Свещеник Андрей Стефанов: Хората не сме много за обичане, но въпреки това Бог ни обича

Отец Андрей Стефанов

"Как станах свещеник - обикновените необикновени истории", том 1, излезе от печат на Петдесетница 2021 г. в София. В книгата са личните истории на тридесет и трима съвременни православни свещеници, събирани от съставителя в периода 2017-2021 г. Издава се с благословението на Негово Светейшество Неофит Патриарх Български. Книгата е достъпна в електронен вид безплатно на адрес https://bit.ly/KakStanahSvesthenik и във Фейсбук на адрес https://www.facebook.com/Kak.stanah.sveshtenik.

Предлагаме ви едно интервю от втория том на книгата, който предстои да бъде отпечатан. Разговор със свещеник Андрей Стефанов.

- Разкажете накратко за себе си - от къде сте, на колко години сте, от колко години сте свещеник и къде, къде сте израсъл, какъв сте бил преди да станете свещеник...

- Казвам се Андрей Стефанов. На 50 години съм. Свещеник съм в гр. Нови пазар, Шуменска духовна околия към Варненска и Великопреславска епархия. Освен в споменатия град служа още и в двадесетина населени места, като думата „служа” тук е твърде условна. В много от тях има символично присъствие на православно население, изоставени храмове и вяра, сведена до обреди и непонятни ритуали.

Израснал съм във Велико Търново. Семейството ми беше обикновено и добро. Не бих казал, че Бог осъзнато имаше особено място в живота ни. Родителите ми, честни и почтени хора, уважаваха Църквата и свещениците. Макар да не прибягваха до тяхната помощ, все пак с брат ми бяхме кръстени като малки, а на Великден майка и татко ходеха да „обикалят” храма, но този на село, защото там сътрудниците на властта бяха по-малко и беше по-малка вероятността родителите ми после да бъдат мъмрени, наказани, или да имат други неприятности в службата. Честваха се и имените дни на членовете на семейството ми по отколешен обичай с трапези и гости.

Благословията да отрасна в град, така тясно свързан с Църквата и вярата, без съмнение се е отразила върху мен. Въпреки безбожната власт, манастирите в търновския край си оставаха любимо място за посещение, особено през почивните дни. Моето семейство не правеше изключение и често отивахме до Преображенския, Петропаловския, или Дряновския манастир. Летата прекарвахме на село. Къщата ни беше близо до храма и заедно с останалите деца често влизахме в него, най-вече в късния следобед, когато свещеникът идваше за вечерната служба. Отец Михаил ни позволяваше да бием камбаните и това беше за нас голяма атракция. Помня колко странно се чувствах сред опушените образи и наслоената миризма на тамян.
Завърших Математическа гимназия. От малък имам влечение и уважение към науката, които не са ме напуснали и досега. Може би чудото на природните закони подсъзнателно е формирало удивлението пред Онзи, Който е сътворил всичко с премъдрост и мярка.

- Кога за първи път си помислихте, че може да станете свещеник и защо?

- По време на отбиването от мен на задължителната военна служба откриха Православния богословски факултет във ВТУ. Когато научих за това, без колебание реших да кандидатствам. Бях воден не от някакво осъзнато чувство, а по-скоро от интерес към тази нова и екзотична дисциплина.

Приеха ме и през 1992 г. започнах обучението си при тогавашните наши корифеи на богословската наука. Това, което се преподаваше, ми прилегна по невероятен начин. Имаше история, философия, пеене, изучаване на интересни езици. Впечатляващо беше излъчването на преподавателите, поне на част от тях. Именно те ненатрапчиво, наред със задължителните знания, „преподаваха” и вяра. Тогава, може би във 2 курс, у мен се зароди желание да стана свещеник.  

- Кога решихте да станете свещеник и как се случи?

- В края на 3 курс бях вече женен и очаквах първото си дете. Съпругата ми беше от гр. Нови пазар и когато ходехме там посещавах храма, където се опитвах доста несръчно да пея. Там се запознах с отец Димчо, който между другото, като разбра къде уча, ми предложи като завърша да дойда и да стана свещеник при него. Не приех това сериозно. Не мислех да напускам родния си град и да го заменя с една огромна неизвестност. За няколко месеца обаче размислих и взех да клоня към решение все пак да отида в малкия град. Неприятен инцидент в семейството ни окончателно ме убеди да предприема тази съдбовна стъпка. Съдбовна, защото знаех, че ще „бъда свещеник навеки”.

- Какъв е животът ви сега, спрямо преди да станете свещеник? Как протича един ваш ден?

- Станах свещеник на 24 години. Твърде рано, за да съм преживял нещо особено и запомнящо се. По тази причина не мога да направя съпоставка между живота си „преди” и „след”. Но откакто поех този нов за мене път, всичко придоби смисъл и постепенно дойде на мястото си. Доброто и злото, гордостта и смирението, великодушието и тесногръдието – картината на битието започна да ми се открива през призмата на вярата. Не бях от най-позитивните и оптимистични хора преди расото, но свещеническото служение ме възпита в трезвост спрямо света и човеците в него. Все още мисля, че ние хората не сме много за обичане, но знам, че въпреки това Бог ни обича.

Удивително! И все още смятам, че ако Бог не съществуваше, то светът щеше да е доста неприятно място, в което няма място за мен.

Свещеническото ми ежедневие не се отличава от ежедневието на всеки човек, който се е посветил на онова, което го привлича. Обичам да служа св. Литургия. Понякога смятам, че това е едно от малкото смислени неща, които върша. Предвкусването на Божието царство и участието на Господнята трапеза ме изпълва с радост. Понякога се виждам с хора, които желаят среща с мен. Стремя се да не подценявам ничий проблем, колкото и маловажен да е от моя гледна точка. Занимавам се с неизбежните дейности свързани с храмовете: осигуряване на средства,ремонти, сключване на арендни договори, водене на счетоводството и т.н. И разбира се, службите свързани с частните потребности и нужди на енориашите. През останалото време обръщам внимание на частните си дела, или просто почивам.

- Кое най-много ви помага и кое най-много ви пречи в служението ви?

- В служението ми помага убеждението, че от мен, като свещеник, от моето житейско дело има смисъл. Знам, че дори и в празния храм, което е често явление, молитвата е действена. Изпитвам радост да знам, че се моля и за тези, които са далеч от Църквата и Бога. С надежда за тяхното обръщане и спасение.

Най-голямата пречка в моето служение съм аз самият с моите страсти, човешки предразсъдъци и недостатъчна вяра. Съмнявам се, че мога да бъда пример за духовно подражание.

- Какво бихте искали хората да чуят за свещеничеството или вярата в Христа?

- Бих искал в свещеника хората да търсят и да откриват приятел в Господа. Да виждат в него човек, който се бори и заедно с тях върви по пътя. Изпитвам неприязън, когато чуя израза „моите духовни чеда” от устата на някой мой събрат. Все ми се струва, че дара на изповядването не е даден всекиму, а този, на когото е даден, няма да го афишира на всеослушание.

Бих искал хората във вярата да виждат смисъл, очовечаване и живот. Не обреди, законничество, свещи, курбани и най-банални суеверия. С кротост и любов свещеникът може да постигне успехи в това – не големи, но все пак успехи.

- Какво очаквате от бъдещето?

- Искам да живея тук и сега докато Бог пожелае. Стремя се да не фантазирам и да не изпадам в ненужни мечтания относно бъдещето. Простичките ми желания са да бъдат възстановени падналите храмове и малко повече хора да открият Причастието и Бога като любов. В бъдния век воден от чисто човешко, макар и нездраво любопитство, бих искал да запитам Твореца на всичко видимо и невидимо: „Прости дързостта ми, но защо аз, Господи? С какво заслужих тази милост да Ти служа?”