“Западното човечество, във всеки случай европейското, изглежда иска да се обедини изцяло, но не за да направи нещо ново и велико, а за да откаже единодушно и безвъзвратно да слуша и дори да чува въпроса: какво да се прави?”. Това пише френският философ Пиер Манан в новата си книга, La Loi naturelle et les droits de l'homme (“Природният закон и правата на човека”), откъси от която публикува“Фигаро”.

 

 

Пиер Манан е ученик на Реймон Арон, на когото е бил асистент в “Колеж дьо Франс”. Изследователски директор в Училището по висши социални науки в Париж (EHESS), Пиер Манан е едно от най-ярките имена на съвременната френска философска мисъл. Той е и един от създателите на авторитетното списание Commentaire през 1978 година.

 

Очарование и риск от отпускането

 

Laissez-faire, laissez-passer (не се месете, дайте път) е простата, но изключително съблазнителна формула на модерната свобода, независимо дали става въпрос за движението на пари, работници, идеи или импулси, пише Пиер Манан. Винаги има една част от обществото, една сфера на дейност, един аспект от човешката природа, една област от битието, която все още е възпрепятствана. Винаги има спънки, хора и неща, които пречат. Винаги има нова свобода, нови права, които трябва да бъдат обявени, за да се отприщи, избави, освободи природната нужда, която вече е съществувала и чийто натиск се е усещал.

 

Ако за миг си запушим ушите за непрекъснато нашепваното внушение laissez-faire, laissez-passer и направим усилието да бъдем внимателни към практическия живот, такъв какъвто можем да го наблюдаваме в нас и извън нас, ще забележим, че всяка дейност е най-малкото тенденциозно или скрито заповядваща, или заповядвана. Затова човешкият живот, бил той публичен, социален или личен, винаги е напрегнат. Това не е нито недостатък, който трябва да поправим, нито болест, от която трябва да се излекуваме, разсъждава френският философ. Според него ние вярваме в постулата, че известно бездействие, или известно въздържание, е в основата на най-големите блага.

 

Докато потоците на хора и стоки се разширяват и ускоряват, ние премахваме спирачките и се въздържаме от действия, които биха могли да обуздаят и насочат движението на тези потоци. Освен това, мислим си ние, нищо не е по-неблагодарно или безплодно от напрежението, характерно за действащия човек, независимо дали е загрижен за този или за онзи свят. 

 

“Избягвайте стреса”, “останете готини”, “не се хващайте за главата” са няколко версии на единствената заповед, чиято валидност признаваме. За нас граматиката на човешкия живот се свежда до две форми на пасивност - “бездействам” и “наслаждавам се”. Между тях вече няма място за действие, подчертава Манан. 

 

Западното човечество, във всеки случай европейското, изглежда иска да се обедини изцяло, но не за да направи нещо ново и велико, а за да откаже единодушно и безвъзвратно да слуша и дори да чува въпроса: какво да се прави?

 

“Имам право на това”

 

От  1968-а  всички големи институции - първо Католическата църква, след това Университетът, накрая Нацията бяха изправени пред радикално оспорване на тяхната легитимност и вътрешен смисъл, пише Пиер Манан. Не само че членовете на тези институции проявяваха все по-силно желание да се освободят от тях и евентуално да премахнат техните правила: движението дойде и отвън, или по-скоро целеше да заличи границата между вътре и вън, между Църквата и “света”, между университета и обществото, между нацията и човечеството. Неограниченият суверенитет на индивидуалните права се превърна в неоспорим аргумент за всеки, който иска да оспори правилата и смисъла на която и да е институция, разсъждава известният френски философ. 

 

В името на принципа на човешките права, искат да забранят на нациите да приемат законите, които смятат за полезни или необходими за съхраняването и окуражаването на съвместния живот и образованието. Вече не градовете определят кой ще бъде гражданин и при какви условия, тъй като вече всеки има право да стане гражданин на града, който си е избрал. Може да се каже, че независимо за коя институция става дума, всеки индивид има безусловно право да стане неин член - безусловен, т.е. без да трябва да се подчинява на специфични правила - на “закона” - който регламентира живота на тази институция. Независимо дали става въпрос за нацията, семейството или университета, институцията не би могла да противопоставя своите правила на индивида, който се позовава на желанието си или на своето право, като двете вече се смесват. Това “право” се разбира във все по-широк смисъл: не само като право “да имаме всичко”, а като право да бъдем всичко, което сме, или искаме да бъдем. 

 

 

“Кой съм аз, че да съдя?”

 

Когато гледаме “другаде”, към “култури” или “цивилизации”, които са извън нашата зона, или са “екзотични”, в истинския смисъл на тази дума, ние смятаме за свой дълг и заслуга да не ги съдим, ласкаем се, че не се шокираме от понякога силно шокиращите им форми на поведение, които имат според нас разумен или приемлив, във всеки случай невинен смисъл в разглежданата “култура”.

 

Когато става дума за нашата област обаче, не пропускаме нищо - реформаторското ни усърдие е неуморно и безпощадно в строгостта на преценката за нашите социални и морални подредби, в които според нас винаги има нещо ирационално, неприемливо и порочно. “Другаде” ние бихме се изчервили, ако се осмелим да претендираме да променим каквото и да било в “техните нрави”; “тук” неодобрението на господстващото мнение е насочено към онези, които биха искали да запазят нещо от “нашите нрави”, изтъква Пиер Манан. 

 

От една страна, ние твърдим, че човешките права са строго универсален принцип, валиден за всички хора без изключение; от друга страна, ние твърдим, че всички “култури” са равни и всяка преценка, която се стреми да ги оцени в пълния смисъл на тази дума, която най-малкото би предвидила възможността да ги йерархизира справедливо, е дискриминационна, така че всяка оценка се възприема като посегателство към равенството на човешките същества, подчертава френският философ. 

 

Той дава за пример един виден социолог, признат специалист по исляма, който осъжда християните, които публично изразяват резервите си към “ЛГБТ правата”, защото така влизат в противоречие с “общите европейски ценности”, но обявява за “съвместим с нашите модерни общества” исляма, “не непременно либерален”, на “новите мюсюлмански елити”. Така Оливие Роа явно осъжда в християните онова, което се въздържа да съди при мюсюлманите.

 

Станалата почти изключителна власт на човешките права едновременно възбужда и възпира способността ни да съдим. Притиснати между разнообразието без правила на културите и свободата без закон на човешките права, ние нямаме вече надеждна опорна точка, за да направим практическа преценка, заключава Пиер Манан.

 

“Уважавайте моята чувствителност”

 

Когато правата достигнат предела на разширяването си и установят изключителната си легитимност, протиповоставяйки се победоносно на всяко колективно правило, когато законът, роб на правата, вече няма, така да се каже, “практическа материя” за регулиране, тогава той започва да търси всеки един от нас в неговото субективно страдание или наслада и излага този страдащ или наслаждаващ се индивид на публична светлина, заповядвайки на всички да признаят това страдание или наслада - да ги “признаят”, тоест да им придадат стойност, която може да се противопостави на който и да било закон или правило. 

 

Тогава, пише Пиер Манан, човешкото същество престава да бъде политическо животно, определение, което обхваща рояк от извънредно практически въпроси, най-проницателният от които пита кой е най-добрият режим на града или кой е най-справедливият политически ред.

 

В закона на правата няма място за тези въпроси. Правото, обявено и гарантирано от новия закон, не засяга “дела” или “приноса” на всеки един от нас към общото благо, а отношението към самия себе си на всеки един, скаран с каквото и да било участие в общия живот, или дори лишен от значение за общия живот. Това разделение на интимното/частното и на общото/публичното се подкопава, когато отношението към себе си, в различните му форми, излезе под прожекторите, когато го принудят, така да са каже, да заеме публичното пространство. 

