Новогодишна мартеница за прошка

Новогодишна мартеница за прошка
Един от най-ведрите български обичаи (вж. Успоредици по-долу; вж. Свързани текстове) – закичването с мартеници на Баба Марта – е безобразно обрасъл с легенди, невежествени поверия и откровено глупави разкази. Ако някой реши да поразгледа написаното в мрежата по този повод, би могъл да си помисли редица недостойни и обидни неща за българската историческа наука; и ще бъде прав този някой, но само що се отнася до пословичната неспособност на същата тая българска историческа наука да се налага решително над невежествените твърдения на любителите, смятащи себе си за историци.  

 

Има обаче и още нещо; на пръстите на едната ръка се броят научните разработки на тази тема. По своята природа мартениците са нетрайни и привидно малостойностни – изработват се от остатъчни вълнени конци и някои други добавки без видима материална стойност. Същевременно, съвсем обективно, тяхното предназначение всъщност е да бъдат, в крайна сметка, унищожени по подходящ начин – заложени под камък, за да се гадае по тях, или да бъдат окачени на плодни дървета, където слънцето и дъждовете окончателно ги унищожават, при това след като почти месец са били носени. Поради всичко това мартениците не се съхраняват, а изучаването им е неимоверно затруднено.

 

Обективните обстоятелства са налице и в резултат всякакви небивалици се разпространяват масово; не си струва да ги оборваме, непосилно е поради безграничното им многообразие.

 

Така или иначе, нуждата от изясняване на произхода и същността на мартениците като предимно български народен обичай никой никога не е отменял; с упоритост и целенасоченост тази работа трябва да продължава.

 

* * *

 

Според българската народна традиция Баба Марта най-често е денят първи март, а не месец март, който старите българи назовават кожодер или марта; това според старите общославянски календари е началото на новата година. Та когато твърдим, че мартеницата възниква като новогодишен обичай (вж. продължението на този текст следващата неделя), да знаем защо.

 

Мартениците, под предимно сходни названия, са свързани най-вече с обичаите и традициите на населението в българското землище или със съседните нему, които исторически са под българско влияние; нека това твърдение не звучи пресилено, понеже неоспорим факт е, че традицията за окичване с мартеници е най-устойчива сред нас, българите. И това ще стане очевидно веднага щом хвърлим дори бегъл поглед върху ареала на разпространение на този обичай.

 

Сред молдовците и румънците, по-голямата част от които до първата четвърт на ХІV в. са част от българската държава или са под българско културно влияние, под което остават чак до края на ХVІІІ в., мартениците са най-разпространени; легендите и традициите, свързани с тях, на практика са еднакви с тези, разпространени по същинското българско землище. Назовават ги мърцишори, което е късен – от началото на ХІХ в. навярно – превод от български.

 

Гури с добавка на изображение на нар, който в Гърция е символ на изобилие, продаван в Атина за новата 2017 г.

 

Разпространението на мартениците в Южна Македония също няма да ни се стори странно, когато се присетим, че до Първата световна война, а и до 1925 г. някъде, голяма част от тези земи са населени с българско население. От известно време в същинска Гърция – на п-в Атика и в самата Атина – се наблюдава възраждане на стар обичай, подобен на българското закичване с мартеници. Ако обикаляте новогодишните сергии по атинската търговска улица „Ерму” със сигурност ще забележите – дори до първите дни на новата година – продавачи на червени пискюли с добавени към тях предимно дребни сребърни, както твърдят продавачите им, украшения – монети, ключове, изображения на плодове, дори кръстчета и религиозни сцени, предназначени най-вече да се окачват на видни места в домовете или да се привързват към портфейлите. Назовават ги гури и струват най-често 3 евро; в мрежата могат да се купят целогодишно, като цените им са по-разнообразни; някои от тях са даже с прикачени дребни златни украшения и техните цени са до няколкостотин евро.

 

Обичаят да се носят гури е сравнително скорошен и все още не е твърде популярен сред гърците; неговият произход е трудно да се проследи, но може да се предположи връзката му с мартениците от Южна Македония, чиито обитатели понякога преместват носенето на мартеници – новогодишен обичай, свързан за цялото българско землище с отбелязването на нова година на 1 март – в посока към съвременната нова година, отбелязвана на 1 януари. Впрочем носенето на мартеници в Южна Македония и на гури в същинска Гърция е още едно потвърждение за новогодишния характер на този обичай.

 

Изгледът на гури, които са съставени само от един (рядко два) червен пискюл не е твърде странен; 15% от българските народни мартеници, възстановени по исторически сведения, също са само червени (вж. Лозинка Йорданова, Към проучването на народните мартеници в България. В: Известия на Етнографския институт и музей, ХІV, 1972, с. 198). Поради редица обстоятелства – очевидна прилика на гури с българския обичай за закичване с мартеници; появата на този обичай в Атика на практика от нищото веднага след отварянето на България и Гърция една към друга, особено след началото на новото хилядолетие, когато стотици хиляди гърци посещават и даже живея за постоянно в България, а други стотици хиляди българи работят в южната ни съседка; неизменното подобие във външния вид, както и опит разпространението на гури да наподоби продажбата на мартеници у нас; всичко това налага да предположим, че гури – с новоизковано име – е ново явление, което се появява в същинска Гърция предимно под българско влияние.

 

За обитателите на БЮРМ и за българското население от Западните покрайнини даже няма да отваряме дума; там всичко и без това е ясно, защото това са части от същинското българско землище. 

 

* * *

 

Около „старата” нова година, първи март, се отбелязва друг народен обичай – Прошки. Макар днес обичаят да е тясно привързан към християнската празничност, неговият произход е очевидно значително по-стар; прощаването е част от почти всички известни днес религиозни системи. Впрочем и мястото на прощаването е точно – стремежът е новата година да започне начисто.

 

Макар да не се отбелязва обичайно, мартениците са свързани с прошката – с мартеници се закичват слабите и беззащитните (вж. и Успоредици), с което неизменно им се прощават неразумните прегрешения. Това обаче не е безусловно според народната ни традиция; и днес също не сме готови да закачим мартеница и да простим на всички околни – за политиците ни да не говорим, никого от тях май няма да опростим.

 

 

* * *

Успоредици

 

Български народни мартеници, възстановени по исторически данни. Вляво – мартеница от с. Дамяново, Севлиевско, която се окачва на хурката на млада невеста. Вдясно – мартеница-китка от с. Дреновец, Видинско, окачана на новородени агънца, теленца, кончета; първата половина на ХХ в. (по Лозинка Йорданова, 1972)

 

Според българската народна традиция с мартеници се закичват беззащитните и слабите – малките деца, жените, новородените домашни животни, дори на крехки, но важни предмети от покъщнината, като чупливите съдове например. От половин век насам обичаят търпи някои промени, днес и мъжете носят мартеници, макар и отскоро – малки, едва забележими пискюли или топчета, подпъхнати леко под яките, за да не бият на очи прекалено. Жените („момите и булките“) се закичват с все по-пищни мартеници, сами по себе си произведения на изкуството. Слагат ги по традиция на гърдите, нанизват ги на ръцете си, носят ги като огърлие.

 

Децата задължително искат допълнително прикачени добавки към традиционния червен и бял конец. Детските мартеници още в началото на ХХ в. са нарочно украсявани – с фигурка на конче например за момчетата или с паричка за момичетата, с повече пискюли и пухкави топчета. До средата на ХХ в. майките добавят към мартениците, оставени за гадаене под камък, по някоя дребна пара, за да се радват децата (Благоевградско). Днес прибавянето към детските мартеници на небългарски елементи ги изправя често на границата с кича.

 

Общобългарското название на съчетанието от червен и бял конец е известно навсякъде по българското землище като „мартеница“, но е наричано също „марта“ (Добричко, с. Пирин, Благоевградско), „баба марта“ (Казанлъшко). В Централна Северна България (в Лясковец, например) са известни като „гадалушки“, защото по тях може да се гадае. В Северозападна България пък се среща често названието „китица“. Днес регионалните названия са практически загубени, налагането на общобългарското „мартеница“ отдавна е завършено.

 

Материалите за изработка на мартениците днес са доста разнообразни, но изглежда, първоначално те са само от вълна. Такава е и най-старата запазена и описана мартеница – тази от Лом, изработена преди 1925 г. (Л. Йорданова, 1972). Направата на мартеници от памучни конци, по-късно от копринени (в Ловешко, Бургас, Етрополе) и даже от лен (Сопот) е късно вторично явление.

 

Цветовете за изработка на мартеници са червен и бял, в много редки случаи – само от червен или пък са многоцветни. В Смолян е отбелязана многоцветна мартеница без червено, а в Мелник в средата на миналия век е намерена червено-синя мартеница.

 

Необходимата червена и бяла вълна се взимат от наличната вкъщи още непредена. За направата на нишките не се използва хурка, понеже са къси. Усукването на вълнения конец е съвършено задължително, понеже „непревъртен конец не е мартеница“. В Злокучане, Софийско, най-възрастната жена в дома става преди изгрев слънце, за да направи и завърже мартениците на децата още докато спят. Точно така постъпвали и възрастните жени в с. Славяново, Плевенско, от Освобождението докъм 1920 г. Там започват да прикачат и стилизирани човешки фигури – Рачо и Дешка (Пижо и Пенда в Софийско). Появата на стилизираните мъжка и женска фигура като украса на мартениците е късна, след 1920 г.

 

Обичаят да се връзват мартеници на децата, докато спят, е засвидетелстван най-рано от Братя Миладинови в Македония през 1861 г.: „в деня спроти Марта сучат цървено и бело предено со цело; и утринта го клавоет на децата на гърло, на ръце и нодзе за здраве…“.

 

Вярва се, че в природата съществува едно неопределено зло, наричано обикновено „лошотия“, което се събужда пролетно време (вж. Христо Вакарелски, Етнография на България, С., 1977). Лошотията най-често се възприема като болест, но без да се посочват някакви определени симптоми. Украсата на мартениците, добавките към червения и белия конец, е най-вече срещу болести – скилидки чесън и кръстчета. Тази особеност на народната традиция при носенето на мартеници я сродява с друг близък по време пролетен обичай – песия понеделник (първия ден на великденския пост). Именно на този ден в Източна Тракия и в Добруджа „цирят“, „люлеят“ кучета или им завързват тенекии на опашките.

