Първото идване на власт на националисти в по-новата ни история ни шамароса. Само дни след гласуването на кабинета Борисов 3 – коалицията между ГЕРБ и т. нар. Обединени патриоти – започнаха скандали със снимки с нацистки поздрави от зам.-министър, а вицепремиерът Валери Симеонов оправдава това с аргумента, че и той вероятно си е правил майтапчийски снимки като студент в лагера на смъртта Бухенвалд (виж тук).
Реакцията на премиера Бойко Борисов беше удивителна.Той де факто влезе в линията на Симеонов, произнасяйки следните думи на вечерно събиране на българския бизнес елит: „Убеден съм, че и вие като сте били на командировки някъде сте се шегували и сте правили такива неща. Човешко е!” (виж тук). Бухенвалд… Човешко е…
Единици бяха честните гласове, които реагираха – Николай Драганов, Светлана Георгиева, Марин Маринов, Татяна Ваксберг (виж статиите от тях – тук, тук, тук и тук).
В същото време, реакцията на един професор теолог по казуса се изчерпа с тезата, че леви хора нямали право да негодуват, тъй като самите те битували в състояние на „непокаяност” (виж тук).
Отвъд съмнителната си реторика и историческа информираност, текстът е забележителен и заради онова, което избира да НЕ спомене за политическия скандал. Авторът свежда проблема до „висш чиновник” и пренебрегва факта, че става дума за вицепремиера и премиера на Република България. Да, за самия Борисов, председател на дясна партия, членка на Европейската народна партия.
Посланията във въпросната статия не са някаква персонална приумица на автора. Такива безподобни изказвания станаха възможни след години игнориране с лека ръка на подобни прояви.
За да дискредитират идеята за лявото, множество публични фигури години наред омаловажаваха, правеха отстъпки и дори реабилитираха крайното дясно. Това не е само българско явление, но у нас то придоби особено гротескни очертания.
Либерален блогър, лице на гражданското общество, публикува анализ (виж тук), чертаещ въображаеми паралели между нацизъм и комунизъм, и открояващ на техен фон в благосклонна светлина идеите на Мусолини. Изразът „реабилитация на фашизма” доби трагикомична буквалност. Текстът краси страниците на „Дневник”, представител на българския прогресивен печат. Въпросният блогър има в своя актив и боядисването на паметници на съпротивата през Втората световна война.
Интелектуалци в подкрепа на ГЕРБ и Борисов
Интелектуалци ни представят онзи предвоенен период от българската история като фаза, в която България уверено върви напред по „европейския” път на политическо и културно развитие. А впоследствие годините на държавен социализъм са печално отклонение от този път. Същото се процежда в учебниците по история.
Въпросният царски режим се установява след поредица авторитарни правителства, наложили кърваво насилие, след суспендирането на Конституцията и забраната на политическите партии. Режимът приема и прилага срамния Закон за защита на нацията (бел. ред. – става дума за периода в навечерието и по време на Втората световна война, в който България беше активен съюзник на Хитлер и обяви война на Великобритания и САЩ).
Анализатори се надпреварват да доказват, че лявото няма място на политическата сцена. Посрещнаха с мълчаливо одобрение или дори приветстваха коалицията между ГЕРБ и Обединените патриоти.
Дори парламентарно представената БСП вече е представяна като някак нелегитимен участник в политическия процес (виж тук).
Колкото и абсурдно да е, налага се да си припомним, че в демокрацията ляво и дясно все още остават два валидни, спорещи един с друг, възгледа за политиката.
След окончателния разпад на някогашното СДС и отломките му, десни идеолози предприеха внимателно, методично въздигане на ГЕРБ като проблемен, но сериозен наследник на десните сили в България, отпор на въобразената лява заплаха.
Но какво представляват ГЕРБ и нейният лидер Борисов? Всеки сериозен политически анализатор би откроил негативното въздействие, което Борисов вече от години упражнява върху институционалната култура и практика в българската политика. А уважението към формалния и процедурен характер на институциите е в основата на либералната демокрация. Без него не могат да съществуват силен парламент, независима съдебна система и върховенство на правото.
Сякаш всички забравиха, че в политическото поведение на Борисов има авторитарни черти – от многократно публично демонстрирано презрение към Народното събрание, през начина, по който ръководи заседанията на Министерски съвет, та до покровителствения му мъжкарски тон. Институции и правила са пренебрегвани; всичко е сведено до персонални отношения, в центъра на които стои лидерът. Някои ще кажат, че Борисов подражава на Тодор Живков. Но си струва да се замислим доколко приликите в маниера не скриват различно съдържание.
ГЕРБ е клиентелистка партия, обкръжена от фирми. В това тя не се отличава от други, демонизирани политически субекти. Но ГЕРБ се превърна и в дълбоко вкоренена на всички нива на властта партия – правителство, държавни агенции, полиция, общински органи, медии. Силата ѝ се консолидира от иначе прехваления български бизнес, за който някои икономически анализатори посочват, че през нездравата си връзка с (усвоения от ГЕРБ) държавен апарат създава фиктивен растеж, паразитно захранван от еврофондове и обществени поръчки (виж тук).
Същият този бизнес държи българските работещи на мизерни и неизплатени заплати, постоянно атакува трудовите им права и – отново през държавата – принуждава образованието да се ориентира спрямо неговите „потребности”. А по време на избори упражнява своя корпоративен натиск, за да контролира вота в правилната посока. Изобщо, налице са предпоставки за корпоративистки тип политика – отличителна характеристика и на фашистката идеология.
Не, ГЕРБ не е фашистка партия, нито Борисов е фашистки лидер. Но на фона на така очерталата се картина, токсичният съюз с националистите може само да буди тревога. Разиграващият се в последните седмици фарс в българския парламент – безумен спор за наследството на соца, е печално, но логично допълнение.
В български условия антикомунизмът стана параван за политическата безидейност и безсилие на управляващите. За проваления преход.
Много анализатори по цял свят отбелязват паралелите между 30-те години на миналия век и днешният възход на национализма. Живеем в твърде различна ситуация, но тя отново е криза на либералната демокрация, породена от обществена и финансова криза. Съвпадението на тези събития с демонтирането на социалните държави на запад създава недоволни, които трудно намират политическо изражение на своето недоволство в установените политически партии. Уплашени от възхода на националистите, „нормални” европейски десни партии не се свенят да възприемат все по-националистическа реторика, за да спечелят гласове. Но вместо да маргинализират националистите, по този начин те всъщност вкарват техните послания в политическия мейнстрийм.
Същевременно в много европейски страни все още е налице твърдо нежелание за сътрудничество с крайнодесни формации. В „посткомунистическа” България ситуацията е различна. Антикомунистическата страст у широки кръгове от българското дясно и поддържана жива от политици и идеолози, дава нови плодове. Но заради тях днешните десни са на път да претърпят морален и идеен провал. В името на демокрацията, те оправдават силно антидемократични тенденции в българската политика. Дори когато стигат до екстремни измерения – физическа конфронтация с български избиратели на границата или подигравки с жертвите на нацизма. Аргументът, че това са случайни ексцесии или преходни явления, е безотговорна самозаблуда.
Демократично мислещите хора в България – консерватори, либерали, зелени, социалдемократи, социалисти – трябва да застанат честно против настъпващата фашизация. Десните интелектуалци са в отговорна позиция – сега, когато десницата се е съюзила с нацистките шегаджии, те са длъжни да я отклонят от моралния крах, към който се е устремила. Разбира се – при условие, че неща като демокрация, универсализъм и права са неща, за които те действително вярват, че си струва да се борят.
Източник: