Милитаризмът – дух и материя 1

<p><span style="font-size:13px; line-height:1.6em">В това отношение руско-френският блок показва висока ефективност. От същността си на един двустранен пакт той успява не само да привлече към себе си такава сила като Великобритания, но и да предизвика разцепление в редовете на Централните сили, вбивайки клин между Берлин и Виена, от една страна, и Рим и Букурещ, от друга. Като добавим към това, че още в началото на века и Сърбия се дистанцира от предишната си проавстрийска орбита, може да се говори, че наистина се изгражда едно подобие на дипломатически &bdquo;обръч&ldquo;, който е призван да омаломощава опитите за разширяване на германското и австрийското влияние.</span></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/43269_BUEYDss8R5lIaV4xkMJrNNYFDoYB6M.jpg" style="height:331px; width:523px" /></p> <p><em>Австрийска карикатура &ndash; &bdquo;Сърбия трябва да бъде наказана&rdquo;</em></p> <p>Германия се оказва затворена в един омагьосан кръг. Именно ефектът от военното ѝ могъщество индуцира всеобщо безпокойство сред останалите европейски държави и рефлектира в капацитета на Централните сили по отношение на намирането на нови съюзници. В Берлин възприемат това нежелание за сътрудничество като акт на враждебност, което пък допълнително усилва опасенията, че страната се намира в опасно вражеско обкръжение. Вследствие на което се предприемат още по-интензивни мерки за развитието на въоръжените сили.</p> <p>Духът на милитаризма се разпростира все по-дълбоко и в останалите европейските страни, като поддържането и развитието на армиите се превръща в основен елемент на политическото им съществуване. В Германия, в опит да се намерят нови финансови източници за попълване на ненаситните военни разходи, е въведен подоходен данък. Франция също започва дебат за подоходно облагане, а либералното правителство на Англия налага данък върху ритуалните услуги, за да отговори на немското военноморско предизвикателство.</p> <p>Руският военен министър Сухомлинов обявява пред Държавната дума план, обозначен като &bdquo;Голяма военна програма&ldquo;, целяща да се увеличи числеността на мирновременната армия с повече от 400&nbsp;000 души, както и превъоръжаването ѝ с модерна артилерия. Стойността на програмата е 225 милиона рубли извънредни разходи и увеличаване на ежегодния бюджет на военното министерство с 90 милиона рубли. При общо ниво на държавните разходи от малко повече от 3 милиарда рубли.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/43269_fHGUGkm8sddOVoJ0V4MEwArug5TfG0.png" style="height:599px; width:468px" /></p> <p><em>Руска карикатура, която представя как император Николай II измита германското влияние от страната си</em></p> <p>Тенденцията за постоянно нарастване на военното финансиране на европейските армии първоначално е аргументирана като реакция на появата на външни опасности. Но подобна &bdquo;куртоазия&ldquo; започва да звучи все по-пораженчески във вътрешнополитически план. Напред излизат политици и организации, които открито формулират искането военният инструментариум да влезе час по-скоро в действие за да бъдат реализирани едни откровено имперски амбиции.</p> <p>Аксион Франсез във Франция,&bdquo;Имперският морски съюз в Англия,&laquo;Пангерманският съюз и Италианската националистическа асоциация подемат една перманентна атака спрямо собствената си политическа класа, обвинявайки я, че действа нерешително и дори страхливо. Тезата им е, че не просто се изпускат исторически шансове, но и се обезсмислят онези материални жертви, които е принудено да изтърпи собственото им население.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/43269_1VHIQo2cwvqKjm83n479IDKa80f2gW.jpg" style="height:429px; width:300px" /></p> <p><em>Създателят на Пангерманския съюз Алфред Хугенберг</em></p> <p>Така милитаризмът получава едно крайно опасно &bdquo;алиби&ldquo;. Според своите апологети той се превръща в тежест не поради самото си съществуване, а затова, че не се използват възможностите му за приложение. Макар и &bdquo;скрити&ldquo;, изразители на тази концепция са началниците на генералните щабове на Прусия и Австро-Унгария. И двамата смятат, че за започване на война е достатъчно просто да има шансове за нейното спечелване. Нещо повече &ndash; обявяването на война е задължително, ако тези шансове намаляват.