 

Социалната атмосфера е наситена със субективните искания на хора, които претендират за признаване не на това, което правят, а на това, което са, констатира в книгата си Пиер Манан. Вместо социалната енергия да се използва главно за “излизане от себе си”, за споделени дейности, за участие в нещо общо, все по-голяма част от тази енергия се отклонява, за да се утвърждава неизразимото чувство на живия индивид, на чувстващия или чувствителен аз.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от категорията

9 коментар/a

бойкий на 27.06.2018 в 10:30
"Излизане от себе си" не значи обезателно разтваряне към или в общото. Излизането може да не е равно на обезличаването в общото, а трансцендиране на себе си, за да не мистифицираме из-лишно общото, а да го видим реално такова, каквото е - като събитие на цялото. Защото общо без цяло е чисто и просто постулат, какъвто впрочем е всяка де-финиция чрез общото, в която се крие опасността от обезличаването на Лицето, мълвящо или бълващо Словото. Защото субект-предикатната връзка съдържателно е невъзможна без общото (дедукцията), ала формално погледнато не общото избира да мисли или да не мисли, а само онова общо, което бива използвано дискретно, т.е. субектно.
Станчев на 27.06.2018 в 11:18
Оттук до лудостта има само една крачка. Западната цивилизация се оказа в глуха линия и вместо да си го признае и да се върне назад , тя тъпо и упорито буксува. Няма вечни цивилизации - западния проект е изчерпан и следва въпросът - А сега накъде ? Нов световен ред може би със тотална унификация, роботизация, чипиране, но преди това трябва да се редуцира човечеството до по приемлива бройка - на камъните в Джорджия се споменава 500000000 като лимит. На печелившите - честито ! :-) Но има един малък проблем - за да се изчисти човечеството от ненужните хора трябва глобална катастрофа - ТСВ, пандемия, извънземна инвазия, изборът е голям.
Ханибал Барка на 27.06.2018 в 11:42
Благодаря за чудесния превод и статия. Съгласен съм с всяка дума.
Tулуза на 27.06.2018 в 14:08
Позволявам си една забележка. Не е перфектен превода на г-жа Дачкова по отношение заглавието на книгата. "La Loi naturelle..." не може да се преведе като "природен закон " , а по скоро като "Естественият закон" , има известна смислова разлика. И така заглавието придобива смисъл на философска книга , а не на учебник по биология. С най-добри пожелания за останалото.
Галя Дачкова на 27.06.2018 в 14:19
По принцип не отговарям на забележки, но тук ще уточня, че опозицията природа/култура, която е централна в книгата на Манан, а и не само там, ме накара да преведа заглавието като "Природният закон". Благодаря за вниманието.
Helleborus на 27.06.2018 в 18:30
В света около нас има две воли, разрушителна и съзидателна. Съзидателната е тази, която подрежда света към съвършенство, което е преди всичко ред и закон. Закон не означава в никакъв случай буква или догма. Защото той действа на всички нива в човека, умствено, емоционално, той повелява на емоционално ниво да тушираш злонамерените мисли, на умствено включва да се усъвършенстваш и в логическата мисъл, да знаеш. Подчинението на този закон няма как да не минава през окастряне и орязване на излишните клонки. Подобно селектирането и култивирането на плодните дървета, които се попритискат, за да дадат оня плод, който обичаме толкова много, докато оставени на пълна свобода, те подивяват, често спират да дават плодове, които и без друго са кисели, биват нападани от вредители и в крайна сметка изгубват естеството си на плодни дървета. Теорията човек да се остави на пълна свобода и на всичките си желания трябва да е ясно, че води до същото, до превръщането на човека в безполезен за останалите индивид, който рано или късно ще бъде напълно разрушен. Но преди да бъде напълно разрушен и изяден от вредителите, може да се порадва на своята свобода и безполезно съществуване. Общо взето това е модата и аз нямам нищо против, стига да не се опитват да възпитават така и моите деца. Ето тук е проблема, че такива хора не се грижат за собствените си права, не се обединяват в групи, където да живеят според вижданията си. Те посягат на чуждото, като отделят по-слабите и зависими, уж да ги защитават. От близките им! Защото тази съзидателна воля не протича по случаен път, тя минава през корена, ствола, за да стигне до вейките. А мъжкото естество е подобно на този корен, който е забит направо в източника на познание и сила, мъжът е най-близо, просто така е устроен света. По-нататък тези сили и познание се поемат и трансформират и от жената, за да се превърнат в плод и да нахранят света. Така в симбиозата на