- 10 Sep 2020
- 246
- 12
Това, което характеризира и трите епохи, на които съм съвременник, е неяснотата в национален мащаб за бъдещето на тази държава. Един наследен проблем още от турско робство е това, че в България е унищожено чувството за национална принадлежност. Тук е живяло население, а не народ, това каза Петко Бочаров пред ГЛАСОВЕ. И още: Като чуя формулировката „агентурно минало”, изтръпвам от яд, защото това е един кюп, в който не можеш да сложиш всички. Комисията по досиетата досега не е вадила моето име, но там не може нещо да не е останало. Нали така се казва, че там винаги нещо остава. Аз не бих искал в никакъв случай комисията да каже: „Тука има нещо останало от Петко Бочаров”. От този момент агентурното минало не ми мърда. Но това е толкова смешно, никакво агентурно минало при мен няма.
<p><strong>Г-н Бочаров, след броени дни ще излезе от печат ваша биографична книга. Разкажете за нея, какво ви подтикна да пишете мемоари?</strong></p>
<p>Миналата година, когато имах юбилей, ме натиснаха приятелите, че трябва да напиша книга за живота си. Казах им, че моят живот не е свързан с някакви пикантерии и заговори. Вярно е, че съм минал през най-различни етапи, някои от които не са никак приятни, но все пак това е просто един живот. Кой ще се заинтересува от моето минало? Те обаче ме натиснаха яко и аз реших да се пробвам. Започнах и написах две-три глави. После зарязах всичко и си казах, че това не е за мен. След три месеца погледнах това, което съм написал, започнах да го чета и реших, че трябва нещо да добавя. Оттам като тръгна, написах всичко на един дъх. Така че това, което сега излиза, е написано на един дъх. Нарочно съм го озаглавил „Картини от три Българии”, защото е невъзможно да разкажа хронологично всичко, което ми се случи през тези години. Защо три Българии – защото съм живял в Царство България, живял съм при комунизма и в това, което днес наричаме „демокрация”. Всяка глава е един отделен кадър. Оказа се, че не мога да разказвам това, което е било, без да го свържа с настоящето, защото в повечето случаи проблемите, които изживяваме сега, са наследени от памтивека. Освен това, колкото и неудобни моменти да има в живота ми, реших, че не мога да ги отмина. Някои от тях ме омърсяват и последната глава от книгата е точно за това, което ме е омърсило. В края на краищата се получи една книга, която ме увлече, щом започнах да я чета отначало. Мисля, че ще бъде интересна за четене, защото съгласете се, че не са много хората на 90 години, а ако ги има, в главите им не винаги всичко чатка, както трябва.</p>
<p><strong>Кои са наследените от памтивека проблеми, които минават като червена нишка през всички тези епохи?</strong></p>
<p>Това, което характеризира и трите епохи, на които съм съвременник, е неяснотата в национален мащаб за бъдещето на тази държава. Един наследен проблем още от турско робство е това, че в България е унищожено чувството за национална принадлежност. Тук е живяло население, а не народ. По време на турското владичество това население не се е възприемало като роби, а обратно – смятало е въстаниците за някакви вагабонти, които му усложняват живота, и е било съгласно да гледа как ги бесят. Това е манталитет, който е вкоренен толкова дълбоко в гените на хората, че това продължава и днес.</p>
<p><strong>А възрожденският порив на българите в предосвобожденската епоха?</strong></p>
<p>Моят дядо, бащата на баща ми, е един от воеводите на Габровското въстание през 1876 г. За него има няколко витрини в Габровския музей, той е и първият кмет на Габрово след освобождението. Известен е с това, че е написал дневник за Габровското въстание. Това е едно покъртително и много тъжно четиво. Знаете ли, че след като е разгромена четата на Цанко Дюстабанов, дядо Георги го носи на гръб заедно с още един четник, тъй като е ранен, вече се развива гангрена и той страда от страхотни болки. Знаете ли, че тогава те са бягали от своите, а не от турците, защото където и да влязат, в която и колиба или кошара, веднага ще ги предадат. Този манталитет се проявява и досега. Нима доказателство за това не е фактът, че 9 септември беше обявен за националното събитие на България за ХХ век? Все