</p> <p>Разбира се, мнозинството от теоретиците на милитаризма са склонни да рисуват един крайно захаросан образ на войната. За да ѝ придадат популярен характер, те я представят като един кратък епизод, който ще бъде изпълнен с романтика и героизъм и след който ще настъпи ерата на националното благоденствие.</p> <p>Съдържа се (явно или скрито) посланието, че войната посредством споделяне на усилията за нейното провеждане и плодовете от нейното спечелване ще доведе и до коренно преформулиране на съществуващите обществени отношения в посока на по-голяма справедливост и егалитарност. Бъдещата война е представяна и като инструмент, посредством който нациите и индивидите ще бъдат извадени от тяхното сиво и безсмислено съществуване, за да разкрият най-добрите си морални и физически качества.</p> <p>Самият исторически опит спомага за изграждането на подобни илюзии. Хората от началото на ХХ век на са били свидетели на тежки военни конфликти, което позволява да им бъде пробутвана подобна химера. Наистина, протичането на бойните действия от втората половина на ХIХ век са били или кратки, или се водят в континенталната периферия и не налагат нито големи мобилизации, нито тежки разходи.</p> <p>Така например войната между Прусия и Австрия е траяла само 40 дни, активните бойни действия през Френско-пруската война от 1870 г. продължават от юли до октомври, Испано-американската война от 1898 г. избухва на 25 април и приключва на 12 август. Сравнително по-продължителни са Кримската война (1853&ndash;1856 г) и Руско-турската (1877&ndash;1878), но те преди всичко се възприемат за противоборство между две сили, които никога не са възприемани като автентични носители на европейското начало &ndash; Османската империя и Русия. И техният опит не се възприема за съотносим по отношение на Западна Европа.</p> <p>Единствените сили в Европа, които си поставят за цел разкъсване на блоковото противопоставяне и изграждане на форми на европейска солидарност, са левите партии и малобройни пацифистки движения. Те обаче не разполагат с реални властови механизми. Биват възприемани като &bdquo;антидържавни&ldquo; елементи и е симптоматично, че например във Франция част от мобилизационното планиране допуска възможността да бъдат извършени масови арести на лидерите и симпатизантите на френската левица. Едва ли може да се възприема за чиста случайност убийството на лидера на френските социалисти Жан Жорес само ден преди да избухне войната.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/43269_2hSKZI82VFxmqQIyT6C1glF0wN1LQh.jpg" style="height:395px; width:600px" /></p> <p><em>Жан Жорес говори на митинг срещу увеличаването на срока на военната служба във Франция</em></p> <p><span style="font-size:13px; line-height:1.6em">Впрочем левите движения не могат да трасират политическото си влияние в дейностите по отношение на подготовката за война. Още по-малко, когато става въпрос за обявяване или включване във войната. Казва си думата тяхната изолираност от сферата на изпълнителната власт, където е реалното място за вземането на съдбоносните решения. </span></p> <p><span style="font-size:13px; line-height:1.6em">Двете най-силни леви партии в Европа &ndash; на германските социалдемократи и на френските социалисти, не разполагат със свои представители в националните си правителства. Реално само тези две партии, поради своята обществена и парламентарна тежест, са били в състояние да се опитат да провокират някаква форма на гражданско неподчинение срещу започването на войната, но не го правят. </span></p> <p><span style="font-size:13px; line-height:1.6em">И причината не е само в страха от властовата репресия, а в надделяването на националистическите настроения и в средите на левия лагер. Без да го признават открито в началото, те си дават сметка, че всяка тяхна проява, която е в дисонанс с вилнеещата националистическа еуфория, не просто е изначално обречена на провал, но би превърнала формациите им във вътрешен еквивалент на образа на външния враг, би ги изложила на унищожение, провокирано не толкова от върховете на властта, колкото от яростта на масите. Именно под пресата на национализма левите партии в Германия и Франция не само се отказват от ролята си на изразители на антивоенния протест, но и се превръщат в част от провоенния политически консенсус.</span></p> <p>&nbsp;</p> <div> <div id="edn1"> <p><span style="font-size:13px; line-height:1.6em">&nbsp;</span></p> </div> </div>