семейството е закодиран Живота. Без всички тези елементи да са заедно, не се получава. Е, мъжете и жените са полезни и извън семейството, но това не променя тяхната различна функционалност. Тези подмолни същества, които се подчиняват на призива за разруха и хаос, визирайки го като пълно освобождение, не е като да не познават тези процеси, защото всеки познава врага си, те нарочно удрят по това триединство. Те отделят децата, понеже родителите не зачитали правата им да правят каквото им мине през ума. После насърчават и жените да презират и се подиграват на мъжете си, които понякога не са толкова находчиви и хитри като тях и днес масово жени презират мъжете си и си въобразяват, че ги превъзхождат. Колкото и една жена да бъде превъзходна в своето си естество, то си остава женско и има нужда от корените. Затова нашите предци са написали във Всеобщата декларация, че семейството е най-малката клетка на обществото, няма детски права, няма женски права, има семейства, функциониращи заедно. И когато родителите разбират своите функции, когато държавата не ги дублира като мащеха и не ги мачка, случаите на злоупотреби с деца са сравнително редки. Поне в нашата древна култура, нищожен процент. Само че днес темата за домашното насилие е хит, но то произтича от това противопоставяне вътре в домовете, където никой не си знае мястото, а всеки е учен на егоизъм и пак егоизъм. Войните откъде са, завоевателните, от този егоизъм, да си живея добре, да плячкосвам, да ми служат наготово. Това става и в семействата и никога няма да се промени, докато родителите не започнат да възпитават децата си да дават, а не да вземат, да изпълняват задълженията си към деца, съпруга, съпруг, да се грижат един за друг. Никога обществото няма да преодолее агресията във взаимоотношенията, ако не промени егоистичното възпитание. А точно това възпитание искат да наложат правозащитниците.
Кукуряк на 28.06.2018 в 10:52
Helleborus, подписвам се под всяка Ваша дума в това есе!
мучим вместо да говорим на 29.06.2018 в 08:14
Защо ми се струва , че Европа в момента е в конфликт със самата себе си както през 15-16в когато Сюлейман велики е стигнал до Виена и Малта и Сицилия и ;цяла северна Африка е подчинена и ислямизирана/тогава е нямало бежанци / , а папата и Свещенната Римска Империя т.е. цяла Зап. и Средна Европа се дърлят кой е по -католик от папата дори,Реформацията и антиреформацията,инквизиция с/у лютеранството и калвинизма. А Балканите вече са по власта на полумесеца и т.н. османски турци които в началото са само еничерите на исляма. А този Хелеб...е само дървен философ и да go to Hell.
Helleborus на 30.06.2018 в 18:39
29.06.2018 в 08:14 Всеки, който изгуби нещо ценно вътре, губи нещо ценно и навън. Балканите са паднали под властта на хора, чиято мечта е била да сразят Христовия кръст, защото самите те са изгубили този кръст вътре в себе си. Има времена на падение, когато знанието и мъдростта се изгубват, понеже критично намалява броя на хората, които искат да бъдат носители на това знание и просвещение. То се носи само от живи хора, затова се тачи паметта им до века. Такива времена са последвани от бедност, упадък, робски времена. Тогава хората възроптават най-често, но не се сещат да се обърнат нагоре без роптание и да си понесат кръста отново. Обратният процес, възраждането, винаги е съпътстван от появата на будители, които връщат хората към ценностите, да са отговорни, грижовни, посветени на доброто на народа си и бъдещето на децата си, да изпитват нещата и да внимават как ходят. Тогава се случва обратното, когато спечелиш нещо вътре, започваш да печелиш и територия навън, защото тя ти се ДАВА да я населиш с добро. Видимите процеси, колкото и да ги изследваме, те са подчинени на невидимите, губиш вътре, губиш навън, печелиш вътре, печелиш и навън. Не говоря за кратката радост на някоя мутра да си спечели пари само за себе си, което може да стане и по нечестиви начини. Говоря за онова състояние, което наричаме благоденствие и което е обещано на всеки род и народ, който се върне към точно тези ценности. Много пъти в историята народи горчиво са се каели за грешките си и са били възвръщани към това благоденствие, българският народ, с малки изключения на по-мъдрите хора, е изпаднал в роптание, без да осъзнава духовната си нищета, която е в основата на бедите му. А не Западна Европа или САЩ или Русия. Враговете на хората са им дадени точно за да ги мачкат, за да ги подбудят към ревност. Подобно на блудния син, който каза, станал съм по-нищожен и от слугите на баща ми. Ще се върна и ще си призная грешката, за да заживея поне като тях.

Напиши коментар