни имена, които днес са златна мина за изследователите.

Затова бих казала – ние не сме най-голямият архив на България, но със сигурност сме най-нецензурираният литературен архив. Правим усилия да дообогатяваме тази колекция и успяваме. Миналата година една съгражданка на Яна Язова ни направи дарение от портрети на тази наистина ослепително красива жена. А тя е една истинска дисидентка, но и много талантлива. Няма подобна книга като нейния роман „Соленият залив“. Сред моите „забранени“ като Яна Язова, са също така Фани и Чавдар Мутафови. Наистина разтърсващи понякога са докосванията до архивите на тези автори.

Когато внучката на Фани ми даде картбланш да чета в архива на МВР досиетата на Фани и Чавдар, аз отначало, попадайки на един такъв документ, реших, че е някаква грешка. Но се оказа, че е точно така, няма грешка. Чавдар Мутафов го разследват три години след смъртта му по местоживеене и по месторабота, докато някой най-накрая написал резолюция „лицето е починало“. Чавдар Мутафов – един толкова авангарден, модерен, с усет към странни и сюрреаристични истории, самият става обект на такава политическа сюрреалистична гавра – да продължат да го разследват след като е починал.

При Фани наистина има архиви, над които съм плакала. След като божем я реабилитират, тоест вадят я от затвора, възстановяват политическите и гражданските й права, отново през 1950г. я арестуват по фалшив донос на нейна съкилийничка от първия й престой в затвора веднага след 1944г. Тя обвинява Фани, че е създателка на нелегалната организация „Васил Левски“. Всъщност тя не е била в основата на тази отчаяна конспирация. Когато я канят да се включи към нелегалната организация, тя не го прави, но грехът й е, че не го е съобщила на милицията. И парадоксалната ситуация е, че я спасява агент Боряна, която е следяла Фани и е знаела как са станали нещата. Това всъщност я е спасило, защото със сигурност тази крехка жена с астма при втория арест просто е нямало да издържи на разпитите и побоите. Толкова са травматични тези документи, особено свързаните с политическите репресии, че просто човек не може да издържи дълго да ги чете и да ги изследва.

- Като се ровиш из архивите, как ти се струва, времето много ли променя представите и оценките за миналото, за стойностното и посредственото, макар че периодите, за които говориш, са твърде близки, но пък са белязани с толкова травматични събития?

- Когато изследваш архивите, виждаш, че има една ядка, един духовен стожер, който не се променя във времето. Но осъзнаваш също така, че забравените и забранени писатели можеха да са знаменити. Но колко тежки са били съдбите, изпитанията на тези писатели и въпреки всичко не са успели да пречупят перата им. Една Яна Язова, която знае не само че няма да бъде издадена, но и че ако нейните дисидентски текстове попаднат в ръцете на някои хора, това я обрича на гибел.

- Всъщност тя така и завършва живота си, тя е жертва на жестоко убийство.

- Да, тя е знаела за рисковете. И най-странното е, че писането й изглежда почти налудничаво в някакъв смисъл, но е една красива лудост. Въпреки всичко тя е продължавала методично да пише, както го е правила и Фани. Какъв изключителен стоицизъм, духовна гордост и стабилност трябва да имаш, за да продължаваш ден след ден да пишеш един неиздаваем текст в една система, която е изглеждала че няма край.

- Може би са вярвали, че все пак няма да продължи дълго?

- Да, или са имали някакъв особен духовен и мисловен хоризонт.

- Как си обясняваш тази обреченост и невероятна съдба на всичките ни големи писатели? Това някаква специфична национална черта ли е или просто историческите обстоятелства тук така са се сложили?

- Колко е странно, че хора, които иначе са на различни политически полюси, точно тази политическа острастеност ги прави в някакъв смисъл братя по съдба. Чавдар Мутафов, който няма политически изяви, но това не пречи да го пратят в концлагера в Бобов дол, където е бил и Димитър Талев, и също едва оцелява. Фани в едни години все пак започват да я преиздават, тя съществува с романи, с тетралогията за Асеневци, то при Чавдар Мутафов е по-различно. Връщат го в Съюза на архитектите, но той като че ли повече никога няма да съществува като писател.

Когато през 1989г. потърсих архива на десните писатели, първият беше Чавдар Мутафов. Когато ме назначиха за уредник на музея на Никола Вапцаров, преоткрих съдбата и творчеството на този поет и си дадох сметка, че в някакъв смисъл Чавдар Мутафов и Никола Вапцаров, независимо че единият е бил репресиран заради десните си идеи, а другият е разстрелян като антифашист, са много близки по темата за машината. Това е модерната тема за новата техническа цивилизация. Видя ми се много красиво това, че литературата, нейният ход, нейните фигури доминират и се обединяват извън политическите страсти. Важно е да осъзнаем това, защото когато мислим за Гео Милев и Чавдар Мутафов, разбираме, че те също са много близки.

Когато навлизах в тези толкова дълбоки и трудни пластове на литературата, на политическите интерпретации и съдби, покойният Атанас Натев ми казваше, че това е нормално, че всички модерни и авангардни духове на писатели са склонни и към някакви политически крайности. Те затова са и революционери, това става и в Германия, и в цяла Европа – довчерашни приятели отиват на различни политически полюси, но ние като литературни изследователи трябва да преодоляваме тези политически редукции, да ги надграждаме и да ги четем по един спокоен начин.

- Багряна, за която ти имаш книга, като че ли стои встрани от политическите бури, не мислиш ли?

- Багряна се смята за класичка, за жена, която се е адаптирала към режимите, и това е така, няма защо да го крием. Нещо дълбоко женско има в този защитен рефлекс. Но защо пък да не признаем на Багряна, че тя съвсем не е предала Вапцаров, както се твърди. Напротив, имала е достойнството да отиде и да го защити в съда – сдържано, но го е направила, за разлика от доста други влиятелни хора, които са се скрили и не са отишли на процеса.

Говорехме как се променят гледните точки. Ето, по случай 120-годишнината на Багряна хванах една диря, за която се знаеше малко, дори нищо. Тя е свързана с Педро Русев, бащата на сегашния президент на Бразилия Дилма Русев. Оказа се, че те още от 30-те години с Багряна са добри познати и приятели от Париж. Но както Багряна оставя своя син Любомир, така и Педро (Петър) Русев оставя своя син, който никога не вижда породената си сестра Дилма Русев. Когато през 1960г. Багряна отива като единствен представител на България на Пен клуба зад океана, тя всъщност се е срещнала с Педро Русев. Гостувала е в неговото огромно имение на 600 км от Рио де Жанейро, за което трябвали три дни само да го обиколиш. Има запазени няколко снимки от онова време, които внучката на Багряна Лиза Шапкарева пази. И когато я попитах – абе, Лиза, тук има някаква неразплетена история, имаш ли снимки от този период? Ами да, казва ми тя, имам, но досега никой не ги е искал и не сме ги показвали.

Багряна е наистина страхотна жена! Книгата ми се казва „Багряна, играещата със стихии“, но тя си играе и със стихиите на властта, което наистина е нещо ирационално и опасно. През 1960г. Багряна изиграва системата, като отива и се среща със стария си приятел Педро,докато през цялото време разказва друго. Дори успява да излъже и проф. Сарандев, който е имал анкета с нея. Преди да замине на писателската среща в Бразилия, било й е препоръчано да се вижда с Джон Добрев, българин от от бразилска страна на сдружението за Българо-бразилска дружба. И повече от 30 години ние си мислехме, че тя се е срещала с този Джон Добрев, че стиховете, които пише - „Уиски с лед и сълзи“ и „Шепа сняг“, са за този човек. Но в тези анкети тя разказва, че той е бил толкова голям патриот, че се връща да умре на родна земя.

Стихотворението й „Шепа сняг“ разказва как се среща на една красива веранда в Бразилия с един българин и му разказва каква тежка зима е имало в Бояна и как са били затрупани цели три дни. Човекът, за когото говори, се развълнувал и казал, че е закопнял за шепа сняг. Тя му обещава нашега, че следващия път, когато отиде в Бразилия, ще му донесе в един термос малко витошки сняг. Но когато получава известие за смъртта на този свой приятел, мислено хвърля вместо пръст шепа сняг на неговия далечен гроб. Очевидно тук става дума не за Джон, а за Педро Русев, който си остава в Бразилия, където умира. Та ето, когато говорим дори за Багряна, има какво ново да видим.

- Намират ли се в архивите много опровержения на митове и разпространени слухове за известните ни хора? Ето например загадките около смъртта на Лора и Яворов, има толкова версии, има ли нещо в архивите, което хвърля светлина върху тази загадка?

- Може би никога няма да узнаем какво се е случило между двамата в онази зимна вечер на 1913г. Наш дълг е обаче да прочетем внимателно всички налични архиви, а не високомерно да отхвърляме някои от версиите. При нас например има една папка с късните мемоари на Дора Конова-Кремен, наричана „малката годеница“. Колко тежка и неблагодарна е самата й позиция - да е бившата съпруга на биографа на Яворов. Кой ще ти повярва? Никола Гайдаров, който е изключителен юрист, има книга за житейската драма на Яворов, но казва, че спомените на Дора Кремен нямат никаква – нито юридическа, нито психологическа стойност. Позволих си внимателно да ги прочета, непредубедено, и видях много важни факти, които уплътняват историята за любовната война между Лора и Яворов – наистина много съдбовна и в някакъв смисъл възвишена, която чета като един античен сюжет. Любовта като похищение на любимото същество.

- Какво казва тя за оная вечер на 1913г., когато тя самата става повод за ревността на Лора и последвалата драма, разиграла се през нощта в дома им?

- Тя се защитава, защото едно толкова младо момиче като нея не може да бъде основна виновница за драмата. Тя просто е въвлечена в тази непредотвратима, бих казала, трагедия. Вероятно наистина е кокетирала с вниманието на Яворов, била е убедена, че той е влюбен в нея. До края на живота си тя остава влюбена в него и повече не се жени. Веднага след самоубийството тя се разделя с Кремен, косата й побелява за кратко време. Самата тя се е опитвала да разследва драмата на Лора и Яворов, наистина любителски. Но очевидно е много пристрастна към Лора, изпитвала е някакво морално превъзходство над нея. Дора смята, че още преди да се запознаят в Париж, когато Яворов пише на Лора, че се е запознал с „малката годеница“, тя е започнала да ревнува. Когато се връща от Париж, Лора отива да види как е изглеждала Дора. Според г-жа Кремен Лора до такава степен е напрегната и изострена в ревността си, че я описва веднъж с един цвят на очите, после – с друг, и чак при третото виждане успява да фокусира образа на Дора, за да я види реално. При Лора силното въображение, страстна любов и ревност са променяли нейната реалност. В този смисъл Дора наистина е въвлечена в тази страховита игра на любов и ревност, но в един момент се е изплашила, в нощта на самоубийството е предусещала какво може да се случи и не е искала да отиде на тази приятелска среща. А Кремен, който би трябвало да е най-големият психолог, нямал никакъв усет за ситуацията. Той е настоявал да тръгне и с големи усилия успял да я убеди да отидат на тази среща, след която се случва драмата. Дора твърди в тези мемоари, че Яворов е отишъл при нея в един хубав де, за да й е предложи двамата да умрат заедно. Каквото и да е станало, добре е да се прочетат тези мемоари на Дора Кремен.

- В това, което казваш, познатият израз „архивите са живи“ добива някакъв особен, едва ли не мистичен смисъл. Опитваме се да сглобим мозайката на събития, от които липсват много парчета, да се досетим какви са били?

- Винаги съм си мислела, че добре познавам архивите на Дора Габе и на Багряна. Но когато реших веднъж да прегледам цялата кореспонденция на Дора до Йордан Стубел, открих нещо, което не бях забелязала и не бях включила в книгата си за Багряна. Но има там едно изречение в писмо от 1926г., което Дора Габе пише до своя много по-млад любим Йордан Стубел. В писмото тя пише за Багряна като поетеса, че много харесва „топлия тон на тази поезия“, и още, че когато си мислела за връзката между Багряна и Боян Пенев, тя дори започвала да я обича, защото знаела, че Багряна ще отмъсти за нейните страдания.

Колко симпатични, сложни, по женски благородни и донякъде коварни са били техните отношения. Архивите са понякога разтърсващи, понякога забавни, понякога неочаквани.

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

3 коментар/a

georgieff/vienna на 07.04.2015 в 20:36
hallo,not so high!not so much! javoroff-surely! Yovkov-also! 2-3 other names,too (at the least apart)! but all of them to-gether...-in no case! you could find such names in each one European literature,in each time! by the way ...(why so high estimating Bagrjana,and not a word about Dzagarov and Matev...-two much better poets and surpassing her in all aspects!? and Bagrjana*s position to the poetry of the great Vaptzarov-who she can*t be compared with! and...have you forgotten the pasquile of the 60-ties: \"Elisaveta Bagrjana...-poetess*, in two Regimes...-metress!\"
ИВАНОВ/SOFIA на 09.04.2015 в 22:03
hallo,not so high, Георгиефф от Виенна,дай на български език,че може да казваш нещо много умно,но някой да не те разбере!
Ст. Лозински на 29.04.2015 в 18:38
Катя Зографова - не само талантлива, а и хубава! Затова не може да бъде забравена и забранена!

Напиши коментар