Хамит Бозарслан е преподавател в Училището по висши социални науки в Париж (EHESS). Специалист по Турция и кюрдския въпрос, той е автор също на книгата “Криза, революция и състояние на насилие. Близкият изток 2011-2015 г.” (Crise, Révolution et état de violence. Moyen-Orient 2011-2015 (CNRS, 2015), “История на Турция. От империята до наши дни” (Histoire de la Turquie. De l'Empire à nos jours (Tallandier, 2013), “История на насилието в Близкия изток. От края на Османската империя до “Ал Кайда” (Une histoire de la violence au Moyen-Orient. De la fin de l'Empire ottoman à al-Qaida (La Découverte, 2008).
- В трудовете си говорите за процес на “де-цивилизация”, но какво бихте казали първо за термина “цивилизация” в ХХI век?
- От Тукидид до Норберт Елиас и Зигмунд Фройд, като се мине през Ибн Халдун (магребски мислител от ХIV век) и Просвещението, дефиницията на цивилизацията не се е променила: цивилизацията е доверие във времето и пространството, във факта, че можем да отправим рефлексивен поглед към миналото, да овладеем настоящето и да се проектираме в миналото, да се движим в пространството, без да се плашим и нагрубяваме. Цивилизацията е способността да съществуваме индивидуално или колективно, но да мислим за себе си и като за универсални. Тя е удобство, но това удобство се заплаща: трябва да приемем зависимостта от другите, умиротворяването и “омекотяването на нравите”, които изискват подчиняване на ред и на поведението и нормите, които той налага, ограничаване на собствените свободи, доброволно отричане от властта на мускулите.
Несъмнено трябва да изходим от де-цивилизацията, за да разберем (и по-добре да оценим) какво означава цивилизацията: в Сирия през 2012-2013 г. приблизително 1200 милиции раздробиха колективното време и пространство и можеха да действат напълно свободно, за да стигнат до военни и следователно икономически и човешки ресурси. Но цената, платена за тази свобода, беше разрушаването на живота, на другите и царство на смъртта. Същото се отнася за анти-демокрацията. Изключително трудно е да се определи какво е демокрацията, но едно кратко отклонение към Китай, Иран, Турция или Русия през 2000-2010 г. позволява лесно да разберем какво означава нейното отсъствие.
- Често се питаме за ролята на Просвещението в историческия процес на радикализация и рационализация. Какво е неговото реално въздействие?
- Разбира се, Просвещението е дало повод за многобройни интерпретации и аз естествено признавам техния потенциал да отключат процес на радикализация. Но никога не можем да установим причинно-следствена връзка между Просвещението и трагедиите от ХIХ и ХХ век, както не можем да обясним режима на Червените кхмери с “Капитала” на Маркс, който преди всичко е бил хуманист.
За Кант Просвещението беше способността да излезеш от непълнолетието, за да достигнеш “пълнолетие”. Този нов статут гарантира свобода, но я свързва веднага с отговорността. Просвещението е способността да критикуваш света такъв, какъвто е, но също така да поддържаш критична позиция, самият ти да се изложиш на критика, да мислиш за себе си в многообразието и сложността.
Трагедиите, белязали последните два века, не се обясняват с Просвещението, а именно с изоставянето на неговия критичен потенциал, с прехода към режим на “увереност”, на класа, раса или творчески Разум, с хилиастичното търсене, което искаше да разруши това, което Хронос беше създал по простата воля на Кайрос. Нека се ограничим само с един пример: младият нацистки демограф Петер-Хайнц Серафин смяташе, че войната му дава възможност и право да поправи демографските “грешки” през последното хилядолетие в Европа, като елиминира милиони европейци.
- Либералният индивидуализъм продукт ли е на този процес на де-цивилизация, или е неговият източник?
- Учуден съм, дори шокиран, виждайки колко лесно се свързва термина “либерализъм” с “неолиберализма” на Chicago Boys (възпитаници на проф. Милтън Фридман - бел. ред.) или Тачър (“обществото не съществува”), или с кървавия капитализъм на Пиночет. Няма да се определям като “индивидуалист” или “либерал”, но ще направя ясно разграничение между либерализма и де-цивилизацията. Както Ернест Блох, Ернест Касирер, Норберт Елиас или Хана Аренд забележително разбраха, де-цивилизациято от 1930-1940 г. се състоеше в разрушаване на индивида, за да се слее с “масата”. Без памет, мрежа, социална тъкан, познавателна способност, това, което оставаше от индивида, трябваше да се “масифицира”, да вие с вълците, за да не бъде разкъсано от тях. Нацизмът, сталинизмът, хомейнизмът, днешният джихадизъм е превръщането на тази масификация в последен източник на властта.
- Надълго разглеждате рационалността на индивидите: рационални ли са хората?
- Ще кажа, че сме управлявани от нашите интереси, което по принцип би трябвало да ни квалифицира като рационални същества, и от нашите страсти, които винаги имат инстинктивно измерение. Но ние сме конституирани в градове, а именно в множествена и сложна общност от граждани, за да защитаваме противоречивите си интереси, оставяйки същевременно място за процъфтяване на нашите страсти. Историята обаче ни показва, че това равновесие е крехко и може да се срине, когато обществото се обезцветява в своята рутинна рационалност, без въображение и хоризонт, или потъва заради разрушителните си страсти, както по време на Пелопонеската война или Първата световна война. Откъдето и необходимостта да отхвърлим фатализма, за да позволим на следващите поколения да измислят свои светове, но и да въведат понятието отговорност, индивидуална и колективна, като коректив на нашите страсти.
- Може ли теорията на конспирацията да се разбира в светлината на процесите, които описвате?
- Теорията за заговора е относително лесна за анализ, от гледна точка на социалните науки: тя трябва да отговори на нуждата от ориентири, от “осмисляне на света” и на намирането на интрига с окултен произход, с криволичещи пътища, със злокобни цели, която ни обяснява какво се случва. Машинацията е достатъчно разработена, за да изглежда загадка, но недостатъчно, защото оставя следи, които водят до нея и позволяват да бъде разкрита… Всички ние сме заинтригувани от тази фабрика за интриги, което ни кара да се нахвърляме да четем Дан Браун и Даниел Истърман.
Но демократичният град не може да се ограничи с тази констатация, която, както казах, е лесно да се направи. От геноцида на арменците до този на тутси, минавайки през Холоста, от сталинския терор до чистките и халюцинационните процеси в Турция на Ердоган, минавайки през маккартизма, няма нито една зловеща фаза в човешката история, която да не се е възползвала от теорията за заговора. Както разбра епистемологът Карл Попър, властите, които се изтощават в развалянето на заговори, насочени срещу тях, накрая сами потъват в огромни конспиративни машинации.
- Припомняте до каква степен Сент-Бьоф е съжалявал, че “индустрията прониква в мечтата” и цитирате мисълта на Адорно и Хоркхаймер за “културната индустрия”. Дали това е добра рамка за анализ на днешната криза?
- Сент-Бьоф и двойката Адорно-Хоркхаймер пишат с един век разлика и при условия, които са напълно различни. Поразително е обаче да видиш страха от свят без култура, който следователно е изпразнен от смисъл. Разбира се, аз ги цитирам с възхищение и съпричастност, но също така, за да се разгранича и да внуша, че историята не е затворена, че цивилизацията не се свежда до техническата си форма и културата не е мъртва.
Сент-Бьоф завършва изречението си с едно меланхолично изявление: “книжарницата умира!”. Но два века по-късно, в съвсем малкия периметър, в който аз живея, има три абсолютно прекрасни книжарници с много изискани книжари. Ако човек погледне филмовото производство в многообразието на неговите езици и художествени форми, има чувството, че мечтата е проникнала в индустрията толкова, колкото и индустрията е проникнала в мечтата.
- Как анализирате явлението “жълти жилетки”?
- Както много наблюдатели, аз също съм изумен от това, което се изразява покрай движението на “жълтите жилетки”. Уви, дълбоките истини на едно общество по-често се проявяват в неговата периферия, отколкото в откритото му сърце. “Жълтите жилетки” са катализатор на напрежение между страстта към равенство и страстта към свобода, които Токвил улови в своята епоха: демокрацията може да просперира, само когато тези две страсти се поддържат като страсти, но също така намират конкретни отговори.
Въпреки многобройните си недостатъци, съвременните демокрации в голяма степен защитават свободите (поне на тези, които имат законен статут), но важи ли същото за равенството? Както се опасяваше Токвил, легитимният отказ от неравенството може да стане свободоубийствен, да доведе до търсенето на изкупителни жертви, “богаташите”, “интелектуалците”, еднополовите двойки, жените, които “кастрират” мъжете, “имигрантите” и, разбира се, “евреинът”, който винаги е “сребролюбец”, но е виновен преди всичко по рождение.
На тези стигми трябва да се отговори преди всичко, защитавайки личността, свободите и живота, но също така и обществото. Не съм сигурен, че отделните европейски общества разполагат с достатъчно ресурси, за да дадат този двоен отговор.
Превод от френски: Галя Дачкова