Четвъртият роман на Сет Грийнланд току-що бе преведен във Франция под заглавието “Механика на падението”. В него американският писател разказва за социалната смърт на един човек в епохата на Туитър, полицейските престрелки и политическата коректност.
- Някои критици сравниха романа ви с “Кладата на суетата” на Том Улф. Какво мислите за това сравнение?
- Аз съм голям почитател на Том Улф, откакто 17-годишен прочетох Acid Test, и много харесах “Кладата на суетата”. Прочел съм всичките му романи и мисля, че този е най-добрият. Очевидно има някои прилики с “Механика на падението”. Влиятелен американски бял мъж случайно убива чернокож и започват проблемите. Но, като цяло, приликите спират дотук. Въпреки безспорния си талант на разказвач, Том Улф не е автор, фокусиран върху психологията. Аз написах психологически роман, в който читателят непрекъснато има достъп до вътрешния свят на главния герой, Джей Гладстон, но и до този на всички герои. За разлика от Шърман Маккой, мрачният брокер в романа на Улф, Джей Гладстон е публична личност, която живее в ерата на интернет. Нещастието му неизбежно е свързано с конкретните особености на тази епоха - простолюдието в Туитър, полицейските престрелки и политическата коректност. Освен това Гладстон е евреин и една от темите в книгата ми е напрегната историческа връзка между евреите и афроамериканците в САЩ.
- Много умело описвате механизмите на политическата коректност. Може ли да се каже, че политическата коректност е безспорна реалност в днешна Америка?
- Националният дебат за политическата коректност дойде, за да определи епохата, в която живем. Нека започнем с дефинирането на този израз: политическата коректност, в най-основния си смисъл, означава чувствителност към чувствата на другите. Повечето разумни човешки същества, а именно тези, които не са социопати, могат да се съгласят, че за да живеем в мирно и продуктивно общество, е добре да проявим известна чувствителност към чувствата на другите. Нека сега разгледаме историческия контекст. От основаването на Америка и до съвсем скоро, жените, афроамериканците и други маргинализирани групи не са имали достъп до предимствата, които дава американското гражданство, като белите християнски мъже.
Повечето американци се съгласиха през последните петдесет години, че това трябва да се промени и нашето общество се преобрази до такава степен, че вече имахме чернокож президент (колко ни липсва той!), гей двойките могат да се женят и вратите, които бяха затворени за жените, вече са широко отворени. Така нещата се промениха, дори и все още да има дълъг път, който трябва да се измине. Това обаче не е достатъчно за определена част от левицата, която смята, че стълбицата на привилегиите трябва да се обърне. Според този светоглед групите, които преди са били маргинализирани, сега трябва да бъдат привилегировани и обратно. Левите хора се захванаха да поправят едновременно всички неравенства, което доведе до нещо като якобински период на морална праволинейност (но без гилотината), понятие, близко на френските читатели.
Това е битката, която днес се води в Америка. Левицата се смята за прекалено чувствителна, а десницата за невежа и антиисторична. И двете представи съдържат част от истината. За един писател този контекст е смущаващ. Докато критичните оценки някога идваха само от десницата, днес те идват със същата сила, дори с още по-голяма злоба от левицата, която, въпреки че твърди, че ненавижда наследството на Сталин, щастливо подражава на неговия подход към културата. В САЩ сега съществуват две явления: call-out culture (култура на изобличението), което означава, че ако някой направи изявление, за което се смята, че не трябва да се прави, ще бъде линчуван в Туитър, но също и cancel culture (култура на заличаването), още по-остра версия на call-out culture, чиято цел буквално е да се съсипе кариерата на въпросния човек. Ситуацията е непоносима и ужасно много липсва чувство за хумор. Хуморът днес е обект на пряко наблюдение. Полицията на хумора е навсякъде, намесвайки се по-скоро на място, тъй като клоун обитава Белия дом..
- Главният ви герой, Джей Гладстон, е евреин, милиардер демократ, убеден, че е на страната на прогреса, но е сурово критикуван от собствената си дъщеря, която изучава джендър и раса в университета. Това ли е поуката от тази история - че либералите са изяждани от собствените си наследници?
- Въпреки че не това беше намерението ми, когато започнах да пиша тази книга, отношенията между Джей Гладстон и дъщеря ми Авива отразяват случващото се днес в Демократическата партия, където лявото крило (Авива) се бори срещу центъра (Джей), за да поеме контрола над партията. За Авива и нейните приятели Джей е хищен капиталист и идеите, които защитава, са всичко друго, но не и убедителни.
В левицата съществуват всякакви тестове за чистота, които трябва да определят дали някой е достатъчно woke (буден, наясно с несправедливостите, които тегнат над малцинствата), израз, който се разпространи, когато започнах да пиша тази книга, и който най-общо означава благосклонност към програмата на крайната левица. В настоящия момент “пробудената левица” в САЩ е в конфликт с традиционните прогресисти и аз се опасявам, че тази братоубийствена борба би могла да доведе до преизбирането на Тръмп. Без да навлизам в дебат за политиката, тези разногласия между левите хора идват в най-лошия момент. Защитата на правата на трансджендърите, за да могат да ползват тоалетните, които искат, разбира се, е важна, но това не би трябвало да бъде част от националния дебат в този момент, ако целта е да се отървем от Тръмп.
- Книгата ви описва и падението на един човек, неспособен да се защити. Тревожи ли ви медийното линчуване в епохата на социалните мрежи?
- Въпреки че има полза от социалните мрежи (аз ще туитна линк към това интервю), те до голяма степен са сбирщина от отровни отпадъци и един от най-неприемливите аспекти на този нов свят, в който живеем, е линчуването, което се случва там. “Линчувам” е дума, силно заредена с история в САЩ, поради очевидни причини, но като глагол, който описва извънсъдебна метафорична екзекуция, е трудно да се намери по-добра. Тъй като културата на срама остава дълбоко вкоренена в страната (с изключение на Доналд Тръмп, който не се срамува от нищо), линчуването в социалните мрежи остава истински проблем за повечето хора, на които се случва.
А дали това ме тревожи? Да, разбира си. Един от злощастните вторични ефекти на това явление е, че писателите и артистите вече се самоцензурират, вероятно много повече отпреди появата на Туитър и неговите бързо запалими умове. Това е труден контекст за творческите личности, което ни връща към предишния ви въпрос за политическата коректност. И левицата, и десницата са виновни, че се опитват да съсипят хора в социалните мрежи, но трябва да признаем, че в това упражнение левицата е много по-добра.
- Когато обобщаваме страданието, имаме комунизъм. Когато конкретизираме страданието, имаме литература, пишеше Филип Рот в “Омъжих се за комунист”. Съгласен ли сте?
- Радвам се, че споменахте Филип Рот. Това ми дава възможност да ви кажа колко много се възхищавам на неговото творчество. Съгласен съм с това, което е написал за комунизма и литературата. Литературата е отлична противоотрова на идеологията, защото възвишава индивида. Тя ни позволява да достигнем до съзнанието на друг човек в по-голяма степен от всяка друга форма на изкуство. Тя насърчава съпричастността, което е рядкост в наши дни, и оценяването на нюанса.
Превод от френски: Галя Дачкова