едно да обявиш деня, в който е паднало Търново под турска власт, за национално събитие на България за ХІV век например. Това е именно този манталитет, който седи покрит под чула, но от време на време се показва навън, за да се изплези. Този манталитет се прояви и в последните години на Царство България, когато Европа беше метена със стоманената метла на фашизма и когато българската нация беше изправена пред една огромна въпросителна – по кой път да тръгне. Ако кажеш „не” на Хитлер, това означава окупация и много жертви, като му кажеш „да”, е това, което стана. Сърбите не казаха „да” и дадоха 2 млн. жертви по време на нацистката окупация.</p>
<p><strong>Според този манталитет оцеляването ли е най-голямата ценност?</strong></p>
<p>Именно, оцеляването. С цената на всичко трябва да оцелеем.</p>
<p><strong>А каква е цената на оцеляването?</strong></p>
<p>Цената на оцеляването някой път може да бъде много висока. Но всичко е относително. Аз съм оцелявал 20 години през комунизма. Схващах това като една игра, сериозна игра, при която трябва да надхитря този, който ме е натиснал отгоре. В края на краищата, сега се тупам по рамото, че съм успял. Но все пак за оцеляването има една граница. Вярно е, че човешкият живот е един. Какъв компромис заслужава единственият човешки живот? Това е страхотен въпрос, на който не всеки може да отговори. Има някои неща, които човек просто не може да си позволи. Не би трябвало да може да си позволи да предаде един борец за свобода, каквито са били героите на Априлското въстание. Ами че Левски го карат посред зима четири заптиета чак до София и не се е намерила една групичка от 5–6 юнаци да помете тези заптиета и да го освободи. Просто защото са смятали, че той заслужава да увисне на въжето.</p>
<p><strong>Какви са спомените ви за обществените настроения в първата България, когато по време на Втората световна война страната се присъединява към Тристранния пакт?</strong></p>
<p>Тогава конфликтите не бяха по-малки, отколкото по комунистическо време. Даже бяха много по-остри, защото бяха по-свободни за изява. Ние не трябва да забравяме, че цялото човечество се разболя много тежко от една пандемия, за която не беше намерено предварително някакво лекарство, профилактика или ваксина. Това, най-общо казано, беше тоталитаризмът. И той беше толкова страшен, защото нападаше в два щама – единият беше фашизмът, а другият – болшевизмът. Те си приличаха като две капки вода, но бяха най-големите врагове и съперници. Всичко това не беше само руски или немски проблем. Това беше проблем на цялото човечество, на цялата епоха. У нас след поражението при Първата световна война, след загубата на толкова територии се разразиха страхотни проблеми и конфликти. Когато аз бях дете, македонците се избиваха по улиците на София повече, отколкото сега камикадзетата в Багдад. Гръмна бомбата в „Света Неделя”. Никъде по-рано в света не беше извършван подобен атентат в християнски храм. Да вдигнеш черквата във въздуха, за да убиеш един човек! В България влиянието на болшевизма беше страхотно силно. То се сблъска с национализма, от една страна, и с прогерманските настроения, от друга. Е, аз по това време бях момче, което ходеше повече по момичета, отколкото да се занимава с политика, но все пак постепенно започнах да виждам какво става. Обстановката и въздухът по царско време бяха наситени с експлозив. При комунизма нямаше такава експлозивна атмосфера.</p>
<p><strong>Може би и заради липсата на свободна изява, както сам казахте?</strong></p>
<p>Не само това. Просто народът беше много смазан. Комунистите го смазаха още от самото начало. Така нареченият народен съд започна да действа още в края на 1944 г. На 1 февруари 1945 г. бяха екзекуциите. Избиха всички министри, три четвърти от народните представители и дипломати, въобще избиха елита на България и това е само една малка част от хората, които загинаха без никакъв съд и присъда. Просто влизат в едно село, вадят кмета и му теглят ножа. Това беше истински терор. И този народ, който беше свикнал по турско време да бъде население, а не народ, навлезе в такова отношение към нещата – „защо пък аз сега да излизам на преден план, та на мен да ми отрежат главата”. А преклонената главица остра сабя не я сече. Това беше.</p>