 

Вярва се, че така се прогонват болестите, в частност беса по кучетата. Този обичай, който е родствен по смисъл и съвсем близък по време до връзването на мартениците, предизвиква шумно недоволство напоследък поради неразбиране произхода на циренето. Малкото отклонение към песия понеделник бе, защото обичаят да се връзват мартеници трябва задължително да се разглежда в цялостната съвкупност от пролетни обичаи, само тогава неговият смисъл ще ни е напълно ясен. Пак предпазна функция има изваждането навън на червени дрехи (вж. и Свързани текстове), постелки и неушити платове все на същия 1 март. Те се мятат на двора, по части от къщата, на плодни дървета, по стопанските сгради.

 

След предпазите срещу болести най-честа украса на мартениците е парата. Смисълът й е напълно ясен – за плодородие, за имане най-общо.

 

Общобългарско е правилото мартениците да се носят, докато се види щъркел или лястовица. Тогава мартеницата се сваля и се слага под камък, за да се гадае. Ако по мартеницата има много мравки, ще се множат добре козите, ако полепнат калинки – ще има повече овце (селата Гостун и Кремен, Благоевградско). Всеобща е вярата, че ако по мартеницата, оставена под камък, има „някаква живинка“, добитъкът ще се въди добре през цялата година.

 

След като се свали, мартеницата може да се окачи и на плодно дърво, за да е сита годината. В Добруджа я свалят чак по жътва и я закачат на първия сноп. Днес мартениците се окачват на плодно дърво, когато се види щъркел или лястовица, или най-късно на 21 март, щом дойде астрономическата пролет.

(следва)

 

Свързани текстове:

http://www.glasove.com/categories/na-fokus/news/zhivotodaryavashtoto-cherveno

(Цветовете: Животодаряващото червено)

http://glasove.com/categories/komentari/news/nadezhda-posred-byal-den

 

(Надежда посред бял ден)


 

 

Коментари

  • българин

    01 Март 2017 4:46ч.

    Мартениците са магия. Те ли ще ни определят кои сме, те ли ще ни спасят в трудно време. Ами кой друг бе ? - за конците ще се държим, амчи как, като за сламка .

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Съгласна

    01 Март 2017 4:59ч.

    Един от най-прекрасните български обичаи, който радва еднакво и малки и големи! Честит Първи март!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • М-мм-да

    01 Март 2017 20:53ч.

    дайте си сметка, че този "най-български обичай" е езичество; искаше ми се да кажа, "остатък от езически обичай", но като погледнем сериозно, то това са думите на Живия Бог които са останали като остатък от някогашна Вяра; и всъщност езичеството и Нова Ера са станали норма за голямо мнозинство от обществото; така че, внимавайте да не научите нещо от Словото Божие; и аз какво ли се заяждам, нали има попове, те да си го четат Словото, нали това им е работата? прочее, карайте го все така: на деня на Йоан Кръстител (24.06) палете задължително огън, който да прескачате като песоглавци, нали е хубав български обичай, също играйте на кукери, викайте бесове и всичко което ви дойде на ум ... ; няма нужда да продължавам, сещате се как ще завършат нещата

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • езичник

    02 Март 2017 10:50ч.

    Даваме си сметка, че посочения, както и други обичаи са с езически корени. И? Това по-малко български ли ги прави? Случайно ли е "съвпадението" на големите християнски празници с езически такива? Или това е използвано за по-лесно покръстване на езичниците - дава им се ново, допълнително обяснение на познатия им празник? Ами ако сме безбожници?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • М-мм-да

    02 Март 2017 14:27ч.

    Значи ако аз не нося мартеница, съм по-малко "българин"? Нали и аз това казвам, бъдете си езичници. Но не поставяйте носенето на мартеници като условие за някаква принадлежност.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • българин

    03 Март 2017 3:41ч.

    Ами ако сме безбожници? - пита по-горе Езичник. Да, това е валиден избор, да бъдеш безбожник. Имаме избор, свободна воля. Може да изберем каквото и да е, напр: ислям, нова ера, потъналата атлантида. Когато се откажем от Христос, ставаме лесна плячка на изброените по-горе. Тогава защо беше тази мъка и борба под османско робство - защо ни трябваше да останем българи - ами да бяха се потурчили всичките, колко по-лесно...защо празнуваме 3 март, не трябва ли да плачем че сме останали християни?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Моторист

    04 Март 2017 14:28ч.

    Странни коментари са оставени тук. Не мога да повярвам, че дори прекрасен български обичай като носенето на мартеници може да бъде оплют. При това с безсмислени и нахални съпоставки с християнството. Големи християни се извъдихте напоследък. Между християнството и България избирам България. България е била могъща империя и преди да се християнизира. Не ни натрапвайте отживели средновековни мракобесия.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи