- Автор: Иван Петрински
- 10 Sep 2020
- 1002
- 16
Безумни иначе идеи за защита на животните, на природата, на правата на хомосексуалните или предотвратяване на домашното насилие окупират, или поне правят опит да окупират, съзнанието на по-младите предимно. Сами по себе си частни проблеми, които засягат незначителен процент от членовете на обществото, често много под 1%, се преувеличават се безмерно; шумотевицата около тях се поддържа постоянно, като личните проблеми на единици са представени като обществено значими.
Съвсем същата е ролята на абсурдните безсмислици, които бълват телевизиите и повечето от останалите средства за масово осведомяване. Това, разбира се, не е евтино за поръчителите на пропагандните кампании, още по-малко безплатно, но само така обществената енергия може да бъде отклонена от наистина съществените проблеми, от тези, които засягат огромната част от обществото. Подмяната на важните за обществото въпроси с малозначителни е най-характерният белег на съвременната западна пропаганда. Кой плаща за всичко това у нас, е въпрос, на който си струва да се обърне внимание някой друг път.
Особено място сред тези пропагандни игри се пада на зоофилията. „Любителите” на животни са два вида, както вече стана дума. За тези, които се издържат със зоофилия, сега няма да отваряме дума. Ще са ни интересни единствено ония, които са наистина привързани към някакво животно, макар вероятно да е всеобщо известно, че така всички те заменят поради някаква причина близкото общуване с други хора. Привързаността към животни е сигурен белег за ярко изразена несигурност в общуването с хората, за неспособност за успешно пригаждане към обществените норми. Както и при останалите случаи на рядко срещани явления, като хомосексуалността например, изкривеното се представя за мило и красиво, нормалното, масовото – за извратено. И това е така поради мощния пропаганден натиск, който, пак трябва да се подчертае, нито е спонтанен, нито е евтин; точно обратното – тази пропагандна истерия е добре обмислена и струва чудовищно скъпо; нейните грандиозни размери го доказват.
* * *
Успоредици
(продължение от миналата неделя)
.jpg)
Графична възстановка на жилище N14 в старобългарското селище под Самуилова крепост при с. Ключ, Благоевградско, IХ–Х в; разкопки на Димка Стоянова-Серафимова
Припомнянето на историческия път на общуването на човека с животните е начин да се избистри проблемът за съвременната показна зоофилия на основата на хилядолетния опит на предците ни. Животните служат на човека не дори от времето на тяхното одомашаняване през неолита, а значително по-рано; те осигуряват не само храната на прадедите ни, но и топлината – животинските кожи са първото облекло на човека.
Масовото българско селско жилище през Средновековието, особено в по-ранните епохи, често приютява не само членовете на едно семейство, но и домашните животни, които служат за прехранването му; особено ако жилището е по-обширно. Грижата за животните е всъщност грижа за прехраната – нито повече, нито по-малко. Лигавото днешно отношение към животните е абсолютно непознато в досегашната човешка история. Прибирането на добитъка в човешките жилища впрочем е характерно и за новокаменната и каменно-медната епохи. Едва повишаването на жилищната култура през Античността изважда животните от човешките жилища; за тях се строят нарочни стопански сгради.
Усядането на славяните и прабългарите на Балканския полуостров постепенно променя и техните жилищни навици. За съхраняването на домашните животни не се строят стопански сгради първоначално; само в особено студени зимни дни и нощи животните се прибират на топло в жилищата заедно с обитателите им. Това важи, разбира се, единствено за животните, на които се разчита за прехраната; кучетата са малко (вж. по-долу) и те са винаги отвън – сигурно е понятно защо точно за тях стана дума.
Уземни жилища в Ломско, част от рисунка, 60-те години на ХІХ в.; по Felix Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan, 1882, р. 101
Старобългарското жилище е вкопано, полувкопано или наземно. Въпреки недостатъчните археологически проучвания може да се твърди, че нарочни стопански сгради за съхраняване на животните започват да се строят по-масово едновременно с полувкопаните (до 10–20 см дълбочина) и наземните жилища, т.е. в края на ІХ в. и в началото на Х в. Значителен брой извори свидетелстват, че уземни жилища (както в етнографията се наричат вкопаните и полувкопаните жилища) съществуват даже до средата на ХХ в., но като подслон около нивите и лозята. До края на ХІХ в. уземни жилища все още се срещат като основно жилище в българските земи по десния бряг на р. Дунав.
Свързването на уземното жилище с отглеждането на животните е обяснимо. Семейство, което е принудено да обитава толкова архаична жилищна сграда, се очаква да има затруднения при осигуряването на самостоятелна стопанска площ за домашните животни. Една рисунка на пътешественика Феликс Каниц дава представа не само за това, което той е видял по десния бряг на р. Дунав, но и за това как изглежда старобългарското жилище.
Същинската част на средновековното селище при днешното с. Ковачево, Пазарджишко. С червени покриви са отбелязани жилищата, а със зелени – стопанските сгради; между тях се виждат покритията на ямите за съхраняване на храни. Унищожаването на селището се свързва с преминаването по тези места на западните войски от Третия кръстоносен поход през 1189 г.; разкопки на Пейо Гатев
През ХІІ в. до днешното с. Ковачево, Пазарджишко, съществува неголямо село, което археологическите разкопки разкриха изцяло. Последното обстоятелство е особено важно, понеже дава представа за съотношението на жилищните и стопанските сгради. За почти вековното съществуване на селището са изградени общо 34 жилища, 18 стопански сгради и 69 хранителни ями. Стопанските сгради се разпознават лесно по отсъствието на отоплително съоръжение; в тях няма нито пещи, нито огнища. Анализ на сградите, съществували непосредствено преди селището да бъде напуснато, най-вероятно през лятото или есента на 1189 г., показва, че броят на жилищните и стопанските сгради е почти равен, което позволява да се твърди, че най-късно през ХІ в. всички домашни животни са подслонени в стопански сгради. Така преди хилядолетие най-късно на крайно нехигиеничното съжителство на хора и животни е сложен край; с изключение на най-бедните слоеве от българското общество, както показва рисунката на Каниц.
Проучванията на костните останки от археологическите разкопки на българските средновековни селища дават представа за отглежданите домашни животни. За пример тук ще използваме костните останки от старобългарското селище при днешното с. Хума, Разградско (изследването е на д-р Лазар Нинов). Укрепеното селище там съществува през Х – средата на ХІ в., но то е показателно за отглежданите домашни животни в Средновековна България изобщо. Почти изцяло (90% от откритите костни останки) обитателите на това средновековно селище използват за храна домашни животни; останалите 10% са от диви животни – дива свиня, елен, сърна, тур, язовец, лисица, заек. Най-много са костните останки, следователно най-често се отглеждат, говеда, свине, овце и кози. Около 10% от костите са от животни, които едва ли са били предназначени за прехрана – коне (6,22%), магарета (0,96%) и кучета (2,87%).
* * *
Изводът трябва да е станал ясен. В своето развитие човекът обитава една и съща жилищна площ с животни само в най-ранните епохи. Постепенно, с повишаване на жилищната култура, животните се отделят решително в първия исторически миг, в който това става възможно – както по хигиенни, така и по морални подбуди. Днешното съжителство на хора и животни в едно жилище е не само архаично от историческа гледна точка, но и противоестествено. Следователно временно.
Свързани текстове:
http://glasove.com/categories/komentari/news/zoolyubitelstvoto
(Зоолюбителството)