<p><strong>Разказвали сте и преди за баща си, който е един от адвокатите на ген. Владимир Заимов преди 9 септември, а след това – на част от ликвидирания политически елит на България. Как се отрази това на съдбата ви?</strong></p>
<p>Тогава хората имаха други нагласи по отношение на някои неща. Например сега ние смятаме, че е много вероятно еди-кой си съдия да сложи в джоба си 5 хиляди лева. По царско време, когато моят баща практикуваше право в София като адвокат, да помислиш, че съдия може да вземе пари, беше абсурд. Баща ми за първи път се сблъска със съдебно решение, което не беше взето в съдебната зала, а в някакъв политически кабинет. Става дума за ген. Заимов. По отношение на това, че ген. Заимов беше съветски шпионин, няма две мнения. Това беше доказано с документи, със свидетелски показания. Баща ми много добре знаеше, като негов защитник, че може да пледира само за разбиране, че той го е правил от дълбоко вътрешно убеждение, а не за пари. Но въпреки това много трудно понесе факта, че ген. Заимов беше осъден. След 9 септември пък, когато го връхлетяха близките на задържани министри, народни представители и пр., той се чудеше как да откаже на тези хора, но нямаше кой друг да ги защитава. И той пое защитата на тези близо 30 души. Всичките ги разстреляха, с изключение на кмета на София инж. Иванов. Единствено него осъдиха на доживотен затвор. Това баща ми просто не успя да го понесе. След Народния съд той се отказа от адвокатстването. Налегна го депресия и стана друг човек. Две години след това умря от масивен инсулт. Беше на 66 години. Много по-млад, отколкото съм аз сега.</p>
<p><strong>Имаше ли моменти, в които усещахте, че губите играта за надхитряване на онези, които ви „натискат отгоре” по време на комунистическия режим?</strong></p>
<p>Аз загубих тази игра за известен период от време. Няколко години след това мъничко по мъничко допълзях пак до положението да мога да играя. Но в един момент я загубих. Вижте, аз съм известен с летящата фраза „Да, ама не”. Това беше наистина една епоха на „Да, ама не”. За всичко, за абсолютно всичко. Това беше време на тържеството на двуличието и на лицемерието. Нищо от това, което виждаш, не е истинско. Виждаш едно лице, обаче зад това лице има нещо съвършено друго. Радиото свири български шлагери, престилката трябва да е под коляното на момичетата, момчетата да са късо подстригани, а вкъщи те слушат „Бийтълс”. Всичко беше двойно – едното за пред хората, другото истинското. Когато се сблъсквах с това повсеместно явление, просто полудявах. И тогава се роди това „Да, ама не”. Нарежда ми главният директор на БТА да отразявам войната между евреи и араби от 1973 г. Понеже няма там наш собствен кореспондент, ние ползваме информациите на световните агенции. Аз събирам от всички световни агенции и трябва да направя информацията за деня – какво става в тази война. И хубаво, евреите печелят, побеждават, разгромяват противника. Какво ми казва на мен директорът? „Ми да, това не можем да го крием, евреите наистина побеждават, слязоха под Суец, тръгнаха на север към Кайро и излязоха в тила на египетската армия в Синай, това не можем да го скрием”. И ти го казваш като факт. Слагаш точка и след това започваш нов абзац с едно „но”. И тук трябва да е „Да, ама не”. Тук сега трябва да проличи нашата идейна и класова интерпретация на събитието. À направете го де. Напишете вие сега тази интерпретация на повсеместните победи на евреите над арабите. Как ще го направите, не е ли да полудееш?</p>
<p><strong>Какво направихте вие?</strong></p>
<p>Ами справил съм се някак, защото бях един от добрите в агенцията.</p>
<p><strong>А кога загубихте битката? </strong></p>
<p>Когато влязох в затвора. Брат ми беше арестуван за спекула по член от наказателния закон, който предвиждаше доживотна присъда или смърт. Беше продал кола със 100 хиляди лева отгоре. А тогава нямаше задържане за 24 часа, пък след 72 часа, ако няма доказателства, да те пуснат. Нямаше такова нещо. Бутат те в затвора и толкоз. И него по същия начин го бутнаха в затвора. Аз тъкмо си бях взел държавния изпит. Баща ми беше умрял и майка ми вика: „Нали си адвокат, кажи какво става с батко ти”. И тогава в съда попаднах на един, когото познавах от казармата. Оказа се, че е заместник-прокурор. Той започна да ме изнудва – „Ще уредим въпроса при следователя, той ми е приятел, но трябва да му направим един подарък”. Аз тичам при тъста на брат ми, който беше търговец и който намери парите. Трябваше да ги занеса на заместник-прокурора. Той ме заведе в тоалетната на Съдебната палата и ми каза да оставя пликчето в последната клетка на перваза на прозореца. Аз излязох, той влезе след мене, взе пакетчето и си замина. Не го видях две години. След това го хващат този заместник-прокурор, че взимал подкупи на поразия, и то много по-големи от тези сто хиляди лева, които му дадох аз. Той изпял и моя случай и ме разпитваха като свидетел заедно с още 30-ина души. В един момент заместник-главният прокурор, който наблюдаваше случая, ми каза, че съжалява много, но трябва да ме задържи, защото наистина 30 души са дали пари, но аз съм единственият, който е завършил право и би трябвало да знам какво значи подкуп. И ме задържа. От този момент нататък всичко, което бях учил, се срина. Всякаква перспектива се срина.</p>
<p><strong>Това ли беше причината да се откажете от правото?</strong></p>
<p>Можех да упражнявам вече по-късно тази професия, но журналистиката много повече ми хареса. Бях влязъл в това русло и нямаше излизане.</p>
<p><strong>Разказвате, че преди 9 септември е било абсурдно и невъзможно да подкупиш съдия. Вие сте юрист по образование, как оценявате състоянието на съдебната система в третата България?</strong></p>
<p>България има нова конституция от 1991 г. Конституцията е основният закон на една демокрация. При демокрацията този основен закон е базата, върху която почиват всички останали закони. Конституцията от 1991 г. в момента е като труп. Тя е една фараонска мумия, която лежи в саркофаг. Тя нито диша с времето, в което ние живеем, нито е подходяща за проблемите, които среща държавата сега. Тези проблеми в никакъв случай не са същите като през 1991 г., и обществото не е същото. България се нуждае от радикални реформи във всяка една област, но тези радикални реформи не могат да станат при наличието на тази конституция. Тя трябва да бъде отменена и институцията Велико народно събрание да отиде в историята. Конституцията на една велика демокрация като САЩ има само седем члена. Ако трябва да бъде изменена конституцията на САЩ не се свиква „Велик конгрес”. Питате ме за съдебната власт. Тя не може да функционира при тази конституция. Не може държавното обвинение, прокуратурата да е част от съдебната система. Това е конфликт на интереси. Прокурорът е адвокат на държавата, той принадлежи на изпълнителната власт. В България прокуратурата трябва да бъде в изпълнителната власт точно както е в САЩ – министърът на правосъдието е и главен прокурор. Това е само един пример. Време е наистина да бъде написана нова конституция. България не може да влезе в европейското си бъдеще с тази. Така че има да се правят ужасно много реформи.</p>
<p><strong>А медиите? Има ли реална свобода на словото, или пак сме във формулата „Да, ама не”, някаква подменена реалност?</strong></p>
<p>В комунистическо време ние нямахме медии. Имаше някакви медии, в които една огромна част от информацията беше табу. Това беше вътрешната информация. Няма някой да вземе да коментира защо например еди-коя си комисия решила така или другояче. Плурализмът тръгна с третата България и аз бих казал, че ако можем да говорим за острието на копието на реформите след 10 ноември, това беше печатът, това бяха медиите. Интересно е, че по-голямата част от хората, които отговаряха за тези медии, бяха членове на комунистическата партия и въпреки това те оглавиха това настъпление към плурализъм.</p>
<p><strong>Да, но по-късно започна да става видим генезисът на „свободните” медии след 10 ноември, това, че бившите тайни служби стоят в основата на повечето частни медии. </strong></p>
<p>Всичко това дойде малко по-късно. Аз ви говоря за първоначалното време на звезди в очите, когато всичко беше еуфория и желание да разчупим веригите. Стефан Продев например ме намрази, защото не очакваше, че дръпнатата нишка ще започне да разплита целия чорап. В началото имаше огромна енергия и желание да разчупим системата.</p>
<p><strong>А после, а днес?</strong></p>
<p>Сега се вижда, че всъщност ни изманипулираха под носа. Ако едно време имаше зависимост от ЦК на БКП, сега има някаква друга зависимост, която не виждаш, обаче си личи. Това, че днес има зависимости, е съвсем ясно и те се засилват за съжаление.</p>
<p><strong>Да се върнем към вашата биографична книга. Споменахте, че последната глава разказва за омърсяванията, които сте преживели. Тя ли беше най-трудна за писане? За какви омърсявания става дума?</strong></p>
<p>Като я прочетете, ще видите. Аз съм единственият, който преди пет години каза, че от мен в ДС нещо е останало. И не го казах случайно.</p>
<p><strong>Продължава ли да ви тежи тази тема, или успяхте да я изтласкате след написването на книгата?</strong></p>
<p>Не мога да я изтласкам съвсем, винаги ми е тежала. Е, сега, на тази възраст, съм така да се каже, качен на един пиедестал и наблюдавам отгоре какво става под мен. Вече абсолютно не ми пука дали някой ми вярва или не ми вярва. Абсолютно не ми пука дали някой си мисли, че нещо искам да изкяря за себе си. Ужасно съм благодарен, че срещам много доброжелателно отношение към мен отвсякъде. Не мисля, че има хора, които ме мразят, и ако има такива, те са не повече от двама-трима души.</p>
<p><strong>А има ли такива, които имат основание да ви мразят заради миналото, свързано с ДС? </strong></p>
<p>Не, не, не. Най-напред аз въобще не познавам тези, които навремето ме принудиха, хайде да не казвам принудиха, защото ще излезе, че... Както и да е. Не искам да говоря на тази тема. Не случайно съм я оставил за накрая тази глава. Като чуя формулировката „агентурно минало”, изтръпвам от яд, защото това е един кюп, в който не можеш да сложиш всички. Комисията по досиетата досега не е вадила моето име, но там не може нещо да не е останало. Нали така се казва, че там винаги нещо остава. Аз не бих искал в никакъв случай комисията да каже: „Тука има нещо останало от Петко Бочаров”. От този момент агентурното минало не ми мърда. Но това е толкова смешно, никакво агентурно минало при мен няма.</p>
<p><strong>Казахте, че репликата „Да, ама не” е жалон на комунистическа България заради лицемерието. Не смятате ли, че тази фраза е подходяща и за лого на последните 20 години? </strong></p>
<p>Също е валидна и сега. В много голяма степен е валидна, защото какво виждаме – някакъв бивш борец се разхожда с блиндиран мерцедес, а зад него втора пилотна кола с десет души охрана. Е, това не е ли „Да, ама не”. Кой е той, какво е, откъде има тези пари, защо живее по този начин... Агджа излезе от затвора. Ами Агджа е бил в България в стая 911 на Японския хотел и е отсядал там редовно. В този хотел турският мафиот Бекир Челенк и други са прекарвали заедно със съпругите си. Те всички са се занимавали с контрабанда и тази контрабанда върви и до днес. Тези хотели по Черноморието и по планините – това са милиарди левове. Откъде са тези милиарди? Това от светлата икономика ли е? Двадесет години никой не посяга на престъпността. Грижата е повече за бандитите, отколкото за техните жертви. За да започне България да се развива като държава, трябва да се премахне тази престъпност. Тя не може да бъде изкоренена, но трябва да бъде доведена до положение на търпимост. И сега, като гледам какво прави Цветан Цветанов, му пожелавам да продължава по същия начин, докато обезглави тази хидра.<br /><em></em></p>
<p><em>*Петко Бочаров е роден на 19 февруари 1919 г. в София. Завършил е Американския колеж, а след това и право в Софийския университет. От 1952 г. до 1983 г. работи в главна редакция „Международна информация” на БТА. Наричат го доайен на българската журналистика. Той има богат журналистически опит, следил е световните и вътрешнополитическите събития в продължение на десетки години. Има публикации и излъчени коментари в почти всички печатни и електронни медии у нас. Предстои да излезе от печат мемоарната му книга „Картини от три Българии”.</em><br /><br /><em><strong>С Петко Бочаров </strong></em><em><strong>разговаря</strong></em><em><strong> Димитрина Чернева</strong></em></p>
