Стоте дни на Макрон: какво се крие зад падащия рейтинг на френския президент

Снимка: "Ройтерс", архив

Между другото, толкова нисък рейтинг в края на първите си сто дни не е имал нито един от предшествениците на Макрон. Саркози например можеше да разчита на 66% от французите и дори Оланд, който впоследствие регистрира рекордна непопулярност, имаше подкрепата на 46%. Впрочем, подобни прецеденти не могат да се открият и в по-далечното минало и само резкият спад на популярността на Жак Ширак през 1995 (от 59% на 39%) може да се сравнява с този, демонстриран в момента от Макрон.

Важно е да подчертаем, че високият (над 50%) рейтинг на подкрепата през първите седмици на мандата е типичен за френските президенти. През този период ентусиазмът на привържениците им, достигнал своя максимум непосредствено преди изборите, още не е спаднал напълно, техните противници "ближат раните си", все още не са стартирали практическите мерки за разрешаване на основните проблеми пред страната, а вниманието на обществото е привлечено от едни или други ярки жестове и декларации на новия държавен глава.

"Меденият месец" на френския президент след изборите съвпадна с периода на летните отпуски, когато интересът към политиката обикновено спада, затова за първите сериозни реформи (и обществената реакция на тях) ще можем да говорим едва през есента. В този смисъл, 62%-ната подкрепа за Макрон при старта на управленския му мандат не бива да учудва никого. В това отношение, "макрономанията" сред французите едва ли е по-голяма от "оландоманията" през 2012 или "саркоманията", през 2007. Интересно е по-скоро, дали президентът ще съумее да запази рейтинга си на приемливо равнище тогава, когато избирателите вече могат да съдят за политиката му по конкретните резултати от нея. В това отношение Макрон навлиза в най-важния за него период с един неособено успешен "багаж", след като дори и в най-благоприятния за него начален етап от управлението му станахме свидетели на толкова съществен спад на популярността на френския президент.

Причините за недоволството на гражданите от новия им държавен глава са няколко. На първо място, Макрон избра доста специфичен стил на управление, който той самия определя като "юпитерски" и характерно за който е спазването на строга йерархия във властта, в която биват потискани всички гледни точки, влизащи в разрез с позицията на президента, а и самият той поддържа доста ограничен диалог с широката общественост, предпочитайки едностранната комуникация. От една страна, подобен подход е от полза за укрепването на авторитета и силата на държавия глава - каквито липсваха по време на управлението на Франсоа Оланд (който - точно напротив - опитваше да се представя за "обикновен" президент). От друга страна, постоянни1те намеци на Макрон за това, кой точно разполага с най-големите пълномощия в страната, се възприемат от обществото като склонност към авторитаризъм и стремеж да се използва всяка възможност за укрепване на собствената власт. Това се прояви особено ясно през юли 2017, когато избухна конфликтът между президента и началника на Генералния щаб

Пиер дьо Вилие във връзка с планираното съкращаване на военния бюджет: както е известно, държавният глава предпочете вместо да потърси компромис с генерала, да го уволни. Както показва спадът в рейтинга на Макрон обаче, тези негови действия не се одобряват от французите, включително от собствените му избиратели. Към това следва да добавим и някои доста некоректни изказвания като например речта му при откриването на новия хъб за стартиращи компании Station F, в която президентът си позволи да раздели френските граждани на две категории - "успешни" и "второ качество".

На второ място, за популярността на президента и неговото правителство въобще не е от полза фактическото отсъствие на добре структурирана и - което е по-важното - непротиворечива програма за действия, която да е обявена още преди избирането му на поста. Както е известно, докато беше кандидат президент, Макрон с широка ръка заимстваше идеи и от двата фланга на политическия спектър, опитвайки се да предложи някакъв трети, центристки път. Компромисната платформа му помогна да привлече привърженици както отляво, така и отдясно, но след като спечели изборите и стана президент възникна закономерният въпрос, в каква посока смята да се насочи в крайна сметка. Новото френско ръководство засега не съумява да открие отговора му, нито пък да осъществи някакви сериозни реформи: през юни и юли то успя да завърши само обсъждането на "закона за морала в обществения живот", който при това беше силно променен от многобройните поправки, предложени от депутатите в Националната асамблея. За неизвестно време беше отложено обещаното преди намаляване на данъците (макар че Макрон продължава да твърди, че това ще се случи през 2018), като вместо това се планира първо да се увеличат задължителните удръжки за социално осигуряване. Френското правителство разчита да стартира през септември реформите в сферата на трудовото законодателство, която по традиция се осъществява доста трудно във Франция, при това не крие плановете си да избегне широкото му обсъждане: т.е. законът ще бъде разработен от кабинета, президентът ще го подпише и той ще влезе в сила, а пък парламентът само ще го обсъди постфактум. Като цяло, целият петгодишен мандат на президента включва всевъзможни реформи, сроковете за които бяха обявени от премиера Едуар Филип в програмната му реч пред Националната асамблея от 4 юли 2017, но тяхното конкретно съдържание и практическата им реализация си остават по въпрос.

Ето защо информационният вакуум се запълва с всевъзможни жестове и символи от страна на президента, разчитащи най-вече на медиен ефект. Щателното формиране на имиджа на Макрон вървеше активно и по време на изборната кампания, а след победата му усилията за създаването на неговия "юпитерски" облик се удвоиха. Така например, вживявайки се в ролята си на Върховен главнокомандващ на въоръжените сили, президентът не пропуска нито една възможност да се снима, заобиколен от висши военни, демонстрирайки пред обществото своята сила и авторитет. Пак в тази посока са и разнообразните му външнополитически изяви - многобройните срещи на най-високо равнище: например посещението в Централна и Южна Европа, включително в България в края на август, публичната подкрепа за Парижкото споразумение за климата или кампанията в подкрепа на провеждането на Олимпийските игри през 2024 в Париж. Потокът от щателно подбрана информация за президента все повече напомня агресивните медийни кампании на Саркози отпреди десетина години, които обаче в крайна сметка не му осигуриха търсения ефект. Все пак, на фона на данните за падащата популярност на Макрон, тази медийна кампания стана малко по-предпазлива, при това усилено се говори, че през есента ще бъде стартиран някакъв друг, подход, съответстващ на новите условия.

Някои изводи

Резкият спад на рейтинга на Еманюел Макрон позволява да направим следните изводи относно най-близкото бъдеще на неговото управление.

На първо място, времето, през което президентът можеше да се ограничава с шумни, но нищо не означаващи изяви, вече изтече. За да си върне популярността, той следва да осъществи бързо и безконфликтно обещаните реформи. В същото време обаче, избраният от него първи сектор - трудовият пазар, най-малко отговаря на тази задача, тъй като и най-малката грешка при осъществяването на реформирането му моментално ще провокира протестите на синдикатите и левицата. Тоест, можем да очакваме, че преминаването на екипа на президента към активни действия може както да вдъхнови французите, така и да ги разочарова още повече.

На второ място, френското общество променя предпочитанията си много бързо, т.е. вчерашният победител само няколко месеца по-късно може да се превърне в обект на масово недоволство и критики. Това говори за липсата на широк обществен консенсус относно по-нататъшното развитие на страната, доказателство за което беше и първият тур на последните президентски избори, на който цели четирима политица събраха между 19% и 24% от гласовете на избирателите. На фона на кризата на "старите" партии и нежеланието да бъдат допуснати до властта т.нар. "радикални политици", избирателите бяха принудени, макар и без особен ентусиазъм, да подкрепят временно "най-малко неприемливия" лидер, и то само за да се разочароват почти веднага и от него.

На трето място, повишената външнополитическа активност, която очевидно беше основният коз на Макрон през първите сто дни на неговото управление, съвсем не му гарантира популярност сред французите. Както показва и опитът на непосредствените му предшественици, избирателите очакват най-вече решаването на насъщните проблеми вътре в страната - намаляване на безработицата и данъчното бреме, възстановяване на икономическия растеж, гарантиране на сигурността и правовия ред, решаването на миграционния въпрос и т.н. и т.н.

На четвърто място, парадоксалното в сегашната ситуация е, че двукратният спад в рейтинга на президента поне засега не е особено опасен за него. Просто защото, все още не се очертават опоненти, способни да използват пропуските на Макрон за да увеличат собствената си политическа тежест: Националният фронт например, все още обсъжда новата си програма, социалистите не могат да се оправят от жестокото изборно поражение, републиканците са парализирани от липсата на лидер и вътрешното си разцепление. На този фон, за ролята на основна опозиционна сила започват да претендират дори представителите на "Неподчинена Франция" на Жан-Люк Меланшон и комунистите (които имат само 33 депутати от общо 577 в Националната асамблея). Ето защо истинските трудности за Макрон ще започнат в момента, когато - отляво или отдясно- се сформира достатъчно ясна опозиция на неговите действия, както и, ако под влияние на падащия му рейтинг започе да се разпада подкрепяното от президента движение "Република напред!".

 Статията е публикувана в geopolitica.eu